Норберт Винер
Аз бях вундеркинд (15)

XIV
Еманципация

(Кеймбридж, юни 1913 — април 1914)

През лятото на 1913 се върнахме в Кеймбридж и имах възможност чудесно да си отпочина за предстоящата тежка година и да обходя още много нови местности в планините и околността. Планините винаги са ми доставяли удоволствие, но в онези години преди войната и преди да надвисне заплахата от нея, преди да започне изсичането на горите, преди автомобилите да скъсят разстоянията, а покрай пътищата да изникнат бедняшки селища, извънградските местности бяха наистина красиви. Като човек, чиято физическа активност намалява поради напредването на възрастта и изненадите на интензивния живот, с тъга си спомням за времето, когато изкачването на планинските склонове не представляваше никакво усилие за мен и само след двадесетина минути бърз ход от дома се озовавах на върха на малко възвишение, покрито като с дантела от крехък горски киселец. Оттам можех да наблюдавам стволовете на гигантски дървета, всяко от които бе достойно да бъде мачта на кралски кораб. Изпитвах романтично чувство на сливане с хълмовете и гората.

Едно от основните ми задължения към домакинството ни бе да нося пощата и млякото. Всеки ден изминавах пеш на отиване и на връщане двете мили разстояние до малката поща в Уайтфейс Вилидж. Част от пътя преминавах с прерязващата ръката ми дръжка на ведрото с мляко. С голямо желание ходех до пощата, защото там ме очакваше ключът към свободата: писмото, с което Ръсел щеше да даде съгласието си да ме приеме.

Професор Хънтигтън ми бе препоръчал да прочета две математически книги през лятото, преди да започна работата си при Ръсел. Първата книга не ми направи особено впечатление, макар че я прочетох няколко пъти и ми се видя много полезна като въведение в теория на матриците. Втората представляваше най-последователното изложение на основните принципи на аксиоматичния метод, което някога съм срещал, и й се отдадох с цялото си сърце. Реших всичките задачи, които се срещаха в първия том; друг все още не бе излязъл от печат. Макар че авторите бяха двама, Йънг от Дартмът беше вече нетрудоспособен и обликът на книгата бе даден от професор Осуалд Веблен от Принстън, основател не само на известна математическа школа в Принстън, но и на голям научен институт също в Принстън. Той без съмнение е един от бащите на американската математика.

Цялото ни семейство се готвеше да прекара зимата в чужбина. Дълго време се канехме да тръгнем и оставаше да се купят само билетите, но по това време на Балканите се водеха войни и баща ми бе решил, че на политическия небосклон има твърде много облаци, за да поеме този риск. Сега обаче бяхме готови да потеглим на път. Качихме се на параход от линията Лейланд, клон на една от големите международни морски транспортни линии, по която се движеха предимно товарни кораби с добитък, но често пъти взимаха на борда и пасажери, пътуващи от Бостън за Ливърпул. Помня, че в онези щастливи години бе напълно възможно срещу петдесет долара да ангажираш самостоятелна кабина на някой кораб, без да си лишен от абсолютно нищо.

Напуснахме Кеймбридж с подземната железница през тунела на Източен Бостън и се отправихме към изоставения бедняшки квартал, известен като Източен Бостън. Тук на един от доковете стоеше на котва нашият параход. Помня колко се измъчих, докато с тежкия багаж в ръце на бегом пресичах лабиринтите от железопътни релси под противоречивите наставления на баща ми.

Изпитах върховно облекчение, когато се намерих на борда. Облечените в бели сака стюарди ни поднасяха бисквити и говежди бульон, преди още да излезем в открито море. Макар да не бяхме напуснали още старото, познато ни Бостънско пристанище с ясно откроилия се паметник „Бънкър Хил“, вече се намирахме в друг свят: обноските на стюардите, начинът, по който хората се хранеха и отпиваха от чашите си, езикът, на който разговаряха пасажерите, всичко бе ново и непознато за нас.

Родителите ми почти инстинктивно поддържаха позицията, че английският, който те говореха и знаеха, е единственият добър английски, а останалите негови форми са погрешни в една или друга насока и не са законни. Смея да кажа, че татко по-скоро би се нагодил към езика на баските или жителите на Тибет, отколкото да премине от бостънски английски на английския, който се говори в Лондон или Ланкашър.

На борда на кораба се говореше предимно ланкашърски английски. Оттогава много пъти съм слушал това наречие и може би то не е най-красивата форма на английския, но в него се усеща подкупващото качество на хубав бял хляб и добро сирене.

Пасажерите бяха малко на брой, а новините по радиото не се натрапваха прекалено. Пътуването бе дълго, тихо и спокойно. Храната — достатъчна, но блудкава на вкус. С изключение на вълните нямаше почти нищо за наблюдение освен флирта между дъщерята на стар морски капитан с офицера-радист. За разнообразие играехме шах и някаква игра с дискове, които се тласкат по маркирана плоскост. Една сутрин се събудихме и разбрахме, че сме пристигнали на пристанището Мерси^[1].

Бързо приключихме с митническите и паспортните формалности. Беше неделя сутрин и след като си купихме билети за Лондон, обядвахме хляб и сирене в някаква кръчма и отново поехме на път. Гледах през прозореца и възобновявах впечатленията си от английския пейзаж отпреди доста години, когато бях дете. Особено ясно помнех бръшляна, обгърнал стените на къщите, малките стопанства и вилите, изградените от тухли и камък огради. Горите не бяха така гъсти, а като че ли и дърветата бяха по-ниски от онези, които бях свикнал да виждам у дома.

От Юстънската гара се отправихме към Блумсбъри^[2], където по онова време много по-лесно, отколкото сега можеха да отсядат посетители на университета със скромни материални възможности. Настанихме се в хотел Саутхамптън Роуд, който след години познах в описанията на Греъм Грийн като място за срещи на бежанци и шпиони. С помощта на пътеводителя „Бейдекър“ открихме един-два вегетариански ресторанта. Посетихме стария татков приятел Израел Зангвил в Темпъл и обсъдихме оставането ми в Кеймбридж. Другите членове на семейството ни щяха да отпътуват за Мюнхен, да прекарат там зимата, за да може Констънс да учи живопис, а Бърта да посещава частно училище за млади девойки.

Татко ме придружи до Кеймбридж. Намерихме Бъртранд Ръсел в дома му в Тринити и той ни помогна да се ориентираме. Докато бяхме у Ръсел, влезе млад мъж. Татко го взе за някой студент и повече не му обърнахме внимание. Това бе математикът Готфрид Харди, който щеше да има най-голямо влияние върху мен през следващите години.

По всичко личеше, че няма да се наложи да държа приемен изпит, тъй като Харвардският и Кеймбриджкият университет имаха известни договорености по отношение на специализантите. Не можех да живея в колежа и трябваше да си намеря квартира в града. Баща ми не загуби много време в търсене. При огледа на едно жилище той ме попита пред хазайката дали харесвам квартирата. Просто не можех да се измъкна. На излизане обаче му казах, че никога в живота си не съм виждал по-мизерно, мръсно и неудобно жилище. Вместо да анулира устното споразумение с жената, той заяви, че разчита на това, че никога вече няма да се видя с нея, и повече не й се обадихме. Бързаше да хване обратния влак за Лондон. Най-накрая бях оставен, по липса на по-добра, при друга дребна на ръст, немарлива хазайка на Ню Скуеър. Тя уж обеща срещу минимално възнаграждение да ме снабдява със сирене и зеленчуци за моята вегетарианска диета.

През тези години бе невъзможно за едно американско момче, получило относително нормално възпитание, да остане незасегнато от някоя от разновидностите на англофобията. Войните между Англия и Америка, както и скритата вражда, датираща от Гражданската война в Америка, бяха натрупали известен антагонизъм в тона на някои английски вестници. Враждебността се изразяваше в заядливи предизвикателства към янките. Тази неприязън особено се подсилваше от усилията на пламенните англофили, които така неумело пропагандираха идеите си, че в крайна сметка американското момче прегръщаше родното си знаме и се отдаваше на националистични настроения.

И въпреки всичко, когато по-късно се завърнах у дома, разбрах, че между мен и Англия се е създала тясна и дълготрайна връзка; чувствувах се силно свързан особено с Кеймбридж. Бях научил, че англичаните значително се отличават от англофилите по това, че веднъж допуснали непознатия през своята защитна обвивка, признаваха, че в много отношения Англия далеч не е земният рай и че нещо не е съвсем наред в този наш свят. Открих, че и англичаните, както и аз, се отнасят с недоверие към универсалното лекарство на англофилите, които препоръчват всички английски институции да се опаковат и да се пренесат на американска почва, сякаш са дворец от времето на Тюдорите. С две думи, изясних си, че за англофилите Англия е някакъв мираж, който не съществува нито от едната, нито от другата страна на океана, а само във фантазията на няколко избраници.

Разбрах, че от традициите и нравите, сред които бях живял, онези които най-много наподобяват живота в Англия и хвърлят най-ярка светлина върху него, са в много случаи типично американските традиции на моето детство. Животът извън градовете Ейър и Харвард, макар че там нямаше нито скуайър, нито викар, е живот със съвсем английски корени. Моите приятели фермери от Ню Хампшър сигурно биха ругали своите колеги от Езерната област оттук до Кингдъм Към и без съмнение в отговор биха получили същото; но независимо от взаимната враждебна сдържаност и разликата в диалектите поведението и от двете страни ще бъде еднакво. Нужни са не повече от няколко седмици общуване и с едните, и с другите, за да се увери човек, че в отношенията и начина им на мислене няма голяма разлика.

Англия, която видях за първи път, не бе още поразена от Първата световна война и като изключим големите конфликти в Крим и Южна Африка, бе живяла в мир от времето на Наполеон. Това бе Англия — рай за богатите и много близо до ада за бедните. Страна, в която тогава за сина на работника бе много по-трудно да стане учен, отколкото сега е за мексиканския пеон.

Моята хазайка първа ми показа какво значи английски снобизъм и раболепие, които се ширеха по онова време. Тя, немарливата, подла жена си позволяваше да не одобрява съседа ни през две къщи. Обичаше да казва: „Ха, син на някакъв си занаятчия“, макар че класата на занаятчиите стоеше много по-високо от всяка друга класа, към която тя можеше да се причисли.

Младежите в университета бяха все издънки на аристокрацията или поне на охолствуващата средна класа. Станах свидетел и на издигането на „субсидирани“ студенти. Момчето на работника, недоразвито още от утробата на майка си поради оскъдната храна, с лоши зъби и мазолести ръце, облечено със стари подарени дрехи и грамадни груби обувки, се издържаше от стипендии и фондации от основното училище до завършване на университета. А днес голям брой от тези студенти са млади донове, допуснати до академична работа заради техните способности, но често пъти обвинявани в неподходящо поведение, от което дълго и целенасочено е трябвало да се отучват. Много от тях са споделяли с мен през колко трудни моменти са минали, за да овладеят умението да водят изискано-дръзки спорове.

Явлението, за което говоря, е познато далеч зад стените на университетите в Англия. Сега за мен е истинско удоволствие да седна на някоя пейка и да си побъбря с обикновен, английски труженик, който да не ме отблъсне, защото съм „туз“, нито пък да претендира за преимущество пред мен. На днешното поколение англичани, които ще разгърнат тази книга, може да им се стори, че обвинявам дедите им в недостатъци, толкова далечни от днешните им внуци, че те дори не могат да ги разберат. Длъжен съм да кажа, че при всяко поредно посещение в Англия все по-силно усещам как раболепието отстъпва място на човешки, в най-добрия смисъл на думата, дружески отношения.

Толкова за спомените ми от Кеймбридж. При първото си пристигане в града прекарах няколко дни в изучаване на околностите и се чувствувах безнадеждно самотен. Семестърът все още не бе започнал, ето защо нямах никаква възможност за нови запознанства. Скитах между сградите на колежите и из парковете и ливадите, но красотата на постройките и растителността трудно можеше да намали моята носталгия. Междувременно се запознах с двама студенти: млад индус, който живееше в същата къща, и един англичанин, на квартира през две врати от нашата. И двамата се учеха в колежа „Сейнт Катрин“ и ме поканиха да отида с тях на среща в клуба за дискусии към същия колеж.

Не мога да си спомня какво точно се говори в клуба на „Сейнт Катрин“, но няма да забравя как ме поканиха да прочета някаква статия и да кажа няколко думи във връзка с нея. Направих го въпреки страхотното си притеснение и объркване. Първите няколко седмици прекарах в изучаване мирогледа на англичаните и в усилия да се отърся от най-непростимите свои привички. Добре съзнавах, че упоритият ми национализъм ще ме въвлече в не една детинска разправия.

Въпреки всичко чувствувах, че този период бе критичен във формирането ми като личност и дължа твърде голяма благодарност на моите приятели студенти и на преподавателите ми от онези дни. В отношението им към всичко имаше много търпимост и зачитане, качества, които трудно се срещат в Харвард.

Много приятни часове съм прекарал с някои студенти в клубовете, по събранията и на чай в стаите им; особено внимателни с мен бяха няколко по-възрастни мъже, които все още не бяха станали донове. Един от тях е Фредерик Бартлет, сегашният сър Фредерик Бартлет и професор по психология в Кеймбриджкия университет. Имах чувството, че той бе дошъл от някой от по-модерните английски университети и че по онова време перспективите за неговата кариера не бяха твърде блестящи. Упоритата му сдържаност и категоричният му отказ да се остави да бъде предизвикан към спорове беше здравословен пример за моята трудноовладяема импулсивност. Критиките му винаги бяха справедливи и никакво приятелство не можеше да го подкупи. Щастлив съм, че не прекъснах връзките си с него през всичките тези години и в основата си нашите отношения не се промениха.

Бърнард Мусциоу бе друг по-възрастен приятел, който много ми помогна да възмъжея. Роден бе в Австралия, там получил и първата си научна степен. Бързината на мисълта и отговорите му го бяха направили важна фигура в Клуба по нравствени науки и неведнъж по време на дискусиите сме заставали рамо до рамо срещу позиции, с които не сме били съгласни.

В самото начало се запознах и с двама други студенти, съвсем различни от останалите ми познати — С. К. Огдън и И. А. Ричардс. Огдън, поставил рекорд за продължителен престой на студент в колежа, тогава живееше в квартира над портата в Пети Къри. В стаите му висяха снимки на почти всички известни интелектуалци в Англия. Едно от многото му занимания бе журналистиката; успя дори да си изпроси и от мен статия, която бе поместена с негова помощ в „Кеймбридж Магазин“, но за какво ставаше дума в нея, не съм в състояние да си спомня след толкова години. Беше близък приятел с Ричардс и, струва ми се, сътрудничеството им, започнало именно по това време, по-късно доведе до излизането на книгата „Значение на значението“. Така или иначе, интересите им към семантиката вече бяха изявени.

Направи ми много силно впечатление твърде отшелническата атмосфера, сред която живееше ученият от английския университет. Той идваше от училище, в което се отделя голямо внимание на нуждите на юношата — основната част на образованието му в един университет, чиято програма на пръв поглед отговаря на интересите му на вече зрял човек, а всъщност повтаря схемата от юношеството. Ако завършеше успешно, пред него се откриваше кариера, в която той отново не е самостоятелен.

Макар английските университети да не бяха вече „безбрачни“ духовни институти, каквито са били в началото на деветнадесети век, в тях все още бе запазено много от монашеския дух. Младият човек, който започваше да изучава математика, пренасяше в науката голяма част от навиците си, които е усвоил на полето за крикет: „Ако играеш — играй според правилата“. И макар в това да няма нищо лошо и в резултат младежът да проявяваше всеотдайност към научната си работа, каквато човек трудно среща в нашия далеч по-земен свят; тя по моему пречеше на напълно зрялото отношение към работата му.

Когато Готфрид Харолд Харди, както читателят лесно може да разбере от книгата му „Апология на математика“, дава висока оценка на „Теорията на числата“ предимно поради липсата на практическото й приложение, той отбягва да погледне открито моралния проблем, изникващ пред математика. Нужен е много кураж, за да устоиш и да не отговориш на нуждите на света, да пренебрегнеш благата на живота и да ги замениш с аскетизма на чистата математика, която няма нищо общо с подкрепата от военните или хората на големия бизнес и изобщо на целия свят. Независимо от това, подобно отношение, възприето от цяло поколение математици, прилича на взимане на опиат, което за мене е истинско бягство от действителността.

Когато вече зрял математик, отново посетих Кеймбридж, имах зад гърба си дългогодишна работа с инженери. Харди често повтаряше, че техническата фразеология в повечето от математическите ми трудове е чисто и просто хвърляне на прах в очите и че съм я използувал, за да се харесам на приятелите си инженери от Масачузетския технологически институт. Той смяташе, че съм предрешен чист математик и че всички други аспекти на работата ми са без особена стойност. Това обаче съвсем не беше така. Основните идеи на „непристъпната мъдрост“ — „Теория на числата“, са могъщи оръдия в изучаването на телеграфа, телефона и радиото. Не е толкова важно какви подбуди и стремежи го движат, но резултатният математик е длъжен да бъде мощен фактор при промяната на физиономията на обществото. В този случай той наистина не е опасен като военна сила в новата научна война на бъдещето. За него това може би е неприятно, но ако не погледне фактите в лицето, никога няма да изпълни изцяло дълга си в живота.

Докато подреждаше програмата на обучението ми, Ръсел ми бе подхвърлил съвсем разумната идея, че човек, който има намерение да се занимава с математическа логика и с философия на математиката, би трябвало да разбира нещо и от математика. Ето защо в различно време изслушах няколко математически курса: един при Бейкър, един при Харди и един при Литлуд и при Мърсър. За курса на Бейкър не бях достатъчно подготвен и скоро се наложи да го прекъсна. Курсът на Харди обаче бе за мен истинско откровение. Той започна от първите принципи на математическата логика и теория на групите, премина към интеграла на Лебек и обща теория на функциите на реалните променливи, през теоремата на Кошѝ и стигна до логичните основи на теорията на функциите на комплексните променливи. В курса се разглеждаше голяма част от материята, която вече бях минал с Хътчинсън в Корнел, но този път с изключителна прецизност, благодарение на която у мен не остана нито следа от несигурността, попречила ми на времето да разбера докрай лекциите на Хътчинсън. Много години бях слушал лекции по математика, но нищо не може да се сравни с яснотата, интереса и задълбочеността на лекциите на Харди. Ако трябва да назова името на моя духовен баща в математиката, без колебание ще кажа името на Харди.

Докато слушах неговите лекции, написах и видях отпечатана първата си математическа статия. Сега, когато погледна назад към този свой труд, не мога да кажа, че го намирам за особено добър. Статията бе върху пренареждане на положителни цели числа в трансфинитни редици, отговарящи на големи ординални числа. Тогава именно за първи път усетих вкуса на печатарско мастило — сериозен импулс за всеки млад учен, намиращ се в началото на своята кариера. Отпечатаха я в „Месенджър ъф Математикс“, списание което се издаваше в Кеймбридж, така че можех да проследя и процеса на печатането.

Посещавах и два курса на Бъртранд Ръсел. Единият обхващаше изключително елегантно поднесените възгледи на Ръсел за усещанията, а във втория разглеждахме „Principia Mathematica“. Не можех напълно да се съглася с гледището на Ръсел за природата на усещанията като изходен материал за опита. Винаги съм считал, че те са градивен материал в посока диаметрално противоположна на идеите на Платон. Разбрах, че съм навлязъл в Айнщайновата теория на относителността и приемам новите възгледи за наблюдателя, с които Айнщайн беше направил вече революция във физиката и които щяха да доведат до още по-големи промени при Хайзенберг, Бор и Шрьодингер.

В другия курс на Ръсел бяхме само трима и затова напредвахме бързо. За първи път вникнах в логическата теория на типовете и дълбоките философски значения, които тя съдържа. Направо ме досрамя, като си помислих какви пропуски съм направил в докторската си дисертация. Въпреки всичко написах една недълга статия във връзка с тези лекции и по-късно я публикувах. Макар тя да не предизвика нито голямото одобрение от страна на Ръсел, нито събуди кой знае какъв интерес сред специалистите по онова време, тази моя работа върху приложение на „Теорията на релациите“ в „Теория на класовете“ по-късно зае постоянно, макар и скромно място в математическата логика. Тъкмо бях навършил деветнадесет години, и статията ми излезе в „Известия на Кеймбриджкото философско дружество“ и представлява истинското ми навлизане в математическата мисъл.

Не ми е много лесно дори след толкова време да пиша за контактите ми с Бъртранд Ръсел и за работата, която извърших под негово ръководство. Пуританизмът ми на човек, израснал в Нова Англия, се сблъска с неговата философска защита на либералността. Свободомислещият мъж, който се чувствува длъжен философски да се усмихва, наблюдавайки как собствената му съпруга се отдалечава заедно с друг свободомислещ, загледана влюбено в него, много ми напомня спартанското момче, скрило под пелерината си открадната лисица, и е длъжно да запази лицето си спокойно докато лисицата го хапе. Не мога да кажа, че подобна философска либералност буди възхищението ми. Старомодният разгулник е изпитвал удоволствието да не го е грижа за нищо; пуританинът живее според добре известен кодекс от забрани, които го предпазват от неприятности. Философската разпуснатост е също толкова ограничена, колкото философското пуританство и плува в също толкова тесен канал, само че по-лошо осветен и почти без сигнализация. Една вечер на връщане от занимания при Ръсел се изказах доста свободно по този въпрос пред мой колега. Увлечени в разговора, не сме забелязали кога сме задминали професора, който без съмнение бе чул моето мнение. Ръсел никога с нищо не показа, че е чул коментара ми, но по-нататъшното му поведение и критичност към мен го издаваше.

Добре знам, че Ръсел намираше докторската ми дисертация незадоволителна, защото не бях разработил достатъчно пълно проблемите за логическите типове и за парадоксите, които представляват трудните моменти при изграждане основите на аксиомната система в логиката, за разлика от производната аксиомна система за частни конструкции с вече позната логика. Що се отнася до мен, по онова време вече бях наясно, че колкото и да се стараеш да формулираш всички основни положения в една логическа система, за да стигнеш до качествено нови заключения, тя ще си остава непълна. По моему, да се опиташ да създадеш подобна логическа система означава да се опреш на неформулирания, но съвсем човешки навик за манипулация. Всеки опит да се вмести подобна система в напълно адекватна фразеология, според мен ще доведе до възможно най-лошото формулиране на парадоксите на типа. Писах за тези неща в статия, поместена по-късно във философското издание „Списание по философия, психология и научни методи“.

Ръсел и някои негови съвременници наричаха тогава списанието „Белоликият лицемер“, намек за бялата корица на списанието. Тогавашните мои „еретични“ предположения по-късно се потвърдиха в трудовете на Гьодел^[3], който доказа, че във всяка система логични аксиоми, винаги съществуват проблеми, които не могат да получат положителен отговор чрез тези аксиоми. Ако поне един от отговорите на тези въпроси не противоречи на някоя от основните аксиоми, може да се докаже, че обратният отговор също не противоречи на тази аксиома. Подобно тълкование на проблема за решението направи неизпълнима значителна част от задачата, която Уайтхед и Ръсел си бяха поставили в „Principia Mathematica“.

Очевидно логиката трябваше да бие отбой. Тя се бе превърнала по-скоро в история на развитието на дедуктивното мислене, отколкото в сбор от нормативи, които трябва да се следват при работа. Оттук пътят от дедуктивната система до дедуктивната машина е кратък. Необходима бе нова идея или сила, за да се превърне аритмометърът на Лайбниц в мислеща машина. Първата стъпка в тази насока е да се премине от простото смятане към построяването на теоретични модели на логически машини, което бе сторено от Тюринг^[4]. Сега мистър Тюринг се занимава с реалното конструиране на изчислителни и логически машини и така прави още една стъпка към „мислещата“ машина. Най-интересното е, че аз съвсем наскоро независимо от него на базата на предишните ми трудове по логика преминах към изучаване на логиката на машините.

Но нека се върнем в дните на моята специализация при Ръсел. Независимо от редицата разногласия между нас, които стигаха понякога до леки стълкновения, аз извлякох голяма полза от общуването с него. Той умееше да се изразява изключително ясно и работата на нашата малка група върху „Principia Mathematica“ вървеше бързо. Лекциите му по философия също бяха шедьоври. Той далновидно бе предвидил голямото значение не само на теорията на относителността на Айнщайн, но и на електронната теория и ме накара да се запозная подробно с нея, макар че поради недостатъчната ми подготовка по физика това се оказа доста трудно.

Не помня обаче да е оценил подходящо значението на квантовата теория. Не бива да се забравя, че работата на Нилс Бор, която откри нова епоха, тогава бе нещо съвсем ново и в оригиналния си вид не се поддаваше на тълкование от философска гледна точка. Само дванадесет години по-късно през 1925 година противоречивите настроения, породени от по-ранните трудове на Бор, отново се повдигнаха и стана ясно, че идеите на Де Брогли, Борн, Хайзенберг и Шрьодингер показват, че както теорията на Айнщайн, така и квантовата теория ще направи огромна революция във философските тълкования на основите на физиката.

Извън аудиторията връзките ми с Ръсел се свеждаха главно до посещения на събранията, които той правеше всеки четвъртък вечер или както иначе ги наричаха поради големия брой гости, „събори“. Там човек можеше да срещне много видни личности. Там беше Харди — математикът, Лоуис Дикинсън, автор на „Писма от Джон Чинмън“ и „Съвременен симпозиум“, написал огромно количество либерални политически статии. Там идваше Сантаяна, който завинаги бе напуснал Харвард и се бе установил в Европа. Самият Ръсел беше забавен събеседник. Разказваше интересни неща за приятелите си Джоузеф Конрад и Джон Голзуърди.

Тримата най-значителни преподаватели по нравствени науки, с които се запознах и които бяха приятели още от Тринити Коледж, бяха известни като „лудите от Тринити“. Човек никога не можеше да ги сбърка. Единственият начин да се опише Бъртранд Ръсел, е да го оприличиш на Лудия Шапкар^[5]. Винаги е бил изискан и аристократичен Луд Шапкар и сега е Шапкар, но вече беловлас. Според мен карикатурата на Тениъл доказва верния усет на художника, макар че са ми казвали, че оригиналното описание на Луис Карол напълно съвпада с Таниеловия образ на Шапкаря от Оксфорд. Мак Тагарт, хегелианец, приличаше досущ на доктор Коджър от книгата на Уелс „Новият Макиавели“ — имаше меки ръце и невинен, дремещ вид. Третият от групичката д-р Дж. Е. Мур бе най-странен. Дрехите му вечно бяха посипани с тебеширен прах, шапката бе или парцалива или изобщо липсваше, а косата му представляваше истинска джунгла, не познала гребена. Д-р Мур не можеше да й помогне, нито да я приглади с обичайния жест, нервно да прокарва ръката си през нея. Много често отиваше на лекция само по чехли, а между тях и панталоните му (винаги с няколко инча по-къси от нормалното) се откриваха смъкнати бели чорапи. Имаше странния навик, вместо да подчертае думите, на които искаше да обърне вниманието ни, да прокарва тебеширена линия през тях. Неговите забележки по време на философските дискусии бяха винаги унищожителни, но ги изговаряше с усмивка и невъзмутимо:

— Е, хайде де, не можете да очаквате, че човек, който е с ума си, ще поддържа такова гледище!

Поне веднъж на всяко събиране на Клуба за нравствени науки докарваше до сълзи мис Е. Е. Джоунс. И въпреки това, когато му представих своята работа за преценка, той се държа внимателно и приятелски.

Сред преподавателите съществуваше мълчалива надпревара за ярка индивидуалност, която се превръщаше в състезание по ексцентричност. Някои от приятелите ми от Кеймбридж по-късно споделиха с мен, че наблюдавайки странностите ми, са мислели, че нарочно съм се държал по-особено, за да спечеля одобрението на доновете. Така или иначе, фактите са налице; и докато съм убеден, че маниерността на Ръсел (която бе едва забележима) се дължеше на аристократичния му произход, повече от сигурен съм, че немарливостта на Мур и академичната непрактичност на Мактагърт бяха много внимателно изработени.

По време на семестъра се запознах с доста хора и полицата над камината у дома бе покрита с покани за дискусии от разни клубове. Приятели на мистър Зангвил, живеещи на близо петнадесет мили от дома, ме поканиха веднъж на гости. Пристигнах у тях изтощен и потънал в прах, тъй като бях изминал цялото разстояние пеш. Общо взето, към края на семестъра вече бях намерил своето място в живота на Кеймбридж. Усещах дори известна привързаност към новата си среда.

През по-голяма част от времето обаче физически никак не се чувствувах добре. Вярно, че хазяйката ми получаваше от мен твърде малко, но това не извиняваше недоварените моркови и невъзможното за вкусване брюкселско зеле, което ми поднасяше като вегетарианска кухня. Опитвах се да си дояждам с някоя и друга таблетка шоколад, който купувах срещу няколко пенита, но въпреки това непрекъснато гладувах.

През свободните си часове, а те никак не бяха малко, Съюзът и неговата библиотека бяха моето спасение. Членството ми в Харвардския съюз улесни достъпа ми до съответната организация в Кеймбридж и дори взех участие в един-два от прочутите дебати на незавършилите още студенти. Нещо повече, няколко приятели ме канеха на вечеря в Съюза и по този начин се запознах и с удоволствията на един английски клуб.

Средата в Кеймбридж се оказа много по-благосклонна към мен от тази в Харвард. В Кеймбридж интелектът бе поставен над всичко. Престорената незаинтересованост към интелектуалните проблеми, която представлява sine qua non^[6] в живота на всеки уважаващ себе си учен от Харвард, в Кеймбридж е само условност и забавна игра, при която, докато си скрит от чужди погледи, работиш колкото можеш по-усилено, а в същото време се преструваш, че си безразличен. В Харвард винаги са мразели ексцентриците и индивидуалистите, докато в Кеймбридж, както вече казах, чудачествата се ценят твърде високо и, който не притежава никакви особености, се старае да си измисли някакви поне за пред хората.

Ето защо, когато през декември се отправих към Мюнхен, за да прекарам Коледа със семейството си, бях и по-щастлив и се чувствувах мъж повече от всеки друг път. Пътуването бе за мен истинско удоволствие. До бреговете на Европа пристигнахме благополучно и когато на зазоряване в далечината проблеснаха светлините на Хук ван Холанд^[7], аз отдавна вече бях на крак и с нетърпение очаквах влизането в пристанището. Приятно се изненадах от звученето на холандския език в устата на носачите. Закусих в просторната и празна зала на гарата, където стъпките ми самотно отекваха и когато слънцето се издигна над хоризонта, вече бях на път за Ротердам. И до днес не мога да си обясня как успях с помощта на английски, лош немски, че и с жестове да кажа на носача да откара на количка куфарите ми през града до другата гара, но скоро се озовах в неудобно третокласно купе за Кьолн. Всички прозорци бяха херметически затворени, а наоколо ми освен търговци и тютюнев дим не се виждаше нищо друго.

В Кьолн пристигнах рано сутринта и отседнах в много евтин хотел, който като си помисля сега, е бил просто общежитие за келнери. Нямаше никакъв влак, с който да отпътувам за Мюнхен същия ден, и реших да се поразходя из града и да се опитам да възстановя спомените си от предишното ми посещение тук преди единадесет години. Открих, че не съм забравил много работи, например: гарата, моста, катедралата.

На следващия ден тръгнах за Мюнхен. Възхищавах се на всичко, което виждах по пътя, като се започне от горите, покрити тук-там със сняг, и селските гари, напомнящи ми илюстрациите към игрите конструктори, с които се забавлявах като дете. Познанията ми по немски бяха все още твърде оскъдни, за да поддържам някакъв разговор със спътниците си, затова повечето време прекарах пред прозореца. Пейзажите по течението на Рейн събудиха много от впечатленията, запечатали се в съзнанието ми от времето, когато минах по този път като момче; гористите склонове на Франкония с нищо не ми напомняха за Уайт Маунтънс.

На гарата в Мюнхен ме посрещна цялото ми семейство и всички заедно се отправихме към апартамента, който те бяха наели в твърде старомодна, но централна сграда на града. Жилищни блокове в Америка отдавна се строяха, но до момента аз лично никога не бях живял в такъв апартамент. Родителите ми не бяха възхитени от живота в подобно жилище. Свикнал бях да смятам живота в градски апартамент като истинско нещастие за хората, принудени да се примирят с него. Фактът, че хазайката ни не говореше английски и че майка ми никак не се чувствуваше сигурна в своя немски, ни най-малко не улесняваше нещата.

Почти целия си ден татко прекарваше в Националната библиотека. Далеч от библиотеката на Харвард, където благодарение на дългогодишния си опит познаваше мястото на всяка нужна книга и можеше да получи каквото поиска, тук, поради обичайните размествания на книгите по стелажите, както и отвратителният начин на описание, разпространен извън Съединените щати, работата му вървеше мудно. Още повече бе разочарован, че името Лео Винер не е така добре познато на европейските му колеги, както той бе очаквал, и имаше съвсем малко лични контакти с тях или изобщо никакви. В известен смисъл това трябваше да се очаква, защото татко работеше по много индивидуален метод; нито за миг не се колебаеше да възрази категорично на колегите си, а и статиите му бяха резки, което европейските учени възприемаха като предизвикателство към самите тях. По онова време Германия бе йерархично общество — най-долу бе работникът, а кайзерът бе на върха; в общата схема академичните среди имаха своя йерархична стълбица. За чужденеца, без определено място в тази стълбица, дръзнал да се опълчи срещу цяла школа от германски Geheimrats^[8] бе нечуван скандал. Баща ми, който бе изключително чувствителен човек, веднага усети атмосферата, в която бе попаднал.

До отиването в Мюнхен татко бе голям почитател на културата и образователната система в Германия. Макар да не беше съгласен с милитаризма и бюрократизма, настъпили в страната след неговата младост, в основата си той бе немски либерал от средата на миналия век. Руският толстоизъм у него вървеше редом с немското влияние, играло немалка роля в развитието му, и двете неща не си пречеха. От много време той бе мечтал за дните, когато ще се върне в Германия и ще бъде приет като голям учен. Когато го отблъснаха или по-скоро не го приеха, дълго лелеяният му копнеж се превърна в омраза, горчива, както може да бъде само омразата на загубената любов.

Сестрите ми бяха настанени в подходящи училища. Не мога да си спомня вече благодарение на какви промени бе решено Констънс вместо да се занимава с музика и живопис да посещава училище за промишлено изкуство. Бърта бе записана в модното за времето си училище за момичета Jnstitute Savaete, където добре се справяше и успешно навлизаше в атмосферата на Германия. Не помня какво разрешение бе намерено за Фриц.

Сега вече бях достатъчно възрастен, за да може татко да ме приеме като свой приятел и събеседник. Заедно посещавахме различни лекции и срещи в бирарии, където се обсъждаха интересни проблеми. Спомням си дори едно събиране за международния мир и разбирателство, където чухме и прочутия ихтиолог и ректор на Станфордския университет Дейвид Стар Джордън. Пиех чашата си с бира и се чувствувах съвсем като мъж сред немските студенти. Често родителите ми излизаха вечер и ходеха в Плетцъл и други кабарета, а понякога взимаха и мен. Със сестрите си ходех на кино, в исторически музеи и увеселителни паркове. Най-голямо удоволствие ми доставяше Дойчес Музеум, за наука, техника и индустрия. Част от експозициите бяха исторически и старомодни, той обаче бе единственият музей в света, където се демонстрираха научни експерименти и посетителят можеше да ги извършва сам, като завърта разни копчета и дърпа различни връвчици. Сред пазачите имаше чудесни старци, готови да предложат всеки миг услугите си и да ти покажат някои специални подробности, които не се демонстрират на обикновената публика. Особено добре съм запомнил един от тях, той знаеше няколко английски думи и говореше с чудесен баварски акцент.

Дойчес Музеум притежаваше прекрасна научна библиотека; там усилено четях най-различни книги, които Ръсел ми бе препоръчал. Между тях си спомням оригиналните трудове на Айнщайн. Вече казах, че Ръсел бе първият философ, признал изключителната важност на труда на Айнщайн, който създаде през онази annus mirablis 1905 и където бе описал теорията на вероятностите, бе решил проблема за Брауновото движение и бе развил квантовата теория на фотоелектричеството.

Друго голямо удоволствие за мен бяха посещенията ми в Английската градина, дори сега през зимата, когато бе покрита със сняг. Спомням си кънкьорите по езерото край Китайската пагода. Тогава не знаех, че проектът за нея създал американец от Уобърн, щата Масачузетс — великият и начумерен Бенджамин Томпсън, граф Ръмфорд и ковчежник на Бенедикт Арнолд.

През януари се върнах в Кеймбридж. Продължавах да се чувствувам по-добре и по-малко самотен в града. Времето си, както и преди, разпределях между математиката и философията, а започнах да пиша и втора статия за философското дружество в Кеймбридж. Този път се опитах да използувам езика на „Principia Mathematica“, за да опиша серия от свойства, незасегнати от Уайтхед и Ръсел, подобни на онези, които срещаме в пирамидата на цветовете и чиито поредици не са безкрайно продължими в двете посоки. По моему логично бе да приложа размерни системи при наличието на прагове между отделните наблюдения, с едва различими разлики. В статията използувах някои идеи, близки до тези на професор Уайтхед, който по същото време работеше в Лондонския университет и съвсем наскоро бе приложил нов метод за дефиниране на логическите понятия като комбинация на обектите на една първоначална система, непритежаваща характерни свойства, различни от тези на елементите от аксиоматичната система. Писах на професор Уайтхед и го помолих за среща. Посетих го в дома му в Челси, където се срещнах и с цялото му семейство. Тогава не можех да предположа, че след продължителна работа като професор в Харвардския университет Уайтхед ще се установи до нашия дом и че аз самият ще стана, макар и не твърде способен ученик по алпинизъм на дъщеря му; ще скитам с нея сред зъберите на Блу Хилс и каменоломните Куинси.

Имах намерение да завърша годината в Кеймбридж, но разбрах, че Ръсел е поканен в Харвард за втория, майския семестър и трябва напразно да стоя в Кеймбридж. Вслушвайки се в съвета му, реших да завърша учебната година в Гьотинген като ученик на Хилберт и Ландау^[9]. Върнах се в Мюнхен за ваканцията преди последния семестър. Татко вече бе отпътувал за Съединените щати и там утешаваше самотата си в компанията на двама свои по-млади колеги от катедрата по немски език, но мама с останалата част от семейството бе останала в Мюнхен.

През същата година бях прочел, че Харвардският университет ще раздаде няколко награди за есета, написани от студенти и специализанти. Отговарях на поставените условия и се представих с едно есе с твърде скептичен дух. Нарекох го „Най-висшето благо“. То представляваше опровержение или по-скоро отричане на всички абсолютни стандарти на етиката. Бартлет не се изказа много добре за него, нито като композиция, нито като философска творба, но така или иначе, с него спечелих награда. Сигурен съм, че сър Фредерик все още гледа на моето постижение като на грешка на Харвард.

Отпътуването ми от Англия бе помрачено от изключително неприятен епизод с моята хазайка. Когато татко се бе уговарял с нея, сигурно е имал предвид само един семестър или дори по-малко от семестър. Семестърът в Кеймбридж обаче трае по-дълго от официално обявения срок, което налага студентите да са в града, ето защо договорите за квартирите е трябвало да се правят за по-дълъг период. Тъй като вторият семестър се проточи, хазайката ми настояваше да си получи парите за допълнителния престой. В началото тя изискваше, после започна да настоява и накрая премина към обиди. Отвръщах й със същото, с което само влошавах положението. Някои от приятелите ми, още не завършили студенти, предложиха да направим в къщата малка революция и да изпочупим някои мебели. Вярно че бях глупав, но не дотам, че да се съглася с тях. Когато се опитах да изнеса на гръб един от куфарите си, хазайката скри другия, а когато помолих полицията да ми помогне да възвърна собствеността си, оттам ми отговориха, че въпросът бил граждански и че те нямат нищо общо с това.

Бях живял срещу минимален наем и в крайна сметка се реших да платя, за да си получа обратно куфара, но парите, които ми останаха, нямаше да стигнат за пътуването ми до Мюнхен. Взех малък заем от портиера на Съюза. Умирах от срам и поисках прекалено малка сума, в резултат на което във влака за Мюнхен трябваше да избирам дали да си купя сандвич със сирене за закуска или за обяд. Вече не помня на кое от двете се спрях. Когато слязох на Мюнхенската гара, в джоба ми нямаше нито монета. За щастие таксата за багаж се плащаше при получаване на багажа, оставих куфарите си на гарата и отидох пеш до квартирата на родителите ми.

Там нещата също не бяха розови. Тлеещият скандал между хазайката и майка ми бе избухнал в истински „пожар“, след като го нямаше татко да успокоява духовете с неговия немски. Мама започна да търси квартира и след много усилия успяхме да намерим няколко стаи в покрайнините на града, съвсем близо до северния край на Английската градина. Там бяхме в пълно спокойствие.