Норберт Винер
Аз бях вундеркинд (17)

XVI
Изпитания

(1915–1917)

За лятната ваканция се върнахме в Ню Хампшър. Там се запознах с Рафаел Демос, вече известен студент във философския факултет на Харвардския университет, както и с други двама млади гърци — Аристидис Евангелос Футридис от класическия факултет, и Буюкос, който следваше агрономство в университета в Мичиган. Тримата решихме да направим няколкодневна екскурзия в планината.

Преходът беше голям. За първи път предприемах такъв продължителен поход без водачеството на баща ми. Към удоволствието от красивия пейзаж и невкусеното дотогава от мен щастие да бъда с мои връстници се прибави и присъствието на жизнерадостната личност на Футридис, който бе роден поет, познавач на най-добрите гръцки поети. Истинско щастие бе за мен да видя любимите ми Уайт Маунтънс през очите на човек, станал турист по склоновете на Парнас и Олимп, който реагираше на всяка красива гледка по пътя с цитат от класиците.

Скоро след това се прибрахме в града и възобновихме всекидневните си занимания в университета. Започнах като стажант-асистент^[1] на голяма група първокурсници във философския факултет и в същото време водех часове по логика.

В задълженията ми влизаше още да следя за присъствието на студентите, да преглеждам научни списания по дадени теми и да водя упражнения за групи студенти в Харвард и в Радклиф Коледж по основи на философията. Бях почти връстник със слушателите си, но не мога да кажа, че много се притеснявах, преди да застана пред тях, макар че е нужен кураж, за да се изправиш пред група младежи, повечето от които момичета на моите години. Не си спомням как съм се оправял в тези моменти; като всеки начинаещ, бях неуверен и се придържах стриктно към правилата за реда и към материята, която трябваше да се усвоява, какъвто далеч не съм сега на петдесет и осем години. Програмите в Харвард и Радклиф са доста традиционни, но аз харесвах предмета си и винаги бях готов за разгорещени дискусии.

За първи път усетих предимството на красноречието. Много по-лесно е да подкастриш младежката си словоохотливост, отколкото да се научиш да се изразяваш гладко, особено когато думите ти се изплъзват. Имах щастието, че не можех да се погледна и да се видя отстрани каква картинка съм. Осъзнах това чак на следващата година, когато напуснах топлото гнездо в Кеймбридж и се сблъсках със суровата и гола действителност на живота сред горите на Ороно, щата Мейн. Тогава скъпо платих за неумението и безсилието си да се справя с дисциплината на студентите в час.

Освен преподаването имах и няколко допълнителни задължения. Професор Хатори от Токио бе поканен в Харвард да чете лекции по китайски и имаше нужда от помощта на млад американец, който да следи за присъствието в неговите часове, да помага на професора при оценките и т.н. Заех се с тази работа и срещите ми с Хатори засилиха още повече моя интерес към цивилизацията на Изтока, събудил се вследствие проблемите, свързани с еврейския ми произход и подценяваните от американското общество националности. Още повече, че същата година се сприятелих и с изключително интелигентен млад китаец Чао Йен Рен, с когото правехме дълги преходи из планините. Изоставил бе специализацията си по физика в Корнелския университет и се бе захванал с философия в Харвард. Голям познавач беше на фонетиката и на китайската музика. През всичките години оттогава до днес Чао е мой близък приятел. По времето, когато не се виждахме, получавах от него дълги и подробни писма за живота и проблемите му.

Трябва да спомена, че Чао Йен Рен стана виден китайски езиковед и един от двамата изтъкнати реформатори на китайския език. Той преведе трудовете на Бъртранд Ръсел в Китай, ожени се за очарователна своя сънародничка, която бе измежду най-големите специалистки по китайска кухня на Запад. Имат четири дъщери, две от които се родиха в Съединените щати и по време на последната война помагаха на баща си в преподаването на китайски език в Харвардския университет.

Приятелството ми с професор Хатори и Чао Рен ми помогна да осъзная ролята на неевропейските учени в американските университети. Свидетел съм на всички големи промени, свързани с участието на Америка в световната наука. Ако трябва да говорим искрено, тези проблеми са само част от общия процес на развитие и на относителен упадък на творческата активност на отделните държави. Ярко свидетелство за това е начинът, по който беше ликвидиран изключителният приоритет на Германия в науката поради емиграцията, войната и затрудненията й след нея. Но както на времето, така и сега най-вече ме поразяват промените, които стават в държави, чужди досега на европейската култура, като Китай, Япония, Индия и новите колониални страни. Бях свидетел как много от тях си извоюваха авторитет в интелектуалния свят на Европа и Америка.

Освен с редовните занятия бях ангажиран и с четенето на лекции по свой избор — привилегия на всеки, който е защитил докторска дисертация в Харвардския университет. Лекциите не се заплащаха, не бяха задължителни и за студентите. Вече споменах за намерението си да направя известни допълнения към аксиоматичния метод. Така че математическата част да представлява система от висш логически тип и да е формулирана по начина, който ще позволи автоматичното получаване на желани логични и структурни свойства. Идеята ми не бе лишена от смисъл, но се появиха трудности, които не бях предвидил и бях подценил. Работата ми бе тясно свързана с идеята на Ръсел за перспективите на развитие на аксиоматичната теория и подозирам, че и неговата идея споделяше недостатъците и предимствата на моята работа.

По същото време сред математиците от Харвард се появи звезда от първа величина, Дейвид Биркхоф. През 1912 година Биркхоф, едва двадесет и осем годишен, удиви математическия свят с решаването на важен проблем от динамичната топология, поставен от Поанкаре, но до този момент нерешен от никого.

Най-удивително беше, че той бе работил само в Съединените щати и не беше учил никъде другаде. До 1912 година абсолютно задължително за всеки обещаващ математик в Америка бе да мине известен курс на обучение в чужбина.

Биркхоф сложи началото на автономното съзряване на американската математика.

Биркхоф бе продължил да работи в областта на динамиката, следвайки насоките, дадени от Поанкаре, и откри пътя на проблема за трите тела. Започнах да посещавам неговия курс, но било поради недостатъчната ми подготовка в тази област, или поради прекалено сложния начин на изразяване на Биркхоф, а най-вероятно и поради двете, курсът ми се стори извънредно труден и се отказах.

И Биркхоф, и Мюнстърбърг слушаха моите лекции. Войната продължаваше и оставането на Мюнстърбърг в Харвард ставаше все по-трудно. Той се бе обявил в подкрепа на Германия, докато повече от колегите му, включително и баща ми, стояха на страната на Антантата. Накрая Мюнстърбърг написа на татко писмо, което родителите ми сметнаха за обидно. Последва открит скандал, при който стана дума и за моите лекции, които Мюнстърбърг подкрепяше, и за интереса му към работата ми. Естествено, в най-затруднено положение се оказах аз, но проявих повече лоялност, отколкото такт, като подкрепих позициите на татко.

При предишните ми пребивавания в Харвард от време на време посещавах Харвардското математическо дружество, но сега станах редовен негов член. Дружеството бе организирано по типичен за този университет образец. На сбирките професорите се нареждаха на първия ред и високомерно наблюдаваха студентите. Най-красноречив пример в това отношение може би беше У. Осгуд с овалната си плешива глава и рошавата си, разделена на две брада, който по маниера на Феликс Клайн разрязваше пурата си и после я пушеше демонстративно, с чувство за собствената си цена.

В съзнанието ми Осгуд остана като типичен харвардски математик. И той като повечето американски учени, посетили Германия в началото на века, се бе прибрал в родината с немкиня съпруга и немски навици. Позволете ми да отбележа, че може много да се говори за немкините съпруги, каквато имах щастие да си избера и аз. По времето на Осгуд този псевдогерманизъм е бил на мода. Преклонението му пред всичко германско доведе дотам, че работата си по теория на функциите той написа на почти безгрешен немски. Несъмнено силно впечатление му бе направило уважението, с което в Германия се отнасят към носещите титлата Geheimrat, и той явно мечтаеше за подобна организация на академичния живот в Америка, за да може да получи подобна почит. Бе постигнал сериозни резултати в областта на анализа. Някои от идеите му биха могли да го доведат до откриването на интеграла на Лебег, но той не бе стигнал до онова преломно стъпало, от което да прозре поразителните следствия на собствените си разработки. Положително беше осъзнал, че е „изпуснал влака“, защото години след това не разрешаваше на никой от студентите си да използува методите на Лебег.

Друг представител на германския период в математическата мисъл в Съединените щати бе професор Максим Бьохер. Баща му беше преподавател по френски език, но синът бе получил образованието си в Германия и се бе оженил за немкиня. Както и при Осгуд, немският бе езикът, който се говореше в дома му, но иначе двамата много се различаваха. Работите на Бьохер бяха значително по-оригинални и на по-широка основа, а като личност той напълно се бе отърсил от маниерността.

От останалите математици най-силно впечатление ми правеха професор Едуард Върмайл Хънтингтън и Джулиън Лоуел Кулидж. За Хънтингтън, чиято своеобразност попречи на кариерата му в Харвард, вече говорих. Понижиха го, като го изпратиха да преподава на инженери, макар че бе показал големи способности в областта на чистата математика и бе находчив логик. Той доживя да види как еретичните му идеи се приеха, а днес аксиоматичният метод привлича все повече млади математици. Хънтингтън бе чудесен, търпелив преподавател и умееше да вдъхновява учениците си.

Човек може да предположи, че по време на ректорството на Лоуел Джулиън Лоуел Кулидж, негов роднина, още повече потомък на Джеферсън, ще бъде под закрилата на ректора. Кулидж бе учил в Европа и Германия. Занимаваше се с геометрия и се оказа извънредно усърден и трудолюбив учен. Много остроумен, той бе успял да се изгради като интересна и забавна личност, а невъзможността да произнася буквата „р“ го правеше само по-очарователен.

Четенето на доклад пред Математическия клуб бе сериозна проверка на умението да се изразяваш и да мислиш логично. Оригиналността и силата на математика̀ не бяха на почит. Силата на математика̀ е във владеенето на познатите методи и техники и използуването им за решаване на нерешени до този момент проблеми, с които се среща в процеса на своята работа. Талант е да създадеш или да развиеш известни вече методи, до нивото да ти помогнат да се справиш с поставения проблем — но не всичко казано се ценеше в научното обкръжение, за което говоря.

За поддържане на някаква физическа форма съчетавах туризма с малко борба. Борбата е спорт, който късоглед човек може да упражнява без излишна опасност. Никога не съм бил добър спортист, но бях тежък и силен, особено в раменете, ето защо добрите борци се затрудняваха доста, преди да ме победят.

Когато се прибрах от Кеймбридж в Колумбия, наново трябваше да се потопя в атмосферата на семейната дисциплина и подчинение, ни най-малко не отслабнали поради факта, че вече не съм студент. И все пак налице бе основна разлика в отношението към мен: вече не бях ученик на баща ми. Старият ред в дома ни си остана непроменен и единственото ми предимство бе, че бях станал пълноправен участник в бюджета на семейството. Въпреки това, мога да кажа, че едва няколко години след женитбата ми татко престана да вижда в мое лице детето, което е длъжно да се подчинява.

След завръщането ми от Европа родителите ми започнаха да организират неделни чайове за студентите на татко. Моите студенти и състуденти на Констънс и Бърта също бяха канени. Неделните чайове в дома на професор, чиито деца са вече младежи, е „древна“ традиция, но причината създала тази традиция и до днес, е все една и съща. Спомням си, че докато бях в Кеймбридж и препрочитах книгите на Текери, опитите на професор Флебстъми да запознае дъщерите си с някои от способните си студенти ми се сториха нещо много познато. Въпреки всичко аз съм последният човек, който ще иронизира подобни събирания, защото фактически те ми осигуряваха връзки с млади хора извън аудиториите по време, когато те извънредно много ми липсваха, и трябва да призная, че сестрите ми и аз именно на тези неделни сбирки за първи път срещнахме бъдещите си съпрузи. Научиха ме как да се държа с хората, започнах да завързвам и поддържам приятелства.

Татко бе професор по руски език в Харвард и негово задължение бе да предлага гостоприемство на руските гости. По време на войната такива посетители имаше в изобилие, като се почне от представители на разни руски правителства, хора уплашени от назряващата революция, и се свърши с бегълци от самата революция — мъже и жени от най-различен произход. Някои от тях бяха дошли със сериозни мисии да приключат сделки на царското правителство, а други просто си търсеха подслон или искаха да се скрият и нищо повече. Те посещаваха нашия чай в неделя, свиреха руски песни на пианото и флиртуваха из цялата къща. Между тях имаше някои достатъчно способни да си създадат известно положение в Съединените щати; имаше обаче и такива, чиято връзка с живота не бе по-здрава от връзката между бирата и нейната пяна. Известно време и мама, и татко бяха очаровани, че могат да дадат гостоприемство на руски аристократи и непрекъснато ми натякваха колко скован и „див“ съм изглеждал, като сравняваха моето възпитание и дарба да се държа в обществото. На мен обаче ми бе пределно ясно, че нашият дом за тях е просто сцена и декор на любовните връзки на деликатните им души и че на нас те гледаха с пълно безразличие, за да не кажа с презрение. В същото време бях сигурен, че ако родителите ми само подозряха, че правех дори и най-малък опит да подражавам на задкулисното им поведение, съчетано с привидно елегантни обноски, веднага щяха да заклеймят недостойното ми държане. Най-накрая в къщи започнаха да се усещат, че има нещо унизително в ролята ни, отредена в тези псевдочеховски градински увеселения, и визитите на елегантните руснаци започнаха да стават все по-редки, докато накрая съвсем престанаха.

Общественото мнение все повече се обръщаше в подкрепа на Антантата и възможността да се включим във войната на нейна страна ставаше все по-действителна. По време на втория семестър към университета бе организирано военно офицерско обучение под названието Полка на Харвард, в което веднага се включих. Посред зима, облечени в тънки летни униформи, ние марширувахме по снега, покрил игрището за бейзбол, където официално ни приеха за новобранци. Пролетта настъпи и ние продължихме ученията си навън, зад стадиона на университета, и проведохме няколко учебни похода. На държавното стрелбище няколко дена ни обучаваха в стрелково изкуство. Въпреки лошото ми зрение станах за първи път първенец, защото стрелях отлично. Това бе заслуга по-скоро на моя инструктор Фулър от Бостън.

Военните власти в Харвард ни държаха в неизвестност, но аз бях решил през лятото да отида в Платсбург и да мина курс на обучение, след който имах право да получа чин на военен от запаса. Всичко обаче зависеше от това, дали ще си намеря работа за следващата година. Срещнах се с най-различни декани и шефове на катедри, които търсеха хора за вакантните места при тях, но очевидно никой не прояви голям интерес към моята личност. Професор Пери ми даде да разбера, че не съм кой знае колко способен, за да ме препоръча на някого. Малко хора можеха да гарантират за мен по онова време, но не знам защо, не ме напускаше чувството, че проявеното от членовете на катедрата хладно отношение се дължеше на моята младост и на консервативното нежелание от страна на по-авторитетните ми колеги да поемат риск за неизвестното.

Причина за моите трудности до голяма степен бе и ранното ми развитие. Предишната година сравнително лесно получих асистентско място, защото кандидати за него почти нямаше. В края на учебната година нещата се промениха. Кандидатствувах за асистентско място, което щеше да ми осигури достъп до кариера, където привлекателните служби бяха рядкост.

Под натиска на баща ми реших да си търся работа по-скоро с математика, отколкото с философия, което ми се стори в известен смисъл унизително. Подаването на заявления в различни преподавателски агенции ми приличаше на риболов, когато рибата не кълве. Най-накрая щастието ми се усмихна и се съгласих за следващата година да приема асистентско място по математика в университета в Ороно, щата Мейн. За ваканцията се върнахме в лятната си къща в Сандуидж.

Отново ни посетиха Рафаел Демос и Джим Мърсел, австралиец, студент по философия в Харвард. Тримата направихме голяма екскурзия на север към връх Вашингтон. После заминах за тренировъчния лагер в Платсбург, щата Ню Йорк, за да получа чин в армията, който в случай на война щеше да ми бъде много нужен.

По време на пътуването с парахода през езерото Чемплейн срещнах мой съученик от Уокър Стрийт, който на времето бе гонил някакво дете с томахавка и бе станал един от обещаващите млади мошеници в щата Масачузетс. Той се опита да ме преметне, като ми се представи за адютант на офицер от кавалерията, който също бе на борда на парахода. Аз обаче вече познавах отличителните военни знаци, за да сбъркам.

В Харвард бях подготвен до известна степен за условията във военния лагер. И въпреки това бях поразен силно от пиянствата и от нецензурните разговори на тези лъжевойници. Около мен имаше само един-двама, с които можех да разговарям, макар че там се бяха събрали немалко представители на доброто общество в Ню Йорк. Най-добре се чувствувах в компанията на едно момче, син на мисионерско семейство.

Туристическите излети ме бяха подготвили добре за тренировъчните походи и учебните боеве. Извънредно много ме учуди фактът колко се променя човек, когато стане член на такава голяма група. В обикновения живот например никога не бих могъл да си представя, че ще се къпя гол в река в непосредствена близост до оживен централен път. Когато обаче в реката са се потопили още стотина голи тела, трудно е да си въобразиш, че в собствената ти голота има нещо неприлично.

При друг случай минавах по алея между палатките и настъпих нечии очила. При нормални обстоятелства щях да потърся човека, да му се извиня и да му платя очилата, но при наличието на толкова много униформени и твърде безотговорни млади мъже, трябва да си призная, че ритнах рамката и побързах да се отдалеча.

Най-нещастен се чувствувах при стрелковите учения. Без предварителната подготовка, която бях получил от мистър Фулър в Харвард, с моето увредено зрение надали щях да отлича измежду мишените тази, в която трябваше да се целя. Когато обясних това на офицера и се прибрах в палатката си, младежите, които живееха в същата палатка, започнаха да ме обвиняват в симулиране. Те вече бяха разбрали колко силно се притеснявам от отвратителния им речник и продължиха в този дух. Така бях побеснял, че хванах в ръка една от пушките, изправени в средата на палатката, без да имам ни най-малко намерение да я използувам като огнестрелно оръжие или пък като тояга. Това бе по-скоро жест на гняв и отчаяние. Те, разбира се, ме обезоръжиха без всякакво усилие. Ужасих се, че така лесно ми приписаха намеренията на убиец.

След приключване на обученията в лагера не ме предложиха за чин. Върнах се за една-две седмици в планината, след което се отправих към Ороно, за да поема бъдещата си работа в университета в Мейн.

Ороно бе твърде примитивно и съвсем непривлекателно копие на градовете в Нова Англия, с които така бях свикнал. След известно време се настаних в красива бяла сграда, дома на библиотекаря на университета.

Макар че за мен бе истинско удоволствие да работя далеч от зоркото и бдително око на баща ми, в Мейн не бях щастлив. По-възрастните професори на постоянна работа там, бяха прекършени хора, отдавна простили се с надеждата за някакво интелектуално развитие или научна кариера. Неколцина от тях демонстрираха откъслечни културни интереси, но повечето се бяха отпуснали, свикнали с мисълта, че са неудачници. Младите преподаватели в голямата си част бяха като мен, временно пребиваващи; наети от посредническите агенции за търсене и предлагане на преподавателски места, те бяха нещо като „гости“ на университета и единствената им амбиция бе да се махнат оттам колкото може по-бързо, преди работата им да продължи прекалено дълго и етикетът на безработен да им попречи да заемат служба в по-интересни за тях институти. Твърде малко са онези, които не загиват от интелектуална атрофия в подобни места.

Направих опит да се върна към изследвания в областта на математиката. Доктор Шефър от Харвард ми бе подхвърлил идеята, че математическата логика може да се опре на една фундаментална операция. Внесох известни промени в идеята, доразвих я и подготвих статия, която излезе само под мое име. В началото споменавах името на Шефър, но не съм сигурен, че го направих достатъчно ясно. Сега, когато се връщам в мислите си към този случай, си давам сметка, че работата, първо, не беше достатъчно аргументирана, за да излезе от печат, и второ, че бях длъжен да изчакам Шефър да заяви по-определено участието си в нея. Не само в медицината и в правото съществува професионална етика при написване на статия от един човек. За нещастие аз нямах никакъв опит в това отношение. И макар че нито Шефър, нито някой от колегите ми математици отправиха към мен упреци за авторството, от мига, в който разбрах какво съм направил, до ден-днешен имам угризения на съвестта.

Родителите ми бяха сериозно разтревожени от, общо взето, мрачния тон на писмата ми от Ороно. И когато ги посетих за няколко дена, те направиха всичко възможно престоят ми у дома да бъде разнообразен и весел. Тогава именно за първи път усетих удоволствието от бирата с кисело зеле в известния тогава ресторант на Джейкъб Уърт в Бостън и посетих много от добрите представления на току-що пристигналата в града театрална трупа. За краткото време на своя престой изгледах толкова филми, твърде примитивни в оня период, колкото никога дотогава, а ми разрешиха и да се запозная с някои от състудентите на Констънс от Радклиф коледж. През всичкото време обаче не ме напускаше тягостната мисъл за предстоящото ми завръщане в Ороно.

Най-накрая бях приет в малка изследователска група в Ороно. Душа и ум на групата бе статистикът Реймън Пърл, който по-късно се прояви в медицинския факултет на университета „Джон Хопкинс“. В дома му човек можеше да чуе смислени разговори и правилна оценка на различни идеи. В онези дни, когато месеците прекарани в Англия, ми се струваха неизказано далечни, а перспективата за живот и работа в „цивилизования“ свят прекалено забулена в бъдещето, посещенията у Пърл ме караха да чувствувам, че живея.

Измежду няколкото учени в университета в Мейн бе и зооложката мис Боъринг. Тя бе сестра на психолога Боъринг, мой състудент от времето на специализацията ми в Корнел. След години отново щях да се срещна с мис Боъринг, но този път в Китай, където тя щеше да преподава в университета „Йенчинг“, а аз — в съседния университет „Синг Хуа“. В групата ни имаше и двама-трима лекари от болницата в Бенгър. Спомням си няколко извънредно интересни разговора за рака на белите дробове, много преди тази разновидност на туберкулозата да бъде призната като медицинско явление.

Сбирките на групата в Ороно не бяха единствената причина за пътуванията ми с тролей по посока на Бенгър. Бенгър отдавна вече не бе размирният град, където в миналото дървосекачите слизаха, за да вкусят удоволствията от жените и купения на черна борса алкохол. Той обаче продължаваше да носи лошата си слава. В тази посока пътувах често, защото край Бенгър бе разположен военен лагер, чийто гимнастически салон посещаваха и голям брой авторитетни и по-възрастни от мен граждани.

Зимните пътувания с тролей или влак имат свое очарование. Всичко наоколо е покрито със снежна пелена и навън е толкова студено, че снегът хрущи под краката. Въздухът пари дробовете като леден пламък. Все още не бе дошло времето, когато шосетата щяха да функционират целогодишно и навсякъде се носеше звън от звънчетата на шейните.

В дома, където живеех, бе на квартира и един норвежец, който се интересуваше от производството на хартия. Университетът в Мейн бе център на това обучение и из въздуха почти винаги се усещаше мирисът на сяра от хартиените фабрики. Точно срещу нашия дом реката Пенобскот бе отклонена и в получилото се изкуствено езерце складираха дървения материал от саловете, които се спущаха от северната част на щата. Моят приятел, норвежецът, ходеше със ски до сградата на своя факултет и често правеше екскурзии със ски из горите и блатата на околността. Останалите професори и студенти тепърва щяхме да се учим на този северен спорт, на работа и на лекции ходехме със снегоходки, изработени от индианците от резервата Олдтаун, който се намираше съвсем наблизо. Пред вратите на учебните сгради винаги имаше цяла гора от такива обувки, а вътре и момчетата, и момичетата ходеха с вълнени чорапи или мокасини, каквито носят дървосекачите на север.

За мен времето течеше едва-едва. Спомням си, че скрит в един тъмен ъгъл на библиотеката, изчетох от кора до кора всички произведения на Марк Твен и О’Хенри; за съжаление модата на детективските романи още не бе дошла. През същата зима сериозно ме разстрои влизането на Америка във войната и смъртта на моя приятел Евърет Кинг. Като момчета двамата с него правехме най-различни опити и съм сигурен, че той щеше да стане видна фигура в американската наука.

Пролетта настъпи ненадейно с много дъждове, каквато може да бъде само в северните райони на Нова Англия. Из университета се появиха две-три нови лица. Особено симпатичен ми беше млад американец, женен за французойка, с когото ходехме да ловим риба нагоре по река Пенобскот.

Вече нямаше почти никакво съмнение, че всички щяхме да бъдем въвлечени във войната. Учебният военен лагер се увеличи още повече, за обучението на новобранците бяха мобилизирани всички преподаватели. Заради подготовката ми в Харвард и Платцбург аз също бях призован в този лагер, но нямах никакъв опит и надали помогнах с нещо. Когато най-накрая войната дойде при нас, помолих да бъда освободен от задълженията в университета, за да мога да се запиша в армията. Не срещнах никакви спънки при удовлетворяване на молбата ми, защото моето желание да напусна Мейн по нищо не отстъпваше на нетърпението на ръководството на университета да се отърве от мен.

Преминах през някакъв предварителен медицински преглед, при един приятелски настроен лекар от Бенгър и заминах за Бостън. На борда на парахода за първи път ми мина през ума, че може би наистина поемам риска да загубя живота си или да остана инвалид за цял живот, и много се разстроих. После поразмислих, че ако всичко свърши добре, след края на войната към душата ми ще бъде прикрепено тяло в добро физическо състояние.

С пристигането си в Бостън обиколих всички укрепления по пристанището и бюрата за набиране на доброволци с надеждата, че някъде ще ме приемат. Навсякъде обаче ми отказваха и като основна причина изтъквах зрението си. Най-накрая родителите ми с моето мълчаливо съгласие решиха да направят постъпки и да ме запишат в сформиращия се по това време в Харвард корпус за подготовка на офицери, който току-що бе създаден официално. Разквартируваха ни в новите общежития за първокурсници, построени по времето на ректора Лоуел.

Слушахме и известен брой лекции, изнасяха ги французи, завършили френска военна академия. Единият от тях, майор Морис, след войната дълги години преподаваше френски език в Харвард. Щом настъпи лятото, ни натовариха на влака. В равнината Бар разположихме лагера си и проведохме маневри. Спомням си как копаехме окопи, организирахме учебни сражения. В лагера не останах през цялото време, защото трябваше да се явя на изпити пред комисия за постъпване в артилерията, които се провеждаха в Масачузетския технологически институт. Знаех, че това е последният шанс да ме приемат във войската. Естествено, лесно издържах изпита по математика, но явно ми липсваше каквато и да било дарба на военен. С гръм и трясък се провалих на изпитите по физическа подготовка и по езда. За ездата бях съвършено неподготвен и успях да падна дори от една стара кранта, неподвижна като коня във физкултурния салон.

При лекарския преглед освен лошото ми зрение се оказа, че имам и повишено кръвно налягане. Съвсем основателно военните лекари сметнаха, че вероятно имам лабилна нервна система, която никак не е подходяща за военна служба. Но каквито и минимални шансове да имах, напълно ги провалих, като престъпих изключително важно правило: опитах се да споря с единия от лекарите, в резултат на което той най-позорно ме изгони от стаята.

След свършване на обучението в Корпуса за подготовка на офицерски кадри ми дадоха документ, че не съм подходящ за военна служба. Краят на лятото наближаваше и последните дни от него прекарах край Силвър Лейк в Ню Хампшър. Още в Мейн бях започнал да чета някои трудове по алгебрична теория на числата и продължих заниманията си. Направих и няколко опита да доразвия резултатите на Биркхоф за решаване на проблема за четирите цвята.

Този проблем заедно с голямата теорема на Ферма и хипотезата на Риман за функцията Дзета са били в продължение на дълги години загадка за математиците. Почти няма математик, който да не се е опитал да разреши поне някои от тях. Аз лично пробвах силите си и с трите направления, но доказателствата ми и в трите случая не бяха издържани. Никак не съжалявам за изгубеното време, защото само когато един математик се опита да реши проблеми, превишаващи неговите възможности, той се научава да използува докрай тези възможности.

През това същото лято в непосредствена близост до нас летува професор Осгуд и аз често се срещах с него. Тук в своята лятна къща в Ню Хампшър той се държеше далеч по-мило, отколкото когато го срещах в Харвард, обкръжен от ореола на славата. Предприех и няколко екскурзии, едната беше преход от тридесет и пет мили заедно с Констънс и още един приятел и с това си постижение се гордеех през цялата си младост. На следния ден, разбира се, не можах да мръдна от изтощение и треска, но на двадесет години младежите са издръжливи и свръхнапрежението, на което се бяхме подложили, не причини никому нищо лошо.