Норберт Винер
Аз бях вундеркинд (11)

X
В търсене на истинското призвание

(Харвард, 1909–1910)

През есента на 1909 година ректорът на Харвардския университет Елиът се оттегли от поста си и бе заместен от Лорън Лоуъл. Пристигнах в Уинтроп да наблюдавам церемонията и имах възможност да се насладя на академичното великолепие при връчване на няколко почетни звания, отвън, пред Юнивърсити Хол.

Както повечето присъствуващи, така и аз не съзнавахме в този миг, че напускането на Елиът съвпада с отлитането на епохата на големите дела и настъпването на ерата на дребните начинания. Елиът може би бе наследил ограниченията на характера, типични за пуритана от Нова Англия, но той притежаваше светогледа на истински учен и гражданин на света. А Лоуъл посвети усилията си на един Харвард, който трябваше да стане запазена територия на управляващата класа.

Скоро „господството“ на Лоуъл се почувствува в подобряване материалното благосъстояние на преподавателите във факултета и баща ми бе измежду онези, които имаха основание да са благодарни на ректора. Но благодарността не остана непомрачена. Ако ректорът направи професорите богати, то бе, защото искаше да ги съюзи с богатите. Искаше те да отбягват компанията на обикновения човек и да подбират приятели измежду хората на големия бизнес и едрата индустрия.

Първоначално родителите ми не усетиха острието на бръснача, скрит в рога на изобилието, изсипал се над факултета. Години по-късно, когато дойде време татко да се оттегли от преподаването, той получи писмо от ректора, със заповеднически тон, удивително напомнящ писмата, които даваме на прислужничката, когато не сме доволни от нея.

Ректорът Лоуъл, до този момент образец на добродетелта, изведнъж се превърна в очите на мама и татко в чудовище на несправедливостта. А той не бе нито образец, нито чудовище, просто съвсем обикновен, само че обигран в етикецията, човек, който е лоялен единствено към своята класа и към почти нищо повече.

В първите дни на ректорството му често посещавах твърде скованите, официални приеми, които даваше за студенти у дома си на Куинси Стрийт. Докато крепяхме чашите с чай на коленете си, търпеливо изслушвахме спомените на мисис Лоуъл за страшния студ, сковал преди много години Бостънското пристанище. Ректорът, обикновено obiter dicta^[1] започваше с въпросите на държавното управление и администрация и не пропускаше да насочи разговора към любимата си тема, че макар правителството да трябва да прибягва до помощта на експерти, те трябва да бъдат изслушвани, но не и допускани до предната линия. Превъзнасяше аматьорите в политиката, които имат добра преценка за нещата, без да са обременени със специализирани познания.

Семестърът в Харвард започна няколко дни преди да се преместим в новата къща в Кеймбридж. Бях близо петнадесетгодишен и исках да направя опит да защитя дисертация по биология.

Първите спомени от работата ми в Харвард са свързани със събиране на пиявици от малкото езеро в резервата Фреш Понд, необходими за упражненията по хистология. Заниманията ми по хистология започнаха хаотично и завършиха с неуспех. Не притежавах нито сръчност, за да боравя с деликатните тъкани, нито чувство за ред, изключително необходимо за изпълнение на всяка сложна операция. Чупех стъкла, бърках реда на разрезите и никога не следвах строгата последователност: убиване, фиксиране, багрене, намокряне и разделяне на отделните части, която всеки добър хистолог трябва да владее.

Моята неловкост и неумение бяха резултат от няколко фактора. Вероятно на първо място бе вродената несръчност на движенията ми, но тя не беше всичко; сериозна причина бяха и очите, макар зрението ми да бе коригирано с подходящи очила и по онова време да се уморявах рядко, за късогледия човек има едно неудобство, което трудно се забелязва от страничен наблюдател. Ловкостта на мускулите не е въпрос нито само на анатомията, нито само на зрението. Тя е цялостен процес, който започва с очите, минава през моторната дейност и завършва с проверка пак от очите на онова, което мускулът е извършил.

За всяко момче, което носи очила с голям диоптър, и най-малкото разместване на рамките върху носа му води до чувствителна промяна на ъгъла, под който наблюдава предметите. Визуалната и мускулната позиция трябва непрекъснато да се пренагласяват и е абсолютно невъзможно да се постигне пълен синхрон между двете. Ето как в резултат се стига до незабележима на пръв поглед, но съществена неумелост.

Причината за моята несръчност бе по-скоро психическа, отколкото анатомична. Все още не бях намерил своето място сред заобикалящата ме среда и често пъти действувах прибързано, несъзнавайки последствията от действията ми. Например, вместо да си взема часовник, непрекъснато питах останалите момчета колко е часът, докато най-накрая те ми дадоха един. Подобни необмислени постъпки са лесно обясними, ако човек може да си представи, че макар родителите ми да упражняваха благороден надзор над моите разходи, съвсем не бях свикнал да разпределям парите, които ми се отпускаха всяка седмица.

Пред мен стоеше проблемът да се преборя с още един свой недостатък — нетърпеливостта. Тя до голяма степен се дължеше на бързата ми мисъл, съчетана с мудни движения. Виждах резултата много преди да мина през всички етапи и действия, които трябваше да ме доведат до него. А при всяка научна работа, изискваща педантични, внимателни и точни действия, които при това трябва да бъдат регистрирани писмено или графично, нетърпението е голям недостатък. Доколко сериозен е той, не можех да знам, преди да съм го изпитал на собствения си гръб. Насочих се към биологията не защото смятах, че ще се справя с нея, а защото исках да се занимавам с биология.

Неизбежно бе близките ми да започнат да ме убеждават, че не бива да продължавам изучаването на зоология и останалите области на човешкото познание, където експериментът и наблюдението са от голямо значение. Независимо от това впоследствие заедно с физиолози и други учени, по-добри експериментатори от мен, стигнахме до изводи, които се оказаха значителен принос в съвременната физиология.

Има много начини да бъдеш учен. Всяка наука се основава на наблюдение и експеримент и е неоспорима истина, че човек трябва да познава основните методи и степени на наблюдение и да натрупа опит, ако иска да постигне някакъв успех. Но за да наблюдаваш добре, не е наложително да гледаш със собствените си очи, а за да си добър експериментатор — да правиш опити със собствените си ръце. Наблюдението и експериментът са процеси, много по-сложни от простото събиране на факти. Фактите трябва да се систематизират в логична структура, а начините по които са събрани, да очертават сериозно изследване на природни явления.

Без съмнение идеалният учен може да формулира проблема и да извърши изследването му. Не са малко обаче онези, които провеждат съвършено изследването, макар често пъти да не им достига проницателност за обобщението: в науката има много повече добри ръце, отколкото добри мозъци, които да ръководят тези ръце. Ето защо, въпреки че несръчният и небрежен учен не е онзи, който извършва по-голямата част от изследователската работа, за него съществува поле за действие в областта на всяка наука при условие, че той разбира и тълкува фактите правилно.

Не е кой знае колко трудно да различиш подходящия за научна работа човек, в чието призвание няма съмнение. Добър е онзи преподавател, който може да разграничи призвания за лабораторна работа, умеещ чудесно да приложи замислите на другите, от иначе несръчния, но с богат интелект човек, който ражда идеите, ръководещи опита. Като студент в Харвард, преподавателите ми не се замислиха над възможността, независимо от всички мои сериозни грешки, да направя някакъв принос в биологията. Единствено покойният професор Текстър правеше изключение. Преминах неговия курс по криптограмна ботаника. В своите лекции той сложно и в детайл описваше анатомията и филогенезата на гъби, мъхове, папрати и техните сродни растения. Съвсем естествено, студентите трябваше да водят подробни бележки, да преписват диаграмите, които професорът чертаеше на дъската. Лабораторната работа се състоеше в проучване и рисуване на живи растения и разрези на криптогамните тъкани. Моята работа в лабораторията бе от ужасна по-ужасна и въпреки всичко на изпита получих оценка „В+“ без да съм записал нито ред. Воденето на записки е изкуството на студента, което лично аз никога не овладях. Смятам, че е невъзможно да записваш подробно и в същото време внимателно да следиш мисълта на говорещия. Студентът трябва да избере едно от двете, а всяко има своите предимства. Ако, какъвто бе моят случай, не го бива нито в очите, нито в ръцете, записките му не само че няма да са пълни, но ще бъдат и почти неразгадаеми — от двата стола ще падне на земята. Ако студентът избере да води записки, макар и бегли, той вече намалява възможността да възприема в необходимата последователност аргументите и в края на курса се оказва, че са му останали само купчина листове с драскулки. При условие, че има добра като моята памет, много по-правилно е да се откаже да записва и да се помъчи да систематизира в ума си мислите на лектора.

Обучението ми в курса по сравнителна анатомия премина като нещо средно между курса по хистология и този по ботаника. Рисувах отвратително, но чудесно вниквах във фактите. И тук, както при Кингсли, работех припряно, наместо да изпипвам нещата. Припряността не ме напусна през целия ми живот. И нищо чудно. Твърде бързо стигах до основните идеи, а ми липсваше сръчност. Винаги ми е било страшно трудно да синхронизирам движенията на ръцете с хода на мислите си.

Физическото ми състояние започна полека-лека да укрепва в гимнастическия салон. Записах се в група по пластика, където обичайните упражнения се редуваха с леки фолклорни танци. Опитах се да се включа във втория отбор по баскетбол, който играеше мачовете си в приземния етаж на спортната зала, но очилата са несъвместими с подобен спорт, а без очила бях абсолютно безполезен.

1909 година в известен смисъл бе annus mirablis^[2] за Харвард. През същата година бяхме приети за студенти пет „деца-чудо“. Това бяха Уилям Дж. Сайдис, А. А. Бърл, Седрик Уинг Хотън и аз. Роджър Сешънс, музикантът, постъпи четиринадесетгодишен в Харвард през следващата година. Аз бях първа година студент в университета, близо петнадесетгодишен, когато като първокурсник в колежа постъпи У. Дж. Сайдис. Той бе син на психиатъра Борис Сайдис, който имаше клиника за душевно болни в Портсмут, Ню Хампшър.

Младият Сайдис, тогава единадесетгодишен, бе блестящо дете. Интересуваше се предимно от математика. И до днес си спомням деня, когато бившият ръководител на катедрата по математика в Калифорнийския университет Дж. Евънс, голям приятел на Сайдис, включи момчето в дискусия за четиримерните правилни фигури. Този разговор можеше да направи чест на всеки аспирант първа или втора година независимо на каква възраст е, макар всички изнесени данни да бяха вече и публикувани. С темата ме бе запознал Елиът Куинси Адамс, моят приятел от годините, когато посещавах Тъфтс. Убеден съм, че Сайдис не е имал достъп до съществуващите източници и че дискусията бе триумф на изключително умно дете, което разсъждаваше без ничия помощ.

Също така не подлежи на съмнение и фактът, че Сайдис бе дете, чувствително изостанало от връстниците си по отношение на приобщаването и приспособяването му към заобикалящата го среда. Аз далеч не съм модел за добри обноски; но за мен бе повече от ясно, че никое друго дете на неговите години не би минало по Братъл Стрийт, бясно размахвайки чанта от свинска кожа, раздърпано и неумито. Той бе момче, незачитащо общоприетите правила за поведение, както не ги е зачитал и възрастният доктор Джонсън^[3].

Известността погуби Сайдис още в детството му. Вестниците разгласиха като сензация на деня новината, че след една или две, не твърде успешни години, прекарани в Харвард, Сайдис получи работа в новосъздадения институт на Райс като помощник на Евънс. Сайдис не можа да достигне духовна зрелост и такт, за да се справи с непосилната задача. По-късно, когато понесе знамето по време на някаква демонстрация, след което попадна в затвора, вестникарите отново не пропуснаха случая да коментират шумно събитието.

След този епизод Сайдис рухна. Отчужди се от семейството си до такава степен, че дори не отиде на погребението на баща си, намрази всички математици, науки и познания. Той ненавиждаше онова, което го караше да се чувствува отговорен и го принуждаваше да взима решения.

Срещнах го след много години, по времето, когато бродеше из коридорите на Масачузетския технологически институт. Кариерата му на интелектуалец бе далеч зад него. Сайдис не искаше нищо друго, освен да може да припечели хляба си като най-обикновен изчислител и да продължи да се занимава с единственото си любимо занимание — да събира картички с най-различни модели трамвайни коли от целия свят. Бягаше от известността като от чума.

По това време назряваше Втората световна война и имаше много работа за математици изчислители в МТИ. Не бе проблем да се намери работа и за Сайдис, макар че винаги е трудно да устоиш на изкушението и да не му възложиш по-съществена и отговорна работа, от каквато той всъщност бягаше. Отзивите за него бяха винаги едни и същи. В рамките, в които сам се бе ограничил, той беше изключително бърз и компетентен изчислител. Успя дори да постигне елементарна спретнатост и във външния си вид, държеше се тихо и безобидно. Работата с нас му осигури известна сигурност; всички знаеха неговата история, но уважавахме тайната му.

Дълбоко съм убеден, че дори ако в годините, когато учехме заедно в Харвард, той бе преминал някакво лечение при така популярните днес психоаналитици, младият Сайдис щеше да бъде спасен за по-полезна кариера. Също тъй убеден съм, че баща му именно защото бе психиатър, загрижен да изчете всяка буква по своята наука, се оказа неспособен да съзре симптомите на отчуждението у своя син. Повече от ясно е, че сгромолясването на Сайдис е до голяма степен дело на собствения му баща.

Неприятно ми е, че трябва да запиша и своето име в списъка на хората, осъждащи Борис Сайдис. Сред книжата ми се намира писмо от писател, който след като изчел всичко, публикувано в пресата във връзка със Сайдис, смята, че бащата трябва да бъде подведен под отговорност за углавно престъпление и че това престъпление е резултат на поведението на учен, така отдаден на своята наука, че е извършил духовна вивисекция на собственото си дете. Намирам подобни присъди за пресилени, защото показват, че на онзи, който ги произнася, му липсват състраданието и разбирането, отличаващи всеки голям писател.

… Позволих си да разкажа историята на Сайдис по-подробно, тъй като животът му стана обект на жестока и съвършено ненужна статия, поместена в „Ню Йоркър“. Преди няколко години, по времето, когато Сайдис водеше разпилян, но независим живот, зад стените на МТИ, някакъв предприемчив журналист научил неговата „сага“. Сигурно е спечелил доверието на Сайдис. Сайдис, който бе победен, но достойно победен боец в битката за съществуване, отново бе превърнат от този журналист в панаирджийска атракция за глупците.

В продължение на четвърт век вестниците не бяха се занимавали с него. Ако някой бе сгрешил, то това бе неговият баща, а той отдавна бе мъртъв и статията не можеше да поправи стореното на сина му зло. Проблемът за „децата-чудо“ не будеше вече такъв голям интерес дори в пресата, докато „Ню Йоркър“ не го раздуха отново. Ето защо не разбирам как авторът на статията и редакторът на списанието могат да твърдят, че поведението на хората в обществото е предмет на безпристрастен журналистически коментар.

Подозирам някои членове на редколегията на „Ню Йоркър“ в объркано мислене. В много литературни кръгове на дневен ред беше антиинтелектуализмът. Срещаха се някои чувствителни души, които обвиняваха съвременната наука, че е причина за пороците на времето, и използуваха всеки повод да порицаят нейните грехове. Нещо повече, някои смятаха самото съществуване на преждевременно развити интелектуално деца като обидно предизвикателство спрямо останалите. Какво по-добро средство за душевно пречистване от статията, която извади отново на бял свят стария случай Сайдис и която даде възможност още веднъж да се заклеймят както „децата-чудо“, така и „злодеите“, създаващи деца научни работници. Господинът — автор на въпросната статия, бе пропуснал факта, че Уилям Джеймс Сайдис бе жив и че пасквилът можеше дълбоко да го уязви.

Сайдис заведе дело срещу „Ню Йоркър“ за нанесени щети и загуби. Не е моя работа да преценявам съдебната практика, а и не познавам достатъчно законодателството, за да опиша случая вярно. Струва ми се обаче, че спорът се водеше около факта, че за да се получи обезщетение при дело за клевета, трябва да се представят доказателства, че на потърпевшата страна наистина са нанесени щети, които ще попречат тя да изпълнява професионалните си задължения. Сайдис нямаше определена професия и не можеше да представи такива доказателства. Той работеше на надница и подобни нападки нямаше да го доведат до уволнение или намаляване на надницата. Обвинението на Сайдис не подлежеше на съдебно преследване и списанието спечели.

Няколко години по-късно, когато Сайдис почина, всички останахме поразени. Опитахме се да получим от болницата информация за болестта, причинила смъртта му. Тъй като не бяхме негови роднини, болничните власти с основание отказаха да ни отговорят. И до ден-днешен не зная причината за кончината му.

През март 1952 година неговият случай отново бе повдигнат на страниците на неделния брой на издавания в Бостън „Харолд“. Заглавието гласеше: „Как да направите вашето дете гений“, а за основа на материала беше взето интервю с майката на Уилям Джеймс Сайдис. От журналистическа гледна точка статията бе съвсем банална, ни по-добра, ни по-лоша от хилядите подобни писания, изпълващи страниците на неделните приложения на сензационните издания. А като документ едва ли си струва да се споменава.

Неуспехът на Сайдис бе неуспех на родителите му. Но едно е да съчувствуваш на честни, чисто човешки слабости, а съвсем друго — да се опитваш да представиш несполуката на един човешки живот за успех. Значи можете да направите детето си гений, нали? Да, ако е възможно да се създаде от чисто платно картина на Ленардо или от топ неизписана хартия — пиеса на Шекспир. Моят баща ми предаде само онова, което самият той притежаваше: своята прямота, своите познания, начетеност и емоционалност. А тези качества не се срещат на всеки ъгъл.

На Галатея е нужен Пигмалион. Какво друго прави скулпторът, освен да отнема излишното от каменния блок и със собствения си ум и любов да вдъхне на фигурата живот? И въпреки това, ако камъкът е напукан и негоден, творбата ще рухне под ударите на чука и длетото на ваятеля. Нека онези, които решат да моделират човешка душа по свое желание, първо се уверят дали образът, който искат да изваят, си струва труда и не забравят, че силата да се формира един млад интелект може да вдъхне живот, но и да причини смърт. Силното лекарство е и силна отрова. Лекарят, който се осмелява да го използува, трябва да е сигурен в дозирането.

Много хора се удивяваха от факта, че групата преждевременно развити деца, учещи в Харвард през 1909–1910, не странеше от останалите младежи. В много отношения ние си приличахме, но и по много неща се отличавахме. Поне трима от нас бяха израснали под опеката на изключително амбициозни бащи, но тези бащи съвсем не си приличаха, нито пък амбициите им бяха сходни. Моят баща например бе човек на науката и силно желаеше да израсна като учен. Бе се заел сериозно с тази задача и отделяше ако не цялото, то поне голяма част от времето си за моето образование. Бащата на Бърл държеше синът му да стане преуспяващ адвокат и държавник. Бе взел значително участие в обучението на сина си като малък, но не мисля, че още продължаваше да се намесва, докато учехме в Харвард. Бащата на Сайдис пък бе психиатър по професия. Вече споменах, че му се искаше синът му да се занимава с наука, въпреки че от всичко, което си спомням за младия Сайдис, нямам впечатление, че неговият баща е взимал такова дейно участие в заниманията му, както татко в моите. Не се съмнявам, че докато е бил малък, е получавал от баща си сериозна подготовка. Когато обаче за първи път се срещнахме и той бе единадесетгодишен, младият Сайдис живееше през по-голяма част от годината сам в общежитие в Кеймбридж, където имаше малко приятели и още по-малко близки хора.

Нищо не знаем за отношенията в семействата на Хотън или Сешънс. Подозирам, че не е имало кой знае какво да се знае и че семействата им не са участвували толкова отблизо в образованието им, колкото семействата на нас тримата. Вероятно са били оставени много повече да разчитат на собствените си сили и не са били подложени на натиска, който трябваше да изтърпим ние.

Спомням си четиринадесетгодишния Бърл, когато за първи път дойде да ме посети — беше като изваден от кутийка, с ръкавици, и представи визитната си картичка. Това беше нещо ново за мен, защото въпреки ранната ми академична зрелост нито родителите ми, нито аз забравяхме, че в крайна сметка не съм нищо повече от едно момче на петнадесет години. Току-що преминал през първата фаза на пубертета, аз бях вече развит физически, докато момченцето изправило се пред мен, макар да бе почти мой връстник, имаше телосложение на десетгодишно дете. Сблъскването с подобно позьорство и официалност в поведението на недораслото момче беше истински удар за мен.

Сайдис още тогава се забавляваше с колекцията си от картички на трамвайни вагони, а и Бърл имаше не по-малко странно увлечение. Интересуваше се от подземни коридори и канали или забравени спасителни изходи на Бостън; той ни показа романтичните проходи от епохата на първите колонизатори, които минаваха под старата Провинс Хаус. Тухлите бяха правени преди повече от двеста и петдесет години и двамата с Бърл, съвсем по детински, решихме да измайсторим уж Шекспиров ръкопис, който да кажем, че сме открили зад стените.

След завършването на колежа моите контакти с Бърл прекъснаха. Той беше един от младите адвокати, покровителствувани от Феликс Франкфуртер — група от много талантливи младежи. Издигането на Бърл бе закономерно и бързо, защото амбицията отговаряше на възможностите му. В статията, посветена на него в „Ню Йоркър“, го бяха обрисували доста неправдиво. Но не изпитах възмущението, което почувствувах в случая със Сайдис. Бърл е обществена фигура, силна при това. Докато в журналистическия свят се спазваха известни норми на благоприличие, неговата личност и живот бяха обект на допустим обществен интерес и обективен коментар. Сайдис обаче бе вън от обществения живот, ето защо истински жестоко бе да го връщат отново към него.

Ние, петте различни по възраст момчета между единадесет и петнадесет години, надали щяхме да търсим компанията си, ако не беше особеното положение, в което бяхме поставени спрямо другите. Вече казах, че и за Бърл, и за мен нашият пръв контакт не предвещаваше кой знае какво приятелство, а след официалното ни запознаване почти не намирахме за какво да си говорим. По-късно започнахме да играем заедно боулинг в приземния етаж на спортната зала и един или два пъти се разходихме заедно до Бостън. Бърл ми разказа някои интересни неща за подземните коридори и както казах, решихме да направим литературна фалшификация. Познанството ни не премина в приятелство, тъй като нямаше на какво да се опре.

Сайдис бе прекалено млад и ексцентричен, за да бъдем другари, макар че докато посещавахме заедно курса по Теория на аксиомите, се отнасях с уважение към участието му в дискусиите. Хотън стана мой добър приятел и него познавах най-добре. От време на време го посещавах в квартирата му и той ми правеше впечатление на изключително приятен човек. Имаше изгледи да израсне като добър специалист, но житейският му път бе трагично прекъснат от преждевременна смърт, причинена от перфорация на апендикса малко преди дипломирането му.

Що се отнася до Сешънс, с него се срещнахме само няколко пъти, но интересите ни бяха толкова различни, че почти не намерихме общ език.

Така че между нас липсваха приятелството и свързаността на група. По едно време дори се опитах да създам клуб на „децата-чудо“, но без успех, защото липсваха достатъчно общи интереси, които да осмислят общуването между нас. Дружахме с по-възрастни студенти от интелектуален интерес, както и с надарените наши връстници, за да задоволяваме детинските си пориви. И петимата търсехме контакти всякъде другаде освен помежду си. Не бяхме замесени от едно и също тесто и единствено преждевременното ни развитие ни обединяваше. А то не бе достатъчно основание за приятелство, както не е достатъчно носенето на очила или на изкуствена челюст, за да си приятел с някого. В духовитата си книга „В много неизгодно положение“ Луиз Бейкър показва, че ако две момиченца имат недъг на крака, това не е достатъчно основание между тях да се роди приятелство, а личният ми опит ме убеди, че общото преждевременно развитие не е по-сериозна база за приятелство от недъга.

Към края на първия семестър в Харвард за мен бе повече от ясно, че едва ли ме очаква кариера в областта на биологията. Както обикновено, решението взе баща ми. Той заяви, че успехът ми в областта на философията като студент в Тъфтс красноречиво говори за истинското ми призвание. Трябваше да стана философ и да кандидатствувам за стипендия в Сейдж Скул към Корнелския университет, където старият приятел на татко от времето, когато са били в Мисури, професор Франк Тили ръководеше катедра по етика. Добре съзнавах, че с ограничените средства на семейството ни и предстоящите нужди на останалите деца бе невъзможно да си позволя сериозни отклонения, но отнемането на правото сам да се определя и да тегля сетне последиците от собственото си решение щеше да се окаже сериозна грешка за много години напред. Това забави обществената и моралната ми зрелост и се превърна в комплекс, от който отчасти се отърсих едва на средна възраст.

Харвард напуснах без съжаление. От самото начало там се чувствувах не на мястото си. Поразяваше ме невероятно конформисткото мислене на хората, които ме заобикаляха. В подобна атмосфера „детето-чудо“ се смята като предизвикателство към боговете. Нескриваното от баща ми специално внимание към моето образование събуди неприязненото отношение на колегите му и още повече затрудни положението ми.

Бях се надявал да срещна свободен интелектуален живот сред състудентите си. Разбира се, намерих няколко души да обсъждат проблемите и диалектически да защищават убежденията си. Но безразличието, подчертаната студенина, интелектуалната независимост, съчетани с изискани маниери, се оказаха най-ценните достойнства на идеалния възпитаник на Харвард. Близо тридесет години по-късно бях по-скоро поразен, отколкото изненадан от изсушената емоционалност и интелектуалното безплодие, в които бяха затънали тези хора.

В края на учебната година баща ми взе още едно решение, за което вечно ще му бъда благодарен. Той нае къща в околността на Сандуидж, щата Ню Хемпшър, за да прекараме лятото. Къщата в Сандуидж остана до ден-днешен мой летен дом и има особено място в сърцето ми с прекрасния си пейзаж, с разходките и с катеренето по склоновете на близките планини и заради трезвото достойнство, сдържаността и благоразположението на жителите на околността. Някои от разходките ми бяха кратки пътувания до Темуът или до Сандуидж; често спирах пред задните врати на съседите да си побъбря с тях или да изпия чаша мляко или дори вода; понякога с баща ми и по-голямата от сестрите ми се изкачвахме по пътеките на Уайтфейс и Пасаконъуей. Веднъж в продължение на цяла седмица татко, сестра ми, Харолд Кинг и аз, екипирани с палатка и дебели спални чували, направихме голям преход от долината Пасаконъуей нагоре по железопътната линия, построена за извозване на трупи, чак до останките на Кемп Сикс сред горската пустош, наречена Ливърмор. Минахме край дърварското селище Ливърмор и се спуснахме до Нотч Роуд, а оттам по пътеката Крофорд изкачихме връх Вашингтон. Сетне през възвишенията на Бутс Спър, дефилето Тъкърман и Пинкъм Нотч, през Джексън и Интервейл пристигнахме в Тамуърт. По-късно научихме, че сме минали покрай дома на Уилям Джеймс в деня на неговата смърт.

Днес, когато не обикалям по света, обикновено живея в Нова Англия, зимата прекарваме в Белмонт, щата Масачузетс, а летните ваканции в къщата в Сандуидж, Ню Хампшър. И макар по-голяма част от времето да съм в града, чувствувам, че изцяло принадлежа на този дом сред природата. Истинският жител на Нова Англия, независимо откъде е, от града или от провинцията, е сдържан човек: но сдържаността на провинциалния жител е още по-непретенциозна и горда от тази на столичанина. Фермерът от Ню Хемпшър е свързан с жива връзка със своите деди. Почитта му към тях идва и оттам, че оре земята им, живее в техния дом, а често пъти си служи и с техните сечива. И въпреки всичко чувството на историческа приемственост у него е твърде лично, та да бъде излагано на показ пред всеки новодошъл. За жителя на големия град в Нова Англия семейството често представлява желателен придатък към индивида; но за живеещия вън от града индивидът е само мимолетност в живота на семейството. Ако фермерът е сдържан, това е, защото смята, че така както собствените му дела са важни за самия него, твоите — са също толкова важни за теб и той чака знак за добре дошъл, преди да пристъпи към теб. Изчаква, оглежда те добре, но ти дава възможност и ти да го огледаш хубаво. Междувременно отношението му към теб не е едностранчиво, както на продавач към купувач, а като към цялостна личност. Делови въпроси няма да започне да обсъжда, преди да си побъбрите поне пет-десет минути като хора, които имат много по-важна работа от най-елементарна покупко-продажба. Би приел подарък, но никога бакшиш, пура — но никога банкнота. С две думи, независимо от това, дали ще го обикнеш, или не, а е трудно да не го обикнеш, можеш и трябва да го уважаваш, защото той държи на себе си.

Имахме много приятели в планината. Интересен и дори малко странен наш съсед беше професор Хислоп, известен с изследванията си в областта на човешката психика. Много приятни часове сме прекарали с него пред огнището в малката му виличка, строена някога за кокошарник, заслушани в странните му разкази за духове, мистични шумове, таласъми и медиуми. Къщата му бе собственост на мистър Хоуг от Филаделфия, третото поколение на когото още живее в околността. С момчетата на Хоуг играехме в един и същ, съвсем неофициален отбор по бейзбол, в който участвуваха и синът на професор Дюгалд от МТИ, двамата сина на покойния президент Гровър Кливланд и едно или две момчета от семейство Финлей от Ню Йорк. Имената на останалите играчи не си спомням. Обикновено играехме на една не много равна ливада, близо до дома на Финлей, и всяка тренировка за мен значеше път от пет мили на отиване и пет на връщане. Играехме не повече от две игри и винаги позорно губехме. В отбора бях само резерва. Мисля, че никога няма да намеря истинските думи, с които да опиша точно „способностите“ си на атлет.