Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (8)

Осем

Когато пристигна за нощното си дежурство, той завари тъмницата в пълен ред, ако се изключеха шумните викове в килията на Ший и Хаймдал, с които затворниците насърчаваха участниците в тазвечерното дерби. Той отиде до тяхната решетка, за да се увери, че няма никакво нарушение на правилника.

Ший посрещна кръвнишкия му поглед с широка усмивка:

— Охо, здравей, приятелю Сньог! Вчера дължах трийсет милиона крони, на Хаймдал, но днес късметът ми проработи и ги смъкнах до двайсет и три милиона.

— К’во искаш да кажеш? — сопна се тролът.

Ший обясни и продължи:

— Защо не се включиш и ти в играта? Ще хванем една хлебарка и за тебе. Сигурно е много тъпо цяла нощ да нямаш какво друго да правиш, освен да слушаш хъркането на затворниците.

— Хммм… — изсумтя Сньог, обхванат от внезапно подозрение. — Вие правите трик, за да бягат другите затворници, аз — крррръц! — И той отново прокара пръст през шията си. — Господарят Сурт така заповядва.

— Ама няма нищо такова. Нали можеш да провериш по всяко време. Шшт! Ето сега!

— К’во сега? — попита Сньог, но в гласа му все още се долавяше враждебност.

Ший вече се прокрадваше към стената на килията. Още миг и той скочи като котка, след което се върна, гордо понесъл още една хлебарка в ръка.

— Какво име ще й дадеш? — попита той Сньог.

Сньог се замисли. Тролското му мозъче полагаше неимоверни усилия, за да осмисли парадокса на приятелски настроения затворник, докато очите му оглеждаха с подозрение всичко наоколо.

— Ще я нарека Фьорм, на реката. Тя тече бързо — реши се най-накрая той.

— Ти оттам ли си родом?

— Тъй.

— Говори се, приятелю Сньог — намеси се Хаймдал, — че във Фьорм се въди най-вкусната риба и в деветте свята. Твърдо го вярвам, защото съм опитвал.

Тролът изглеждаше почти трогнат:

— Честна дума. Аз лови риба всяка сутрин. Хо-хо! Аз нагазва и шляп! И хоп пъстървата! Удрям го — бум-бум в лицето. Аз помни голям лов в плиткото.

Ший се намеси:

— Трябва да ви съберем с Йоку-Тор. Във Фьорм може да се въди най-хубавата риба, но той пък е уловил най-голямата риба в деветте свята.

Сньог действително се засмя.

— Аз знае тази история. Тор не рибар. Той има връв и кука. Само троли знаят как ловят честно. Само с ръцете, ей така — той приклекна над пода с израз на върховно съсредоточение, след това направи рязко загребващо движение, по-светкавично от атака на кротал.

— А-ах! Рибата! Много обичам! Хайде да се състезаваме.

Трите хлебарки бяха пуснати в центъра на кръга и се разбягаха. Сньоговата Фьорм беше първа при пресичането на линията за голяма и неприкрита радост на трола.

Състезанията се заредиха едно след друго, като спираха само когато някоя от хлебарките успяваше да се измъкне и се налагаше да уловят друга. Сньоговото протеже печелеше почти винаги при известно съобразяване със закона на вероятностите. Тролът не забелязваше, а и трудно би схванал факта, че Хаймдал не сваляше пронизващия си поглед от двете хлебарки — своята и тази на Ший, като ги забавяше, макар да не позволяваше на Сньог да печели толкова често, че да се усъмни. Когато Стег се появи за сутрешната смяна, колегата му беше натрупал вече двайсет милиона. Ший се изтегна на пода със съзнанието за добре свършена работа.

Когато се събуди, малко преди Сньог да застъпи на смяна, Ший намери Хаймдал неспокоен и напрегнат, притеснен от закъснението на пратеника на Сурт, който щеше да препуска до Асгард, за да иска меча му като откуп. Въпреки това още същата вечер стана ясно, че кампанията „Сньог“ не можеше да бъде ускорена без излишни рискове.

— Никога ли не се затъжваш за своята родна Фьорм? — попита Ший, когато тролът се присъедини към тях.

— Ами, много често — отвърна Сньог. — Обичам за риба.

— А мислиш ли да си ходиш?

— Няма да е скоро.

— И защо?

Сньог малко се притесни.

— Господарят Сурт много суров.

— Ами-и! Ще те пусне да си отидеш!

— Не, н-не. Аз харесва млада тролска девойка Елвагеву. Ма ей! К’во прави тук аз? Обсъжда личен живот със затворници? Стига. Състезаваме се.

Ший сметна, че това е подходящ момент да престане с въпросите, но когато Сньог си отиде, той не пропусна да подметне на Хаймдал:

— Този път ударихме големия късмет. Не мога да си представя какво е да си влюбен в тролица, но този момък явно е…

— Човече от други светове, ти имаш набито око. Мислите му бяха достатъчно близо до устните, за да успея да ги разчета. Тази Елвагеву му е отказала заради големия му нос.

— Охо! В такъв случай действително разполагаме с нещо. Добре, довечера…

Същата вечер, когато започнаха състезанията с хлебарки, Хаймдал обърна обичайния ход на нещата така, че Сньог да загуби няколко поредни надбягвания. Последвалата дълга серия победи беше оценена по достойнство и тъкмо докато Сньог щастливо цъкаше, щракаше с пръсти и подскачаше при всяка своя победа, Ший меко закова:

— Приятелю Сньог! Ти беше толкова добър с нас. Сега бихме се радвали, ако има нещо, с което бихме могли да ти помогнем. Например бихме могли да отстраним причината, поради която не можеш да се върнеш при своята Елвагеву.

Сньог подскочи и го изгледа с подозрение.

— Не е възможно! — каза прегракнало той.

Хаймдал гледаше към тавана.

— Велики чудеса са извършвани от затворници — подметна замечтано той. — Е, когато им е дадена надежда за освобождение.

— Господарят Сурт много лош, когато ядосан — опъваше се Сньог, а очите му непрестанно играеха.

— Така е — кимна Хаймдал. — Но ръката му не е толкова дълга, че да настигне чак в страната на тролите някой, който е отишъл там, за да съгради щастливо семейно огнище със своята тролска девойка.

Сньог наклони глава на една страна и заприлича досущ на недоверчива птица с огромен клюн.

— Трудна работа — възрази той — да избяга от ръката на господар Сурт. Много опасност…

— Но пък… — обади се Ший напълно в духа на обсъждането, — ако нечие лице бъде променено с премахването на определена черта, а това не би било толкова трудно и сложно, разпознаването би било невъзможно.

Сньог погали огромния си нос.

— Прекалено голям — вие ми се подиграва — сопна се с внезапно подозрение той.

— В никакъв случай! — увери го Ший. — Но веднъж в моята страна една девойка ме натири само защото очите ми били прекалено сближени. Женските капризи не можеш да ги разбереш.

— Коет’ си е — си е — Сньог намали гласа си до едва доловим шепот. — Ти оправяш носа, аз съм твой човек. Всичко върши за тебе.

— Не мога да ти гарантирам някакви особено големи резултати, но мисля, че ще мога да направя нещичко за теб — каза Ший. — Само че тук нямам никакви магически принадлежности.

— Аз носи всичко, което нужно — каза Сньог, вече наистина готов на всичко, след като веднъж се беше престрашил.

— Ще трябва малко да помисля какво ще ми трябва… — сложи край на разговора Ший.

На другия ден, когато Стег събра паниците от закуската, Ший и Хаймдал заговориха високо и попитаха останалите затворници дали ще им помогнат в осъществяването на замисленото бягство. Събратята им по съдба не се поколебаха: „Ми да, стига да си нямаме неприятности!“, „Може, ама ще се опитате да направите нещо и за мене, става ли?“, „Може, ако не шумите.“, „Ингви е гад!“

Ший насочи мислите си към съчиняването на достатъчно убедително звучаща магия, като полагаше всички усилия да си припомни в най-големи подробности Чалмърсовото описание на законите на магичното. На тях не беше обърнал почти никакво внимание по време на изнесената от видния теоретик лекция. Имаше някакъв закон за заразата… не, това, изглежда, нямаше да свърши работа тук. Но законът за подобието? Точно това щеше да е. Самият трол, запознат със заклинанията и магиите, щеше да разпознае усилието за прилагане на принципа в съответствие с общите закони на магичното. В такъв случай оставаше само да подбере някои основни положения за приложение на закона за подобието и да ги разкраси с достатъчно абракадабри. Така ще убеди Сньог, че за него се прави нещо свръхспециално. С възклицанията си при вида на „смаления“ нос на Сньог останалите затворници щяха да довършат делото.

— Кого да призова при магия от този вид? — обърна се Ший към Хаймдал.

— Малко са познанията ми в тези нищожни човешки магии — отвърна той. — Виж, злонамереният събеседник би могъл да те зарине с всякакъв род заклинания и алабализми. Но ще ти кажа някои от предците на магьосничеството, които сигурно ще свършат работа в този случай.

— И кои са те?

— Първо е праотецът на всички вещици на име Витолф; праотецът на всички вълшебници на име Вилхарм. Свартхед е първият от заклинателите, като не забравяме и сродния му великан Имир. За повече късмет и по-сигурно подхлъзване на Сньог можеш да прибавиш и две живи легенди: Андвари — крал на джуджетата и господарката на всички троли, старицата от Желязната гора. Тя е страховито създание, но мисля, че притежава особен чар за поданиците си.

Когато Сньог се появи отново, Ший вече беше разработил концепцията си за фалшивото заклинание.

— Ще ми е нужно парче пчелен восък — започна той, — както и мангал разпалени въглища; парче плавей, нарязано на късчета, не по-дълги от палеца ти; туфа свежа зелена трева и стойка, на която да закрепим дъска, така че да увисне точно над мангала.

Сньог отвърна:

— Времето много наближава. Великани се събират… кога да носи нещата?

Ший чу обезсърчената въздишка на Хаймдал при първото изречение. Но не се поддаде:

— Веднага щом ги набавиш.

— Може утре вечер. Състезаваме се?

— Не… да! — отзова се Хаймдал. Слабото му лице изглеждаше напрегнато в полумрака на килията. Ший можеше само да гадае за нетърпението, което го измъчваше, особено при силно изостреното му чувство за личен дълг и отговорност. И може би напълно основателно, заключаваше Ший. Съдбата на света, на боговете и на хората според твърденията на самия Хаймдал зависеше от призива на рога му. Дори съдбата на Ший зависеше от него — идея, която така и не се научи да възприема без усещането за потрес и нереалност, независимо от това колко често я преосмисляше.

Но дори потресът от тази натрапчива мисъл не можеше да го изтръгне от дълбокия фатализъм, в който беше изпаднал. Светът, от който беше дошъл, макар и напълно безинтересен, поне беше нещо, което човек можеше да схваща и да осмисля като единно цяло. Тук той се чувстваше като тресчица в разбушувания океан на необичайните и ужасяващи събития. Провалите му по пътя към Йотунхайм бяха оставили у него чувството за безпомощност, което не беше изчезнало дори след успеха му в разгадаването на великанските магии в състезанията и откриването на мьолнир. Тогава Локи, а по-късно и Хаймдал похвалиха безстрашието му. „Ха, усмихна се горчиво на себе си Ший, само ако знаеха! Това нямаше нищо общо с истинската смелост, а беше по-скоро чувство на въвлеченост в някаква непозната и безумна игра, в която от значение беше единствено умението да я играеш възможно най-добре.“ Предполагаше, че войниците изпитват същото чувство, когато са на бойното поле. В противен случай биха се разбягали и не би имало бойно поле…

Мислите му се насочиха отново към епизода в салона на Утгард. Дали магията на Локи или капките в очите бяха осигурили успеха му там? Или пък просто вещата наблюдателност на модерния ум? Частица от последното — със сигурност. Останалите бяха прекалено възбудени, за да забележат една дотолкова противоречива подробност като тази, че Хуги не хвърляше сянка. В същото време модерният ум се препъваше в идеята, че заклинанието беше дало резултат. Но въпреки всичко в явлението имаше и нещо, което не можеше да се обясни само с чисто физическия факт.

Това означаваше, че ако успееше да задейства подходящото заклинание, той можеше да направи магия, не по-лоша от тази на всеки друг човек. И Хаймдал, и Сньог, и Сурт — всички те притежаваха свръхспособности — така да се каже, трайно вградени в техния модел, но техните средства изобщо не му вършеха работа. Той не беше нито бог, нито — слава Богу! — трол или великан.

Добре, след като не можеше да бъде истински вълшебник, можеше поне да изпипа добро представление. Замисли се за малките пози и превземки от предишния си живот. Сега самият му живот зависеше от сполучливостта на новата му поза. Как би действал един истински магьосник? Нормалното му поведение на учен от двайсетия век щеше да изглежда достатъчно странно, за да задоволи и най-извратените очаквания на Сньог.

Безкрайната нощ се изниза и Стег пристигна за своето дежурство. Сньог си тръгна. Ший успя да погълне онова, което някой сардонично беше нарекъл закуска и се опита да поспи. Още първият писък „Ингви е гад!“ го накара да скочи на крака. Дори ухапванията от бълхите го сърбяха повече от обичайното. Успя да се приведе в ред тъкмо навреме за вечеря и за нови срещи със Сньог.

Тролът се ослушваше, подрипвайки от нетърпение, докато стъпките на Стег най-после заглъхнаха. След това се стрелна навън като някакъв огромен, добре гледан плъх. След миг се върна, понесъл всички поръчани от Ший неща. Той ги струпа в средата на коридора и с две-три магически думи отвори решетката пред килията на Ший и Хаймдал.

— Загаси всички факли и остави само една! — разпореди Ший.

Докато Сньог гасеше, магьосникът аматьор се захвана за работа. Той подържа восъка над мангала, а когато той омекна достатъчно, извая от него нещо като конус с две големи дупки в долния край, колкото да подсили приликата на тази груба имитация с истинския хобот на Сньог.

— Сега — обърна се той към опуления трол — донеси тук ведрото с вода. Когато ти заповядам, ще го изсипеш в мангала.

Ший коленичи пред мангала и започна да го раздухва. Въглищата се разпалиха. Той сграбчи пълна шепа от парченцата плавей и започна да ги посипва върху въглените. Те прихванаха огъня и около тях затанцуваха малки разноцветни пламъчета. Полуприклекнал и с плавно полюшване напред-назад, Ший започна своето заклинание:

Витолф и Вилхарм, чародеи

от магичните селения!

Андвари, Имир, о корифеи,

помогнете в мойте намерения!

Ти, старице от Желязната гора,

подкрепи ме с твойто познание!

И с духа на Свартхед ще ви събера,

да се сбъдне мойто заклинание!

Восъкът върху дъската над мангала започваше да се размеква. Конусът постепенно губеше своята форма и се топеше. Прозрачните капки се търкулваха над ръба на дъската, увисваха червеникави над жарта, падаха със съсък и изгаряха с жълт пламък в мангала. Ший отново запя:

И нека сила тук да принесат

вълшебник всеки или маг способен,

та да се стопи на Сньог носът

като восъка във този огън!

Върху дъската беше останала купчинка восък, не по-голяма от човешки юмрук. Капките бяха започнали да барабанят почти непрестанно върху разпалените въглени. Те избухваха в розово-жълти пламъчета и се отразяваха в широко разтворените очи на стаилите дъх затворници, наблюдаващи зрелището от килиите си.

Ший хвърли стиска трева в мангала. Гъсти облаци дим изпълниха тъмницата. Харолд протегна ръце в мрака и с подмамващо движение с пръстите на ръцете извика:

— Старице от Желязната гора, призовавам те в името на твоя поданик!

Восъчната струя вече беше изтъняла. Ший се наведе напред в задимения полумрак с подлютени очи и набързо оформи от останалия восък нещо като нормален човешки нос.

— Залей го сега! — изкрещя той.

Пуфффф! — засъска водата върху въглените и всичко потъна в гъстите облаци водна пара.

Харолд отскочи и се изправи. Потта очертаваше тънки браздички по мръсната кожа на тялото му и създаваше неприятното усещане, че е полазен от всякаква гад.

— Добре — каза най-накрая той, — можеш да запалиш осветлението.

В следващите няколко секунди щеше да се разбере дали измамата му щеше да мине или не. Ако другите затворници не го подкрепяха…

Сньог вървеше из коридора и палеше загасените факли с тази, която беше оставил запалена. Когато вече беше достатъчно светло и тъмничарят се обърна, за да закрепи някаква разместена факла в скобата й, Ший неволно се присъедини към изумените викове, които надаваха всички затворници от килиите си.

Носът на Сньог беше не по-голям от този на което и да е нормално човешко същество.

Харолд Ший беше магьосник!

— На главата странно — отбеляза без особено вълнение Сньог.