Джанет Еванович
Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот (10)

Глава 9

Пейджърът на Морели забръмча в пет и половина. Той погледна дисплея и въздъхна.

— Информатор.

Намръщих се, за да виждам по-добре в тъмнината, докато той се движеше из стаята.

— Трябва ли да тръгваш?

Морели влезе във всекидневната. За момент настъпи пълна тишина. После той застана до вратата.

— Случайно да си ставала посред нощ и да си прибирала храната? — попита Джо.

— Не.

— На масичката няма никаква храна.

Боб.

Скочих от леглото, наметнах си халата и се затичах да видя пораженията.

— Намерих няколко малки телени дръжки — каза Морели. — Очевидно Боб е изял и картонените кутии.

Боб се разхождаше нервно наоколо. Коремът му беше подут, а от муцуната му течаха лиги. Идеално.

— Ти звънни по телефона, а аз ще изведа Боб — казах на Морели.

Втурнах се в спалнята, навлякох джинси и анцуг и напъхах крака в ботушите. Сложих каишката на Боб и си грабнах ключовете от колата.

— За какво са ти ключовете от колата? — попита Морели.

— Ако реша, че имам нужда от поничка.

Поничка друг път. Боб щеше да изака гигантското количество китайска храна, която бе погълнал. И щеше да го направи на моравата на Джойс.

Качихме се на асансьора, тъй като не исках Боб да се движи повече от необходимото. Втурнахме се в колата и излетяхме от паркинга.

Боб пътуваше с притиснат до прозореца нос. Дишаше тежко и се оригваше. Коремът му бе подут до пръсване.

Натиснах педала за газта чак до пода.

— Задръж, приятел — помолих го. — Почти стигнахме. Остава съвсем малко.

Набих спирачки пред къщата на Джойс. Изтичах, отворих вратата на Боб и той излетя навън. Метна се на моравата на Джойс, сгъна се и изака огромно количество, което превишаваше поне два пъти собственото му тегло. Поспря за момент, после издрайфа смесица от картон и скариди.

— Добро момче! — прошепнах с благодарност.

Боб се разтърси енергично и се втурна обратно към колата. Затръшнах вратата след него, метнах се на собствената си седалка и се изнесохме преди вонята да ни настигне. Чудесно свършена работа.

Морели стоеше до кафеварката, когато се прибрахме.

— Няма ли понички? — попита той.

— Забравих.

— Никога не би ми хрумнало, че можеш да забравиш поничките.

— Имах други неща наум.

— Бракът ли?

— И това също.

Морели наля две чаши кафе и ми подаде едната.

— Забелязвала ли си някога как бракът изглежда по-неотложен нощем, отколкото денем?

— Това означава ли, че вече не искаш да се женим?

Той се облегна на плота и отпи от кафето си.

— Няма да се отървеш толкова лесно.

— Има много неща, за които никога не сме говорили.

— Какви например?

— Деца. Ами ако имаме деца и се окаже, че не ги харесваме?

— Щом можем да харесваме Боб, значи ще харесаме всичко — успокои ме Морели.

Боб лежеше във всекидневната и ближеше мъха от килима.

Еди Дечуч се обади десет минути след като Морели и Боб отидоха на работа.

— Е, какво ще бъде? — попита той. — Искаш ли да сключим сделка?

— Искам Откаченяка.

— Колко пъти трябва да ти казвам, че не е при мен. А и нямам представа къде е. Не е при никой от хората, които познавам. Може да се е уплашил и да е избягал.

Не знаех какво да отговоря, защото това наистина бе възможно.

— Държиш го на студено, нали? — попита Дечуч. — Трябва да го получа в отлично състояние. Заложил съм си задника на това.

— Да. На студено е, разбира се. Няма да повярваш в колко добра форма е. Само намери Откаченяка и ще го видиш — казах и затворих телефона.

За какво, по дяволите, говореше?

Звъннах на Кони, но още я нямаше в офиса. Оставих й съобщение да ми се обади и се пъхнах под душа. Докато бях там, направих преглед на живота си. Преследвах депресиран старец, който ме караше да изглеждам като пълен олигофрен. Двама от приятелите ми бяха изчезнали без следа. Приличах на тъжен боксьор, изкарал изморителен рунд с Джордж Форман. Имах булчинска рокля, която не исках да облека. Също така и резервирана за приема зала, която не исках да използвам. Морели искаше да се ожени за мен. А Рейнджъра искаше да… По дяволите, не трябваше да мисля за това, което Рейнджъра искаше да направи с мен. О, да, съществуваше и Мелвин Бейлър, който вероятно още спеше на канапето на родителите ми.

Спрях душа, облякох се, вложих минимални усилия в косата си и Кони се обади.

— Случайно да си се чувала с леля Фло или чичо Бинго? — поинтересувах се. — Държа да науча какво се е объркало в Ричмънд. Трябва да разбера какво търсят всички. Става дума за нещо, което трябва да се държи на студено. Може би лекарства.

— Откъде знаеш, че трябва да се държи на студено?

— Еди Дечуч ми каза.

— Говорила си с Дечуч?

— Той ми се обади.

Понякога не можех да повярвам на идиотския си късмет. Преследвах издирван престъпник, а той ми се обаждаше по телефона. Не е ли малко странно?

— Ще видя какво мога да науча — обеща Кони.

После се обадих на баба.

— Нуждая се от информация за Еди Дечуч — казах й. — Реших, че би могла да поразпиташ наоколо.

— Какво точно искаш да знаеш?

— Имал е проблем в Ричмънд, а сега търси нещо. Искам да узная какво търси.

— Остави това на мен — ентусиазира се баба.

— Мелвин Бейлър още ли е там?

— Не. Прибра се у дома.

Сбогувах се с баба, а след секунда на вратата ми се почука. Открехнах и надникнах навън. Валери. Беше издокарана в черен костюм с панталон, бяла колосана риза и мъжка вратовръзка в червено и черно. Косата в стил Мег Райън бе пригладена зад ушите й.

— Нов имидж — отбелязах. — По какъв случай?

— Днес е първият ми ден като лесбийка.

— Да бе.

— Сериозно говоря. Запитах се защо трябва да чакам. Започвам всичко отначало. Реших просто да скоча в морето. Ще започна работа. И ще си намеря приятелка. Няма смисъл да си седя у дома и да страдам по проваления си брак.

— Онази вечер мислех, че не говориш сериозно. Имаш ли някакъв опит като лесбийка?

— Не. Но пък надали е чак толкова трудно.

— Не знам дали това ми харесва — промърморих. — Свикнала съм аз да съм черната овца в семейството. А това може да промени статута ми.

— Не ставай глупава — успокои ме Валери. — На никого няма да му пука, че съм лесбийка.

Валери бе живяла прекалено дълго в Калифорния.

— Както и да е — продължи тя, — имам интервю за работа. Добре ли изглеждам? Искам да съм откровена относно новата си сексуална ориентация, но не искам да изглеждам прекалено мъжествена.

— Не искаш да си лесбийка рокер.

— Точно така. Искам да съм изискана лесбийка.

Опитът ми с лесбийките беше доста ограничен и нямах представа как точно изглеждат изисканите. Всъщност познавах лесбийките най-вече от телевизията.

— Не съм сигурна за обувките — рече сестра ми. — Винаги е трудно да подбереш подходящите обувки.

Валери беше обута в елегантни сандали от черна кожа с малко токче. Ноктите на краката й бяха лакирани в яркочервено.

— Мисля, че зависи от това дали искаш мъжки или женски обувки — казах. — Женствена лесбийка ли ще бъдеш или мъжествена?

— Два вида ли има?

— Не знам. Не направи ли проучване?

— Не. Реших, че всичките са еднакви.

Ако й беше трудно да стане лесбийка с дрехите върху себе си, дори не можех да си представя какво щеше да се случи, когато се наложеше да се съблече.

— Кандидатствам за работа в универсалния магазин — похвали се Валери. — А после имам друго интервю за работа в центъра. Чудех се дали не можем да си сменим колите. Искам да се представя в добър вид.

— Каква кола шофираш сега?

— Буика на чичо Шандор.

— Яка кола — отбелязах. — Съвсем лесбийска. Много по-добра от хондичката ми.

— Въобще не се бях сетила за това.

Изпитах леко чувство за вина, тъй като всъщност нямах никаква представа дали лесбийките биха си паднали по буик от 1953, но пък наистина не исках да си сменям колата с Валери. Мразех буика.

Махнах й за довиждане и й пожелах късмет. Тя се понесе по коридора и надолу по стълбите. Рекс излезе от кутията си и ме загледа. Или си мислеше, че съм много умна, или ме смяташе за лоша сестра. Трудно е да разбереш един хамстер. Но затова е и такова добро домашно животно.

Метнах черната си кожена чанта през рамо, грабнах си дънковото яке и заключих вратата. Време беше да се видя отново с Мелвин Бейлър. Изпитвах известна тревога. Еди Дечуч беше опасен. Не ми харесваше начина, по който стреляше по хората без предупреждение. А сега, след като и аз бях сред заплашваните, го харесвах още по-малко.

Смъкнах се по стълбите и тръгнах през фоайето. Надникнах през стъклените врати към паркинга. Еди Дечуч не се виждаше никъде.

Господин Моргенщерн излезе от асансьора.

— Здрасти, сладурче — поздрави ме той. — Леле! Май си се блъснала в дръжката на вратата.

— Това е част от работата ми — обясних учтиво.

Господин Моргенщерн беше много стар. Сигурно на двеста години.

— Вчера видях младия ти приятел, който си тръгваше оттук. Може да е малко странен, но пътува стилно. Харесвам хора, които пътуват стилно — каза господин Моргенщерн.

— Кой млад приятел?

— Онзи сладур Откаченяка. Дето ходи облечен в костюма на Супермен и има дълга кестенява коса.

Сърцето ми заби усилено. Въобще не се бях сетила, че някой от съседите ми може да разполага с информация за Откаченяка.

— Кога го видяхте? В колко часа?

— Рано сутринта. Сладкарницата в долната част на улицата отваря в шест. Бях отишъл дотам и се връщах, значи трябва да съм го видял към седем. Излезе от входа тъкмо когато аз влизах. Беше с една дама. Качиха се в дълга черна лимузина. Никога не съм се возил в лимузина. Сигурно е страхотно.

— Той каза ли ви нещо?

— Да… поздрави ме със „Здрасти, пич“.

— Добре ли изглеждаше? Беше ли разтревожен?

— Не беше разтревожен. Беше си същия както винаги. Нали знаеш, като човек с абсолютно празна глава.

— А как изглеждаше жената?

— Хубава. Къса кестенява коса. Млада.

— Колко млада?

— На около шестдесет.

— А на лимузината беше ли написано нещо? Например името на компанията?

— Доколкото си спомням не. Беше просто дълга черна лимузина.

Завъртях се и се върнах в апартамента си, където започнах да звъня на компаниите за лимузини. Отне ми половин час да проверя всички, които бяха регистрирани в указателя. Само две компании бяха взели клиенти вчера сутринта, но и двете коли бяха потеглили към летището. Нито една от двете не бе резервирана от жена.

Отново в задънена улица.

Подкарах към гарсониерата на Мелвин и потропах на вратата му.

Той отвори предпазливо. На главата му имаше плик със замразена царевица.

— Умирам — оплака ми се той. — Главата ми ще експлодира. Очите ми горят.

Изглеждаше ужасно. По-лошо от вчера, а това определено не беше лесно.

— Ще се върна по-късно — казах му. — Не пий повече. — Пет минути по-късно бях в офиса.

— Уха! — възкликна Лула. — Глей к’во нещо. Очите ти са в черно и зелено днес. Това е добър знак.

— Джойс появи ли се вече?

— Пристигна преди около петнадесет минути — отговори Кони. — Беше откачила и дрънкаше нещо за яхния от скариди.

— Напълно беше мръднала — добави Лула. — Дрънкаше пълни дивотии. Никога не съм я виждала толкова бясна. Предполагам, че не знаеш нищо за скаридите, нали?

— Не. Съвсем нищичко.

— Как е Боб? Той знае ли нещо за скаридите?

— Боб е добре. Имаше проблеми със стомаха рано сутринта, но сега е добре.

Кони и Лула плеснаха възторжено с ръце.

— Знаех си! — извика Лула.

— Ще пообиколя да разгледам няколко къщи — казах. — Чудех се дали някой иска да дойде с мен.

— Хм — изсумтя Лула. — Обикновено искаш компания само когато те е шубе от нещо.

— Еди Дечуч май ми има зъб.

Вероятно и други хора ми имаха зъб, но Еди изглеждаше най-смахнат и опасен, макар че старата дама със зловещи очи бързо се изкачваше към второто място.

— Смятам, че можем да се справим с Еди Дечуч — кимна Лула, като си грабна чантата от най-долното чекмедже. — Той е само един дребен депресиран старец.

С пищов в ръката.

Двете с Лула се отбихме първо при съквартирантите на Откаченяка.

— Тук ли е Откаченяка? — попитах.

— Не. Не сме го виждали. Може да е у Дуги. Доста често е там.

Отидохме в къщата на Дуги. Бях взела ключовете му, когато простреляха Откаченяка, и не ги бях върнала. Отворих предната врата и двете с Лула обиколихме къщата. Всичко изглеждаше нормално. Влязох в кухнята и надникнах в хладилника и фризера.

— Какво търсиш? — попита Лула.

— Просто проверявам.

След дома на Дуги потеглихме към къщата на Еди Дечуч. Жълтата полицейска лента беше изчезнала, а половината на Дечуч изглеждаше мрачна и пуста.

Паркирах колата и влязох в дома на Дечуч. И тук всичко си беше наред. За всеки случай погледнах в хладилника и фризера. Във фризера имаше замразено бутче.

— Виждам, че тоя бут те възбужда — каза Лула.

— От фризера на Дуги бил откраднат телешки бут.

— Аха.

— Това може да е той. Може да е откраднатият бут.

— Чакай да си изясня нещата. Мислиш, че Еди Дечуч е проникнал в къщата на Дуги и е откраднал телешки бут, така ли?

Сега, когато чух подозренията си изречени на глас, ми се сториха ужасно тъпи.

— Възможно е — отговорих.

Минахме покрай пенсионерския клуб и църквата, обиколихме подземния гараж на Мери Маги Мейсън, после хвърлихме едно око на „Асовете на асфалта“ и приключихме с къщата на Роналд Дечуч в северен Трентън. По време на обиколката минахме през по-голямата част от Трентън и целия Бърг.

— Писна ми вече — оплака се Лула. — Имам нужда от пържено пиле. Искам от онези съблазнителни кълки в „Пиле в кутия“ с много подправки и мазнина. Искам и бисквити, и зелева салата, и шейк — толкова гъст, че ти порастват ушите, докато го изсмучеш през сламката.

„Пиле в кутия“ е само на няколко пресечки от офиса. На паркинга му стърчи гигантско пиле, набучено на кол, а пържените пилета, които сервират, са фантастични.

Двете с Лула си взехме голяма кутия и я занесохме до една от масите.

— Хайде да си изясним нещата — предложи Лула. — Еди Дечуч отива в Ричмънд, за да вземе малко цигари. Докато е там, Луи Ди ритва камбаната и нещо се обърква. Но не знаем какво.

Избрах си кълка и кимнах.

— Чучи се връща в Трентън с цигарите, оставя част от тях при Дуги, а после го арестуват, докато се опитва да занесе останалите в Ню Йорк.

Кимнах още веднъж.

— А след това Лорета Ричи умира и Чучи избягва от нас.

— Точно така. После Дуги изчезва. Бени и Зиги търсят Дечуч. Той пък търси нещо, а ние отново не знаем какво. Някой пък открадва телешкия бут от фризера на Дуги.

— А сега и Откаченяка се е изпарил — добави Лула. — Дечуч е вярвал, че онова нещо е у него. Ти обаче му казваш, че е у теб. И Чучи ти предлага мангизи, но не и Откаченяка.

— Да.

— Това е най-страхотната дивотия, която някога съм чувала — промърмори Лула, като захапа кълката си.

Тя замълча, задъвка и след миг ококори очи.

— Ъъъх — изстена Лула, после започна да размахва ръце и да стиска гърлото си.

— Добре ли си? — попитах разтревожено. Лула отново се хвана за гърлото.

— Прасни я по гърба — предложи ми някой от съседната маса.

— Това не помага — опроверга го друг. — Трябва да се направи онзи номер на Хаймлих.

Втурнах се към Лула и се опитах да я обгърна с ръце, за да приложа номера на Хаймлих, но ръцете ми не бяха достатъчно дълги.

Едър мъж се приближи към нас, хвана Лула в мечешка прегръдка изотзад и я стисна.

— Пту — изхърка Лула.

Голямо парче пилешко излетя от устата й и фрасна по главата едно хлапе, което седеше през две маси от нас.

— Трябва да отслабнеш малко — посъветвах я приятелски.

— Ами. Просто имам едър кокал.

Всички наоколо се успокоиха, а Лула засмука шейка си.

— Докато умирах, ми дойде чудесна идея — рече след малко. — Съвсем ясно ми е какъв трябва да е следващият ти ход. Кажи на Чучи, че си решила да сключиш сделка с него срещу добро заплащане. А когато той дойде да си прибере нещото, ще го хванем. И след това ще го накараме да говори.

— Досега нямахме късмет със залавянето на Дечуч.

— Да, но какво можеш да загубиш? Той бездруго няма какво да ти вземе.

Това беше вярно.

— Обади се на Мери Маги и й кажи за сделката — посъветва ме Лула.

Намерих си мобифона и набрах номера на Мери Маги, но никой не ми отговори. Оставих й съобщение и я помолих да ми звънне.

Прибирах телефона в чантата си, когато се появи Джойс.

— Видях колата ти на паркинга — каза тя. — Как очаквате да намерите Еди Дечуч, като седите тук и се тъпчете с пиле?

— Той току-що си тръгна — обясни й Лула. — Можехме да го закараме в полицията, но решихме, че е прекалено лесно. Обичаме предизвикателствата.

— Вие двете дори не знаете какво е предизвикателство — заяде се Джойс. — Абсолютни смотанячки сте. Дебелата и Тъпата. Направо сте жалки.

— Само дето не сме толкова жалки, че да си имаме проблеми с яхния от скариди — отвърна Лула.

Джойс замълча. Не беше сигурна дали Лула е извършила пъкленото дело, или само я провокираше.

Пейджърът на Джойс забръмча. Тя погледна дисплея и изкриви устни в усмивка.

— Трябва да тръгвам. Имам информация за Дечуч. Срамота е, че вие двете тъпанарки няма какво друго да правите, освен да седите и да се тъпчете. Но пък като ви гледам, предполагам, че най-много за това ви бива.

— Да, а като се съди по твоя външен вид, най умееш да тичаш след хвърлени пръчки и да виеш към луната — изхили се Лула.

— Да ти го начукам — отвърна Джойс и се понесе към колата си.

— Хм — изсумтя Лула. — Очаквах нещо по-оригинално. Май Джойс не е във форма днес.

— Знаеш ли какво би трябвало да направим? — попитах я. — Би трябвало да проследим Джойс.

Лула вече събираше храната.

— Направо ми четеш мислите — ухили се тя.

В мига, когато Джойс напусна паркинга, ние се метнахме в хондата. Лула сложи кутията с пиле и бисквитите в скута си. Пъхнахме напитките в стойката за чаши и потеглихме.

— Обзалагам се, че Джойс ни излъга — каза Лула. — Сигурна съм, че не разполага с информация. Вероятно отива в универсалния магазин.

Останах няколко коли назад, за да не дам възможност на Джойс да ме види, но не свалях очи от задната й броня. През задния й прозорец се виждаха две глави. Явно си бе намерила помощник.

— Не отива в магазина — отбелязах. — Насочи се точно в обратната посока. Май се е запътила към центъра.

След десет минути ме осениха лоши предчувствия за намеренията на Джойс.

— Знам къде отива — казах на Лула. — Решила е да говори с Мери Маги Мейсън. Някой й е казал за белия кадилак.

Последвах Джойс в подземния гараж, като поддържах солидна дистанция. Паркирах в другия край и двете с Лула я загледахме очаквателно.

— Охо — подсвирна Лула, — ето я. Джойс и другарчето й. Отиват да си поговорят с Мери Маги.

По дяволите! Познавах Джойс прекалено добре. Бях я виждала как действа. Нахлуваше в домовете на хората с изваден пистолет и претърсваше всички стаи с оправданието, че има основателна причина. Подобно поведение руши репутацията на добрите ловци на престъпници. А най-лошото бе, че понякога постигаше добри резултати. Ако Еди Дечуч се криеше под леглото на Мери Маги, Джойс щеше да го намери.

Не познах партньорката й отдалеч. И двете бяха облечени в черни тениски и черни широки панталони. На гърбовете на тениските им с яркожълти букви бе изписано „Ловци на престъпници“.

— Леле, какви костюми си имат — завистливо отбеляза Лула. — Защо и ние нямаме костюми?

— Защото не искаме да приличаме на олигофрени.

— Точно така. И аз си мислех същото.

Изскочих от колата и викнах на Джойс.

— Хей, Джойс! Почакай една минута. Искам да говоря с теб.

Джойс се обърна към нас изненадано. Присви очи, когато ме видя, и каза нещо на партньорката си. Не можах да чуя думите й. Джойс натисна копчето на асансьора. Вратите се отвориха и Джойс и партньорката й изчезнаха.

Двете с Лула стигнахме до асансьора секунди след като вратите се затвориха. Натиснахме копчето и изчакахме няколко минути.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Лула. — Убедена съм, че асансьорът няма да слезе тук. Онази кучка Джойс го е блокирала.

Заизкачвахме се по стълбите, отначало по-бързо, после съвсем бавно.

— Нещо ми стана на краката — оплака се Лула на петия етаж. — Като гумени са и вече не искат да се движат.

— Продължавай нагоре.

— Лесно ти е да го кажеш. Нямаш проблем да изкатериш кльощавия си задник по стълбите. А виж какво влача аз.

И на мен не ми беше лесно. Потях се и едва дишах.

— Трябва да влезем във форма — казах на Лула. — Да почнем да ходим на фитнес или нещо такова.

— По-скоро бих си направила харакири.

Бях на същото мнение.

Най-после стигнахме до седмия етаж. Вратата на Мери Маги беше отворена и тя и Джойс си крещяха.

— Ако не изчезнете оттук веднага, ще повикам ченгетата — извика Мери Маги.

— Аз съм ченге — отвърна Джойс.

— Така ли? Къде ти е значката?

— Ето я. Виси на верижка на врата ми.

— Това е фалшива значка. Купила си я от някой магазин за детски играчки. Сега ще повикам полицията и ще им кажа, че се представяш за ченге.

— Не се представям за никого — възрази Джойс. — Не съм казвала, че съм от полицията в Трентън. Аз съм частно ченге.

— Преди всичко си малоумна — запъхтяно каза Лула.

Сега, след като вече бяхме наблизо, познах партньорката на Джойс. Джанис Молнари. Навремето ходехме на училище заедно. Джанис беше свестен човек. Не можех да се начудя какво правеше с Джойс.

— Стефани — усмихна ми се Джанис. — Отдавна не сме се виждали.

— Да, от сватбата на Лорета Бибър.

— Как си? — попита Джанси.

— Добре. А ти?

— Много добре. Децата ми вече ходят на училище, затова реших да поработя малко.

— Откога си с Джойс?

— От около два часа — отговори Джанис. — Това е първата ми работа.

Джойс носеше закачен на колана пистолет и беше сложила ръка върху него.

— Какво правиш тук, Плъм? — обърна се тя към мен. — Следиш ме, за да видиш как трябва да се работи?

— Писна ми вече — обади се Мери Маги. — Искам всички да се разкарате оттук. Веднага!

Джойс побутна Лула към вратата.

— Чу жената, нали? Разкарай се.

— Хей — извика Лула, като удари Джойс по рамото. — Коя си ти, че да ми казваш да се разкарам?

— Веднага се махай, тлъсто животно — изруга Джойс.

— По-добре да съм тлъсто животно, отколкото кучешко лайно и издрайфани скариди.

Джойс ахна.

— Откъде знаеш? Не съм ти казвала всичко това — извика тя и ококори очи. — Ти си! Ти си виновната!

Освен пистолета Джойс носеше на колана си белезници, спрей със сълзотворен газ и електрошокова палка. Тя измъкна електрошоковата палка и натисна копчето.

— Ще ми платиш за това — закани се злобно. — Ще те изпържа. Ще те тормозя, докато батерията се изтощи, а от теб не остане нищо, освен втечнена сланина.

Лула погледна ръцете си. Бяха празни. Бяхме оставили чантите си в колата. Лула опипа джобовете си. И там нямаше никакво оръжие.

— Олеле! — изохка Лула.

Джойс се хвърли към нея. Лула изпищя и се понесе надолу по стълбите. Джойс се втурна подире й. А ние се затичахме след тях. Първо аз, после Мери Маги и накрая Джанис. Лула не се справяше добре с изкачването на стълби, но след като бе набрала инерция надолу, никой не можеше да я стигне. Приличаше на товарен влак, който непрестанно ускорява ход.

Лула стигна до подземния паркинг и отвори вратата стремително. Почти се бе добрала до колата, когато Джойс я настигна и я удари с електрошоковата палка. Лула застина, олюля се на място за секунда, после се строполи на пода като торба с мокър цимент. Джойс се протегна да я удари още веднъж, но аз се хвърлих върху нея. Палката излетя от ръката й, а ние двете паднахме. Точно в този момент Еди Дечуч влезе в гаража с белия кадилак на Мери Маги.

Джанис го забеляза първа.

— Хей, това не е ли старецът в белия кадилак? — попита тя.

Ние с Джойс вдигнахме глави. Дечуч напредваше бавно и търсеше място за паркиране.

— Изчезвай! — извика му Мери Маги. — Изчезвай от гаража!

Джойс скочи на крака и се хвърли към Дечуч.

— Хвани го! — изкрещя тя на Джанис. — Не му позволявай да се измъкне!

— Да го хвана? — попита Джанис, като застана до Лула. — Тя да не се е побъркала? Как, по дяволите, да го хвана?

— Не искам нищо лошо да се случи с колата ми — извика Мери Маги към Джойс и мен. — Това беше колата на чичо ми Тед.

Лула се надигна на четири крака.

— Какво? — попита тя. — Кой?

Ние с Джанис я изправихме внимателно. Мери Маги все още крещеше на Дечуч, но той явно не я чуваше.

Оставих Лула при Джанис и се втурнах към хондата. Запалих двигателя и подкарах към Дечуч. Не знам как точно очаквах да го хвана, но това действие ми се стори най-подходящото.

Джойс изскочи пред колата на Дечуч с изваден пистолет и му изкрещя да спре. Старецът настъпи газта и се понесе напред. Джойс се отдръпна встрани и стреля. Пропусна Дечуч, но натроши задното стъкло.

Еди зави наляво към редицата паркирани коли. Последвах го, като взимах завоите на две колела, докато той препускаше напред в сляпа паника. Въртяхме се в кръг, тъй като той все не успяваше да намери изхода.

Мери Маги продължаваше да крещи, а Лула размахваше ръце енергично.

— Чакай ме! — извика тя.

Изглеждаше готова да се затича, но не беше сигурна за посоката.

Минах покрай нея и тя скочи в колата. Задната врата се отвори и Джанис се метна на седалката.

Джойс се бе върнала за колата си и я бе разположила напреко на изхода. Вратата на шофьора беше отворена, а тя стоеше зад нея с насочен пистолет.

Дечуч най-после намери правилния път да се измъкне. Караше право към Джойс. Тя стреля, но въобще не уцели колата. После се хвърли настрани, когато Дечуч профуча покрай нея, отскубвайки вратата от пантите. От силния удар вратата излетя във въздуха.

Изхвърчах от гаража и поех след Еди. Предната половина на кадилака бе пострадала сериозно, но очевидно това не притесняваше Чучи. Той зави по улица „Спринг“. Бях неотклонно по петите му. Той зави към „Броуд“, където се набутахме в задръстването.

— Пипнахме го! — изкрещя Лула. — Всички вън от колата!

Лула, Джанис и аз изскочихме от колата и се втурнахме да заловим Дечуч. Той даде на заден ход и фрасна хондата, която отскочи и се удари в колата отзад. Еди завъртя волана и се измъкна, като одра леко бронята на колата пред него.

Лула крещеше през цялото време.

— Онова нещо е у нас! Искаме си парите! Решихме, че искаме мангизите!

Дечуч обаче явно не бе чул нищо. Той направи обратен завой и изчезна, оставяйки ни в прахта зад себе си.

Лула, Джанис и аз погледахме как се отдалечава надолу по улицата, после насочихме вниманието си към хондата. Беше смачкана и нагъната като акордеон.

— Това вече ме вбеси — разгневи се Лула. — Проклетият дъртак разля шейка ми, а платих сума ти пари за него.

 

 

— Чакайте да си изясня положението — каза Вини. — Значи искате да ми кажете, че Дечуч е размазал колата ти и е счупил крака на Бърнхард, така ли?

— Всъщност вратата на колата счупи крака на Джойс — поясних. — Когато излетя нагоре, вратата се преобърна във въздуха и се приземи върху крака й.

— Нямаше и да разберем за това, но линейката мина покрай нас на път за болницата. Ченгетата се готвеха да извлекат колата ни, когато линейката се изравни с нас и видяхме Джойс вътре — добави Лула.

— И къде е Дечуч сега? — поинтересува се Вини.

— Не разполагаме с отговора на този въпрос — отговори Лула. — А след като не разполагаме и с транспорт, няма начин да разберем.

— Ами твоята кола? — попита я Вини.

— В сервиза е. Изчукват я, а после ще я боядисват. Ще си я получа чак следващата седмица.

Той се обърна към мен.

— Ами буика? Винаги шофираш буика, когато имаш проблеми с колите.

— Сега сестра ми го кара.