Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (9)

Девет

Тролът постави на място и последната факла, след което се обърна към Ший, а люспестата му ръка непрестанно галеше новия нос.

— Много добра магия, вълшебнико Харалд! — каза той, цъкна с език и изтанцува стъпка-две. — Охо-о, Елвагеву, сега ще се влюбиш в мене!

Ший стоеше като вкопан и се опитваше да смели събитията, които като че ли бяха профучали край него. Единственият звук, който все пак успяваше да издаде, беше нещо като силно хълцукане.

След малко усети ръката на Хаймдал на рамото си.

— Добре и правилно беше произнесено това заклинание — похвали го Безсънния. — А и голяма полза би могло да ни донесе. Въпреки това ще те предупредя, вълшебнико, че не е хубаво да лъжеш боговете. Защо когато разговаряхме на Световния кръстопът, ти ми каза, че не си умел в магията?

— О-о-о! — Ший просто не можеше да мисли за друго. — Сигурно защото по природа съм много скромен човек. Не исках да се издокарвам пред един истински бог, господарю.

Сньог се беше впуснал в някакъв безумен танец из целия коридор.

— Хубавичък аз! — пищеше той. — Хубавичък аз!

Ший си помисли, че със или без нос, Сньог беше най-грозното нещо, което беше виждал през живота си. Но като че ли беше напълно излишно да го споменава в дадения момент. Вместо това той попита:

— Какво ще кажеш за предложението да ни изкараш оттук, приятелю Сньог?

Сньог успя да обуздае радостта си точно колкото да изрече:

— Ще направим. Сега отивате в килия. Ще идвам с дрехи и оръжие.

Ший и Хаймдал се спогледаха. Беше им доста трудно да се върнат отново в тясната килия, но им оставаше единствено да вярват на трола, затова се подчиниха.

— Има си хас да излезе, че този люспест рибояд ни е предал! — заговори Хаймдал. — Ако го е направил… — Гласът му затихна очаквателно.

— Все ще измислим какво да направим, ако ни е предал — ухили се Ший. Изумителното му постижение беше издигнало самочувствието му до небесата.

— Малко са нещата, които бих могъл да направя в това свърталище на огнената магия — каза мрачно Хаймдал. — Но вълшебник като теб би могъл да превърне краката му в змии.

— Може би. — Ший още не беше привикнал с мисълта, че именно той измежду всички можеше да прави магия. Това противоречеше на законите на физиката, химията и биологията. Но в такъв случай законите на физиката, химията и биологията просто не бяха в сила в този свят. Неговото заклинание се подчиняваше точно на законите, за които беше говорил доктор Чалмърс. Това бяха основните закони на този свят. Номерът беше, че именно той знаеше за тях. Не някой от местните — били те хора, троли или богове. Съвсем естествено беше заклинанието да е нещо тайнствено за тях, каквото е например изменението на цветовете на химикалите при съединението им за човека, незапознат с химията. Ако само се беше запасил с по-пълни знания за тези закони, вместо да мъкне фенерчета, кибрити и патлаци…

Фалшиво свирукане с уста се вряза в хода на мислите му. Беше Сньог, все още сияещ, понесъл в ръце купчина дрехи и нещо продълговато.

— Ето дрехи, господа! — ухили се тролът, докато израстъците по главата му се гърчеха по начин, който несъмнено сочеше за изключително благоразположение на духа, но накара кожата на Ший да настръхне.

— Ето тук и мечове. Аз носи до отвън, ясно? — Сньог измъкна и парче верига от светъл метал. — Навивате около китките, аз водя. Някой ни спира, аз казвам: отиваме при господаря Сурт.

— Побързай, Харалд! — подкани го Хаймдал, докато Ший се бореше с непознатите дрехи. — Все още има надежда, макар и нищожна, да успеем да стигнем при останалите аси, преди да са предали меча ми.

Най-накрая Ший се облече. Двамата с Хаймдал се овързаха последователно в края и средата на веригата, докато Сньог подпъхна другия й край под колана си и ги поведе важно с по един огромен меч във всяка ръка. По размери те бяха колкото хундингсбана, но с обикновени ефеси и ръждиви остриета. Тролът ги носеше без видимо усилие.

Сньог отвори вратата в края на тъмницата.

— Сега вече млък! — обясни той. — Аз казвам, водя ви при Сурт. Гледате надолу: вие много измъчвани.

Един от затворниците тихо подвикна след тях:

— Късмет, приятели! И не ни забравяйте.

След това тримата излязоха и провлачиха крака в мрака на тунела пред тях. Ший прегърби рамене и придаде на лицето си възможно най-страдалческото изражение.

Минаха покрай някаква ниша в стената на тунела, в която се бяха разположили четирима троли. Бяха подпрели тризъбците си на стената и играеха чифт-тек с пръсти. Единият от тях се изправи и подвикна нещо на тролски. Сньог също му отговори на родния си език, като добави на старонорвежки:

— Господар Сурт поръчал.

Тролът го изгледа подозрително.

— Един пазач недостатъчно. Може избягат.

Сньог разтърси веригата.

— От това не. Омагьосана верига. Гойн алмсорг тхджалма.

Тролът, изглежда, се успокои от обяснението и се върна на мястото си. Тримата продължиха в мрака покрай някакво огромно помещение, издълбано в скалата и изпълнено с мрачно червена светлина и движение. Ший подскочи. Някой — вероятно мъж, ако се съдеше по гласа — нададе продължителен писък, който премина в крясъци „Не-е… недейте… Не-е!…“ От това, което ставаше вътре, не се виждаше много, но и беглият поглед беше напълно достатъчен, за да му спре сърцето на човек.

Тунелът завършваше с тераса, под която се простираше езеро от разтопена лава. Там седеше великан с един от пламтящите мечове в ръка. Когато вдигна поглед към тях, Ший забеляза, че очите му едва се виждаха сред гъсталака от вежди.

Сньог каза:

— Затворници за господаря Сурт. Заповеди.

Великанът се втренчи в тях.

— Я, ама ти не си ли тролът Сньог? Какво е станало с нослето ти?

— Помолих се на старицата от Желязната гора и тя ми го смали — ухили се Сньог.

— Добре, предполагам, че всичко е наред.

Докато минаваха, великанът подложи крак на Ший, който се спъна лошо и едва не умря от страх, че ще падне в лавата. Великанът протътна неизбежното: „Хо-хо-хо!“

— Внимавай! — сопна му се Сньог. — Ти буташ затворници вътре, Сурт бута тебе вътре.

— Хо-хо-хо! Разкарай се, Люспоглавецо, преди да съм напъхал тебе вътре.

Ший стана и хвърли на великана поглед, който би разтопил олово от двайсет крачки. Ако можеше да запомни лицето му и когато му се отдадеше случай… Но какви бяха тези щуротии. Внимавай, Ший, не си пълни главата с глупости!

От терасата влязоха в друг тунел. Отначало той се спускаше, след това се изравняваше на местата, където се свързваше с други подобни тунели. Сньог налучкваше пътя си без колебание. Започна да се чува засилващо се страховито думкане, докато най-накрая не минаха покрай входа на нещо като оръжейна работилница. Невъзможно беше да се различат очертанията на огромното помещение, осветявано единствено от червените отблясъци на пещите, пред които притичваха човечета, черни и лъскави като катранени фигурки. Хаймдал прошепна:

— Това трябва да са черните джуджета от Сварталхайм, където не е стъпвал нито божествен, нито човешки крак.

Продължиха нататък — нагоре, надясно, наляво. В тунела пред тях изведнъж заблестя ярка светлина, сякаш иззад завоя всеки миг щеше да изскочи влак. Дочуха се стъпките на тежки нозе. От завоя изскочи колона от отвратителни великани, всеки от които стискаше в ръка пламтящ меч и маршируваше като сомнамбул, без да поглежда встрани. Тримата бегълци се долепиха до стената, докато отмине колоната. Воня изпълни тунела. Последният великан се откъсна от другарите си и се обърна.

— Затворници за господаря Сурт… — обясни Сньог.

Великанът кимна, прочисти си гърлото и се изхрачи. Ший беше улучен точно във врата. Успя да потисне гаденето и се избърса с края на плаща си, а великанът тръгна да догонва колоната щастливо ухилен.

Вече се намираха в горната част на крепостта и се придвижваха сред гъсти гори от подпорни колони. Сньог изостави своята наперена крачка, постави пръст на устните си и започна да се плъзга тихо от колона до колона. Заплашителни стъпки на великани се разнесоха съвсем наблизо. Тримата се скриха в триъгълната сянка, хвърляна от една колона. Стъпките приближиха, спряха точно от другата страна на колоната и тримата бегълци затаиха дъх. Чуха как великанът се изхрачи и изплю, както и тихото „шльоп“ върху пода. Стъпките се отдалечиха.

— Дайте ми верига — прошепна Сньог.

Той я нави на плътно кълбо и ги поведе, пристъпвайки на пръсти из нов лабиринт от входове и тунели.

— Оттук… — прошепна отново той след няколко минути. — Чакаме, докато тунел освободен. После тръгва аз и кара великан лови. После вие бяга бързо. После — ссссст! Лягай долу на под, бързо!

Те се проснаха на мига, притиснати до стената. Ший усети как подът започна да вибрира под него, съобщавайки за приближаващи невидими великани. Стъпките се усещаха все по-ясно и по-ясно… ето ги вече до тях… Ший беше готов да се закълне, че в този момент всичко беше заглушено от биенето на собственото му сърце. Той затвори очи. Някакъв от великаните загъгна тежко:

— И, значи, викам му аз: и к’во, значи, кат’ няма сила. А той ми вика… — Великаните отминаха заедно с останалата част от историята.

Тримата скочиха и се изнесоха на пръсти. Сньог им направи знак да спрат и се подаде иззад ъгъла. Ший разпозна коридора, през който бяха влезли… преди колко време? Сньог надзърна още веднъж, обърна се и подаде единия меч на Ший, а другия на Хаймдал.

— Когато великан подгони мен — прошепна той, — бягаш, бягаш много бързо. Навън тъмно. Скривате се.

— А как ще ни откриеш? — попита Ший.

Усмивката на Сньог блесна в мрака.

— Няма значение. Откривам ви винаги. Можеш обзалагаш.

След това тръгна.

 

 

Ший и Хаймдал чакаха. Чуха дрезгавия вик на часовия и спокойния отговор на Сньог. След това издрънча верига, последвана от ужасяващ рев: „Защо бе, малък гаден…“ В мрака се разнесоха бързи стъпки и ругатни.

Ший и Хаймдал се втурнаха към входната порта и се измъкнаха през полуотвореното й крило. Навън беше по-тъмно, отколкото в корема на крава. Изключение правеха убито червените проблясъци, процеждащи се под струите пара, свистящи над процепите в конусите.

Тръгнаха напред и встрани. Поне Ший нямаше никаква представа за посоката, в която вървяха. По-късно щяха да имат достатъчно време да обсъждат посоките. Наложи им се да вървят, вместо да тичат, дори и след като очите им привикнаха с мрака. Но и тогава едва се предпазиха от две лоши падания по невероятно разкривената повърхност на скалата.

Огромният конус на Суртовата крепост се сля с мрака зад гърба им. След малко в тъмнината се чу тихо подсвирване и бегълците доловиха определено рибната телесна миризма на Сньог. Тролът се движеше леко и сигурно като котка. Той изцъка с език:

— Ударил великана с верига по носа. Трябвало видите лице. Хи-хи-хи!

— Къде ни водиш, троле? — попита Хаймдал.

— А вие закъде тръгнали?

Хаймдал се замисли.

— Най-добре ще е да отидем в къщата на Свер, на Световния кръстопът. Ако не става, тогава при дверите на Ада, където се надявам да заваря Странника. Той рано или късно ще трябва да узнае всичко, което сме видели. Дотам е две седмици път пеша, но ако успея да се добера до някое високо и студено място, бих могъл да извикам коня си Златен Връх.

— Внимавай! — предупреди внезапно Сньог. — Идат великани!

Блещукащи жълти светлини проблеснаха над пластовете вкаменена лава. Сньог изчезна в сенките, докато Ший и Хаймдал се притиснаха до ръба на дига, естествено образувала се край потока лава. Чуха думкането на огромните крака върху базалта. Сенките свърнаха в тяхната посока и насочиха лъчите на огнените си мечове. Единият от великаните се провикна дрезгаво:

— Ей, този участък тук е много насечен. Има джобове да скриеш петдесет затворници.

— Добре де, добре! — отвърна му друг глас. — Май ще трябва да се ровим тук цяла нощ. Мисля си, че не са свърнали в тая посока.

— Не ти се полага да мислиш — отсече някъде по-наблизо първият глас. — Ей, Раки!

— Тука съм! — отвърна басово трети великан от по-далечно разстояние.

— Не се отдалечавай много! — разпореди първият.

— Ама другите вече не се виждат! — оплака се от мястото си Раки.

— Това няма значение. Ние ще се държим заедно, пък… Оу! — Последното беше вик, съпроводен с шум от падане и търкаляне. — Ако изловим тия отрепки, тройно ще си платят!

 

 

Светлината от меча на най-близкия великан започна да става все по-силна и приближаваше към бегълците метър след метър. Те притиснаха гръб към дигата с такава сила, сякаш се готвеха да минат през нея. Метър след метър…

Великанът вече се очертаваше ясно върху дигата. Стиснал в ръка своя меч, той внимателно оглеждаше всичко, като осветяваше всяка отделна ниша под краката си. Светлината приближаваше. Приближаваше. Тя бръсна върховете на обувките на Ший, а след това освети златната коса на Хаймдал.

— Ей — прогърмя Великанът с плътния си като корабна сирена бас, — Раки! Рандвер! Пипнах ги! Идвайте бързо.

Той се втурна към тях. В същото време зад гърба им се чу тупване и най-близкият от другите двама изникна от нищото, развъртял меча в кръг над главата си.

— Заеми се с онзи, вълшебнико! — разпореди се Хаймдал, посочвайки с меча си първия великан, който прескочи с лекота дигата и се устреми да се присъедини към втория.

Ший вдигна огромното си оръжие с две ръце. Просто беше невъзможно да се фехтува с подобна върлина. Беше безнадеждно. Но той не изпитваше страх — цял бог му беше свидетел, че не беше изплашен! Какво пък, по дяволите?! Великанът нададе рев и се втурна, завъртял огнения меч над главата си в позиция осем, готов да среже от горе до долу жалкото човече само с един удар.

Ший вдигна масивното си оръжие в опит да парира насочения надолу удар. Така и не разбра как, но в този миг мечът стана по-лек и от бастунче в лунапарк. Остриетата се срещнаха. Сред сърцераздирателен звън на метал острието на Ший разсече огнения меч на великана, като върхът прелетя над главата му и избухна в пламъци в храсталака зад гърба му. Без особено усилие от страна на Ший огромното острие в ръцете му направи „стоп-атак ан карт“ и потъна в гръкляна на чудовището. Великанът се стовари на земята с гъргорещ вик.

Ший се озърна наоколо. Край ръба на дигата Хаймдал се беше заел здраво със съперника си и мечовете им проблясваха в мрака със звън, но в спора им се готвеше да се намеси третият великан. Ший се покатери върху дигата и се затича към него, като с изненада откри, че крещеше с пълно гърло.

Великанът промени първоначалните си намерения и в следващия миг вече тичаше срещу Харолд. Ший лесно парира първия сечащ удар в кварта. Великанът се колебаеше, без да знае какво да предприеме. Ший съзря в това своя шанс и захвана двете остриета с извъртане в октава. С напад мечът на великана беше отблъснат обратно към неговия собственик, докато върхът на огромния меч на Ший се заби с такава сила в стомаха на противника, че самият той едва избегна падането върху агонизиращото тяло на чудовището.

— Хо-хо-хо! — разсмя се гръмогласно Хаймдал. Той беше застанал върху тялото на победения си съперник. На светлината на падналите встрани огнени мечове по него се очертаваха страховити тъмночервени разрези. — През червата! Никога не съм виждал мъж, който да използва меча като копие и да мушка, а не да сече. Да го стовари чукът на Тор, Рапоне Харалд, никога не съм очаквал да видя нещо толкова добро от ръцете на човек като теб! Виждал съм къде-къде по-лоши неща от хората, които зоват себе си берсерки и герои. — Той отново се разсмя, подхвърли меча си във въздуха и го улови за дръжката. — Със сигурност си добре дошъл под моите знамена, когато настъпи Времето. Макар в края на краищата да не си направил нещо особено, като се има предвид мечът, който държиш.

Огромният меч беше станал отново много тежък и Ший го държеше сведен към земята.

— Изглежда ми като най-обикновен меч — каза той.

— Как ли пък не. Това е омагьосаният меч, непобедимият хундингсбана на Фрейр, който един ден ще донесе смъртта на Сурт. Да! Боговете и хората ще възславят този ден, тъй като и последното от бойните оръжия на асите е възстановено! Но сега трябва да вървим. Сньог!

— Тук! — обади се тролът, измъквайки се от туфа папрати. — Забравил да казва. Направил тролска магия на толкова лъскав меч, да не казва на великани къде сме. Изчисти се и лъсне след ден или два.

— Можеш ли да ни посочиш някоя висока и студена планина наблизо? — попита Хаймдал.

— Има една… о, много мили север. Наричана Стейнбьорг. Три дена ходене.

— Надали може да мине за добра новина… — каза Хаймдал. — Вече е седмата нощ, откак Тор си поигра с великаните от Йотунхайм. Ако отброяваме по продължителността на пътуването и престоя в тъмницата, утре Странника би трябвало да е пред дверите на Ада. Трябва да го търсим там. Много неща зависят от пътуването му.

Ший се размисли трескаво. След като знаеше достатъчно, за да бъде вълшебник, защо пък да не използва знанията си?

— Къде мога да намеря метли с дръжки? — попита той.

— Метли с дръжки ли? Странни са желанията ти, вълшебнико от други светове — отбеляза Хаймдал.

— За какво на тебе? — попита Сньог.

— Искам да направя един магически номер.

Сньог се замисли.

— Къщата на роба, две мили на изток, може би метли. Роб бил болен, умрял.

— Води ни! — каза Ший.

Те отново потеглиха в мрака. От време на време съзираха далечни светлинки, като че ли още великани се придвижваха към тях, но никой не ги доближи.