Норберт Винер
Аз бях вундеркинд (13)

XII
Проблеми и смутове

(Лято, 1911)

Лятната ваканция прекарахме в селска къща, недалеч от Бридж Уотър, щата Ню Хампшър. В съседство се издигаше не много висока планина и тъй като по таткова преценка склоновете бяха прекалено каменисти и оформени пътеки почти нямаше, не ми разрешаваха да правя излети. Скитах се из околността и търсех летни лагери, в които да поработя като учител и да спечеля малко пари, а заедно с това да си намеря подходяща компания, но никъде не приеха услугите ми. Заех се да събирам сено, но се разболях, защото се оказа, че съм силно алергичен към прахта на изсушените треви. Препрочитах стари броеве на „Харпърс Магазин“, „Скрибнърс Магазин“ и „Сенчъри“ и мечтаех за началото на семестъра, когато ще мога да се отърва от скуката, царяща във всяко семейство, чиито членове рядко се разделят.

Въпреки недостатъците ми революционните образователни теории на татко се бяха потвърдили в мое лице. Навлязъл бях в света на умствения труд. Скоро стана ясно, че макар сестрите ми да са извънредно умни, не постигат същите резултати, каквито татко постигаше с мен. А от друга страна, сякаш и баща ми не очакваше много от тях. Сигурно защото ги жалеше, че са момичета, и мислеше, че не могат да издържат суровата дисциплина, на която бях подложен аз.

Родителите ни бяха предопределили съдбата на децата си предварително. За Констънс бяха отредили артистична кариера и тя се занимаваше с рисуване, музика и литература. За да не се появят противоречия, никой друг от нас не бе допуснат до изкуството.

Ето как Констънс, а по-късно и Бърта останаха встрани от сферата на умствения труд, където бях въведен аз. В някои моменти им завиждах за леката съдба и често пъти си мислех, че е истинска привилегия да си момиче и да не си принуден да се бориш с трудностите, съпътствуващи тежката умствена работа и неизменната самота в един свят, който чувствувах, че е враждебен към мен.

Случаят с брат ми Фриц бе съвсем друг. Бях вече студент в Харвард, когато той порасна достатъчно, за да започне да учи. Родителите ми бяха решили и той като мен да поеме пътя на учен. За Фриц не важаха намалените изисквания към слабия пол и образователните методи на баща ми трябваше отново да бъдат приложени с цялата им сила. Татко неколкократно бе повтарял, че успехът ми, ако изобщо може да се говори за истински успех, е не толкова резултат на собствените ми способности, колкото на неговата система. Това той бе изтъкнал в редица статии и интервюта. Според баща ми аз съм бил съвсем посредствено момче, достигнало високо ниво само и единствено благодарение на щастието да бъда негов ученик. Написани с неизтриваемото печатарско мастило, тези негови твърдения оказваха пагубно въздействие върху мен, защото заявяваха пред обществеността, че неуспехите ми са мое дело, а успехите — дело на баща ми.

Сега, когато брат ми трябваше да тръгне на училище, се появи втори Винер — кандидат за слава и признание, който трябваше да стане ново доказателство за теориите на баща ми. Неизбежно бе татко да се опита да повтори пред Обществото всичко, което почти бе постигнал с мен, чрез образованието на по-малкия си син. Естествено, предположението за бъдещия успех на Фриц бе предизвикателство към мен и едва ли не целеше да понижи високото ми самочувствие и да увеличи авторитета на баща ми.

Никога не се съгласих с преценката на татко за посредствените ми възможности, която по моему той изтъкваше, за да не се възгордея твърде и да не се откроя прекалено на фона на семейството. Не беше справедливо предварително да се реши, че Фриц може да постигне постигнатото от мен. Татко бе пропуснал нещо много важно: макар да бях трудно и нервно момче, бях надарен с голяма издръжливост и можех да понеса наказания, които едно средно нормално дете трудно би издържало без това да му навреди. И тъй като брат ми от самото начало се оказа крехко дете, способно, но не изключително, новосъздадената обстановка криеше опасности.

Препирните за образованието на Фриц продължиха повече от двадесет години. Смятах, пък и не го криех, че не е справедливо да му се приписват несъществуващи качества, за да се изравнят двете блюда на везните, на които бяхме поставени той и аз. Също така неприятно ми беше, че вече шестнадесетгодишен, насила ми възложиха ролята на наставник и гувернантка на по-малкия ми брат. Всяка сутрин преди изпълнения ми с усилен труд ден, трябваше да го водя до забавачката. От мен, тромавия започнал да възмъжава юноша, очакваха да стана подходяща компания за петгодишното братче. Единадесетте години разлика между нас се оказа фатална. Когато аз бях на шестнадесет, той бе на пет; когато навърших двадесет и пет — той все още нямаше четиринадесет.

В защита на очакванията на родителите ми да се грижа за Фриц не бива да се забравя, че светът бързо се променяше дори през периода преди Първата световна война, когато аз раснах. Когато аз и по-голямата от сестрите ми бяхме деца, дори относителната бедност на нашето семейство не пречеше да има в къщи две домашни помощнички за мама — едната готвеше, а другата беше обикновено някоя добра гувернантка. С настъпването на новия век намаля притокът на емигранти, които работеха като домашни прислужници, и заплащането на този род труд стана много високо. Дори повишеното материално благосъстояние на нашето семейство не можа да компенсира разликата. Ето защо грижата за по-малките деца се падна на по-големите.

Поглеждайки сега назад към онези дни, не мога да обвиня родителите си, че са ме натоварили с отговорност, която сами те с готовност бяха изпълнявали за по-големите си деца, и въпреки това на времето тази задача ми се струваше несправедлива. Задълженията ми към Фриц бяха съвършено лишени от власт и действувах само като подставено лице. Фриц беше страшно досаден по време на заниманията ни и ако взимах някакви, колкото и меки мерки, да го накарам да се държи както трябва, той веднага се оплакваше на някого от възрастните. Всяка предприета от мен стъпка бе според тях непростима. При това аз бях объркан, социално неприспособил се юноша, който дори според най-претоварените програми години наред бе работил прекалено много и се нуждаеше от всеки свободен миг, за да го посвети на търсене на контакти и начини на поведение.

И нищо чудно, че моите приятели — момчета или момичета, мъже или жени — бяха преценявани преди всичко според желанието им да приемат Фриц или не и чак тогава идваха личните им качества. Това също ми се струваше нечестно. Не може да се иска от един млад човек да ти стане приятел, ако по петите ти вечно се мъкне някое хлапе, пред което на всичко отгоре нямаш авторитет и то усеща това. Ето защо има много обяснения, ако не извинения, че често пъти бях остър и макар и рядко — жесток с брат ми. Иронията и сарказмът са оръжията на онези, които не разполагат с други оръжия, и тъкмо тях никак не пестях. И без това трудната ситуация ставаше все по-трудна.

Носех до известна степен отговорност за обучението на Фриц, но нямах никакви права над него. Той бързо придоби речник на човек, занимаващ се с умствен труд, въпреки че далеч не разбираше всичко което бърбореше. В негласното съревнование между членовете на семейството ни Фриц се включваше, като задаваше въпроси на висок научен стил, чиито отговори в повечето случаи не само че не разбираше, но много често и не го интересуваха. Бях длъжен подробно да отговарям на запитванията му, дори ако той очевидно вече не ме слуша и си мисли за нещо свое. По време на представление в театъра, щом Фриц решеше да демонстрира интелигентност, бях длъжен да отговарям на запитванията му, без дори да имам време да размисля върху нещата, които предпочитах да обсъждам с връстниците си.

С всичко казано дотук аз, разбира се, направих скок във времето и разказах факти, които представляваха постоянна мъка в семейните ни отношения. През по-голяма част от този период живеех у дома, първо, защото бях непълнолетен, а после, защото със спечеленото от мен допринасях за семейния бюджет. С право можете да попитате защо не съм се изнесъл на квартира някъде в Кеймбридж например. Неведнъж ми се искаше да го сторя и много пъти родителите ми намекваха, че ако продължавам да се държа така, и това ще стане. Но майка ми ми даде да разбера, че раздялата ни ще се обърне срещу мен и ще е сигурен знак за моя провал, а и никога вече няма да се възобновят връзките между нас.

През ранното ми детство успяха да ми внушат, че изцяло съм зависим от щедростта на семейството си и че сумите, които внасях в къщи от стипендията си, са само част от компенсацията, която им дължа. По-късно, когато започнах да печеля сам, все още нямах приятели извън семейството. Ето защо, макар да исках да се отделя от семейния кръг, напускането на дома би означавало изгнание в мрака на неизвестното.

Ако продължите да четете тази книга, ще се уверите, че години наред до женитбата ми всяко лято предприемах дълги походи из планините. По-късно екскурзиите замених с пътувания до Европа, и то в повечето случаи бях придружен от сестрите си. Пътешествията внасяха известно разведряване в напрегнатите семейни отношения и особено облекчаваха наложеното ми опекунство над Фриц, затова бяха от жизнено значение за душевното ми равновесие. Така или иначе, родителите ми правеха всичко възможно да ме накарат да взимам и момчето със себе си по време на екскурзиите в планината. Намирах го за несправедливо и аз за нищо на света не исках да се подчиня.

Случаят с Фриц съвсем не беше единственият, с който твърде патриархалната структура на нашето семейство ме разстройваше. Някога, когато още бях дете, татко ми предложи да ми помогне в събирането на колекция от животни и растения от околностите на Олд Мил Фарм и дори предложи да прекарваме по-голямата част от свободното си време в подреждане на материали за сбирката. Веднъж, когато двамата с Констънс вече бяхме поотраснали, сподели с нас намерението си да посвети остатъка от живота си на ръководството на училище за деца, в което ще се преподава според неговите принципи на обучение и в което ние с Констънс сме щели да бъдем преподаватели. Неведнъж бе говорил и за връщане към романтичните си младежки приключения и ни приканваше да тръгнем с него и да прекосим континента в покрит фургон. Всичките тези проекти бяха достойни за възхищение и показваха все още младежкия му дух и биха били чудесно доказателство за родителска обич във всяко друго семейство, в което родителският контрол не бе така строг. Но в нашия случай те представляваха само още една форма на неговия деспотизъм.

Всяко лято се грижехме за разни градини и моя задача бе да плевя, да разреждам аспержи, да бера праскови и т.н. Това бяха приятни занимания и щяха да бъдат още по-приятни, ако не бяха само прояви на режима на синовно робство, на който бях подложен. Бях несръчен, неумел и мързелив; и часове наред, докато работех редом с баща ми навън, тези недостатъци кънтяха безспир в ушите ми. Същото продължава и до днес. Дори сега, когато жизнеността на мускулите ми е намалена от възрастта, неговите укори ми пречат да се впусна в каквато и да е лека градинска работа, която би ми донесла поне малко физически упражнения. Независимо от всичко все някак удържах диктаторския режим на татко да ръководи живота ми през зимата, но не можех да понасям, когато това продължаваше и през лятото — единственото време, през което можех да завържа някое и друго запознанство.

По-късно, след Първата световна война, татко продаде къщата на Спаркс Стрийт като прекалено голяма за семейство, което повече нямаше да се увеличава, и вложи парите си в по-малка и по-стара къща на Бъкингам Стрийт и в ябълкова ферма в градчето Гротън, щата Масачузетс. Сигурно се е надявал, че цялото семейство ще се включи поне по време на беритбата на ябълките, че градината ще осигури прохладно място за почивка на задомените деца и на бъдещите внуци. Планът бе обречен на провал от самото начало. Всеки млад човек, преминал двадесетте, трудно може да се откаже от възможността да се среща с други младежи и да създава приятелства.