Норберт Винер
Аз бях вундеркинд (5)

IV
От Кеймбридж до Кеймбридж през Ню Йорк и Виена

(юни-септември 1931 г.)

Гилбърт Кийт Честъртън бе писал някъде, че най-добрият начин да разгледаш Лондон е да обиколиш света, като тръгнеш от Лондон и се върнеш отново в Лондон. Човек не може да оцени дадено явление, без да е видял други различни от него явления, които да му служат като база за сравнение. Сигурен съм, че никога нямаше да разбера Нова Англия, ако през известен период от живота си не се бях отдалечил задълго от нея. Едва тогава започнах да различавам в едри щрихи душевността й, разпростряла се пред мен като географска карта.

В първите дни на лятото на 1901, когато бях на шест и половина години, а сестра ми приблизително на три, нашето семейство се качи на парахода „Фол Ривърс“ и потегли за Ню Йорк, където щяхме да гостуваме на таткови роднини. Те живееха някъде в Ийст Сикстис между Трето и Четвърто авеню. Горната част на Четвърто авеню по онова време още не си бе спечелила славата на днешното Парк Авеню; кварталът не беше кой знае колко по-добър от копторите на източните предградия. До старомодното жилище на моите роднини се стигаше по високо външно стълбище, което започваше от улицата. Вътре беше мрачно, задушно и претъпкано с хора. Обитателите му и без нашето четиричленно семейство бяха предостатъчно. До Сентръл Парк, който се намираше съвсем наблизо, се стигаше по Пето авеню. Централната зоологическа градина също беше наше любимо място за разходка.

Чичо ми Джейк беше единственият мъж в семейството. Работеше на надница в някаква печатница и казваха, че бил добър специалист. Обичаше да се занимава с гимнастика. На времето е бил трети в американската класация на успоредка. И наистина, ако е имало някога човек, създаден за гимнастика, това беше чичо Джейк. Вече споменах, че баща ми имаше широки рамене, но тези на брат му Джейк бяха огромни, с мускули на борец. На ръст беше по-нисък и от татко, който минаваше за дребен мъж, а краката му бяха тънки като клечки, коремът — прибран и стегнат, като у истински атлет. Вследствие на нараняване на младини едната страна на челюстта му бе пострадала и лицето му беше изкривено. С нас, децата, бе страшно мил и помня как ни се показваше с покрита със звънчета палячовска шапка, с която се бил маскирал на някакво увеселение. Едва ли имаше и тридесет години и не беше женен, макар че по-късно си създаде семейство.

Лелите ми имаха по-добро образование от чичо Джейк. Бяха запазили нещо от руското си възпитание, но в някакъв момент бяха установили, че френският вкус им носи повече полза в търговията с дрехи, от която печелеха хляба си. Майката на Олга, леля Шарлота, била напусната от съпруга си. Развела се, но имала злочестината да попадне на втори като него. И тя, и сестра й Огъста, която остана неомъжена, бяха шивачки. Тези извънредно умни жени, с малко повече късмет, биха могли подобно на баща ми да направят академична кариера. Свободно говореха няколко езика и понеже бяха живели доста години в Париж, станаха безценни помощнички в ателието на един от големите нюйоркски модисти, където минаваха за французойки.

Леля Шарлота работи до доста напреднала възраст и умря при автомобилна катастрофа. Имаше вид на типична еврейка. Леля Огъста много приличаше на нея, но бе далеч по-хубава. И тя като сестра си живя дълго. Третата сестра, леля Адел, след време се ожени и живя в съседство с нас, но сетне се премести някъде по Тихоокеанското крайбрежие. За нея нямам почти никакъв спомен.

В семейството имаше още един, по-възрастен от татко брат — Морис, но той бе изчезнал преди много години. За последен път от него бяха получили известие от Колон или Аспинуол, както тогава се е казвал, където по това време внезапно избухнала епидемия от жълта треска. Баба ми винаги говореше за него като за човек, който ще се появи изневиделица, но аз мисля, че в сърцето си тя беше убедена, че той отдавна не е между живите. И въпреки всичко, когато дъщерите ми понякога се размечтаят за забогатяване, винаги се сещат за възможността да пристигне у дома много възрастен господин, да кажем от Австралия, спечелил състояние, който в изблик на семейна любов да го завещае на нас.

Докато баба ми беше жива, всяко отиване в Ню Йорк означаваше безкрайни посещения на трети и четвърти братовчеди и на техните приятели. Сега вече зная, че това е неразделна част от обичаите в еврейското семейство, но тогава не знаех дори, че сме евреи. Разбира се, майка ми не можеше да не изнамери някаква фраза, с която да иронизира тези навици на татковите роднини, които тя не допускаше ние да имаме; думата „нюйоркчаните“, произнесена с подходящата интонация, беше напълно достатъчна за постигане на желания от нея ефект.

Детето обаче се интересува от много „по-детски“ неща и единственият член от семейството, който привличаше вниманието ми, беше Олга. Тя ми показа някои от номерата на градските деца, като например как да поставям игла върху трамвайна релса; струва ми се, играехме и на „казино“. Чичо Джейк ме забавляваше с разни трикове с карти и ме учеше да правя къщичка от старо тесте карти. Олга си купуваше от дрогерията до тях мънички детски карти, но тестетата в повечето случаи бяха непълни и не ставаха за нищо друго, освен да се издигат къщички от тях.

Много ми се нравеха парните трамваи, които пуфтяха по Пето авеню. Използувахме ги, когато ходехме на покупки в големите магазини. Измежду най-неприятните ми преживявания са тичанията по петите на мама, докато тя пазаруваше, макар че в повечето случаи се купуваха играчки, за да се забавляваме ние с Констънс по време на пътуването с парахода. Помня, че имах малка платноходка, която се опитвах да пусна в езерата на Сентръл Парк. Нито баща ми, нито аз знаехме как да се справим с тази „трудна“ задача.

За пътуването ни купиха и игри за деца, например „Забавно електричество“, „Забавен магнит“. Питам се дали днешните поколения под влиянието на Чарлс Адамс са ги разнообразили със „Забавна атомна физика“, „Забавна токсикология“ или „Забавна психоанализа“. Не зная как е сега, но подобни забавления в детството ми бяха истинско удоволствие за мен и още помня някои от опитите, които включваха игрите.

От Нюйоркското пристанище с ферибот стигнахме до Хоубоукън, където се качихме на парахода по холандско-американската линия. Пътувахме във втора класа — евтин и същевременно благоприличен начин за пътуване на семейство с деца в онези дни, защото трета класа тогава наистина значеше трета класа. Помня при едно от първите си самостоятелни пътувания след Първата световна война с какво любопитство разглеждах пътниците от трета класа, облечени, в повечето случаи с националните си костюми.

На борда на кораб всички деца се чувствуват чудесно. Имаше много хлапета, с които играех, тъй като морската болест е страдание за възрастните. Обичах да зяпам матросите, докато работят, и те често и с право ме пъдеха. Другото ми любимо занимание беше да наблюдавам вечно променящата се картина на пяната по гребените на морските вълни. Окачените из целия кораб надписи на английски, немски, холандски привличаха вниманието ми. Знаех достатъчно немски (така и не мога да си обясня откъде го бях научил), за да открия в надписите някои прилики между него и холандския. Като всяко дете при продължително пътуване с кораб досаждах до смърт на останалите пасажери, особено на седналите по столовете на палубата, но изкупих всичките си грехове, когато един непознат ме заклещи под стола си точно когато се бях напъхал отдолу и ме нагъделичка до припадък. Най-сетне една сутрин се събудих и усетих, че машините са спрели, а през илюминатора видях част от Ротердам.

Качихме се във влака за Кьолн и се настанихме в разделения по европейски — на купета, вагон. И сега си спомням гарата, хотела, в който отседнахме, катедралата. Търговските автомати в Германия ми се видяха по-големи и по-хубави от всички, които бях виждал у дома, а печените бадеми, които се купуваха от тях, бяха за мен истински пир. Накрая се отправихме към един от крайните квартали на Кьолн, към дома на таткови братовчеди.

Казах вече, че още преди да потеглим за Европа, имах някакви откъслечни познания по немски, но се съмнявам, че са били достатъчни, за да позволят на баща ми да каже, че знам поне мъничко този език. Татко, както и всеки, на когото езиците се отдават и ги познава в дълбочина, беше максималист, щом станеше дума за владеене на език. Изискванията му за абсолютна точност и съвършенство на израза често затрудняваха студентите му, да не говорим за членовете на семейството ни. Мама очевидно притежаваше верен усет за езици и знаеше доста добре немски, но винаги немееше пред съвършенството на баща ми. Тя се възхищаваше от дарбата му и без основание се оставяше в неговата сянка, когато трябваше да вземе участие в разговора. А аз, едва след като напуснах къщи, ожених се и попаднах под нежното ръководство на жена ми, се престраших да заговоря на друг език без онова чувство на малоценност, от което преди заеквах при всяка дума.

Да посетиш Европа с татко беше равносилно да я видиш през очите на истински европеец. Благодарение на него ми бе спестено изживяването, неизбежно за всеки турист, че всяка врата и всяка стена са като затворена крепост пред теб. По време на първото ми посещение характерното за чужденеца чувство на неориентираност бе сведено до минимум от далеч по-голямата и различна по своето естество обърканост у всяко дете. По време на второто ми посещение в Европа, вече като млад мъж, спомените от първото ми идване, всичко което бях прочел и знаех, както и продължителното присъствие на баща ми, направиха за мен Европа толкова позната, колкото и Съединените щати. Ето защо бързо долових контрастите между Стария и Новия континент.

Това не означава, че съм бил далеч от нетактичността и самохвалството на незнаещия човек в чужда страна. Преболедувах бързо периода на приспособяване благодарение на първото ми познанство с Европа. Винаги ми се е струвало, че Хенри Адамс с неговото възмущение от безпомощността на туристите прилича много на човек, разболял се от заушка на двадесет години. Адамс не се отърва от нетърпимостта си към съвременна Европа до края на своя живот. Що се отнася до мен, това първо пътуване се оказа най-добрата школа, защото по моему човекът на науката трябва да бъде гражданин на света.

Разстоянието от Кьолн до Майнц изминахме с параход по Рейн. Оттам поехме към Виена. За доста дълъг период от време Виена беше наша основна база и от цялото пътешествие тази част остави у мен най-дълбоки следи. На децата правят впечатление дребните неща, а от тях по всичко личи, усещането за различните миризми е най-дълготрайно. Миризмата на спиртника, над който родителите ми приготовляваха топла вечеря за Констънс, аромата на гъстия европейски шоколад с бит каймак, миризмите на хотела, ресторантите и кафенетата — всичко това усещам в ноздрите си и до днес. Ясно си спомням вегетарианските ресторанти, намиращи се обикновено в по-невзрачните части на града, и вкуса на каймака от вареното мляко, който едва-едва преглъщах. Във Франкфурт опитахме и сладко ябълково вино, което оказа далеч по-неприятно въздействие върху мен.

За първи път виждах по кафенетата вестници в дървени рамки. Докато татко преглеждаше новините, аз вземах някой английски вестник. Там обикновено поместваха детски четива с продължение. Не четях много свободно и никак не ми беше лесно да свържа отделните откъси още повече че невинаги бяха последователни. Имам обаче смътното чувство, че по време на нашия престой печатаха Киплинговия „Пък от хълма Пук“. Сигурно е било така, защото тази история Киплинг е съчинил за своите деца, по-големи от мен, и вероятно я е написал по времето, когато е бил в Братлбърс, малко преди аз да се родя.

Една от причините да отидем във Виена беше желанието на баща ми да се срещне с журналиста Карл Краус. Не зная точно за какво са разговаряли, но вероятно между другото са обсъждали проблема около превода на стиховете на Мориц Розенфелд от идиш на литературен немски. Розенфелд беше млад работник-шивач и поет от Ню Йорк, татково „откритие“. Помня, че ме заведоха в дома на Краус — старомодна виенска жилищна кооперация, където цареше такъв безпорядък, какъвто не помня да съм виждал другаде.

Във Виена беше неприятно горещо, а дървениците безмилостно хапеха мен и сестра ми. Родителите ни недоумяваха какво става с нас, недоумяваше и прочутият дерматолог, повикан да ни прегледа. Според него обривът ни се дължеше на краста, диагноза, която ни най-малко не успокои мама и татко.

Когато стана ясно коя е истинската причина за обривите, хазайката ни не се изненада и заяви, че в такъв стар град, какъвто е Виена, никой, дори императорът не е застрахован против дървеници. За императора може би не бяха нещо необичайно, но за нас бяха и станаха предлог да напуснем града и да се настаним на по-здравословно място.

Отседнахме в дома на обущар в градчето Винервалд, областта Калтенлойтгебен. От къщата се излизаше направо на улицата, тротоар почти нямаше. Зад къщата рязко се издигаше склон и по няколко стъпала се стигаше до романтична градинска беседка. Както от пребиваването ни в селската къща в Александрия, така и от прекарването ни в Калтенлойтгебен, основните ми спомени са свързани с топографията на местността. Ето защо, когато близо тридесет години по-късно се върнах тук, безпогрешно разпознах дома на обущаря.

Той имаше синове, с които играех. Трудно мога да кажа как съм разговарял с тях, защото те не знаеха английски, а родителите ми ме уверяваха, че това, което съм говорел, съвсем не било немски, поне според изискванията на баща ми. Факт е обаче, че чудесно сме се разбирали, защото лудориите ни можеха да се мерят с тези на палавниците на Вилхелм Буш — Макс и Мориц, чиято история по това време четяхме. Когато не наблюдавахме тлъстите плужеци и охлюви, имаше ги в изобилие в задната градина, играехме тайно с топките от боулинга на съседния ресторант или безчинствувахме в работилницата на обущаря. Намираха ни в недотам чистите околности на близката открита баня или си купуваме бутилки с лимонада от местния панаир.

После, след продължително пътуване из Германия и Холандия, стигнахме Лондон. Открихме хотел за вегетарианци на Мейда Вейл, състоящ се от две големи сгради свързани в едно. Зад него се намираше градината на съседната къща. Там играех с някои от децата, доколкото си спомням това бяха по-младите братя и сестри на прочутия пианист Марк Хамбург. По време на нашия престой войната на Бурите^[1] все още не бе приключила. Политическите възгледи на баща ми бяха твърде либерални и въпреки че нямах ни най-малка представа за причините и конфликтите на тази война, пред приятелите си повторих като папагал неговото мнение и се обявих за поддръжник на каузата на Бурите. Няма да забравя как в отговор децата се нахвърлиха върху мен — трима наведнъж.

Разгледахме забележителностите на Лондон, Парламента, Уестминстърското абатство. Понякога се хранехме във вегетарианските ресторанти на Холбърн, а понякога в скромни закусвални. Из града се придвижвахме предимно с автобуси. Бях във възторг от горния им етаж. Возехме се в току-що построеното метро. Тогава то бе известно ката „пътуване за две пени“. Фиакрите на две колелета все още нямаха равни на себе си и допринасяха за онази лондонска атмосфера, която по-късно усетих така добре в разказите за Шерлок Холмс.

Потеглихме към Ливърпул, последния етап от пътешествието ни, и разбира се връщането, като всяко пътуване, пред което не стоят неизвестностите на нови места, ни се стори скучно и отегчително.