Джанет Еванович
Десетте Божи заповеди (9)

Глава 9

— Я виж, претъпкано е — коментира баба, след като огледа паркинга. — Това е заради Стива, при него не е останал празен салон. Джийн Муун ми каза, че братовчедка й Дороти умряла вчера сутринта и не могли да й намерят място при Стива. Наложило се да я закарат при Мозъл.

— И какво му е лошото на Мозъл? — попита Бригс.

— Нищо не разбира от гримиране — отвърна баба. — Слага прекалено много грим. Аз обичам, когато някой умре, да изглежда естествено.

— И аз — съгласи се Бригс. — Няма нищо по-грозно от труп с неестествен вид.

Дъждът бе преминал в ръмене, но времето не бе приятно, така че оставих баба и Бригс пред входа и отидох да търся място за паркиране. Открих място само на една пряка, но когато се върнах при входа на погребалното бюро, от къдриците ми не бе останало нищо, а плетеният ми памучен пуловер бе станал пет сантиметра по-дълъг.

Лари Липински бе в салон 1, както подхождаше на самоубиец. Около ковчега му се бяха струпали роднини и приятели. Останалите присъстващи бяха същите хора, които бях видяла на бдението на Дийтър. Присъстваха и професионални оплаквачки като баба Мазур и Сю Ен Шпац. Присъстваха и хората от боклукчийската компания.

Баба Мазур тръгна към мен, следвана от подтичващия Бригс, и измърмори:

— Вече поднесох съболезнованията си. Трябва да ти кажа, че тези хора са много необщителни. Жалко, че осигуряват място за такива покойници, а го отказват на хора като Дороти Муун.

— Искаш да кажеш, че не са ти дали фотография на покойния.

— Среден пръст — каза баба. — Показаха ми среден пръст.

— При това бяха много убедителни — добави усмихнатият Бригс. — Жалко, че те нямаше.

— И без това не мисля, че е той — казах.

— Не съм сигурна — каза баба. — Тези хора се държат така, сякаш крият нещо. Изглеждат ми гузни.

Ако бях роднина на човек, признал извършването на убийство, вероятно и аз щях да се чувствам малко неловко.

— Не се безпокой — каза баба. — Допусках, че може да се получи така, и заради това си изготвих план.

— Най-добрият ти план ще е да забравим за всичко това — казах.

Баба продължаваше да сканира с поглед тълпата.

— Ема Гец ми каза, че покойника в салон 4 го гримирали много хубаво. Ще отида да го видя.

— И аз ще дойда — каза Бригс. — Не искам да пропусна нищо.

Гримът в салон 4 никак не ме интересуваше, така че казах, че ще ги изчакам във фоайето. След няколко минути ми омръзна да чакам, така че отидох до масата и си взех малко курабийки. И там се притесних, така че се отбих до дамската тоалетна, за да видя състоянието на косата си. Грешка. Не биваше да го правя. Върнах се при курабийките и пъхнах една в джоба си за Рекс.

Тъкмо бях започнала да броя панелите на тавана и се чудех по какъв друг начин да си убия времето, когато се включи пожарната аларма. Не много отдавна сградата на Стива бе изгоряла почти до основи, така че сега бе опразнена много бързо. Хората побягнаха от салоните и се устремиха към вратата. Никъде не видях баба Мазур, така че си пробих път през тълпата, за да стигна до салон 4. Когато пристигнах там, салонът бе празен, ако се изключеше госпожа Кункле, напълно безметежна в ковчега си от махагон и бронз, струващ дванадесет хиляди долара. Затичах се отново към фоайето, за да проверя дали баба не е вън, но забелязах, че вратата на салон 1 е затворена.

Всички останали врати бяха отворени. Затворена бе само вратата на Липински.

Отвън се чу вой на сирени и бях обзета от лошо предчувствие. В другия край на фоайето Стива нареждаше с крясъци на помощника си да провери задните стаи. Видя ме и лицето му побеля.

— Не бях аз! — казах му. — Кълна ти се!

Той тръгна подир помощника си и веднага щом излязоха, отидох до салон 1 и се опитах да отворя вратата. Дръжката поддаде, но вратата не се отвори. Натиснах с рамо. Вратата рязко се отвори и Бригс падна по гръб.

— Майната ти — викна той. — Веднага затвори вратата, висока глупачко!

— Какво правиш?

— Помагам на баба ти да си свърши работата. Не разбра ли?

Баба бе вдигнала капака на ковчега на Лари Липински, бе стъпила с един крак върху сгъваем стол, а с другия на ръба на ковчега и правеше снимки.

— Бабо!

— От мен да знаеш, този мъж никак не изглежда добре.

— Слизай веднага!

— Трябва да изщракам лентата докрай. Много мразя да зяносвам пози.

Затичах се към нея по пътеката между столовете.

— Не можеш да правиш това!

— Мога, след като се сетих да стъпя на стола. Иначе можех да му снимам лицето само странично. Това не ме устройва, защото половината му глава я няма.

— Веднага спри да снимаш и слез!

— Последен кадър! — каза баба, слезе от стола и прибра апарата в чантичката си. — Някои ще излязат страхотни.

— Капака! Затвори капака!

Тряс!

— Не знаех, че е толкова тежък — каза баба.

Върнах стола на мястото му и огледах внимателно ковчега, за да се убедя, че е наред. След това хванах баба за ръка.

— Да се махаме.

Вратата се отвори и Стива попита удивено:

— Какво правиш тук?

— Не успях да намеря баба — Казах. — И…

— Дойде да ме спаси — каза баба, докато вървеше към вратата. — Тъкмо изразявах почитта си към покойника, когато алармата се включи и всички избягаха. Някой ме събори и не можах да се изправя. Джуджето бе с мен, обаче не му стигнаха силиците да ме вдигне. Ако не беше внучката ми, досега да съм станала на пепел.

— „Малък човек“ — каза Ранди Бригс. — Колко пъти трябва да ти обяснявам, че не съм джудже?

— Ами на мен ми се виждаш като джудже — каза баба и подуши въздуха. — Защо не мирише на пушек?

— Тревогата очевидно е била фалшива — каза Стива. — Добре ли сте?

— Като се гледам, да — каза баба. — Извадих късмет, защото съм стара и кокалите ми са крехки. — Погледна ме. — Представяш ли си — фалшива тревога!

Представих си.

На улицата имаше две пожарни коли. Хората трепереха под ръмящия дъжд, но не се разотиваха. Първо, изпитваха любопитство. Второ, връхните им дрехи бяха останали вътре. На ъгъла бе паркирала полицейска кола.

— Да не би ти да си задействала тази аларма? — попитах баба.

— Кой, аз ли? Моля ти се!

Когато се прибрахме, пред входа ни чакаше мама.

— Чух сирените — каза тя. — Добре ли сте?

— Разбира се, че сме добре — отвърна баба. — Не се ли вижда, че сме добре?

— Госпожа Чиак ми каза, че й се обадила дъщеря й и й казала, че при Стива имало пожар.

— Нямаше пожар — каза баба. — Обикновена фалшива тревога.

Майка ми продължи да гледа мрачно. Баба отърси дъжда от палтото си и го закачи на закачалката.

— Иначе щеше да ми е неприятно, че пожарникарите са ги вдигнали по тревога за нищо, но забелязах, че Бъки Мойер шофира. Знаеш, че на Бъки му прави страхотен кеф да кара тази огромна кола.

Това си беше самата истина. Даже няколко пъти го бяха заподозрели, че сам предизвиква фалшиви тревоги, за да може да подкара пожарната кола.

— Време ми е да тръгвам — казах. — Утре имам много работа.

— Почакай — каза майка ми. — Ще ти дам малко пилешко за вкъщи.

 

 

Баба ми се обади в осем и каза:

— Тази сутрин имам час във фризьорския салон. Можеш да ме закараш дотам, а по пътя ще оставим… знаеш какво.

— Филма ли?

— Да.

— В колко часа трябва да си в салона?

— В девет.

Първо спряхме пред фотоателието и баба ми даде филма и заръча:

— Кажи им да го направят за един час.

— Това ще струва цяло състояние.

— Имам си талон — каза баба. — На нас, възрастните, ни дават специални талони, защото нямаме много време за губене. Иначе трябва да чакаме прекалено дълго за снимките си, а през това време можем да умрем.

Оставих я във фризьорския салон и продължих за офиса. Лула се бе разположила в голямото кресло, пиеше кафе и си четеше хороскопа. Кони беше зад бюрото и ядеше сандвич. Вини не се виждаше.

Щом ме зърна, Лула захвърли вестника и каза:

— Искам да ми разкажеш всичко. Абсолютно всичко. Искам да чуя подробностите.

— Няма много за разказване — уплаших се и не облякох роклята.

— Добре ли те чух? Я повтори!

— Историята е доста сложна.

— Значи искаш да ми кажеш, че не си намазала нищо?

— Точно така.

— Момиче, това е много кофти.

Има си хас да не знам, че е кофти.

— Имаш ли непесета? — попитах Кони.

— В събота не изникна нищо. А днес е все още много рано.

— Вини къде е?

— В арестантското. Оформя гаранцията на един крадец.

Излязох от офиса и погледнах буика.

— Мразя те — казах му.

Чух нечий тих смях зад себе си, обърнах се и видях Рейнджъра.

— Винаги ли разговаряш с колата си по този начин? За това ще ти потрябва цял живот, маце.

— Живот си имам. Това, което ми трябва, е нова кола.

Той задържа поглед върху мен и се побоях да се опитам да отгатна мислите му. Кафявите му очи излъчваха увереност и си личеше, че ситуацията му се вижда леко забавна.

— Какво си готова да направиш, за да се сдобиеш с нова кола?

— Какво имаш предвид?

Отново се разнесе тих смях.

— Би ли трябвало да е морално издържано?

— За каква кола става дума?

— Мощна. Сексапилна.

Останах с опасението, че тези думи могат да характеризират и работата, която трябва да се свърши.

Започна отново да ръми. Той вдигна качулката на якето ми и натика косата ми в нея. Пръстът му се плъзна по слепоочието ми, погледите ни се срещнаха и за кратък и ужасяващ миг допуснах, че може да ме целуне. Мигът отмина и Рейнджъра се отдръпна и каза:

— Когато се решиш, обади ми се.

— Да се реша за какво?

Той се усмихна.

— За колата.

— Окей.

Уф! Качих се в буика и се понесох с рев в мъглата. Спрях на един светофар и започнах да блъскам с глава кормилото, докато светне зелената светлина. Глупачка, глупачка и пак глупачка! Защо ми трябваше да казвам „окей“? Що за тъп отговор! Ударих с глава за последен път кормилото и светофарът засия в зелено.

Когато влязох във фризьорския салон, баба тъкмо я пръскаха със спрей за коса. Косата й бе стоманеносива и тя винаги я подстригваше късо и я увиваше на къдрици, наредени една до друга върху розовия й череп.

— Почти приключих — каза тя. — Взе ли снимките?

— Още не.

Баба плати, навлече палтото си и внимателно нагласи на главата си найлонова шапчица.

— Голямо гледане падна снощи — каза, докато стъпваше предпазливо на мокрия тротоар. — Беше много вълнуващо. Ти не успя да видиш как Маргарет Бъргър насмалко не получи удар заради покойника в салон 3. Нали си спомняш, че Сол, мъжът на Маргарет, умря от инфаркт миналата година? Тогава тя ми каза, че ударът се дължал на неприятности, които Сол си имал с телефонната компания. Каза ми, че нейните служители му вдигнали кръвното. Човекът, който го изтормозил, бил Джон Кърли, покойникът от салон 3. Маргарет каза, че дошла да се изплюе върху трупа му.

— Маргарет Бъргър да се изплюе върху някого? — Маргарет бе мила белокоса госпожа.

— Е, тя ми го каза, обаче не я видях да плюе. Може би дойдох твърде късно. А може и след като е видяла на какво е заприличал Джон Кърли, да се е отказала да го заплюва. Изглеждаше по-зле дори и от Липински.

— Как е умрял?

— Някой го прегазил и избягал. След като го видях, реших, че го е прегазил камион. Ужасна работа са тези компании. Маргарет ми каза, че Сол, досущ като Фред, не бил съгласен със сметката, а този умник, Джон Кърли, дори не пожелал да го изслуша.

Спрях пред ателието и взех снимките.

— Не са лоши — каза тя, докато прелистваше пачката.

Погледнах ги. Ужас.

— Според теб разбира ли се, че е умрял? — попита баба.

— Нали лежи в ковчег?

— И така да е. Според мен въпреки това си ги бива.

Мисля, че ще трябва да ги покажем на онази госпожа от „Гранд Юниън“. Току-виж успяла да го разпознае.

— Бабо, не можем да позвъним на вратата на една жена и да й показваме снимките на мъртвец.

Баба потърси нещо в голямата си черна кожена чанта и каза:

— Единственото друго нещо, което имам, е рекламната брошурка на Стива. На нея има снимка, ама не е съвсем ясна.

Взех брошурката и я разгледах. На нея имаше фотография на Липински със съпругата му. Под нея бе отпечатан двадесет и третият псалм. На снимката Липински бе прегърнал стройна жена с къса кестенява коса. Бе от моменталните снимки, които се правят в летни дни. И двамата се усмихваха.

— Странно ми е, че са използвали тази снимка — каза баба. — Случайно научих от хората, че жената на Липински миналата седмица го зарязала. Излязла и не се върнала. Не се яви и на поклонението. Никой не успял да я открие, за да й съобщи. Просто изчезнала. Съвсем като Фред. Само дето чух, че изчезнала умишлено. Взела си куфарите и казала, че ще иска развод. Това не е ли срамота?

Знам, че има милиарди стройни жени с къса кестенява коса. Мислите ми обаче скочиха надалеч, към отрязаната глава с къса кестенява коса. Лари Липински бе вторият служител на „Ар Джи Си“, умрял от насилствена смърт за една седмица. Макар и връзката да изглеждаше много далечна, Фред бе имал контакт с Липински. Жената на Липински бе изчезнала. Имаше възможност, макар и далечна, тялото в чувала да е нейното.

— Добре — казах. — Хайде да покажем снимките на Айрин Тъли.

Защо пък не? И да се уплашеше, подобни неща ми се случваха почти всеки ден. Отворих чантата и погледнах адреса. Апартамент 117, „Бруксайд Гардънс“. „Бруксайд Гардънс“ бе жилищен комплекс, разположен на по-малко от половин километър от търговския център.

— Айрин Тъли — каза баба. — Това име ми звучи познато, но не мога да направя връзката.

— Каза ми, че се била запознала с Фред в клуба на възрастните.

— Сигурно там съм чула името й. Този клуб има твърде много членове и не ходя на всичките му мероприятия. Старите хора мога да ги възприемам с мярка. Ако толкова много ми се гледат старчески лица, ще се погледна в огледалото.

Стигнахме в „Бруксайд Гардънс“ и започнах да търся номера. Комплексът бе от шест сгради, обграждащи голям паркинг. Бяха тухлени, двуетажни и построени в модерен колониален стил. Това означаваше, че бяха боядисани в бяло и че прозорците имаха капаци. Всеки апартамент имаше собствен външен вход.

— Ето го — каза баба и разкопча колана си. — Ей този, дето има украса от Хелоуин на вратата.

Позвънихме. Отвори ни Айрин.

— Да, моля?

— Искаме да ви зададем един въпрос във връзка с изчезването на Фред Шуц — каза баба. — И също така да ви покажем една снимка.

— Да не би да е снимка на Фред? — попита Айрин.

— Не — отвърна баба. — Това е снимка на човека, който го е отвлякъл.

— Всъщност не знаем дали Фред е бил отвлечен — намесих се. — Баба иска да каже, че…

— Я погледни — каза баба и подаде една от снимките на Айрин. — Разбира се, тук може би е с друг костюм.

Айрин разгледа снимката и попита:

— А защо е в ковчег?

— Сега е малко мъртъв — отвърна баба.

— Не, не е той — каза Айрин.

— Може би ти се струва така, защото очите му са затворени и не може да се забележи хитрият му поглед — каза баба. — А и носът му изглежда малко смачкан. Може и да е паднал върху лицето си, след като си е пуснал куршум в черепа.

Айрин отново разгледа снимката.

— Не. Съвсем определено не е той.

— Жалко — каза баба. — Бях сигурна, че е именно той.

— Съжалявам — каза Айрин.

— Все пак снимките си ги бива — каза баба, когато се качихме в колата. — Щяха да са още по-хубави, ако бях успяла да му отворя очите.

Закарах я при нашите и останах на обяд. През цялото време търсех с поглед Бънчи. За последен път го бях видяла в събота и бях започнала да се тревожа за него. Само това оставаше, да започна да се тревожа за Бънчи. Стефани Плъм в ролята на грижовна квачка.

Тръгнах си и потеглих по „Чамбърс“ на път за „Хамилтън“. Точно там Бънчи ме настигна. Забелязах го в огледалото за обратно виждане, спрях до тротоара и слязох, за да си поговорим.

— Къде беше? — попитах го. — Да не би неделя да ти е почивен ден?

— Имах работа. За твое сведение, на букмейкърите им се налага от време на време да работят.

— Знам само, че не си букмейкър.

— Пак ли започваш?

— Как успя да ме откриеш точно сега?

— Въртях се наоколо с колата и просто извадих късмет. А ти? На теб излезе ли ти късметът?

— Това въобще не е твоя работа!

Погледът му се развесели.

— Имах предвид Фред.

— Крачка напред, две назад — казах. — Уж стигам до някакви следи, а после се оказва, че не водят доникъде.

— Какво имаш предвид?

— Открих една жена, която видяла Фред да се качва в колата на друг човек в деня на изчезването му. Работата е там, че не можа да опише нито човека, нито колата му. После пък в погребалното бюро се случи нещо много странно. Имам чувството, че има някаква връзка със случая, но не мога да си обясня защо.

— Какво беше това странно нещо?

— Една от посетителките, изглежда, бе имала проблеми, подобни на проблема на Фред с боклукчийската компания. Само че в нейния случай ставаше дума за телефонна компания.

— За какви проблеми става дума?

— Не знам точно. Това ми го каза баба. Спомена, че били подобни на проблемите на Фред.

— Според мен няма да е зле да поговорим с тази жена.

— Двамата с теб? Изключено.

— Бях останал с чувството, че работим заедно. Нали ме нахрани с агнешко.

— Стана ми жал за теб. Имаше много страдалчески и самотен вид.

Бънчи размаха шеговито пръст.

— Не си искрена. Според мен започвам да ти харесвам.

Колкото може да ти хареса бездомно куче. Или почти толкова. В едно нещо обаче Бънчи бе прав. Защо пък да не поговорим с Маргарет Бъргър? Какво лошо можеше да има в това? Нямах представа къде живее Маргарет, така че се върнах при нашите и помолих баба да ми даде адреса.

— Ще ти покажа къде живее — рече тя.

— Не е необходимо да ми показваш. Само ми обясни.

— И да изтърва екшъна? Няма да го бъде!

Всъщност защо пък да не дойде? Нали и без това и Бънчи се мъкнеше подир мен? Може би трябваше да поканя също и госпожа Чиак, и Мери Лу, и сестра си Валери. Поех си дълбоко дъх. Сарказмът винаги повдига тонуса ми.

— Влизай в колата — казах на баба.

Тръгнах по „Чамбърс“. Стигнахме до „Либерти“, а после завих по „Ръслинг“.

— Една от тези къщи е. Като я видя, ще я позная — каза баба. — Навремето й ходех на гости. — После погледна през рамо. — Струва ми се, че някой ни следи. Бас държа, че е някой от боклукчиите.

— Това е Бънчи — казах. — С него уж работим заедно.

— Без майтап? Това издирване стана много мащабно. Станахме цял екип.

Спрях пред дома, посочен от баба, а после всички се струпахме на тротоара. Бе спряло да вали.

— Внучката ми ми каза, че работите заедно — каза баба на Бънчи и го огледа. — И вие ли сте търсач на съкровища?

— Не, госпожо, аз съм букмейкър — отвърна той.

— Букмейкър! — възкликна баба. — Чудесно! Винаги съм искала да се запозная с букмейкър.

Почуках на вратата на Маргарет Бъргър и когато тя отвори, се опитах да се представя, обаче баба ме изпревари.

— Надявам се да не те безпокоим, но и тримата сме заети с важно разследване — каза баба. — Стефани, аз и господин Бънчи.

Бънчи ме сръга и измърмори:

— „Господин“ Бънчи! Това ми хареса.

— Съвсем не ме безпокоите — отвърна Маргарет Бъргър. — Вероятно става дума за клетия Фред.

— Не ни е лесно да го открием — каза баба. — Внучката ми реши, че проблемът ти с телефонната компания прилича на нашия. Не ще и дума, има и разлика. Довели са Сол до инфаркт, вместо да го отвлекат.

— Ужасни хора, наистина — каза Маргарет. — Винаги сме си плащали сметките най-редовно. Не е имало един случай да сме закъснели. А пък после, когато си имахме неприятности с апарата, се направиха, че не ни познават. Можеш ли да си представиш?

— Също както при Фред. Нали така, Стефани?

— Да, бабо. Наистина…

— И после какво стана? — попита Бънчи. — Сол направи ли оплакване?

— Отиде лично при тях и вдигна голяма дандания. Точно тогава получи сърдечен удар.

— Срамна работа — каза баба. — Сол бе само на седемдесет и няколко.

— Пазите ли разписките от телефонната компания? — попита Бънчи. — От времето, когато сте нямали проблеми с нея?

— Мога да проверя — каза Маргарет. — Пазя всички сметки поне по една-две години. От тези на телефонната компания обаче май нищо не остана. След смъртта на Сол онзи ужасен човек, Джон Кърли дойде у нас уж за да помогне да се оправи батакът с плащанията. Въобще не му повярвах. Просто се опитваше да прикрие следите си, защото той бе виновен за бъркотията с компютрите. Дори почти си го призна, обаче за Сол вече бе късно. Вече бе получил инфаркт.

Бънчи, изглежда, се бе примирил с това, което слушаше.

— Значи Джон Кърли е прибрал сметките — каза той. Думите му прозвучаха повече като констатация, отколкото като въпрос.

— Каза, че му трябвали за документацията.

— И не ги ли върна?

— Не. На всичкото отгоре ми пратиха съобщение, в което ме приветстваха като нов клиент. Уверявам ви, в тази телефонна компания цари пълна бъркотия.

— Имаш ли други въпроси? — попитах Бънчи.

— Не. Това ми е достатъчно.

— А ти, бабо?

— И на мен нищо не ми идва наум.

— В такъв случай, благодаря ви за отзивчивостта — казах на Маргарет.

— Дано Фред да се намери — каза тя. — Мейбъл сигурно не е на себе си.

— А, засега се държи — каза баба. — Фред май не е от тези съпрузи, които много липсват на съпругите си.

Маргарет кимна, сякаш бе разбрала напълно това, което иска да й каже баба.

Оставих баба и продължих към апартамента си. Бънчи ме последва и паркира зад мен.

— А сега какво? Сега какво ще правиш?

— Не знам. Ти имаш ли някакви идеи?

— Мисля, че в тази боклукчийска компания нещо не е наред.

Замислих се дали да не му разкажа за Лора Липински, обаче реших да се въздържа и вместо това попитах:

— Защо поиска да видиш сметките?

— Нямах някакви конкретни съображения. Просто ми се стори, че може да са интересни.

— Ясно.

Бънчи, с ръце в джобовете, се люшна на пети.

— Иска ми се да те попитам за сметките от боклукчийската компания. Запазила ли си някои от тях?

— Защо? И те ли според теб ще са интересни?

— Може би. Знае ли човек. — Погледът му се спря на нещо зад мен и изражението му се промени. Може би беше уморен.

Усетих как нечие тяло се доближава плътно до моето и нечия топла длан грижовно ляга на ключицата ми. Не ми трябваше да се обръщам, за да разбера, че е Рейнджъра.

— Това е Бънчи — казах на Рейнджъра, за да ги запозная. — Букмейкърът.

Бънчи отстъпи две крачки. Човек прави такива маневри, когато пред него е застанала мечка гризли.

— Пак ще се видим — каза той, обърна се и тръгна към колата си.

— Не е букмейкър — каза Рейнджъра, без да отлепва ръка от ключицата ми.

Обърнах се към него. Реших, че е добре между двама ни да има някакво разстояние.

— Защо трябваше да го сплашваш?

Рейнджъра се усмихна.

— Според теб сплаших ли го?

— Не особено.

— И аз така мисля. Той има основание да не се плаши.

— Ще сгреша ли, ако кажа, че не ти стана симпатичен?

— Просто съм предпазлив. Беше въоръжен и лъжеше. И отгоре на всичко е ченге.

Всичко това вече ми бе известно, така че казах:

— От няколко дни ме следи. Досега беше безобиден.

— Какво търси?

— Не знам. Нещо, което има връзка с Фред. Засега знае повече от мен. Следователно си струва да не прекъсваме играта. Според мен е федерален агент. Мисля, че е инсталирал в колата ми сигнално устройство, за да може да ме следи. Полицаите от Джърси са твърде бедни, за да си позволяват такъв лукс. Вероятно работи в тандем с партньор, който също ме следи. Досега обаче не съм го открила.

— Той дали е разбрал, че ти е станал ясен?

— Да, обаче не желае да говори по въпроса.

— Ще ти помогна да решиш проблема със следенето — каза Рейнджъра и ми подаде комплект ключове.

— Какво е това?