Джанет Еванович
Десетте Божи заповеди (10)

Глава 10

— Изкушението — каза Рейнджъра и посочи едно чисто ново черно „Порше Бокстър“.

— Би ли се изразил по-конкретно? Какво изкушение имаш предвид?

— Изкушението да достигнеш нови хоризонти.

Не ми се щеше да се замислям за разбиранията на Рейнджъра за нови хоризонти. Според мен тези негови нови хоризонти се намираха прекалено близко до пъкъла за моя вкус. На начинаещите се предлагаше кола, чието притежание може би не бе съвсем издържано от законова гледна точка.

— Къде ги намираш тези коли? — попитах. — Имам чувството, че разполагаш с неизчерпаеми запаси от скъпи нови черни коли.

— Имам си източник.

— Това порше да не е крадено?

— Има ли значение?

— За мен има.

— В такъв случай, не е крадено.

Поклатих глава.

— Колата наистина е страхотна. Много ценя предложението ти, обаче не мога да си позволя кола като тази.

— Още не знаеш каква е цената й — каза Рейнджъра.

— Да не би да струва под пет долара?

— Не е за продан. Фирмена е. Ще я получиш, ако продължиш да работиш с мен. С този буик ми разваляш имиджа. Всички, които работят при мен, карат черни коли.

— Е, не бих искала да развалям имиджа ти.

Рейнджъра просто продължи да ме гледа.

— Това благотворителност ли е? — попитах.

— Сама си отговори на този въпрос.

— Да не би да трябва да продам душата си?

— Не купувам души — каза Рейнджъра. — Не съм в този бизнес. Колата е инвестиция. Част от трудовите взаимоотношения.

— И какво се иска от мен в рамките на тези трудови взаимоотношения?

— Ще има най-различни задачи. Не си длъжна да ги приемаш, ако ти се сторят неприятни.

— Всичко това да не го правиш само за да се забавляваш? За да провериш на какво съм готова за една скъпа кола?

— Е, това любопитство би се вместило някъде в средата на списъка на мотивите ми — каза Рейнджъра и си погледна часовника. — Имам делова среща. Карай колата и мисли.

Неговият мерцедес бе паркиран до поршето. Той седна зад кормилото и потегли, без да ме поглежда.

Почти щях да припадна. Подпрях се на поршето, за да не се олюлявам, и веднага отдръпнах ръката си, за да не оставя отпечатъци.

Прибрах се в апартамента си и потърсих Ранди Бригс. Портативният му компютър бе на масичката, но якето му го нямаше. Замислих си дали да не прибера всичките му неща в двата куфара, да ги оставя в хола и да заключа вратата на моята стая, но се отказах.

Отворих една бира, обадих се на Мери Лу и казах:

— Помощ!

— Каква помощ ти трябва?

— Той ми даде кола. И ме докосна. — Огледах се в огледалото на хола, за да проверя дали не съм дамгосана.

— Кой какво ти е дал и за какво въобще говориш?

— За Рейнджъра.

— Подарил ти е кола?

— Каза, че било инвестиция в трудовите ни взаимоотношения. Какво може да означава това?

— Каква е колата?

— Ново порше.

— Значи най-малкото орален секс.

— Дръж се сериозно!

— Всъщност права си… Това предполага нещо повече от орален секс. Например задна прашка.

— Ще върна колата.

— Стефани, та това е порше!

— Струва ми се, че флиртува с мен, но не съм съвсем сигурна.

— Как флиртува?

— С физически допир.

— Колко физически?

— Докосва ме.

— Боже мой! И къде те докосна?

— По шията.

— Само там ли?

— И по косата.

— Хм — каза Мери Лу. — Сексуално докосване ли беше?

— Аз го възприех като сексуално.

— И ти даде порше — констатира Мери Лу. — Порше!

— Не е подарък. Колата е фирмена.

— Добре де, фирмена. Кога ще ме повозиш в нея? Искаш ли тази вечер да отидем в търговския център?

— Не знам дали е редно да я карам за неслужебни цели. Всъщност не знаех дали е редно да я карам въобще.

Поне, преди да съм си изяснила въпроса за задната прашка.

— Наистина ли вярваш, че колата е фирмена? — попита Мери Лу.

— Доколкото съм забелязала, всички, които работят при Рейнджъра, карат нови черни коли.

— Поршета?

— Обикновено разкошни лимузини, но явно в склада вчера са доставили порше. — В дома на Мери Лу се разнесоха писъци и крясъци — Какво става у вас?

— Децата са изпаднали в конфликтна ситуация. Ще трябва да им посреднича.

Мери Лу бе започнала да посещава специални курсове за родители, защото не успяваше да попречи на двегодишните хлапета да изяждат храната на кучето. Преди това казваше „децата ще се изпотрепят“, а сега се изразяваше иначе: „децата са изпаднали в конфликтна ситуация“. Вярно, че това звучи много по-цивилизовано, но истината е, че децата щяха да се изпотрепят.

Затворих телефона, бръкнах в чантата си и извадих чека на Фред за „Ар Джи Си“. Нищо особено. Обикновен стар чек.

Телефонът иззвъня и прибрах чека в чантата.

— Сама ли си? — попита Бънчи.

— Да.

— Има ли нещо между теб и онзи мъж, Рейнджъра?

— Да.

Не знаех обаче какво е това нещо.

— Последния път не можахме да си поговорим — каза Бънчи. — Нямам представа какво още се гласиш да направиш.

— Защо не ми кажеш простичко какво искаш от мен?

— Нали не си забравила, че просто те следя?

— Добре де, ще продължавам да играя играта. Ще ти кажа и какво мисля да направя. Мисля утре да отида в банката и да поговоря с една моя приятелка, която работи там. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че това е добра идея.

Наближаваше пет. Джо вероятно вече се бе прибрал, гледаше телевизионните новини и си приготвяше нещо за вечеря в очакване на „Футбол в понеделник вечер“. Ако се самопоканех у тях по време на предаването, можех да му покажа чека и да го попитам какво мисли по въпроса. Можех и да го помоля да разбере какво става с Лора, съпругата на Липински. Ако имах късмет, може би щях да наваксам нещата, които не успях да свърша в събота вечер.

Набрах телефонния му номер.

— Здрасти — казах. — Реших, че може би ще ти е приятно да не си сам, когато гледаш „Футбол в понеделник вечер“.

— Ти не обичаш футбол.

— Започнах да го обичам. Много ми е приятно, когато всички се струпат един върху друг. Това е много интересно. Та кажи, искаш ли да дойда?

— Съжалявам, но тази вечер съм служебно зает.

— През цялата нощ ли ще си служебно зает?

Настъпи кратко мълчание. Морели се опитваше да разбере скрития смисъл на думите ми. После каза:

— Май наистина съм ти притрябвал.

— Просто се държа приятелски.

— А утре ще си настроена ли отново приятелски? Утре вечер май нямам никаква работа.

— Поръчай само една пица.

Затворих телефона, погледнах виновно клетката на хамстера и казах на Рекс:

— Просто се държа приятелски. Не смятам да спя с него.

Рекс не излезе от консервената кутия, но талашът се раздвижи. Стори ми се, че се смее. Към девет телефонът отново позвъни.

— Имам една работа за теб за утре — каза Рейнджъра. — Интересува ли те?

— Може би.

— От гледна точка на морала е напълно издържана.

— А от законова гледна точка?

— Можеше да е и по-зле. Трябва ми примамка. Един човек трябва да се раздели с ягуара си.

— Ще го крадеш ли, или ще го връщаш на законния собственик?

— Ще го връщам на законния собственик. От теб се иска само да седиш в един бар и да разговаряш с този човек, докато натоварваме колата на платформа.

— Звучи ми приемливо.

— Ще те взема в шест. Облечи дрехи, които да задържат вниманието му.

— За кой бар става дума?

— Барът на Майк на централния булевард.

След половин час Бригс се прибра и попита:

— Какво правиш в понеделник вечер? Футбол ли гледаш?

В единадесет си легнах и два часа по-късно продължавах да се въртя в леглото, без да мога да заспя. Мислех си за Лора, безследно изчезналата съпруга на Лари Липински. За задната част на главата й, отрязана при шията и натикана в чувал за боклук. За съпруга й, самоубил се с огнестрелно оръжие. Първо насякъл на парчета жена си, а после застрелял колежката си. А може би това не бе Лора Липински. Чие тяло в такъв случай бе в чувала? Колкото повече разсъждавах, толкова по-вероятно ми се виждаше това да е Лора Липински.

Погледнах часовника за стотен път.

Лора Липински не бе единствената причина да не заспивам. Имах хормонална атака. Виновен бе Морели. Какво ли не ми прошепна в ухото. Че и изглеждаше много сексапилен в италианския си костюм. Сигурно вече се бе прибрал. Можех да се обадя и да му кажа, че ще го навестя. В крайна сметка именно той бе виновен за сегашното ми адско състояние.

Ами какво щеше да стане, ако не си бе у дома и ме запишеше телефонният секретар? Щеше да стане още по-неудобно. Я по-добре да не звъня. „Мисли за някой друг“ — казах си.

През мислите ми се стрелна Рейнджъра. Не, само не той!

— Майната му. — Станах и отидох в кухнята да си налея портокалов сок. Разбира се, портокалов сок нямаше. Нямаше въобще никакъв сок, защото никога не купувах хранителни продукти. Имаше малко храна от тази, която ми даде мама, но никакъв сок.

За нещастие, наистина исках сок. И шоколад. Ако пийнех сок и хапнех шоколад, нямаше да мисля за секс. Впрочем, ако имах шоколад, нямаше да мисля и за сок. Шоколадът бе достатъчен.

Навлякох долнището на един стар анцуг, нахлузих едни маратонки и облякох якето направо върху памучната си нощница. Взех чантичката с ключовете си и, тъй като се опитвах да не бъда глупава, взех и пистолета.

— Нямам представа какво точно ти трябва — разнесе се гласът на Бригс откъм дивана, — обаче купи и за мен.

Хлопнах вратата, излязох на стълбището и влязох в асансьора.

Едва когато стигнах до паркинга осъзнах, че съм взела ключа на поршето. Значи така бе решила съдбата, а коя бях аз, за да я предизвиквам? Било ми писано да карам поршето.

Подкарах към магазин „7-11“. Стигнах там за нула време и ми се стори грехота да се прибера, без поне да съм се опитала да усвоя чалъмите на колата. Не можеше карането й да не се нуждае от чалъми. Продължих по „Хамилтън“, навлязох в Бърг, излязох от Бърг и — хоп! — преди да се усетя, се озовах пред дома на Морели. Джипът му бе паркиран до тротоара, а всички прозорци бяха тъмни. Постоях около минутка пред входа. Мислех си за Морели и за това колко хубаво би било сега да съм в леглото с него. Ами, дявол да го вземе, защо пък да не позвъня на вратата му и да не кажа, че случайно съм минавала през квартала и съм решила да се отбия? Какво лошо щеше да има в това? Междувременно обаче зърнах образа си в огледалото. Нее… С такава коса никъде не можех да се покажа. А и се сетих, че отдавна трябваше да си обръсна краката. Тъпа работа.

Всъщност май не биваше да се отбивам у Морели точно сега. Може би щеше да е по-добре първо да се прибера у нас, да си обръсна краката и да облека сексапилно бельо. Или още по-добре, да изчакам утрешния ден. Двадесет и четири часа плюс-минус един-два. Морели бе прав. Много го желаех.

„Я се стегни! Та в случая става дума за най-обикновен полов акт. Това не е нещо неотложно, като помощта при инфаркт. Креватът спокойно може да почака двадесет и четири часа.“

Поех си дълбоко дъх. Двадесет и четири часа. Започнах да се чувствам по-добре, след като установих, че мога да се контролирам. Бях разумна жена. Включих на скорост и подкарах.

Значи мога да се контролирам.

На ъгъла забелязах нечии светлини в огледалото.

В този квартал няма много хора, които да работят нощна смяна. Завих зад ъгъла, спрях, изключих светлините и проследих с поглед как колата спира пред дома на Морели. След две минути той излезе от нея, запъти се към входната врата, а колата тръгна и се насочи към мен.

Стиснах здраво кормилото, за да не би поршето да се поддаде на изкушение, да се включи само на задна скорост и да поеме към дома на Морели. Само двадесет и четири часа, казах си, и краката ми ще бъдат гладки като коприна, а косата ми — измита. Ама нали всъщност Морели има и душ, и самобръсначка. Защо се самозалъгвам? Защо трябва да чакам?

Включих на задна точно в момента, когато другата кола навлезе в кръстовището. Успях да зърна шофьора и сърцето ми се сви. Това бе Тери Гилмън.

В очите ми избухна нещо червено. Глупачка! Нищо не бях подозирала. Бях повярвала, че се е променил. Бях повярвала, че е по-различен от другите мъже от техния род. Аз се тревожа за косматите си крака, а Морели през това време кой знае какво е правил с Тери Гилмън. Направо удар по главата.

Погледнах с присвити очи колата, докато тя прекосяваше кръстовището. Тери въобще не ме забеляза. Вероятно планираше как да прекара остатъка от нощта. Вероятно бе тръгнала да пречука нечия баба.

Всъщност кой се интересуваше от Морели? Не и аз. Най-малко пък аз. Мен ме интересуваше само едно нещо — шоколадът.

Настъпих педала за газта и излетях от завоя. Дайте път. Стефани си има порше и й се яде шоколад.

Стигнах до „7-11“ пак за нула време, профучах през магазина и излязох с пълна чанта. Хей, Морели, ей това е истинският оргазъм.

Нахлух в паркинга пред моя блок като светкавица, заковах спирачките, изкачих стълбите на един дъх, отворих вратата с ритник и изкрещях:

— Майната му!

Рекс спря да върти колелото си и ме погледна.

— Чу ме! — казах му. — Майната му! Майната му! Майната му!

Бригс приседна на дивана.

— Какво става, по дяволите? Опитвам се да подремна.

— Не си играй със съдбата! Не говори!

Той ме погледна учудено.

— Какво си облякла? Това някакво ново противозачатъчно средство ли е?

Сграбчих клетката с хамстера и кесията с шоколади, отнесох ги в спалнята си и хлопнах вратата. Първо изядох най-големия шоколад, после — „Кит-кат“, после — „Сникърс“. Започна да ми се гади, обаче продължих последователно с „Бейби Рут“, с „Бадемова радост“ и с фъстъчен шоколад.

— Слава Богу, сега се чувствам много по-добре — казах на Рекс.

След това избухнах в ридания.

След като приключих с плаченето, обясних на Рекс, че не се е случило нищо особено. Че става дума просто за реакция, предизвикана от хормоните, и за внезапното увеличаване на количеството на инсулина в резултат на преяждането с шоколад. Че няма за какво да се тревожи. Легнах си и почти веднага заспах. Плачът е страшно изтощително нещо.

Когато на другия ден се събудих, очите ми бяха лепкави и подути от плач, а настроението ми се бе свлякло на най-ниското възможно равнище. Полежах десет минути, опивайки се от страданието си, и започнах да обмислям как да се самоубия. Реших да го направя чрез пушене. Вкъщи обаче нямах никакви цигари, а никак не ми се ходеше отново в „7-11“. Както и да е, вече работех за Рейнджъра, така че може би щеше да е най-добре да оставя събитията да следват естествения си ход.

С усилия се измъкнах от леглото, влязох в банята и се огледах в огледалото.

„Я се стегни, Стефани — казах си. — Имаш си порше и шапка на ВМС, така че можеш да достигнеш нови хоризонти.“

Побоях се, че след всички тези шоколади задникът ми също може да достигне нови измерения, и реших, че малко спортуване няма да ми навреди. Бях все още с анцуга, така че си сложих спортен сутиен и обух маратонките.

Когато излязох от спалнята, Бригс вече работеше на компютъра.

— Я, ранобудницата! — възкликна той. — Божичко, изглеждаш ужасно!

— Това не е нищо. Почакай да ме видиш как ще изглеждам след тичането.

Завърнах се плувнала в пот и много доволна от себе си. Стефани Плъм умее да се контролира. Морели да върви на майната си. И Тери Гилмън да върви на майната си. И светът да върви на майната си.

Изядох пилешки сандвич за закуска и взех душ. Оставих бирата на най-горния рафт на хладилника, за да ядосам Бригс, и му пожелах отвратителен ден. След това се качих на поршето и отидох в „Гранд Юниън“. Щях да свърша две неща: да поговоря с Леона и Алън и да напазарувам истинска храна. Паркирах на километър от магазина, за да не би някой да паркира в близост до мен и да ожули колата ми. Излязох от поршето и го погледнах. Бе съвършено. Бе наистина страхотна кола. С кола като тази няма защо да се тревожиш от мисълта, че приятелят ти ти слага рога с една никаквица.

Първо се заех с пазаруване. Докато приключа с него и прибера продуктите в багажника, започна работа и банката. Във вторник сутринта бизнесът не бе особено активен. Нямаше нито един клиент. Двама касиери брояха пари. Вероятно загряваха. Никъде не видях Леона.

Намерих Алън Шемпски във фоайето. Пиеше кафе и разговаряше с един от охранителите. Забеляза ме, махна ми и попита:

— Как върви търсенето на Фред?

— Никак. Търсех Леона.

— Днес не е на работа. Ако искаш, ще се опитам да ти помогна.

Поразрових се в чантата, открих чека и го подадох на Алън.

— Какво би могъл да ми кажеш за това?

— Използуван чек.

— Да намираш нещо странно в него?

Той го огледа още веднъж.

— Нищо. Какво му е странното?

— Нямам представа. Фред е имал проблеми в разплащанията си с „Ар Джи Си“. В деня, когато изчезна, трябвало да им покаже този чек. Предполагам, че не е искал да взима със себе си оригинала, и затова го оставил у дома на бюрото си.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна — каза Шемпски. — Ако искаш, остави ми го, и ще разпитам и други хора. Може би те ще забележат нещо.

Прибрах чека в чантата си и казах:

— По-добре ще е да го задържа. Имам чувството, че някои хора са изгубили живота си заради този чек.

— Това е сериозно — каза Шемпски.

Върнах се при колата разтревожена, без да мога да си обясня защо. В банката не се бе случило нищо тревожно. Нито пък някой бе паркирал до поршето. Огледах паркинга. Бънчи не се виждаше. Не открих никъде и Рамирес. При все това продължавах да изпитвам тревога. Може би бях забравила нещо. Или може би някой ме наблюдаваше. Отключих колата и погледнах към банката. Оказа се, че съм усетила присъствието на Шемпски. Бе застанал пред банката, пушеше и ме наблюдаваше. Божичко, и това оставаше — да започна да се плаша от Шемпски. Въздъхнах облекчено. Въображението ми май наистина бе много развинтено. Човекът просто бе излязъл да запали цигара.

Единственото странно нещо бе, че Алън Шемпски имаше такъв вреден навик. Вредните навици някак си не пасваха на неговата личност. Шемпски бе добродушен човек, който никога не бе обидил никого и лесно можеше да бъде забравен. Бе такъв, откакто го помнех. Когато бяхме съученици, бе момчето от последния чин, което никога не привличаше вниманието на учителите. Кротка усмивка, никога никому не възразяваше, винаги чист и спретнат. Беше като хамелеон, чиято окраска съвпада с тази на стената зад него. Познавах Алън, откакто се помнех, и въпреки това щеше да ми бъде трудно да кажа какъв е цветът на косата му. Може би кестенява, с цвета на миши косъм. Не искам да кажа, че приличаше на гризач. Бе умерено привлекателен мъж с обикновен нос, обикновени зъби и обикновени очи. Имаше стандартно телосложение и среден ръст. Предполагах, че и умствените му възможности бяха на средно равнище, обаче не можех да твърдя това е положителност.

Бе се оженил за Морийн Блум месец след като двамата завършиха колежа „Райдър“. Имаха две малки деца и къща в квартал „Хамилтън“. Никога не бях минавала покрай нея, но бях готова да се обзаложа, че и тя е лесна за забравяне. Това може би не беше зле. Може би бе хубаво лесно да те забравят. Предполагам, че Морийн Блум-Шемпски едва ли щеше да се бои, че ще бъде заплашвана от Бенито Рамирес.

Пред моя блок ме чакаше Бънчи. Бе в паркинга, седнал в колата си. И бе навъсен.

— Това порше откъде го измисли? — попита, като се доближи до мен.

— Даде ми го на заем Рейнджъра. И ако решиш и на него да поставиш радиомаяк, да знаеш, че няма да му стане приятно.

— Ти имаш ли представа колко струва такава кола?

— Много ли?

— Доста повече, отколкото би била готова да платиш.

— Надявам се да не си прав.

Той взе една от кесиите с продукти и ме последва по стълбището.

— Каза, че ще ходиш в банката. Ходи ли?

— Да. Дори говорих с Алън Шемпски, но не научих нищо ново.

— За какво говорихте?

— За времето. За политиката. За здравеопазването. — Подпрях една от кесиите върху крака си, докато отключвах.

— Много си потайна. Май никому нямаш доверие.

— Нямам доверие в теб.

— И аз не бих изпитвал доверие към него — обади се Бригс от хола. — Има вид на човек, нуждаещ се от социална помощ.

— Този пък кой е? — пожела да узнае Бънчи.

— Ранди — казах.

— Искаш ли да изчезне?

Погледнах Бригс. Изкушението бе голямо. После казах:

— По-добре някой друг ден.

Той отвори кесията, която носеше, и подреди съдържанието й върху кухненския плот.

— Някои от приятелите ти са доста странни.

Нямаше да ги намери за странни, ако ги сравнеше с роднините ми.

— Ще те поканя на обяд, ако ми кажеш за кого работиш и защо изпитваш интерес към Фред — казах му.

— Не мога да го направя. Освен това имам чувството, че и без това ще ме поканиш на обяд.

За обяд приготвих доматена супа от консерва и сандвичи с кашкавал на грил. Сандвичите направих, защото ми се ядяха точно такива сандвичи. Колкото до супата, реших, че ще е добре да имам подръка чиста резервна консервена кутия за Рекс.

По време на обяда погледнах Бънчи и се сетих за думите на Морели. Бе казал, че работи с двама мъже от данъчната служба, в сравнение с които той приличал на бойскаут. В главата ми зазвучаха ангелски хорове и ми дойде вдъхновение.

— Боже мой, та ти работиш в един екип с Морели — казах.

— Не работя в екип с никого — каза Бънчи. — Работя сам.

— Лъжеш.

Морели не за пръв път бе имал отношение към мои случаи, без да ми го казва, но за пръв път бе изпратил шпионин да ме следи. Морели падна още по-ниско в очите ми.

Бънчи въздъхна и отмести чинията си.

— Това означава ли, че няма да ми предложиш десерт?

Подадох му един от оцелелите шоколади.

— Депресирана съм.

— Това пък защо?

— Защото Морели е мръсник.

Той втренчи поглед в шоколада си.

— Казах ти, че работя сам.

— Да де. И освен това ми каза, че си букмейкър.

Той ме погледна в очите.

— Не можеш да си съвсем сигурна, че не съм.

Телефонът иззвъня и вдигнах слушалката, преди да се задейства телефонният секретар.

— Какво правиш, сладурано? — попита Морели. — Каква да бъде пицата тази вечер?

— Никаква. Пица няма да има. И между теб и мен повече нищо няма да има. И повече да не си посмяло да ми се обаждаш, подло мръсно кучешко лайно, накацано от мухи! — И треснах слушалката.

— Я да видя дали ще позная? — засмя се Бънчи. — Това беше Морели.

— И ти си същата стока! — извиках. Размахах пръст и стиснах зъби.

— Май вече трябва да си тръгвам — каза Бънчи, като продължаваше да се хили.

— Ти винаги ли имаш проблеми с мъжете? — попита Бригс. — Или това е нещо ново?

 

 

В шест часа вече бях във фоайето на блока и чаках Рейнджъра, Бях се изкъпала и парфюмирала и с прическа загатваща за сексуална разкрепостеност. Барът на Майк е място за сваляния, често посещавано от бизнесмени, в шест часа вече навярно бе пълен с костюмирани мъже с търсещи погледи, така че и аз се бях облякла по подходящ начин. Бях си сложила сутиен „Уондърбра“, който наистина правеше чудеса. Върху него бях облякла бяла копринена риза, разкопчана точно до мястото, където той вече ставаше видим. Полата на черния ми копринен костюм бе навита на кръста, за да бъдат краката ми по-разголени. Самия кръст бях обвила с колан от имитация на леопардова кожа. Краката ми, този път с чорапи, бяха обути в обувки с петнадесетсантиметрови токове от модела, известен като „чукай ме“.

От асансьора излезе господин Моргантал и ми смигна.

— Леле, какво страхотно маце! Ще се сваляме ли?

Господин Моргантал бе на деветдесет и две години и живееше на третия етаж, точно до госпожа Делгадо.

— Закъснял си — казах му. — Имам други планове.

— И по-добре. Вероятно щеше да ме умъртвиш — каза господин Моргантал.

Рейнджъра дойде с мерцедеса и спря до вратата. Мляснах господин Моргантал по бузата и излязох, като въртях кръшно бедра. Качих се в мерцедеса и кръстосах крака.

Рейнджъра ме огледа и се усмихна.

— Казах ти да привлечеш вниманието му, не да предизвикваш граждански вълнения. Може би няма да е зле да закопчееш още едно копче.

Погледнах го кокетно, като си давах вид, че флиртувам. Всъщност кокетниченето ми не бе съвсем престорено.

— Защо, не ти ли харесвам? — Нека Морели да се пука от яд.

Рейнджъра посегна и разкопча следващите две копчета, като ме разголи до кръста.

— Щом държиш да знаеш, на мен ми харесваш ей така. — Усмивката не слезе от лицето му.

Дявол да го вземе! Веднага закопчах копчетата.

— Много искаш — казах му. Така, значи не се бои от блъфирането ми. Няма защо да се паникьосвам. Просто не трябва да забравям случилото се. Не съм готова за Рейнджъра!

От блока излезе господин Моргантал и шеговито ни се закани с пръст.

— Боя се, че току-що развалих репутацията ти — каза Рейнджъра и включи на скорост.

— Може би по-скоро ми помогна да оправдая очакванията ти.

Прекосихме града и паркирахме на половин пряка от бара, разположен на отсрещната страна на улицата. Рейнджъра измъкна снимка от сенника.

— Това е Райън Перен. Редовен посетител. Идва в бара всеки ден след работа. Изпива по две питиета. След това се прибира. Никога не паркира колата по-далеч от половин пряка от бара. Знае, че търговецът на коли се опитва да си я прибере, и е нервен. Излиза през няколко минути, за да проверява дали е на мястото си. Задачата ти се състои в следното: трябва да не откъсва поглед от теб, а не от колата. Трябва да го задържиш в сградата.

— Защо ще му я отнемате точно тук?

— Защото след като се прибере, я оставя в заключен гараж, до който хората на търговеца нямат достъп. Когато пък е на работа, я оставя в охраняван паркинг, където служителите се отнасят сериозно към коледните премии. — Рейнджъра протегна показалец, за да изобрази пистолет. — Освен това Перен винаги е въоръжен и реакциите му не са забавени. Точно заради това работата трябва да се свърши цивилизовано. Никой от нас не иска кръвопролития.

— Този мъж какво работи?

— Адвокат е. Бъкан е с пари.

Покрай нас се плъзна тъмнозелен ягуар. На улицата нямаше свободни места за паркиране. В самия край на улицата една кола освободи едно място и ягуарът се шмугна в него.

— Извади късмет — коментирах.

— Не е късмет. Това е Танка. Запълнихме цялата улица с наши коли, за да принудим Перен да паркира чак там.

Перен слезе от колата, включи алармата и тръгна към бара. Погледнах Рейнджъра и попитах:

— Алармата не е ли проблем?

— Никакъв.

Перен изчезна в сградата.

— Добре — каза Рейнджъра. — Да почваме. Давам ти пет минути аванс, след което ще извикам платформата. — Подаде ми сигнално устройство. — Ако нещо не е наред, натисни аларменото копче. Ще дойда да те взема, след като приберем колата.

Перен бе облечен в син раиран костюм. Бе на малко повече от четиридесет години, с оредяваща пясъчноруса коса и атлетично телосложение с първи признаци на отпускане. Застанах до вратата и изчаках зрението ми да се настрои към полумрака. Барът бе пълен главно с мъже, но имаше и няколко жени. Жените бяха насядали на групички, а мъжете поединично, с поглед, вперен в телевизора. Лесно открих Перен. Бе седнал в най-отдалечения край на полирания махагонов бар. Барманът му поднесе питие. Нещо с лед.

И от двете страни на Перен имаше свободни столове, обаче не ми се искаше да седна до него и да го заговоря. Ако бе изнервен, номерът щеше да му стане ясен. Заради това тръгнах към него, като уж търсех нещо в чантата си. Тъкмо когато стигнах до неговия стол, се престорих, че се препъвам. Не така, че да падна, обаче достатъчно силно, за да се блъсна в него и да се хвана за ревера му, уж неволно.

— За Бога! — извиках. — Извинете! Не внимавах къде стъпвам и… — Погледнах надолу. — Май не съм родена за високи токове.

— За какво сте родена в такъв случай? — попита Перен.

Отвърнах му с усмивка за милион долара.

— Не знам — отвърнах. — Може би, за да ходя босонога. — Кацнах на стола до неговия и дадох знак на бармана. — Едно питие наистина ще ми дойде добре. Денят съвсем не беше лесен.

— Разкажете ми нещо за себе си — каза той. — С какво се занимавате?

— Аз ли? С купуването на бельо. — Поне с това се занимавах, преди да стана търсач на съкровища.

Той бе вперил поглед в деколтето ми.

— Без майтап?

Прищя ми се да приберат тази кола колкото се може по-скоро. Този човек вече си бе подпийнал и не след дълго щеше да ми налети. Чувствах го.

— Казвам се Райън Перен — каза той и ми подаде ръка.

— Стефани.

Перен не пусна ръката ми.

— Стефани, която обича да пазарува бельо. Звучи много секси.

Не обичам да се ръкувам с непознати мъже. Да вървят по дяволите Рейнджъра и хоризонтите му.

— Ами… професия.

— Обзалагам се, че имате страхотно бельо.

— Познахте. Имам всякакво. Каквото и да назовете, имам го.

Барманът ме погледна изпитателно.

— Едно от тези — посочих чашата на Перен. — И го донесете по-бързо, ако обичате.

— Разкажете ми нещо за бельото си — каза Перен. — Имате ли жартиери?

— Имам, разбира се. Постоянно ги нося: червени, черни, лилави.

— А прашки?

— И прашки — винаги, когато искам да си проветря задника.

Сигналното устройство на часовника му се включи.

— А това какво е? — попитах.

— Трябва да отида при колата си.

Не се паникьосвай. Само не се паникьосвай.

— Какво й е на колата ви?

— Този квартал не е чак толкова безопасен в този час на деня. Миналата седмица ми откраднаха радиото. Заради това от време на време я наглеждам. Колкото да се уверя, че никой не се опитва да я отвори.

— Нямате ли си алармена система?

— Имам.

— В такъв случай не би трябвало да се тревожите.

— Навярно сте права. И все пак… — Той погледна към вратата. — И все пак за мое спокойствие…

— Вие да не сте маниак на тема сигурност? — попитах. — Не обичам такива хора. Прекалено са стегнати. Никога не се навиват на нови изживявания. Като например… групов секс.

С последните думи отново си върнах вниманието му. В единия край на устата му се бе събрала слюнка.

— А вие обичате ли групов секс?

— Как да ви кажа… Не го обичам с много мъже, обаче имам две приятелки. — Барманът донесе чашата ми. Обърнах я на екс и се задавих. Когато пристъпът премина, очите ми бяха горещи и насълзени. — Това какво е?

— Бомбайски сапфир.

— Май не издържам много на пиене.

Перен плъзна ръка по бедрото ми и стигна до полата.

— Разкажи ми още нещо за груповия секс.

„Свършена съм — помислих си. — Ако Рейнджъра не се появи веднага, ще си имам големи неприятности.“ Бях изчерпала номерата си и не знаех къде да отида, ако изляза оттук. Въобще нямах опит в тези неща. Колкото до груповия секс, познанията ми в тази област бяха нулеви. Което означаваше, че бяха по-големи от това, което исках да знам по въпроса.

— С групов секс се занимаваме всеки четвъртък — казах. — Правим го в четвъртък. Ако не намерим мъж, гледаме телевизия.

— Искаш ли още едно питие? — попита Перен.

И в същия миг излетя от стола си, стовари се върху една маса, масата се разпадна, а Перен остана да лежи на пода. Неподвижен като камък, с разперени ръце и крака, с широко отворени очи и уста. Приличаше на голяма мъртва риба.

Вледенена от уплаха се извърнах и почти се сблъсках с Бенито Рамирес.

— Не трябва да се държиш като курва, Стефани — каза Рамирес с мек глас и смахнати очи. — На Шампиона не му е приятно да те вижда с други мъже. Да гледа как те опипват. Трябва да се пазиш за Шампиона. — На лицето му се появи едва доловима налудничава усмивка. — Шампиона ще направи някои неща с теб, Стефани. Неща, които никой не е правил с теб. Питала ли си Лула на какви неща е способен Шампиона?

— Какво правиш тук? — изкрещях. С едното си око следях Перен. Страх ме бе да не се изправи и да не затича към колата си. С другото си око наблюдавах Рамирес. Боях се, че ще извади нож и ще ме изкорми като коледна пуйка.

— Не можеш да избягаш от Шампиона — прошепна Рамирес. — Шампиона вижда всичко. Шампиона видя как пазаруваш шоколади през нощта. Какво има, Стефани, не можеш да спиш ли? Шампиона може да ти помогне. Шампиона знае как да приспива жените.

Стомахът ми се сви и цялата се облях със студена пот. Въобще не го бях забелязала. Значи ме е дебнел, следял е всичките ми движения, наблюдавал ме е. А аз през цялото време не го бях забелязала. Вероятно все още бях жива само защото Рамирес обичаше да си играе на котка и мишка. Само защото обичаше миризмата на чуждия страх. Обичаше да изтезава, да удължава болката и ужаса.

В хода на времето се бе появила черна дупка. Всички посетители, с изключение на мен и Рамирес, бяха изпаднали във вцепенение. Сега всички се бяха изправили на крака.

— Какво става тук, по дяволите? — изкрещя барманът и тръгна към Рамирес.

Рамирес само го погледна и барманът веднага отстъпи.

— Виж какво, мой човек — извика барманът. — Ако имаш проблеми, решавай ги навън.

Междувременно Перен се бе изправил. Краката му все още трепереха. Бе вперил поглед в Рамирес.

— Ама ти откачен ли си? Ти нормален ли си?

— Шампиона не обича да му говорят по такъв начин — каза Рамирес и очичките му напълно изчезнаха в главата му.

Един едър безврат мъж се притече на помощ на Перен и каза на Рамирес:

— Остави човека на мира.

Рамирес се обърна към него.

— Никой не казва на Шампиона какво трябва да прави.

Тряс! Едно кроше на Рамирес докосна безвратия и безвратият се срина на пода.

Перен извади пистолет и стреля по Рамирес. Всички посетители се юрнаха към изхода. Всички, с изключение на Перен, Рамирес и моя милост. Барманът крещеше в телефонната слушалка и искаше от полицаите да побързат. През отворената врата видях движеща се платформа със зелен ягуар на борда.

— Не обичам полицията — каза Рамирес на бармана. — Не трябваше да викаш полицията. — Плъзна още веднъж празния си поглед по мен и излезе през задната врата.

— Беше ми приятно — казах на Перен. — Време е обаче да тръгвам.

В бара влезе Рейнджъра, огледа се, поклати глава, усмихна ми се и каза:

— Знаех си, че няма да ме разочароваш.