Лора Джо Роуланд
Цуамоно (14)

Глава 14

Рейко слезе от своя паланкин в административния район Хибия, разположен източно от крепостта Едо, пред голяма представителна къща, собственост на баща й — един от двамата магистрати, които поддържаха законността и реда в Едо. Тя прати паланкина и ескорта си у дома, след което отнесе при портата един увит вързоп. Стражите й отвориха и тя забърза навътре през двора, където полицаи охраняваха оковани с вериги затворници, очакващи своя процес при съдията. Във вътрешността на къщата подмина залите на съда и се отправи към личните помещения, където се затвори в една стая, която й бе принадлежала в годините на детството. Скрита сред познатите шкафове от тиково дърво, лакирани мебели, повдигнатата ниша с бюро и изрисуваните фрески, изобразяващи цъфнали сливови дръвчета, тя коленичи на застлания с татами под и разгъна вързопа си.

В него имаше две обикновени кимона в индигов цвят с подходящи пояси, две бели долни роби, груби бели чорапи, подплатена памучна наметка и сламени сандали — типичното облекло на прислуга. Увити в дрехите бяха купичка за ориз и пръчици, един гребен, фиби за коса, кърпа за глава, будистка броеница и няколко медни монети. Единствената вещ, която не се включваше в обичайните притежания на една прислужница, бе кинжалът в кожена ножница. Рейко смени копринените си роби с грубите памучни дрехи, после седна на тоалетката и взе да изучава отражението си в огледалото.

Взе една кърпичка и изтри ружа и бялата пудра от лицето и устните си. Зъбите й, боядисани в лъщящо черно според обичая за омъжените жени от висшето общество, издаваха социалното й положение. Рейко ги търка с четка, докато избледняха до убито сиво. Надяваше се, че никой нямаше да забележи обръснатите й вежди — друг белег за класова принадлежност и мода. Махна фибите от блестящите си, дълги до кръста черни коси, после отвори един мангал с дървени въглища, гребна с шепа от пепелта и я втри в косите си, докато станаха сплъстени и сивкави. Прибра косите в семпъл кок, закрепи го с фиби и се усмихна на образа си в огледалото. Сивите кичури убиваха естествената й красота и я състаряваха с двайсетина години. Удовлетворението от успешната промяна на външността й почти потисна страха от това, че й предстоеше да напусне своята безопасна територия.

Тя привърза кинжала към бедрото си под полите на робите, сложи си наметката и пренареди вързопа си, който взе на излизане от стаята. Тръгна прегърбена по коридора с походката на възрастна жена. Завивайки зад един ъгъл, видя баща си — облечен в черната си тога на съдия, — който вървеше срещу нея. Рейко бе стъписана. Беше се надявала да не го срещне, защото не искаше той да знае какво възнамеряваше да извърши. Но вече нямаше как да го избегне — той я бе забелязал. Сви се в напрегнато очакване, докато той приближаваше… но баща й отмина, без да я погледне. Не я бе познал! Беше помислил, че е някоя от прислужниците му. Рейко потисна порива си да се изкиска щастливо, че маскировката й бе преминала първата проверка, след което бързо напусна къщата.

На улицата зърна двама селяни, които носеха празно каго. Тя им махна, качи се на каго и им каза да я отнесат в крепостта Едо. Докато тичешком я пренасяха покрай оградените със зидове имения, тя се чувстваше уязвима без обичайния си ескорт. Трепереше на студения вятър, лишена от подслона и сигурността на своя паланкин. Подминаваха я самураи конници, които се извисяваха заплашително над нея. Без одеждите и украшенията, типични за ранга й, мъжете почти не я забелязваха, но невидимостта й бе противоречива благодат. Ако някой от многобройните крадци или мародери в Едо я нападнеше, никой нямаше да й се притече на помощ. Тя изпита странното тревожно усещане, че е загубила уменията си, както и самоличността си. Как изобщо щеше да научи нещо полезно за съпругата или наложницата на главния старейшина Макино? Как щеше да се защити, дори и с кинжала, скрит под полите й?

Рейко се съпротивяваше на коварната паника, която я причакваше, за да я впримчи в капана си. Молеше се поредният пристъп да не я връхлетеше сега, докато откритото каго я носеше по улицата за разходка извън крепостта Едо. Високите зидове, кули и покриви, които се мержелееха горе на хълма, за нея вече не означаваха уютен дом или безопасност. Вместо това крепостта заявяваше мощта на режима на Токугава и бе сигнал за опасност за несретници… като нея. В този момент носачите на каго спряха близо до портите.

— Слизай! — заповядаха й те. — Плащай веднага!

Тя с неохота слезе от стола сред войници и служители, които изпълваха улицата. Докато плащаше на носачите, забеляза червендалест набит самурай, който бе застанал при портите на крепостта и оглеждаше тълпата. Рейко разпозна Номура, капитан от стражата на двореца и приятел, когото Сано бе помолил да я посрещне на това място и да я отведе в имението на главния старейшина Макино. Той я видя и се приближи.

— Ти ли си Еми? — попита, назовавайки я с името, което Сано й бе измислил.

— Да, уважаеми господарю.

Рейко се поклони, осъзнавайки, че той не я бе познал, макар че я бе виждал, когато бе придружавала дамите от двореца на излети, а той бе предвождал ескорта им.

— Да тръгваме тогава — подкани я Номура и се отправи към портите на крепостта.

Рейко го последва. Пазачите я пуснаха, защото Номура поръчителстваше за нея. Благодарение на авторитета му тя минаваше без проблеми покрай стражите при пропускателните пунктове по проходите. Сърцето й блъскаше в гърдите, докато вървяха по познатите улици на района, в който бяха жилищата на вишестоящите служители. Скоро пристигнаха в имението на главния старейшина Макино. Над портата бе провесено черно траурно платно. Къщата изглеждаше зловеща като зандан. Номура съобщи името и ранга си на пазачите в стражницата.

— Трябва ми управителя на имението — заяви той.

Те проводиха човек да съобщи за него и не след дълго на портала пристигна самурай. По външен вид доста приличаше на Номура.

— Поздрави, братовчеде — каза новодошлият. — Какво те води насам?

— Търся работа за тази жена — Номура посочи към Рейко. — Казва се Еми. Искам да я наемеш като прислужница на господарките.

— Добре — отвърна управителят на имението, автоматично приемайки да изпълни услугата, която бе поискал от него високопоставеният му братовчед. — Тръгвай с мен — нареди той на Рейко.

Тя го последва. Пазачите затвориха портата зад гърба им. Ужасното чувство, че се е озовала в затвор, помрачаваше триумфа й от това, че бе успяла да влезе в имението. Спомни си за посещения при приятели на подобни места. Тогава бе обект на изключителна вежливост в качеството си на съпруга на сосакан сама. Но сега управителят на имението я преведе покрай представителната къща до жилищата на прислугата, които се помещаваха в една обикновена двуетажна дървена постройка. Тук я предаде на икономката, която представи като Ясуе. Тя бе възрастна жена с бели коси, жълтеникав тен и гърбица. Под пояса на сивото си кимоно носеше дебела тояга.

— Това е Еми, нова прислужница, която току-що наех за господарките — каза той на Ясуе. — Дай й работа.

Той си тръгна и Рейко се почувства така, сякаш бе загубила и последната връзка с обичайния за нея свят. Знаеше, че не е сама, защото Сано бе разположил двама детективи в имението, в случай че имаше нужда от помощ, но тя нямаше представа, къде са. Едва сега си даде сметка, колко малко знаеше за живота на прислугата. Споменът, че далеч не всички работодатели се отнасяха със слугите си както те двамата със Сано, само увеличи ужаса й.

— Я стига с тоя уплашен вид — каза Ясуе. — Няма да те ухапя.

Бдителните й очи, чието бяло всъщност бе станало жълто, заискриха с весели пламъчета. Устата й, пълна с грамадни щръкнали жълти зъби, се ухили на Рейко. Отведе я в хладна, усойна стая в постройката за слугите. На голия под имаше редове дървени палети с нахвърляни отгоре им сламени дюшеци. Ясуе отвори един шкаф и каза:

— Остави си нещата тук.

Рейко сложи вързопа и наметалото си в едно от многобройните отделения с дрехи и разни други лични неща на прислугата. Усети острата воня на урина и изпражнения от тоалетните отвън. При мисълта, че ще спи в такова претъпкано помещение, което бе в окаяно състояние, се почувства физически зле.

Ясуе я преведе през различни постройки, като всеки път назоваваше каква им е функцията, след което я запозна с правилата на домакинството:

— Прислужниците трябва да бъдат колкото е възможно по-невидими и безшумни. Не се приближавай до семейството на главния старейшина Макино, до васалите или гостите му, ако не те помолят да им сервираш. Не разговаряй с тях, ако те не разговарят с теб.

„До тук с надеждата да подхвана разговор със заподозрените и да се опитам да установя вината или невинността им“, помисли си Рейко. Двете с Ясуе вървяха по пътека към градина с камъни, бял пясък и храсти, и насред градината видяха наполовина дървена постройка с капаци на прозорците и просторна веранда.

— Това са личните помещения — каза Ясуе.

Рейко се взря с интерес в мястото, на което бе извършено престъплението, и в този момент забеляза една жена, която се движеше плавно по закрития проход към постройката. Слаба, елегантна, прехвърлила четирийсетте, тя отговаряше на описанието на Сано за Агемаки — вдовицата на главния старейшина Макино. После дойдоха едно младо хубаво момиче и младеж с впечатляваща красота. Рейко заключи, че това по всяка вероятност бяха наложницата Окицу и актьорът Кохейджи. Тя проточи врат, изгаряща от любопитство да види по-отблизо заподозрените в убийство, които бе дошла да наблюдава. Но те бързо изчезнаха в личните помещения.

— Нямаш право да влизаш там без позволение — предупреди я Ясуе. — Ела сега.

Рейко нямаше друг избор, освен да остави икономката да я отведе, следвайки я с бърз ход. Отидоха в кухнята — просторно помещение, където огнищата пламтяха и изпълваха стаята с дим и пара. Около врящи гърнета и нарязана сурова риба се суетяха мъже готвачи и крещяха нареждания на момчета, които поддържаха огъня, и на момичета, които бързо нареждаха чиниите върху подноси и ги пълнеха, сипвайки с един черпак.

— Има гощавка за видните гости, дошли на поклонението на главния старейшина Макино — поясни Ясуе. — Можеш да помогнеш тук.

Тя настани Рейко на една маса, където прислужниците с бясна скорост кълцаха зеленчук. Подаде на Рейко един нож и я остави. Рейко бе слисана, защото не бе очаквала да върши кухненска работа.

Един слуга й хвърли китка грамадни бели репички. Без да знаеше кой знае какво за готвенето, тя непохватно наряза на филийки една репичка. Ножът се отплесна й поряза пръста й; кръвта й оцвети репичката. Слугините, които работеха до нея, изобщо не я поглеждаха. И двете бяха по-възрастни жени със загрубели от тежък труд лица.

— Разбрах, че господарят на тази къща е убит — подхвърли тя. — Да сте чули или видели нещо?

Те се смръщиха, без да спират майсторски да боравят с ножовете. Едната каза:

— Наредено ни е да не говорим за това. Не го споменавай повече… или някой ще загази заради теб.

Още правила, които я отклоняваха от целта! Рейко въздъхна отчаяно, избърса потта от челото си и с мрачно изражение продължи да реже репички. Имаше чувството, че бяха минали часове, когато Ясуе се появи отново.

— Господарките са поръчали храната — заяви тя на Рейко. — Можеш да помогнеш в сервирането.

Рейко бе доволна да напусне кухнята заедно с още две слугини, определени за същата задача. С тежки подноси в ръце, отрупани с покрити блюда, те поеха една след друга по закрития коридор към личните помещения. Стражите ги пуснаха вътре. Рейко потръпна от вълнение. Тук можеше да разкрие истината за смъртта на главния старейшина Макино.

— Ти иди при господарката Агемаки — каза й едната от прислужниците. — Стаята й се намира ей там.

Те завиха зад един ъгъл и изчезнаха от погледа й. Рейко продължи напред с подноса в ръце и стигна до една отворена врата. Надзърна в стаята и видя, че вдовицата е съвсем сама. Точно се канеше да влезе, когато нечия ръка внезапно я сграбчи така силно, че тя се стресна.

— Трябва да коленичиш, когато влизаш в стаята! — изсъска в ухото й Ясуе.

Тя цапна Рейко по главата и се отдръпна. Стъписана, Рейко застина намясто с писнали от удара уши. Беше забравила изискванията за прислугата и изобщо не подозираше, че Ясуе я бе проследила. Възрастната жена се движеше безшумно като котка. Рейко коленичи и с усилие пое напред през прага към вътрешността на стаята. Агемаки седеше втренчена в празното пространство, погълната от собствените си мисли. Въодушевена, че се бе озовала тъй близо до обекта на своя интерес, Рейко се надигна, примъкна се до Агемаки и постави подноса до нея.

Вдовицата остана безмълвна; не погледна нито Рейко, нито храната. Рейко се запита дали да посмее да я заговори. Дали Ясуе дебнеше наоколо, за да се увери, че новата прислужница се подчинява на правилата? Рейко взе да отваря капаците на блюдата върху подноса, докато чакаше някакъв знак от Агемаки.

— Можеш да си вървиш — каза Агемаки с отсъстващ глас.

Ръцете на Рейко трепнаха.

— Не ме ли чу? — попита рязко Агемаки. — Махай се!

Колкото и да й бе неприятно да пропусне тази възможност да подири информация, Рейко се подчини смирено. Отвън пред вратата се поколеба, тъй като не й се искаше да си тръгне, без да е свършила нищо. Отнякъде долиташе музика, изпълнявана на шамисен, чуваха се мъжки глас, който пееше, и женски кикот. Тя се промъкна нататък по коридора и надникна в една стая, където актьорът Кохейджи забавляваше наложницата Окицу и прислужниците. Рейко си каза, че едва ли някой щеше да забележи отсъствието й, ако за момент хвърлеше поглед на местопрестъплението. Може би щеше да намери нещо, което Сано и детективите бяха пропуснали.

Тя пое бързешком нататък по коридора, където, както бе разбрала, се намираше стаята на главния старейшина Макино. Отвори предпазливо вратата, шмугна се вътре, затвори отново и огледа преценяващо обстановката. Неприветлива, без мебели, тя внушаваше усещането за зловеща атмосфера на споходено наскоро от смърт място. Отправи поглед към подиума, където бе лежало мъртвото тяло на Макино, и потръпна. Отвори шкафовете покрай стените, но установи, че всички отделения вътре са празни. Някой бе отнесъл вещите на покойника. В следващия миг забеляза тесен отвесен процеп между две секции с рафтове. Обзета от нарастващо напрежение, тя инстинктивно мушна пръст в процепа. Върху страничната стена напипа вдлъбнатина. Натисна я и завъртайки се, едната половина излезе напред, а другата потъна в тъмното пространство зад стаята. Беше открила тайно помещение!

Изгаряща от нетърпение, надзърна вътре.

В нея се бяха втренчили човешки фигури. Рейко с мъка потисна писъка си. Но фигурите стояха неподвижни и не издаваха нито звук. Погледна ги повторно и тогава установи, че главите им бяха отпуснати под неестествен ъгъл, а крайниците им висяха свободно под робите им. Бяха кукли в човешки бой, които висяха на куки. Озадачена, Рейко се осмели да влезе в помещението, което миришеше на пот и застояло. Преброи десет кукли, всичките жени. Имаха красиви лица, направени от майсторски издялано и боядисано дърво; всички носеха изискани перуки и скъпи копринени кимона на шарки. Рейко забеляза, че над всяка фигура имаше надпис: „Такао от Великия Миура“, „Отова от Мацуба“… Куклите изобразяваха различни куртизанки от квартала на удоволствията Йошивара.

Недоумението на Рейко отстъпи място на разбиране. Бе чувала истории за мъже, притежаващи „форми“ — фигури на жени, които им доставяли сексуална наслада. Изживявали отново удоволствието, като се любели с фигурите. Навит футон в ъгъла и бегъл поглед под робата на една от куклите потвърдиха предположението й, че главният старейшина Макино е имал тази странна привичка. Тялото на куклата, оформено от кожа с пълнеж, имаше в слабините отвор, запълнен с варени и смачкани на каша репички, използвани за имитация на тъканта на женски гениталии.

Рейко сбърчи нос при възкиселата миризма, лъхаща от кашата, представяйки си как Макино се съвкупява с фигурата от кожа върху футона. Отстрани забеляза рафт, отрупан със свитъци. Отвори няколко и откри, че са картини на двойки в еротичен акт. На места изображенията бяха осеяни с безцветни петна. Под рафта намери два сандъка от лаково дърво и надзърна в тях. В единия откри дървени сопи, обвити я с кожа, върху навито въже. Привичките на Макино очевидно включваха ритуално насилие по време на секс. В другия имаше девет различни по големина нефритени фалоса, които приличаха на истински. Бяха поставени в специален улей в подплатеното дъно. Последният, десетият улей някога бе съдържал огромен фалос. Рейко си спомни какво й бе казал Сано за огледа на трупа на главния старейшина. Възможно ли бе липсващият фалос да е причинил аналното нараняване… и смъртоносния побой? Ако е така, значи убиецът на Макино е някой, който е знаел за съществуването на това тайно помещение. Може би този някой бе една от жените, които Рейко бе дошла да наблюдава тайно.

Внезапно долови приближаващи по коридора предпазливи стъпки и замръзна ужасена. Вратата на стаята се плъзна встрани. Не биваше да позволи някой да я намери тук! Тя натисна рафтовете, затваряйки входа към тайното помещение и себе си зад подвижната стена. Стъпките вече прекосяваха стаята. Рейко видя нечий пръст да се вмъква между рафтовете и да натиска вдлъбнатината. Сърцето й заседна в гърлото, когато тайната врата се завъртя и се отвори. Тя бързо се скри зад едното крило.

В стаята влезе самурай с вързоп в ръка. Рейко затаи дъх, надникна предпазливо иззад вратата и го проследи с поглед. Той коленичи пред сандъка с нефритените фалоси. Вдигна капака и разгъна вързопа си, който представляваше дебела завивка, увита около цилиндричен предмет. Самураят го постави в празния улей на дъното на сандъка. После затвори капака и се изправи. На излизане от помещението мина съвсем близо до Рейко. Тя го разпозна от описанието на Сано — беше Тамура, главният васал на Макино. Рафтовете отново се завъртяха и се затвориха. Рейко въздъхна в трескаво облекчение, докато слушаше как Тамура излизаше от стаята на главния старейшина.

Още първия ден от пребиваването си тук вече бе открила доказателства, които отклоняваха подозренията от двете воюващи фракции и ги пренасочваха към най-близкото обкръжение на Макино. Ако оръжието, използвано върху главния старейшина, бе този фалос, тогава поведението на Тамура предполагаше, че убиецът е той. Възможно бе да е скрил оръжието след извършеното престъпление и да е решил, че сега е подходящото време да го върне на мястото му. Рейко нямаше търпение да разкаже всичко на Сано.

Но сега изведнъж си даде сметка, че музиката беше спряла. Вече не чуваше и хихикането на прислужниците — вероятно си бяха отишли. Не биваше повече да се бави. Измъкна се от скривалището и върна рафтовете в предишното им положение. Когато излезе от личните помещения, пазачите я изгледаха с подозрение. Тя пое бързо по пътеките и покритите коридори между постройките към кухнята тъй въодушевена, че мисълта за изнурителната работа, която я очакваше, изобщо не я вълнуваше. Но докато прекосяваше градината, Ясуе изникна тъй неочаквано, все едно се бе появила от нищото. Изгледа я навъсено, сграбчи я за ръката и попита рязко:

— Къде беше?

— Заблудих се.

Ясуе изсумтя недоверчиво.

— По-скоро си шпионирала наоколо.

Тя измъкна тоягата изпод пояса си и я стовари три пъти върху гърба на Рейко, която падна на колене и опряла длани в пода, извика от болка и гняв.

— Ще те наблюдавам постоянно — предупреди я Ясуе. Сграбчи я за яката и я дръпна силно, изправяйки я на крака. — Не го забравяй, когато тръгнеш пак да душиш наоколо. А сега ще ти намеря достатъчно работа, та да нямаш време да създаваш неприятности.

Рейко с тъга осъзна, че вече си бе създала един враг. Все пак се надяваше, че ще съумее да остане достатъчно дълго в имението, за да разкрие истината относно смъртта на главния старейшина Макино.