Джанет Еванович
Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот (7)

Глава 6

Паркирах пред къщи и се повлякох към апартамента си, като оставях мокри следи. Бени и Зиги чакаха в коридора.

— Донесохме ти ягодов конфитюр — съобщи ми Бени. — Чудесен е. От „Смъкърс“.

Взех конфитюра и отворих вратата.

— Какво става?

— Чухме, че си хванала Чучи да порка заедно с отец Кароли.

И двамата се хилеха и кефеха на момента.

— Този Чучи е невероятен тип — изкиска се Зиги. — Наистина ли е застрелял Исус?

И аз се усмихнах. Дечуч наистина беше невероятен.

— Новините пътуват бързо — казах.

— Антените ни са добре настроени — обясни Зиги. — Както и да е, искахме да научим всичко от теб. Как изглеждаше Чучи? Добре ли беше? Или съвсем смахнат?

— Изстреля няколко куршума по Откаченяка, но не го уцели. Кароли ми каза, че Дечуч станал много раздразнителен след удара.

— Да, а и не чува много добре — добави Бени.

Двамата приятели се спогледаха, но не си размениха обичайните усмивки. От джинсите ми капеше вода и образуваше локвичка на кухненския под. Зиги и Бени внимаваха да не стъпят в нея.

— Къде е малкият малоумник? — попита Бени. — Не се ли мотае вече около теб?

— Имаше да върши някаква работа.

Свалих си дрехите в мига, когато Бени и Зиги излязоха. Рекс тичаше в колелото си, като от време на време спираше, за да ме погледне. Той определено не разбираше какво е това дъжд. Понякога стоеше под бутилката си за вода и от нея капеше по главата му, но като цяло познанията му за времето бяха доста ограничени.

Навлякох нова тениска и чист „Ливайс“ и грабнах сешоара. Когато свърших, косата ми имаше добър обем, но не и форма, затова реших да отклоня вниманието от нея, като си сложа яркосиня очна линия.

Обувах си ботушите, когато звънна телефонът.

— Сестра ти е на път към теб — съобщи ми мама. — Нуждае се от човек, с когото да си поговори.

Явно Валери наистина бе отчаяна, щом бе избрала да си говори с мен. Харесвахме се, но никога не сме били близки. Имахме прекалено много основни личностни различия. А когато тя се премести в Калифорния, се отдалечихме още повече.

Странно как се обръщат нещата. Всички смятахме, че Валери има идеален брак.

Телефонът звънна отново. Този път беше Морели.

— Откаченяка си тананика — каза Морели. — Кога ще дойдеш да си го вземеш?

— Тананика?

— Ние с Боб се опитваме да гледаме мача, а тоя смахнат тиролец не спира да вие.

— Може да е нервен.

— Гениална мисъл! Наистина би трябвало да е нервен. Ако не спре да тананика, ще го удуша.

— Опитай да го нахраниш — посъветвах го и побързах да затворя.

— Иска ми се да знам какво търсят всички — споделих с Рекс. — Убедена съм, че е свързано с изчезването на Дуги.

На вратата се почука и сестра ми се спусна към мен игриво като Дорис Дей или Мег Райън. Вероятно подобно поведение е идеално за Калифорния, но ние в Джърси не сме такива палавници.

— Ужасно игрива изглеждаш — казах. — Не те помня такава.

— Не съм игрива… жизнерадостна съм. Никога вече няма да плача. Никой не обича мрачни мутри. Ще си оправя живота и ще бъда щастлива. Ще бъда толкова щастлива, че проклетата Слънчева Мери ще заприлича на облак.

Олеле!

— И знаеш ли защо мога да съм щастлива? Мога да съм щастлива, защото се приспособявам добре.

Хубаво е, че Валери се върна в Джърси. Ние щяхме да я излекуваме от идиотските мисли.

— Значи това е апартаментът ти — рече тя, като се огледа наоколо. — Никога не съм идвала тук.

Аз също се огледах и определено не се впечатлих от това, което видях. Имам много добри идеи за апартамента, но някак си никога не стигам до купуването на свещници от цветно стъкло или месингови фруктиери. Прозорците ми са украсени с най-обикновени щори и пердета. Мебелите ми са сравнително нови, но не предразполагат към вдъхновение. Живея в евтин апартамент от седемдесетте години, който изглежда точно като евтин апартамент от седемдесетте години. Марта Стюарт^[1] би умряла от кеф, ако получеше възможност да се развихри тук.

— Господи — казах, — наистина съжалявам за теб и Стив. Не знаех, че имате проблеми.

Валери се просна на канапето.

— И аз не знаех. Измами ме. Един ден се прибрах от фитнес и открих, че дрехите на Стив са изчезнали. След това намерих бележка на кухненската маса, в която ми обясняваше как се чувствал като хванат в капан и трябвало да се махне. А на следващия ден получих писмо, с което ме уведомяваха, че ипотеката на къщата е просрочена.

— Олеле.

— Мисля, че все пак всяко зло е за добро. Имам предвид, че сега пред мен се откриват какви ли не нови възможности. Например, ще трябва да започна работа.

— Имаш ли някакви идеи?

— Искам да стана агентка по залавяне на обвиняеми.

Онемях. Валери — ловец на престъпници.

— Сподели ли това с мама?

— Не. Мислиш ли, че трябва да го направя?

— Не!

— Най-хубавото на тази работа е, че сам си определяш часовете, нали? Ще мога да съм си у дома, когато момичетата се приберат от училище. А и агентите по залавяне на обвиняеми са сурови типове. Точно такава ще бъде и новата Валери — жизнерадостна, но сурова. — Беше облечена в пухкав червен пуловер от „Талбът“, скъпи джинси и обувки от змийска кожа. Сурова със сигурност не беше подходящо определение за нея.

— Не съм сигурна, че си от типа на агентите по залавяне на обвиняеми — казах й.

— Разбира се, че съм — възрази ми тя ентусиазирано. — Просто трябва да се настроя.

Тя седна по-изправено и запя песента за каучуковото дърво.

— Той има голееееми надежди… голееееми надежди!

Добре, че пищовът ми беше в кухнята, иначе щях да я застрелям. Направо прекаляваше с жизнерадостното си настроение.

— Баба каза, че работиш по страхотен случай и реших да ти помогна — каза Валери.

— Не знам… този тип е убиец.

— Но е стар, нали?

— Да. Стар убиец.

— Звучи като добро начало — присви очи Валери и скочи от канапето. — Хайде да ходим да го хванем.

— Не знам къде точно да го намеря — отвърнах.

— Вероятно храни патиците в езерото. Така правят старците. Вечер гледат телевизия, а през деня хранят патиците.

— Вали. Не мисля, че сега стои и храни патиците.

Валери погледна през прозореца.

— Да, има логика.

На вратата се почука, после някой се опита да я отвори, а след като видя, че е заключена, почука отново.

Реших, че е Морели, който иска да ми върне Откаченяка.

Отворих вратата и Еди Дечуч влезе в антрето. Държеше пистолет и изглеждаше адски сериозен.

— Къде е? — попита той. — Знам, че живее при теб. Къде е малкият плъх?

— За Откаченяка ли говориш?

— Говоря за скапаното малко лайно, което се ебава с мен. Крие нещо, което ми принадлежи, а аз си го искам.

— Откъде знаеш, че това нещо е у Откаченяка?

Дечуч мина покрай мен и влезе в спалнята и банята ми.

— Не е у приятеля му. Не е и у мен. Така че остава само този кретен Откаченяка.

Дечуч отвори вратите на гардероба, после ги затръшна злобно.

— Къде е? Знам, че си го скътала някъде.

Свих рамене.

— Каза, че имал да върши някаква работа. Оттогава не съм го виждала.

Еди опря пистолета си в главата на Валери.

— Коя е хубавицата? — попита той.

— Сестра ми Валери.

— Може би трябва да я застрелям.

Валери погледна оръжието.

— Това истински пистолет ли е?

Дечуч отмести пистолета няколко сантиметра настрани и натисна спусъка. Куршумът пропусна телевизора на косъм и се заби в стената.

Валери пребледня и изскимтя.

— По дяволите, тая мърла църка като мишка — оплака се Дечуч.

— И сега какво да правя със стената? — попитах недоволно. — Проби гигантска дупка в нея.

— Покажи дупката на приятеля си. Кажи му, че главата му ще изглежда по същия начин, ако не изпълни нарежданията ми.

— Вероятно бих могла да ти помогна да си върнеш онова нещо, ако ми кажеш какво е.

Дечуч отстъпи заднишком към вратата, насочил оръжието си към мен и Валери.

— Не тръгвай след мен — заповяда ми той. — Иначе ще те застрелям.

Коленете на Валери се разтрепериха и тя се отпусна на пода.

Изчаках няколко секунди преди да отида до вратата и да погледна навън в коридора. Вярвах на заплахата на Дечуч. Когато най-после огледах коридора, той вече беше изчезнал. Затворих и заключих вратата и изтичах до прозореца. Апартаментът ми е в задната част на сградата и прозорците ми гледат към паркинга. Гледката не е особено привлекателна, но върши работа, когато проверяваш за смахнати старчета.

Видях как Дечуч излиза от сградата и изфучава с белия си кадилак. Полицаите го търсеха, аз също, а той най-спокойно си обикаляше града в бял кадилак. Не беше най-потайният престъпник, когото познавах. Защо тогава не успявахме да го хванем? Що се отнасяше до мен, знаех отговора. Бях смотана.

Валери още седеше на пода с пребледняло лице.

— Май няма да е лошо да премислиш идеята си за работа като ловец на престъпници — предложих й.

Може би аз също трябваше да си помисля по въпроса.

Валери потегли към дома на родителите ми, за да открие валиума си, а аз звъннах на Рейнджъра.

— Ще се откажа от този случай — казах му. — Ще го предам на теб.

— Обикновено не се отказваш — отвърна Рейнджъра. — Какво става?

— Дечуч ме прави да изглеждам като пълен идиот.

— И?

— Дуги Крупър е изчезнал и смятам, че изчезването му е свързано по някакъв начин с Дечуч. Тревожа се, че излагам Дуги на опасност, тъй като непрестанно оплесквам работата с Дечуч.

— Вероятно Дуги Крупър е бил отвлечен от извънземни.

— Искаш ли да поемеш случая или не?

— Не искам.

— Страхотно! Майната ти!

Затворих телефона и му се изплезих. Грабнах си чантата и якето и изхвърчах от апартамента.

Госпожа Дегузман стоеше във фоайето. Тя е от Филипините и не говори и дума английски.

— Унизително — оплаках й се горчиво.

Госпожа Дегузман се усмихна и закима като едно от онези кучета, с които еснафите украсяват задните прозорци на колите си.

Метнах се в хондата и започнах да обмислям подходящи фрази. „Приготви се да умреш, Дечуч“, „Край на нежното отношение. Това е война.“ Но не ми дойде никаква идея как да намеря Еди, затова потеглих към сладкарницата.

Беше почти пет часът, когато се прибрах у дома. Отворих вратата и едва сдържах писъка си. Във всекидневната ми имаше мъж. Погледнах още веднъж и осъзнах, че това е Рейнджъра. Седеше спокойно в едно кресло и ме наблюдаваше замислено.

— Затръшна ми телефона — каза той. — Никога не ми затръшвай телефона.

Гласът му беше тих, но, както винаги, се налагаше авторитетно. Беше облечен в черен панталон, лек черен пуловер с навити ръкави и скъпи черни патъци. Косата му беше късо подстригана. Бях свикнала да го виждам в командоско одеяние и с дълга коса, затова не го познах веднага. Предполагам, че точно това целеше.

— Маскиран ли си? — попитах.

Той се загледа в мен, но не отговори.

— Какво има в торбата?

— Канелена кифла за спешни случаи. Какво правиш тук?

— Реших, че можем да сключим сделка. Много силно ли искаш Дечуч?

Олеле майчице!

— Какво имаш наум?

— Намираш Дечуч. Ако имаш нужда от помощ, за да го заключиш, веднага ми се обаждаш. Ако успея да го пленя, ще прекараш нощта с мен.

Сърцето ми спря. Двамата с Рейнджъра играехме тази игричка от известно време, но досега не бе казвано нищо толкова сериозно.

— Аз съм почти сгодена за Морели — отвърнах.

Рейнджъра се усмихна.

Мамка му!

Чу се превъртане на ключ в ключалката и вратата се отвори. Морели влезе в апартамента ми. Двамата с Рейнджъра си кимнаха учтиво.

— Свърши ли мачът? — попитах Морели.

Той ме погледна убийствено.

— Мачът свърши. Работата ми като гувернантка също. Не искам да виждам този тип никога вече.

— Къде е той?

Морели се обърна и погледна. Откаченяка го нямаше.

— Господи — изстена Морели.

След това излезе в коридора и вкара Откаченяка в стаята, като го влачеше за яката. Това беше еквивалентът на ченгетата от Трентън на котка, влачеща малоумното си отроче за врата.

— Маце — поздрави ме Откаченяка.

Рейнджъра се изправи и ми подаде визитна картичка с име и адрес.

— Собственикът на белия кадилак — каза той, после облече черно кожено яке и излезе.

Господин Светски обноски.

Морели настани Откаченяка на стола пред телевизора, насочи пръст към него и му нареди да седи мирно. Повдигнах вежди учудено.

— Върши работа с Боб — обясни ми той, като пусна телевизора и ме побутна към спалнята. — Трябва да поговорим.

Имаше време, когато идеята да вляза в спалня с Морели ме плашеше страхотно. Сега обаче само зърната ми се втвърдяват.

— Какво става? — попитах и затворих вратата.

— Откаченяка ми каза, че днес си избрала булчинска рокля.

Затворих очи и се проснах на леглото.

— Направих го. Оставих се да ме подмамят — изстенах. — Пристигнаха мама и баба и преди да се усетя, вече бях в магазина на Тина, издокарана в сватбена рокля.

— Ще ми съобщиш, когато се женим, нали? Имам предвид, няма просто да се появиш в булчинска рокля на вратата ми и да кажеш, че ни очакват в църквата след час.

Седнах и го погледнах намръщено.

— Няма нужда да се заяждаш.

— Мъжете не се заяждат — отвърна Морели. — Мъжете се ядосват, а жените се заяждат.

Скочих от леглото.

— Типично за теб е да направиш такава сексистка забележка!

— По-спокойно де — каза той. — Аз съм италианец. От мен се очаква да правя сексистки забележки.

— Това е направо нагло.

— Скъпа, трябва да се осъзнаеш, преди майка ти да получи сметката за онази рокля.

— Добре де, какво да правим? Искаш ли да се оженим?

— Разбира се. Хайде веднага да се оженим — ухили се той, като се протегна и заключи вратата на спалнята. — Съблечи се.

— Какво?

Морели ме бутна на леглото и се просна върху мен.

— Бракът е най-вече състояние на духа.

— Не и в моето семейство.

Той вдигна блузата ми и погледна под нея.

— Задръж! Чакай малко! — извиках. — Не мога да го направя, когато Откаченяка е в съседната стая.

Ръката му притисна венериния ми хълм. Джо направи нещо вълшебно със средния си пръст, очите ми се замъглиха и малко слюнка потече от ъгълчето на устата ми.

— Вратата е заключена, нали?

— Точно така — отговори Морели, който вече бе смъкнал джинсите ми до коленете.

— Няма да е лошо да провериш.

— Какво да проверя?

— Откаченяка. Да се увериш, че не подслушва пред вратата.

— Не ми пука дали подслушва.

— На мен ми пука.

Морели въздъхна и се изтърколи от мен.

— Трябваше да се влюбя в Джойс Бърнхард. Тя щеше да покани Откаченяка да гледа.

Той открехна вратата и надникна навън. След миг я отвори широко.

— Ох, мамка му! — изруга Джо.

Скочих и си вдигнах панталона.

— Какво? Какво става?

Морели излетя от стаята и обиколи апартамента, като отваряше и затваряше врати.

— Откаченяка е изчезнал.

— Как така е изчезнал?

Морели спря и се вторачи в мен.

— Пука ли ни?

— Да!

Нова въздишка.

— Бяхме в спалнята само една-две минути. Не може да е отишъл далеч. Ще отида да го потърся.

Втурнах се към прозореца и погледнах надолу към паркинга. Някаква кола потегляше. В дъжда ми бе трудно да я видя, но приличаше на колата на Зиги и Бени. Тъмна, произведена в Америка, средна по размер. Грабнах си чантата, заключих вратата и се затичах по коридора. Настигнах Морели във фоайето. Изскочихме на паркинга и спряхме. От Откаченяка нямаше и следа. Тъмната кола вече не се виждаше.

— Мисля, че може да е с Бени и Зиги — казах. — Трябва да проверим в клуба им.

Не можех да си представя къде другаде биха закарали Откаченяка. Не вярвах, че някой от тях би го завел в дома си.

— Зиги, Бени и Дечуч са членове на „Домино“ на улица „Мълбери“ — осведоми ме Морели, докато се качвахме в пикапа му. — Защо смяташ, че Откаченяка е с тях?

— Стори ми се, че видях колата им на паркинга. А и имам чувството, че Дуги, Дечуч, Бени и Зиги са забъркани в нещо, което е започнало със сделката с цигарите.

Потеглихме към улица „Мълбери“ и, разбира се, тъмносиният седан на Бени беше паркиран пред клуб „Домино“. Излязох от пикапа и пипнах капака на седана. Топъл.

— Как предпочиташ да играем? — попита Морели. — Искаш ли да те чакам в пикапа? Или да ги принудя да те пуснат вътре?

— Може да съм еманципирана жена, но не съм малоумна. Принуди ги да ме пуснат.

Морели почука и един старец открехна вратата, без да сваля веригата.

— Искам да говоря с Бени — каза Морели.

— Бени е зает.

— Кажи му, че го търси Джо Морели.

— Въпреки това ще е зает.

— Кажи му, че ако не дойде веднага до вратата, ще подпаля колата му.

Старецът изчезна и се върна след по-малко от минута.

— Бени каза, че ако подпалиш колата му, ще трябва да те убие. А и ще те изпорти на баба ти.

— Предай на Бени, че не е разумно да държи тук Уолтър Дънфи, защото той е под закрилата на баба ми. Ако му се случи нещо, баба ще урочаса Бени.

След две минути вратата се отвори за трети път и Откаченяка бе изблъскан навън.

— Жестоко! — похвалих Морели. — Впечатлена съм.

— Пич — обърна се Морели към Откаченяка.

Вкарахме Откаченяка в пикапа и го откарахме обратно в апартамента ми. На път за там той се закикоти идиотски и ние с Джо разбрахме какъв вид стръв бе използвал Бени, за да го примами.

— И това ако не е късмет — сподели Откаченяка, като се усмихваше с благоговение. — Излязох за минутка, за да намеря едно нещо, а двамата пичове бяха точно отпред на паркинга. И много ме харесват.

 

 

Откак се помня мама и баба ходят на църква в неделя сутрин. На път за вкъщи след службата се отбиват в сладкарницата и купуват торба с понички за баща ми, грешника. Ако двамата с Откаченяка побързахме, щяхме да пристигнем в къщата една-две минути след поничките. Мама щеше да се зарадва, че съм отишла на гости. Откаченяка щеше да е щастлив, тъй като щеше да получи поничка. А аз щях да съм щастлива, защото баба щеше да ми разкаже новите клюки за всички, включително Еди Дечуч.

— Имам страхотни новини — каза баба, когато отвори вратата. — Вчера са предали Лорета Ричи на Стива и поклонението ще е довечера в седем. Е, ковчегът ще е затворен, но все пак си заслужава да се види. Може би дори Еди ще се появи. Ще си облека новата червена рокля. В погребалното бюро ще е претъпкано довечера. Всички ще са там.

Анджи и Мери Алис седяха във всекидневната пред телевизора, който гърмеше с такава сила, че прозорците вибрираха. Баща ми също беше там, проснат в любимото си кресло. Мъчеше се да си прочете вестника и кокалчетата на пръстите му бяха побелели от усилията.

— Сестра ти е в леглото. Има мигрена — обясни баба. — Предполагам, че опитите да стане жизнерадостна са й дошли в повечко. Майка ти прави зелеви сарми. В кухнята има понички, а ако това не ти е достатъчно, имам едно скрито шише в спалнята. Това място е истинска лудница.

Откаченяка си взе поничка и се понесе към всекидневната, за да гледа телевизия с хлапетата. Аз си сипах кафе и седнах до масата, за да си изям поничката.

Баба се настани срещу мен.

— С какво си се захванала днес? — попита тя.

— Имам следа към Еди Дечуч. Шофира един бял кадилак и току-що научих името на собственичката му. Мери Маги Мейсън.

Извадих картичката от джоба си и я погледнах.

— Защо това име ми звучи толкова познато?

— Всички познават Мери Маги Мейсън — отговори баба. — Тя е звезда.

— Никога не съм чувала за нея — обади се мама.

— Защото никога не ходиш никъде — обясни й баба. — Мери Маги е една от кечистките в „Змийското гнездо“. Борят се в кал. Тя е най-добрата.

Мама вдигна очи от тенджерата с кайма, ориз и домати.

— Ти пък откъде знаеш? — попита тя.

— Илейн Барколовски и аз се отбиваме понякога в „Змийското гнездо“ след бингото. В четвъртък се борят мъже, които носят само по едно малко парцалче върху гениталиите си. Не са добри като Скалата, но все пак са приятни за гледане.

— Отвратително — направи гримаса мама.

— Да — съгласи се баба. — Прощаваш се с цели пет долара, за да влезеш, но пък си заслужава.

— Трябва да вървя на работа — казах на мама. — Проблем ли ще е, ако оставя Откаченяка тук за малко?

— Той вече не взима дрога, нали?

— Не. Чист е.

Да, от цели дванадесет часа.

— Но за всеки случай заключи някъде лепилото и сиропа за кашлица.

Потеглих към адреса на Мери Маги Мейсън, който Рейнджъра ми бе дал. Беше луксозен висок блок, който гледаше към реката. Обиколих подземния паркинг и огледах колите. Нямаше бял кадилак, но видях сребристо порше с регистрационен номер „МММ-КЕЧ“.

Оставих колата на паркинга за гости и взех асансьора до седмия етаж. Носех джинси, ботуши и черно кожено яке над черна блуза от трико и не се чувствах подходящо облечена за сградата. Мястото изискваше сива коприна и безукорно гладка кожа, за която се полагаха специални грижи.

Мери Маги Мейсън ми отвори, когато почуках за втори път. Беше облечена в анцуг, а кестенявата й коса бе опъната в конска опашка.

— Да? — попита тя, като ме огледа внимателно иззад очилата с костенуркови рамки.

В ръката й видях роман от Нора Робъртс. Мери Маги, кечистката, четеше любовни романи. Всъщност от онова, което успях да видя зад вратата, заключих, че Мери Маги четеше всичко. Навсякъде бяха разпилени книги.

Подадох й визитната си картичка и се представих.

— Търся Еди Дечуч — казах. — Научих, че шофира вашата кола из града.

— Белия кадилак ли? Да. Еди се нуждаеше от кола, а аз никога не карам кадито. Наследих го, когато чичо ми Тед умря. Може би трябва да го продам, но го пазя от сантименталност.

— Откъде познавате Еди?

— Той е един от собствениците на „Змийското гнездо“. Еди, Дейв Винсънт и Въртележката. Защо търсите Еди? Няма да го арестувате, нали? Той е много сладък старец.

— Пропуснал е делото си и трябва да му определят нова дата. Знаете ли къде мога да го намеря?

— Съжалявам. Миналата седмица се отби веднъж при мен, но не помня кой ден беше. Искаше да вземе назаем колата. Неговата е пълен боклук. Вечно развалена. Затова често му давам кадилака. Той обича да го кара, защото е голям и бял и може да го намери нощем на паркинга. Еди не вижда много добре.

Не е моя работа, разбира се, но не бих дала колата си на слепец.

— Изглежда четете много — отбелязах.

— Книгоманка съм. Когато се оттегля от кеча, ще отворя книжарница за криминалета.

— Ще можете ли да си изкарвате прехраната с продажба на криминалета?

— Не. Никой не си изкарва хляба с продажба на криминалета. Книжарниците са само фасади на нелегалния хазарт.

Стояхме в коридора, а аз се оглеждах наоколо за следи, които да ми подскажат, че Еди се крие при Мери Маги.

— Чудесна сграда — отбелязах. — Не знаех, че в кеча има толкова пари.

— Борбата в кал не е добре платена. Живея от рекламите. А и имам няколко корпоративни спонсори — отвърна Мери Маги и погледна часовника си. — Господи, вижте часа. Трябва да вървя. След половин час трябва да съм на тренировка.

Изкарах колата от подземния гараж и паркирах на странична улица, за да звънна няколко телефона. Първо се обадих на Рейнджъра.

— Ей — каза той.

— Знаеш ли, че Дечуч притежава една трета от „Змийското гнездо“?

— Да. Спечели я на зарове преди две години. Мислех, че знаеш.

— Не знаех!

Мълчание.

— Има ли още нещо, което би трябвало да знам, а не си споделил с мен? — попитах.

— Колко време имаме?

Затворих му и се обадих на баба.

— Искам да провериш няколко имена в указателя — помолих мило. — Трябва да знам къде живеят Дейв Винсънт и Въртележката.

Чух как баба прелиства страниците. Най-после вдигна телефона отново.

— Никой от тях не е вписан в указателя.

Мамка му! Морели можеше да ми даде адресите, но нямаше да се съгласи да се забърквам със собствениците на „Змийското гнездо“. Щеше да ми изнесе лекция, че трябва да внимавам, а това щеше да доведе до разправия и крясъци и после щеше да ми се наложи да изям огромно количество шоколад, за да се успокоя.

Поех си дълбоко дъх и отново набрах телефона на Рейнджъра.

— Имам нужда от един адрес — казах му.

— Чакай да отгатна — отвърна ми той. — Въртележката и Дейв Винсънт. Въртележката е в Маями. Премести се миналата година. Отвори клуб в Саут Бийч. Винсънт живее в Принстън. Доколкото знам, двамата с Дечуч не се обичат много.

Рейнджъра ми даде адреса на Винсънт и затвори.

Нещо сребърно привлече вниманието ми. Вдигнах поглед и видях Мери Маги, която зави зад ъгъла в поршето си. Потеглих след нея. Не може да се каже, че я следях, но я държах под око. И двете отивахме в една и съща посока. На север. Останах зад нея и ми се стори, че се отдалечава прекалено много от кварталните фитнес клубове. Подминах отбивката си и я последвах към северната част на Трентън. Ако внимаваше, щеше да ме забележи. Трудно е да проследиш някого като хората с една-единствена кола. За щастие Мери Маги не се оглеждаше за опашка.

Изостанах малко назад, когато тя зави по улица „Чери“. Паркирах по диагонал от къщата на Роналд Дечуч и видях как Мери Маги излезе от поршето, отиде до вратата и звънна. Отвориха й и тя изчезна вътре. След десет минути вратата отново се отвори и Мери Маги Мейсън излезе. Качи се в колата си и потегли. Този път наистина отиде във фитнес зала. Изчаках я да паркира и да влезе вътре, после си тръгнах.

Поех по шосе 1 към Принстън, извадих картата и открих дома на Винсънт. Принстън не е точно част от Ню Джърси, а по-скоро малък остров на богатството и интелектуалната ексцентричност. Открит и честен град, попаднал сякаш случайно в земята на универсалните магазини. Тук косите са по-къси, токовете — по-ниски, а задниците — по-стегнати.

Винсънт притежаваше голяма жълто-бяла къща в колониален стил, разположена на терен от половин акър в края на града. До къщата имаше двоен гараж. Отпред не се виждаха коли. Нямаше и знаме, което да провъзгласява, че Еди Дечуч се крие тук. Паркирах на отсрещната страна на улицата и започнах да наблюдавам къщата. Адски отегчително. Нищо не се случваше. Не минаваха коли. По тротоарите не играеха деца. Отникъде не гърмеше хевиметъл. Бастион на почтеността и скуката. Леко заплашителен при това. Мисълта, че крепостта на Винсънт е купена с печалбите от „Змийското гнездо“ не разваляше впечатлението от снобщината на старите мангизи. Не вярвах, че Дейв Винсънт ще се зарадва, ако спокойната му неделя бъде нарушена от агентка по залавяне на обвиняеми, която издирва Еди Дечуч. Не бях напълно сигурна, но предполагах, че госпожа Винсънт нямаше да рискува да съсипе светското си положение, като приюти човек от типа на Чучи.

Бях затрила цял час в наблюдение, когато по улицата бавно мина полицейска кола и спря зад мен. Страхотно. Ей сега щяха да ме изритат от квартала. Ако някой ме хванеше да седя пред къщата му в Бърг, щеше да изпрати кучето си да се изпикае на калника ми, а след това да ме обсипе с псувни и закани и да ме прати по дяволите. В Принстън изпращаха безукорно пригладен и учтив полицай да проучи положението. И това ако не беше висока класа!

Нямаше да спечеля нищо, ако раздразнех лъскавия като от реклама полицай, затова излязох от колата и се приближих към него, докато той проверяваше регистрационния ми номер. Подадох му визитната си картичка и договора, който ме упълномощаваше да хвана Еди Дечуч. После му обясних, че извършвам рутинно наблюдение.

След това той пък ми обясни, че добрите хора в квартала не са свикнали да бъдат под наблюдение и ме помоли да си върша работата по-дискретно.

— Разбира се — съгласих се аз и си тръгнах.

Ако едно ченге ти е приятел, то е най-добрият приятел, който някога ще имаш. От друга страна обаче, ако не сте интимни, по-добре е да не го дразниш.

Наблюдението над къщата на Винсънт бездруго не се оказа ползотворно. Ако исках да поговоря с Дейв, по-добре щеше да е да го хвана в работата. Освен това нямаше да ми навреди да посетя „Змийското гнездо“. Не само щях да си побъбря с Винсънт, но и щях отново да се пробвам с Мери Маги Мейсън. Тя изглеждаше готина мадама, но очевидно криеше нещо.

Поех на юг по шосе 1 и внезапно реших да погледна отново гаража на Мери Маги.