Джанет Еванович
Десетте Божи заповеди (15)

Глава 15

— Какво правиш тук? — попитах го.

— Уместен въпрос. Мислех си, че знам какво. Мислех си, че съм планирал всичко както трябва. — Той поклати глава. — А сега цялата работа отиде по дяволите.

— Изглеждаш ужасно — казах му.

Лицето му бе почервеняло и подпухнало. Очите му — воднисти и кървясали. Косата му бе разрошена. Беше облечен с костюм, но ризата се бе измъкнала от панталона, а вратовръзката му се бе изкривила на една страна. Панталоните и сакото му се нуждаеха от гладене.

— Пиян ли си?

— Зле ми е — каза той.

— Може би няма да е зле да махнеш този пистолет.

— Не мога. Трябва да те убия. Що за човек си? Всеки друг на твое място отдавна да се е отказал от тази работа. Фред никой не го обичаше.

— Къде е той?

— Още един уместен въпрос.

Зад вратата на килера се разнесе приглушен шум.

— Джуджето е — поясни Шемпски. — Изкара ми акъла. Мислех си, че у вас няма никого. А сетне изведнъж се появи това малко чудовище.

С два скока се озовах до килера, отворих вратата и погледнах надолу. Бригс бе обездвижен като коледна пуйка. Ръцете му бяха вързани зад гърба с въжето за пране, а върху устата му бе залепен скоч. Изглеждаше жив и здрав. Само че много уплашен и много сърдит.

— Затвори вратата — заповяда Шемпски. — Ако я затвориш, няма да вдига толкова шум. Сигурно ще трябва да убия и него, обаче още се колебая. Все едно да убиеш Прасчо. Трябва да ти кажа, че никак не ми се иска да убия Прасчо. Прасчо наистина ми е много симпатичен.

Ако срещу вас не е бил насочван пистолет, няма как да знаете какъв ужас изпитва човек в такъв момент. Колко съжалява, че животът е кратък и нищо не струва.

— Не вярвам, че сериозно си решил да убиеш Прасчо и мен — казах. Положих големи усилия гласът ми да не се разтрепери.

— Ще ви убия, разбира се. Защо да не ви убия? Нали вече убих всички останали. — Подсмръкна и изтри носа си с ръкава на сакото. — Май съм настинал. Като тръгнат веднъж работите наопаки… — Приглади косата си с ръка. — А замисълът бе толкова добър. Взимаш няколко клиенти и ги запазваш за себе си. Съвсем чиста работа. Само дето не съобразих, че ще се намери някой като Фред, за да обърка всичко. Всички печелехме от тази работа. Никой не бе ощетен. След това обаче нещата взеха да се объркват, а хората — да се паникьосват. Първо Липински, после Джон Кърли.

— И заради това ги уби?

— Какво друго можех да направя? Има ли друг начин да накараш някого наистина да мълчи?

— А Марта Дийтър?

— Марта Дийтър… — Шемпски въздъхна. — Ако съжалявам за нещо, то е, че не може да възкръсне, за да я застрелям. — Поклати глава. — Марта Дийтър… Извини ме за израза, но тази жена ценеше изрядните сметки повече от задника си. Държеше всичко да се върши по правилника. Взе да си пъха носа в историята с Шуц, макар че не й беше работа. Бе тъпа деловодителка, но си пъхаше носа навсякъде. Решила за назидание да накаже теб и жената на Фред. Решила да изпрати до общината факс с предложение да ви съди, задето се опитвате да я мамите. Представяш ли си какво можеше да последва, дори и да не й бяха обърнали внимание? Можеше да започне разследване.

— И заради това я уби?

— Това беше единственото разумно решение. На пръв поглед може да ти се стори малко крайно, но вече казах, че това е единственият начин да накараш някого наистина да мълчи. Човекът е ненадеждно същество. Знаеш ли, покрай това открих още нещо. Никак не е трудно да убиваш.

— Къде се научи да правиш бомби?

— В библиотеката. Тази бомба я бях направил за Кърли, но за негов лош късмет случайно го засякох, когато пресичаше улицата, за да се качи в колата си. Беше късно и той излизаше от един бар. Наоколо нямаше никакви хора. Просто не повярвах на късмета си. Прегазих го десетина пъти. Трябваше да се уверя, че наистина е мъртъв. Не исках да се мъчи. Иначе не беше лош човек, но можеше да проговори.

Неволно изтръпнах.

— Да… — продължи Шемпски. — При първото прегазване се опитах да си внуша, че съм го ударил случайно. Бомбата обаче така или иначе беше готова, а и разбрах, че пак си отишла в „Ар Джи Си“. Обадих се на Стемпър и му казах да се опита да те задържи около половин час, за да може да проверим чека по банков път.

— И заради това реши да убиеш и Стемпър.

— Стемпър умря по твоя вина. И досега щеше да си е жив и здрав, ако ти не се беше заяла заради този чек. Заради два долара. — Шемпски отново започна да подсмърча. — Всички тези хора са мъртви и животът ми изгуби смисъл само заради два шибани долара.

— Аз пък си мислех, че всичко е започнало с Лора Липински.

— И това ли разбра? — Той сякаш се изненада. — Създаваше неприятности на Лари. Бе имал глупостта да й разкаже всичко за парите, а тя взе, че му ги поиска. Решила да го напуска и й трябвали пари. Заплашила го, че ако не й ги даде, ще го обади в полицията.

— Така че уби и нея, така ли?

— Грешката ни в случая бе укриването на тялото. Дотогава не бях вършил подобни неща, така че реших, че това е лесна работа: нарязваш тялото на парчета, слагаш го в два чувала за боклук и ги оставяш някъде през нощта, за да ги приберат боклукчиите. Да ти кажа обаче, преди всичко никак не е лесно да нарежеш тяло на парчета. А пък и пинтията Фред решил да спести някой долар от окапалите листа и ни видял как с Лари мъкнем чувала. Представяш ли си?

— Не мога да разбера къде се вписва Фред в тази история.

— Видял ни как оставяме чувала, но това не го впечатлило. Нали и той правел същото. На следващия ден отишъл в „Ар Джи Си“, Марта го сиктирдосала и му казала да върви на майната си. Фред изминал една пряка и се сетил, че лицето на колегата на Марта му е познато. Минал още една пряка и съобразил, че това е човекът, който изхвърлил чувала с боклук. Тогава Фред отишъл до фирмата за търговия с недвижимо имущество до магазина за деликатеси, извадил фотоапарат и започнал да прави снимки. Предполагам, че е смятал да ги завре под носа на Лари и да го сплаши само дотолкова, доколкото да му върне парите. Само че след две снимки му се сторило, че чувалът е прекалено тежък и вони твърде силно. И решил да го отвори.

— Защо не е уведомил полицията?

— Как защо? Заради парите.

— Значи е смятал да ви шантажира?

Разбрах защо Фред се беше отказал да изпраща чека и го бе оставил на бюрото си. Вече не му беше трябвал. Нали е имал снимките.

— Фред ни каза, че не се бил погрижил за пенсионното си осигуряване. Работил петдесет години във фабриката за копчета, но не успял да събере пари за старини. Някъде чел, че за прилично старопиталище трябвали деветдесет хиляди долара. Толкова ни поиска. Деветдесет хиляди долара.

— А Мейбъл? Не поиска ли да осигури и нейните старини?

Шемпски сви рамене.

— Мейбъл въобще не я спомена. Наистина стиснато копеле.

— Защо уби Лари? — Отговорът на този въпрос вече не ме интересуваше. Интересуваше ме да печеля време. Трябваше ми време. Не исках да натиска спусъка. Ако това предполагаше да продължавам да разговарям с него, значи щях да продължавам да разговарям с него.

— Липински се паникьоса. Искаше да си прибере парите и да избяга. Опитах се да го разубедя, но той вече си бе изгубил ума. Така че реших да се срещна с него и да се опитам да го успокоя.

— Успял си. По-спокоен човек от мъртвец здраве му кажи.

— Не пожела да ме послуша, така че… Какво друго можех да направя? Според мен тази работа я свърших като хората. Помислиха, че е самоубийство.

— Нищо не ти липсваше. Имаш хубава къща, хубава жена и хубави деца. Имаш и хубава работа. Защо започна да крадеш?

— В началото ми трябваха само малко пари за разтоварване. В понеделник вечер заедно с Тип играехме на покер с едни пичове. На Тип жена му никога не му даваше пари, така че той започна да бърка в меда. В началото отклони само две сметки, колкото да има пари за покер. После обаче осъзнахме, че работата е страхотно лесна. В смисъл, че никой не забелязва изчезването на парите. Тогава разширихме операциите, докато захапахме една голяма част от сметките на Вито. Тип познаваше Липински и Кърли и ги включи в играта. — Шемпски отново си обърса носа. — А и без това в банката никога нямаше да спечеля истински големи пари. Там съм на трета глуха. И то заради физиономията ми, не защото съм глупав. Можеше да постигна нещо, но не ме забелязваха. Бог е раздал дарби на всички хора. Знаеш ли коя е моята? Никой не ме запомня. Физиономията ми лесно се забравя. Реших да използвам тази си дарба. Това ми отне доста време, но в крайна сметка разбрах какво трябва да направя. — Изкиска се като ненормален, от което цялата настръхнах. — Дарбата ми е следната: мога да ограбвам хората или да ги убивам на улицата, без някой да ме запомни.

Беше или пиян, или откачен, или и двете едновременно. Както се развиваше разговорът, нямаше да му се налага да ме застрелва, защото щях да умра от ужас. Сърцето ми биеше лудо и ушите ми кънтяха.

— А сега какво ще правиш?

— Какво ще правя, след като те убия ли? Ами ще се прибера вкъщи. А мога и да се кача в колата и да духна нанякъде. Имам много пари. Не съм длъжен да се връщам в банката, ако нямам такова желание.

Шемпски се потеше. Под нездравата руменина лицето му бе бледо.

— За Бога, наистина се чувствам много зле — каза той и насочи пистолета към мен. — Имаш ли някакви лекарства против настинка?

— Само аспирин.

— Трябва ми нещо по-силно. Приятно ми е да седим и да разговаряме, обаче ми трябва нещо против настинка. Май имам температура.

— Наистина не изглеждаш добре.

— Лицето ми сигурно е подпухнало.

— Подпухнало е. И очите ти са зачервени.

Откъм пожарната площадка под прозореца се разнесе стържещ звук и двамата едновременно погледнахме натам. Зад счупеното стъкло се виждаше само мрак.

Шемпски се обърна към мен и свали предпазителя на пистолета.

— А сега стой мирно, за да те убия още с първия изстрел. Така ще е по-добре, всичко ще е по-угледно. Като те застрелям в сърцето, ще могат да те изложат в отворен ковчег. Знам, че всички обичат да ги излагат така.

И двамата си поехме дълбоко дъх. Аз, за да умра. Шемпски, за да се прицели. И в този момент се разнесе ужасяващ рев, пълен с ярост и безумие, и Рамирес скочи през прозореца. Лицето му бе разкривено от омраза.

Шемпски инстинктивно се извърна, стреля и изпразни пистолета си в Рамирес.

Въобще не си губих времето да тичам — направо излетях от стаята и после от апартамента. Засилих се към долния етаж, като взимах по две стъпала наведнъж, и насмалко не се пребих във вратата на госпожа Кийн.

— Божичко, ти май наистина си уплътняваш добре нощта — каза госпожа Кийн. — Сега пък какво има?

— Пистолета! Дайте ми пистолета си!

Обадих се в полицията и се върнах в апартамента си с пистолет в ръка. Вратата бе широко отворена. Шемпски го нямаше. А Бригс си беше в килера, жив.

Отпрах скоча от устата му и попитах:

— Добре ли си?

— Майната му — каза той. — Напиках се.

Първо дойдоха униформените полицаи, после санитарите, а накрая дойдоха детективите, специализирали се в убийства, и съдебният лекар. Не им бе трудно да открият апартамента ми. Повечето от тях вече бяха идвали тук. Морели пристигна заедно с униформените.

Бяха минали три часа и празненството угасваше. Вече бях дала показания и сега единственото нещо, което оставаше да се свърши, бе да се прибере Рамирес в чувал за трупове и да се спусне от пожарната стълба. Докато професионалистите си гледаха работата, заедно с Рекс ги изчакахме в кухнята. Ранди Бригс също даде показания и си тръгна. Вероятно реши, че неговият апартамент, макар и без врата, е нещо по-безопасно от съжителството с мен.

Рекс бе запазил бодростта си, но аз бях направо изтощена. Имах чувството, че съм изгубила литър кръв.

В кухнята влезе Морели и за пръв път през тази нощ можахме да останем за малко насаме.

— Би трябвало да чувстваш известно облекчение — каза той. — Поне няма повече да се тревожиш за Рамирес.

— Знам, че звучи грозно, но се радвам, че е мъртъв — казах аз. — Какво става с Шемпски?

— Няма следа нито от него, нито от колата му. Не се е прибирал у тях.

— Според мен е решил да избяга. Освен това е болен. Наистина изглеждаше много зле.

— И ти би изглеждала зле, ако те търсят за няколко убийства. Тази нощ ще оставим тук един униформен, за да не влизат други хора през прозореца, но спалнята ти е студена. Може би ще е по-добре да нощуваш другаде. Бих предложил да дойдеш при мен.

— При теб бих се чувствала сигурна — отговорих. — Благодаря.

Колелцата на количката с тялото издрънчаха по пода на хола, после я изкараха през вратата. Стомахът ми се сви и се притиснах до Морели. Той ме прегърна и каза:

— Утре ще се почувстваш по-добре. Просто трябва малко да поспиш.

— Да не забравя. В телефонния ми секретар имаше съобщение от теб, че трябва да ти се обадя.

— Разпитахме в участъка Харви Тип и той веднага изпя всичко. Исках да те предупредя да се пазиш от Шемпски.

Когато се събудих, слънчевите лъчи изпълваха спалнята на Морели. Него обаче го нямаше до мен. Бегло си спомнях, че бях заспала още в колата. И че бях легнала до него. Не си спомнях обаче да сме имали сексуален контакт. Бях по тениска и долни гащи. Щом гащите бяха на мен, а не захвърлени на пода, работата бе ясна.

Измъкнах се от леглото и се запътих към банята. На вратата висеше влажна хавлия. За мен бе оставен комплект чисти кърпи, грижливо сгънати до ваната. На огледалото над мивката бе залепена бележка.

 

„Наложи ми се да изляза рано. Чувствай се у дома си.“

 

Тя също потвърждаваше това, което подозирах — че съм заспала мъртвешки веднага след като главата ми е докоснала възглавницата. Тъй като Морели обичаше при секса да има отзивчивост, не бе използвал нощта, за да си прибере дълга.

Взех душ, облякох се и отидох в кухнята, за да потърся нещо за закуска. Тъй като Морели не държеше в хладилника сладкиши, се задоволих със сандвич с фъстъчено масло. Бях изяла половината, когато си спомних, че днес трябва да работя като шофьор. Така и не ми бе останало време да погледна листчето и да видя в колко часа трябва да откарам шейха. Порових се в препълнената си чанта и го намерих. Там пишеше, че Танка ще ми остави лимузината в девет. Трябваше да взема шейха в десет и да го закарам на летището в Нюарк. Беше почти осем, така че набързо доядох сандвича, напъхах вчерашните дрехи в найлонова торба и помолих по телефона Мери Лу да ме закара у дома.

— Наистина си много делова — каза Мери Лу. — Когато снощи те оставих у вас, беше с Рейнджъра. Навярно си изкарала много бурна нощ.

— Още нищо не си чула — казах й. После й разказах за целувката, за Рамирес и за Шемпски. Накрая и за Морели.

— Не мога да си представя да съм толкова уморена, че да не мога да легна с Морели — каза Мери Лу. — Все пак признавам, че никога не ме е нападал изнасилвач и убиец, никога не ме е заплашвал с пистолет откачен банкер и никога не са убивали хора под прозореца на спалнята ми.

Когато влязох в блока, госпожа Бестлър вече управляваше асансьора.

— Нагоре ли си? — попита тя. — Втори етаж: колани, чанти, куфари…

— Ще се кача по стълбите — казах й. — Трябва малко да се раздвижа.

Отворих вратата на апартамента и с появата си стреснах един млад полицай, който хранеше Рекс с бисквити.

— Беше гладен — обясни полицаят. — Надявам се, че не се сърдите.

— Ни най-малко. Ако искате, направете му компания. Потърсете в хладилника нещо, което да ви хареса.

Полицаят се усмихна.

— Благодаря. Тук един майстор оправя прозореца ви. Морели го докара. Щом приключи с работата си, веднага си тръгвам.

— Добре.

Отидох в спалнята и взех шофьорската си униформа: черен костюм, черни чорапи и обувки с висок ток. Преоблякох се в банята, сложих си малко червило и грим и напръсках косата си с лак. Когато излязох, майстора го нямаше и прозорецът изглеждаше кристалночист. Полицаят също си бе отишъл.

Взех си чантата, сбогувах се с Рекс и слязох на паркинга.

Появих се точно в девет, но Танка вече ме чакаше. Даде ми карта и указания.

— Ще стигнеш до него за около половин час.

— Знае ли, че аз ще го карам?

Танка се ухили.

— Решихме, че заслужава една приятна изненада.

Взех ключовете, отворих лимузината и седнах зад кормилото.

— Не си забравила да вземеш оръжие, нали? — попита Танка.

— Не съм.

— Добре ли си след нощес?

— Ти откъде знаеш за нощес?

— Пише го във вестниците. Страхотни са!

Махнах на Танка с пръст за довиждане и потеглих. Стигнах до „Хамилтън“ и завих надясно. След няколко пресечки се оказах в Бърг. Нямах намерението да унищожавам още една черна кола, така че спрях пред дома на родителите си и влязох, за да взема ключовете от гаража.

— Пак пишат за теб във вестника — каза баба. — Телефонът звъни непрекъснато. Майка ти е в кухнята и глади.

По време на катастрофи майка ми глади. Някои хора пият, други гълтат наркотици, а майка ми глади.

— Как е татко? — попитах.

— Отиде до магазина.

— След шока има ли проблеми?

— Е, не бих казала, че е най-щастливият човек на света, но иначе нищо му няма. Виждам, че имаш нова кола.

— Взех я на заем. Днес ще поработя като шофьор. Ще оставя черната кола тук и ще взема буика. В него се чувствам по-сигурна.

Майка ми излезе от кухнята и попита:

— Каква е тази шофьорска работа?

— Нищо особено. Просто ще закарам един човек до летището.

— Чудесно — каза мама. — Ще вземеш и баба си.

— Не мога!

Майка ми ме улови за ръката, отведе ме в кухнята и продължи обясненията си тихичко:

— Ако ще и папата да возиш, баба ти ще дойде с теб. Ако вземе да се озъби на баща ти, когато се върне, той ще я подгони с кухненския нож. Ако не искаш повече кръв по ръцете си, ще изпълниш задълженията си на добра внучка и ще отведеш баба си извън този дом за няколко часа, докато обстановката се успокои. И без това всичко стана по твоя вина. — Майка ми метна поредната риза на дъската за гладене и грабна ютията. — И я ми кажи: защо на хорските дъщери не им устройват престрелки по пожарните площадки? Телефонът цяла сутрин звъни. Какво да кажа на хората? Как да им обясня тези чудесии?

— Ами кажи им простичко, че съм търсела дядо Фред и нещата са се объркали.

Майка ми размаха ютията.

— Ако този човек вече не е мъртъв, лично ще го убия.

Лошо. Мама действително изглеждаше малко потисната.

— Добре, добре — съгласих се. — Ще взема баба.

Всъщност това не бе лоша идея. Не ми се вярваше извратеният шейх да започне отново да си показва оная работа пред баба.

— Много жалко, че не можем да се повозим в тази хубава черна кола — каза баба. — На такава кола повече й отива шофьор.

— Не искам да рискувам — казах й. — Не искам нищо да се случи на тази черна кола. Искам да я видя заключена в гаража, за да съм спокойна.

Натоварих баба в буика, дадох заден ход и го изкарах на улицата. След това внимателно вкарах линкълна в гаража и заключих вратата.

Пътуването до посочения от Танка адрес ми отне точно тридесет и пет минути. Намираше се в квартал, пълен със скъпи къщи с дворове от по един-два хектара. Повечето къщи бяха скрити зад високи огради, зад които се виждаха огромни дървета. Натиснах копчето на домофона и съобщих името си. Порталът се отвори и след малко спрях колата пред къщата.

— Мястото ми харесва, обаче до такива къщи на Вси светии трудно стигат дечица — каза баба.

Казах й да не мърда от колата и отидох до вратата. Тя се отвори и от нея се подаде Ахмед и се намръщи.

— Пак ли си ти! Какво правиш тук?

— Аз съм шофьорът ти. Реших да те изненадам.

Той погледна буика.

— А това какво е?

— Буик.

— В него има някаква бабичка.

— Това е баба ми.

— Няма да го бъде. Няма да дойда с теб. Некомпетентна си.

Прегърнах го и го придърпах към себе си.

— Чуй ме хубавичко. Последните ми два дни бяха много тежки — казах му съзаклятнически. — Не съм добре с нервите. Така че ще е най-добре да се качиш в колата, без да вдигаш много шум. Иначе ще се наложи да те застрелям.

— Няма да посмееш.

— Ами дай да проверим.

Зад Ахмед бе застанал един мъж. Държеше два куфара и сякаш се чувстваше неловко.

— Сложете ги в багажника — казах му.

На вратата се появи жена.

— Коя е тази жена? — попитах момчето.

— Леля ми.

— Усмихни й се, махни й с ръка за довиждане и се качвай в колата.

Той въздъхна и й махна с ръка. И аз й махнах. Въобще, всички се размахахме. После потеглих.

— Поначало трябваше да дойдем с черната кола, но напоследък на Стефани не й върви с колите — каза баба на Ахмед.

— Без майтап? — каза момчето.

— За тази кола обаче няма защо да се безпокоиш — продължи баба. — Тази досега я държахме заключена в гаража, за да не й сложат бомба. И да чукам на дърво, още не е избухвала.

Продължих по автострада 1, стигнах до Ню Брънзуик и излязох на платената автострада. Оттам завих на север и благодарих на съдбата, че пътникът ми все още е напълно облечен, а баба е заспала със затворена уста.

— Изненадан съм, че все още те държат в тази компания — каза Ахмед. — Ако аз бях твой работодател, отдавна да съм те изгонил.

Не му обърнах внимание и включих радиото. Той се приведе към мен.

— Може би кадърните хора трудно биха се навили на слугинска работа като твоята.

Стрелнах го с поглед в огледалото.

— Ако си покажеш циците, ще ти дам пет долара.

Въздъхнах и засилих звука.

Той се отпусна в седалката и изкрещя:

— Скучно ми е! И тази музика е тъпа!

— Жаден ли си?

— Да.

— Искаш ли да спрем някъде да изпиеш една кола?

— Искам!

— Искаш, ама няма да го бъде.

— Жалко.

Бях включила мобифона в гнездото на запалката и за моя изненада той запищя. Беше Бригс.

— Къде си? — попита ме. — Нали това е номерът на мобифона ти?

— Да. Сега съм на платената автострада за Дясърси, при изход номер десет.

— Чудесно! Слушай сега: цяла нощ се занимавах с хакерство и се рових във файловете на Шемпски. И открих нещо. Късно снощи е ангажирал място в самолет. Ще излети от Нюарк след час и половина. Ще вземе самолета на „Делта Еърлайнз“ за Маями.

— Страхотен си!

— Не подценявай малките хора.

— Обади се в полицията. Потърси първо Морели. — Дадох му номера. — Ако не го откриеш, обади се в участъка. Те ще се свържат, с когото трябва в Нюарк. А пък аз ще си отварям очите. Току-виж зърна Шемпски някъде по пътя.

— Не мога да призная на полицията, че съм влизал във файловете на банката!

— Тогава им кажи, че тази информация съм ти я дала аз с молба да им я предадеш.

След петнадесетина минути намалих скоростта, защото наближавахме кабинката на изхода на платената автострада. Баба се бе събудила и търсеше с поглед кафяв таурус. Ахмед, със скръстени на гърдите ръце, бе мрачен и мълчалив.

— Ето го! — извика баба. — Точно пред нас е. Онази кафява кола, която излиза от лявата кабинка.

Платих таксата и хвърлих едно око на колата. Наистина приличаше на колата на Шемпски, но през последните пет минути баба цели четири пъти бе съвсем сигурна, че е видяла именно него. На автострадата за Джърси имаше много кафяви коли.

Натиснах педала на газта и с рев се преместих зад въпросната кола. Бе таурус, наистина, а и цветът съвпадаше. Виждах обаче само тила на шофьора и не можех да определя дали е Шемпски.

— Трябва да го погледнеш отстрани — каза баба.

— Ако мина встрани от него, и той ще ме забележи.

Баба извади от чантичката си магнум 44 и каза:

— Вие двамата се наведете, а аз ще му спукам гумите.

— Недей! — изкрещях. — Не стреляй! А си стреляла, а съм те обадила на мама! Че и не знаем дали това наистина е Алън Шемпски.

— Кой е Алън Шемпски? — заинтересува се Ахмед. — И какво всъщност става тук?

Вече се бях наместила плътно зад тауруса. Щеше да е по-безопасно между нас да има още една-две коли, но пък можех да го изгубя в оживеното движение.

— Баща ми ти плаща, за да ме охраняваш, а не за да преследваш разни типове — каза Ахмед.

Баба се наведе към него, без да изпуска от поглед тауруса.

— Според нас този човек е убил Фред.

— Кой е Фред?

— Падаше ми се дядо — казах му. — Беше женен за Мейбъл.

— Аха, значи отмъщавате за убийството на роднина. Това е чудесно!

Виж ти, културната пропаст можела да се преодолее с едно малко отмъщение.

Таурусът пое по автострадата към летището и когато завиваше, шофьорът му погледна в огледалото. След това се обърна назад и се взря в нас. Имаше изражението на човек, който не вярва на очите си. Беше Шемпски. И ме беше видял. Не са много хората в Джърси, които се возят на синьо-бял буик модел 1953 година. Навярно се чудеше как ли съм го открила.

— Видя ни — казах.

— Блъсни го! — каза Ахмед. — Разбий му колата! След това всички ще изскочим и ще хванем това престъпно псе.

— Правилно казва момчето — подкрепи го баба. — Я му тресни задника!

На теория това звучеше много разумно. Боях се обаче, че на практика резултатът може да се окаже друг: двадесет и три коли, накатерени една върху друга, и вестникарско заглавие:

БОМБАДЖИЙКА И ТЪРСАЧКА НА СЪКРОВИЩА ПРЕДИЗВИКВА ГРУПОВА КАТАСТРОФА

Шемпски внезапно зави и излезе от платното си. Задмина две коли и после се върна в него. Наближаваше терминала и се бе паникьосал. Бе решил на всяка цена да се отърве от мен. Отново смени платното и насмалко не остърга странично една синя камионетка. Не можа да прецени скоростта си и блъсна отзад една лимузина. Всички, оказали се зад местопроизшествието, спряха. От Шемпски ме деляха четири коли и не можах да се доближа до него. Колите не помръднаха.

Шемпски не можеше да продължи, защото предният му десен калник се бе забил в предното дясно колело. Видях, че отваря вратата. Искаше да избяга. Изскочих от колата и хукнах след него. Зад мен тичаше Ахмед. Зад него тичаше баба.

Шемпски си проби път през контролния пункт, като разблъска хора, деца и куфари. За миг го изгубих от поглед в навалицата, после го забелязах непосредствено пред мен. Тичах с все сили, без да гледам кого блъскам. Успях да го настигна, скочих и го хванах за сакото. Половин секунда след мен върху Шемпски се нахвърли и Ахмед и тримата се затъркаляхме по пода. Шемпски не оказа особена съпротива.

С Ахмед бяхме приковали Шемпски на пода, когато дотича и баба, тракайки с обувки. В едната си ръка държеше пистолета, а в другата двете ни чанти.

— Никога не забравяй чантата в колата си — каза тя задъхано. — Трябва ли ти пистолет?

— Не. Махни този пистолет и ми подай белезниците.

Тя се порови в чантата, намери белезниците, подаде ми ги и аз ги закопчах на китките на Шемпски.

Ахмед и аз станахме, потупахме се по гърбовете и се поздравихме. После Ахмед и баба се поздравиха взаимно с поредица сложни жестове, на които не успях да разбера смисъла.

 

 

Константин Стива стоеше до входа на салона и зорко наблюдаваше ковчега. Баба Мазур и Мейбъл приемаха съболезнования и поднасяха извинения на посетителите.

— Много се извинявам, но трябваше да сложим капака — обясняваше баба Мазур на госпожа Патучи. — Фред беше гнил в земята две седмици, преди да го открият, и червеите бяха изяли почти цялото му лице.

— Колко жалко! — каза госпожа Патучи. — Човек се чувства ощетен, когато не може да види покойника.

— И аз се чувствам ощетена — съгласи се баба. — Стива обаче не можа да го докара на външност и не ни позволи да вдигнем капака.

Госпожа Патучи се обърна и погледна Стива. Той усети погледа й, кимна й съучастнически и се усмихна.

— Пустият му Стива — коментира госпожа Патучи.

— Дебне ни като ястреб — каза баба.

Алън Шемпски бе погребал Фред в плитък гроб в малка горичка до гробището за домашни любимци на булевард „Клокнър“. Твърдеше, че бил застрелял Фред, без да иска, но никой не му повярва, защото фаталният куршум бе улучил Фред точно между очите.

Фред бе ексхумиран в петък сутринта, в понеделник направиха аутопсията, а в сряда тялото му бе изложено за поклонение. Мейбъл бе в добро настроение, а и Фред щеше да се зарадва на многото хора, които дойдоха да го видят, така че всичко протече както трябва.

Бях в дъното на салона, до самата врата, и броях минутите до момента, когато можеше да си тръгна. Опитвах се да съм незабележима и не отместих поглед от мокета, тъй като нямах настроение да водя разговори, свързани с Фред или Шемпски.

В полезрението ми изведнъж се оказаха обувките на мотоциклетист. Над тях имаше облечени в джинси крака, които познавах много добре.

— Здравей, сладурано — каза Морели. — Забавно ли ти е?

— Да. Много обичам поклоненията. Днес „Рейнджърс“ играят срещу „Питсбърг“, но това изобщо не може да се сравни с поклоненията. Отдавна не сме се виждали.

— За последен път се видяхме, когато ти изпадна в кома в спалнята ми. Напълно облечена.

— Когато се събудих, не бях напълно облечена.

— Значи го забеляза.

Изчервих се.

— Сигурно си бил много зает.

— Трябваше да приключа случая с данъчната служба. Държаха Вито да отиде във Вашингтон, а пък той държеше да го придружа. Върнах се едва днес следобед.

— Аз пък залових Шемпски.

Морели се усмихна.

— Чух за това. Поздравявам те.

— Още не мога да разбера защо на този човек му трябваше да убива хора — казах. — Не можеше ли да си върши далаверата като банкер просто като открива сметки на клиентите?

— Трябвало е да прехвърля парите чрез една банка на Каймановите острови, за да ги превърне в необлагаеми влогове. За негово нещастие, Шемпски започнал да обира обирджиите. Когато Липински и Кърли се паникьосали и си поискали парите, пари вече нямало.

Шемпски не ми бе казал нищо за това.

— Защо не им ги е дал?

— Защото междувременно ги инвестирал във венчърни предприятия, които фалирали. Струва ми се, че точно тогава нещо се е променило в него. Нещо, което започнало да става все по-лошо и по-лошо, докато не излязло от контрол. Освен това и в самата банка не всичко е било наред. Шемпски е знаел, че там се перат мръсни пари.

Почувствах нечий горещ дъх до шията си. Морели погледна дъхащия и на лицето му се изписа неприязън. Беше Бънчи.

— Много хубава огърлица имаш, красавице.

Сега косата му бе подстригана и чиста, а лицето обръснато. Беше с риза, пуловер с широка яка и тъмни панталони. Познах го само по веждите.

— Какво правиш тук? — попитах го. — Нали този случай е приключен? Няма ли да се върнеш във Вашингтон?

— Не всички федерални агенти работят във Вашингтон. Аз съм от тукашните, от Джърси. — Той огледа салона. — Твоята приятелка Лула защо не я виждам?

Присвих вежди.

— Лула ли те интересува?

— Да. Нали ме разбираш — с нея може да си прекараме весело.

— Виж какво, ако си мислиш, че само защото някога е била проститутка…

Бънчи вдигна ръце, уж за да се защити.

— Не ме разбирай неправилно. Тя просто ми допада и толкова.

— Ами тогава обади й се.

— Според теб удобно ли е? Да не вземе да ми затвори телефона заради онази история с гумите?

Измъкнах химикалка от чантата си и написах телефонния номер на Лула на ръката му.

— Опитай си късмета.

— Ами аз? — попита Морели, след като Бънчи си тръгна. — Ще напишеш ли и на моята ръка някакъв номер?

— Ти имаш толкова номера, че ще ти стигнат за цял живот.

— Дължиш ми нещо — каза Морели.

Усетих гъдел под стомаха.

— Знам. Но не съм ти казала кога ще ти се издължа.

— Топката е в твоето поле — каза Морели.

Това вече го бях чувала.

Баба ми даваше знаци от другия край на салона.

— Трябва да те оставя — казах на Морели.

Той взе химикалката от ръката ми и написа своя номер на моята ръка. После каза:

— Чао. — И излезе.

— Поклонението свършва — каза баба. — Решили сме след това всички да отидем у Мейбъл, за да видим новата й спалня и да хапнем кекс. Искаш ли да дойдеш?

— Благодаря, но няма да мога. Ще се видим утре.

— Много ти благодаря за всичко — каза Мейбъл. — Много съм доволна от новата боклукчийска фирма, която ми препоръча.

Паркирах буика и реших да се порадвам на нощта. Въздухът бе свеж, а небето — беззвездно и черно. В моя блок бяха запалили лампите. Старците гледаха телевизия. Бомбаджиите и изнасилвачите ги нямаше, така че тази мъничка част от Трентън отново се бе превърнала в спокойно място. Влязох в блока, отидох до пощенската кутия и я отворих. Сметка за кредитна карта, напомняне за час при зъболекаря и плик от компанията „Рейнджмън“. В него имаше чек за заплащане на оказани шофьорски услуги. Бе придружен от бележка, написана с почерка на Рейнджъра.

 

„Радвам се, че линкълнът оцеля, но като го заключи в гаража, наруши правилата на играта.“

 

Спомних си за целувката му и отново усетих прилив на познатите приятни тръпки.

Качих се по стълбите тичешком, влязох в апартамента, заключих вратата и огледах владенията си. Апартаментът бе приятен и почистен. Бях го чистила целия уикенд. На кухненския плот нямаше неизмити съдове. По пода не се търкаляха чорапи. Клетката на Рекс бе чиста и с подменен боров талаш, който миришеше на гора. Бе уютен. И сигурен. И интимен.

— Редно е да поканя някого у дома — казах на Рекс. — В края на краищата жилището е почистено. Да си спомняш кога за последен път се случи това? И краката ми са избръснати. И имам страхотна рокля, която досега не съм обличала.

С погледа си Рекс ми даде недвусмислено да разбера, че много добре схваща какво ми се иска.

— Добре де — казах му. — За какво ми се сърдиш? Аз съм пълнолетна. И желанията ми са като на пълнолетна.

Отново се сетих за Рейнджъра и се опитах да си представя какво ли представлява в леглото. Сетих се и за Джо. За него пък знаех чудесно какво представлява в леглото.

Сложна дилема.

Взех две листчета и на едното написах името на Джо, а на другото името на Рейнджъра. Сгънах ги, сложих ги в една чашка, разтърсих я, затворих очи и извадих едното листче, „Господ си знае работата“ — казах си.

Прочетох името и стиснах ръце. Надявах се Господ наистина да знае какво прави. Показах листчето на Рекс и той не го одобри, така че покрих клетката му с една кухненска кърпа.

Успях да набера телефонния номер, преди да се развълнувам.

— Облякох новата рокля и ми се ще да науча мнението ти за нея — казах.

Кратка пауза. После:

— Кога искаш да го научиш?

— Веднага.

Всъщност винаги се намира място и време за всичко. Днес бе дошло времето за черната рокля. Облякох я и я пригладих. Стоеше ми чудесно. Разтърсих глава, за да оправя косата си, а после пръснах на китката си малко „Долче Вита“. Обух сексапилните си обувки с високи токове и си сложих червило. Яркочервено. Бе страхотно.

Запалих една свещ върху масичката и втора — в спалнята. Загасих осветлението. Чух как вратата на асансьора се отваря и сърцето ми се разтуптя. Стегни се! Нямаш основания да се вълнуваш. Та това е Божията воля.

„Лъжеш — пошушна ми един гласец. — Не игра честно. Отвори очи, когато бръкна в чашката.“

Добре де, какво като съм хитрувала? Чудо голямо! Важното е, че избрах този, когото трябва. Може би нямаше да ми трябва за вечни времена, но за тази нощ щеше да свърши работа.

Отворих вратата чак след второто почукване. Не исках да ми проличи, че наистина много се вълнувам. Направих крачка назад и погледите ни се срещнаха. Той с нищо не показа, че се вълнува като мен. Може би изпитваше любопитство. И желание. А може би и потребност да разбере какво чувствам.

— Здрасти — казах.

Това май го развесели. Не толкова обаче, че да го накара да се усмихне. Влезе в антрето, затвори вратата и после я заключи. Дишаше бавно и дълбоко. Очите му бяха тъмни. И ме оглеждаха сериозно.

— Много хубава рокля имаш — каза. — Я я свали.