Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (52)

Седем

Когато излязоха навън, Белфиби изстреля:

— Не ми обяснявай нищо. Тя е изглеждала толкова добре в червената си рокля, че ти си решил да провериш дали е така и без нея.

— Чакай, Белфиби! Съвсем честно, аз…

— О-о, спести ми, моля те, извиненията си. Не съм нито първата, нито последната жена, чийто съпруг е по-прозрачен и от стъкло. Какво е това на ръката ти?

— Чуй ме, Белфиби, ако ме оставиш да ти обясня…

От мрака изскочи тъмна фигура. На бледата лунна светлина успяха да различат, че това беше не друг, а Олгойт.

— Часът настъпи, Мак Ший. Ако искаш да видиш Хълма на сидите, тръгвай с мен — каза той.

— Идваш ли с нас, моето момиче? — попита Ший. — Може да е от полза и за двама ни.

— Не! — отсече Белфиби. — Отивам да си легна и не ме интересуват ни гейси, ни каквото и да било. — Тя вдигна ръка, за да прикрие престорената си прозявка.

— Може би ще е по-добре… — започна Ший, но млъкна. Не му се искаше да оставя Белфиби сама, особено в сегашното й състояние, нищо че беше толкова несправедлива. Но реши, че ако искаше да разчита на някаква помощ от друида, щеше да е по-добре да не го пренебрегва. А и за тримата беше жизненоважно да научи нещо повече за местната магическа система.

— Добре — каза най-накрая той. — Ще се видим по-късно, скъпа.

Той се обърна и последва Олгойт по тъмните улици. Стражите край портата бяха будни, което сигурно се дължеше на твърдата ръка на Медъб, но затова пък ги пуснаха да излязат без излишни въпроси. Олгойт се заизкачва по някаква стръмна пътечка, като междувременно не спираше да говори:

— Сидите държат четирите велики съкровища на Ирландия — котела на Дагда, който никога не ще те остави гладен, камъка на Фал, който убива всеки, към когото е хвърлен, копието на Луг и великия меч човекоубиец на Нуада, който не само сее смърт сред всички живи същества, но и защищава притежателя си от умъртвяване.

— Всъщност — каза Ший — на масата ти разказваше…

— Никога ли не оставяш човека да си довърши приказката? — порица го Олгойт. — Та работата е такава: самите сиди не могат да използват тези съкровища, защото над тях има гейса да служат само на хора с ирландска кръв. Но те не ги и дават на хората, за да не бъдат използвани срещу самите тях. И всеки, който се осмели да навлезе в земите им, го отнася тежко.

— Мислех си… — започна Ший.

— Спомням си един мъж на име Гол — продължи Олгойт, — който се беше опитал да проникне в страната им. Но там сидите му отрязали и двете уши и ги хвърлили на прасетата. Върна се съвсем друг човек. Смахнато племе са, но всеки истински мъж би ги поканил на трапезата си.

Хълмът на сидите се очерта срещу тях.

— Ако се вгледаш по-внимателно, хубавецо, малко по-нататък, ей зад онова дръвче, ще видиш едно по-тъмно петно сред скалите. Нека се приближим. — Те се изкатериха в основата на хълма. — Сега застани така, че да виждаш отражението на лунната светлина върху петното.

Ший се вгледа внимателно, като накланяше глава насам-натам, докато най-сетне забеляза нещо като по-светло петно по повърхността на скалата. То не беше с постоянно сияние, а по-скоро проблясваше като езерце с малки вълни. Несъмнено място с високо магическо напрежение.

— Не бих го показал на никого, нито пък бих разказал за него — призна Олгойт. — Но ти скоро ще си отидеш в твоята Америка и е добре да видиш тези неща, защото вратите са затворени със заклинанията на сидите и могат да бъдат отворени без помощта на древния език. Гледай как!

Той вдигна ръце и запя:

О, господари на вълните морски,

по които носят се на Мил чедата…

Заклинанието беше кратко и скоро привърши с думите:

Кой вратите на Тир на н-Ог ще отвори,

ако ли не аз, Олгойт друидът?

Той плесна силно с ръце. Пулсиращото отражение изчезна, но Ший не виждаше нищо освен непрогледен мрак, тъй като беше застанал под неподходящ ъгъл.

— Приближи се, няма страшно! — успокои го Олгойт. — Сидите не могат да ти направят нищо, когато си с могъщ вълшебник като мен.

Ший се приближи. Нямаше място за съмнение. Той гледаше в тунел, който се стесняваше и в далечината се забелязваше съвсем слаба светлинка. Ший протегна ръце, но те потънаха до лактите в скалата, която не оказваше никакво съпротивление. Усети само едва доловимо боцкане по кожата.

— И колко време ще стои така отворен? — попита Ший.

— Достатъчно дълго, за да преминеш отвъд.

— А дали и аз мога да отворя тунела?

— Нали си вещ магьосник? Разбира се, че можеш, стига да знаеш заклинанието. Но ще трябва да ми дадеш нещо в замяна.

— Готово! — каза Ший и се замисли. Във „Феерия“, а и по-късно беше правил една доста успешна магия. — Какво ще кажеш, ако те науча как да правиш вино от вода? Но чак утре сутринта. — Ако магията му успееше тук, най-вероятно щеше да се забърка забележителен ром, а за количествения контрол да му мисли старчето.

Очите на Олгойт светнаха в тъмното.

— Е, това ще е вече магия на място — възхити се той. — Добре, сега вдигни ръце.

Ший направи два пъти заклинанието заедно с Олгойт и после веднъж сам. Пулсиращата светлина изчезна и тунелът се отвори.

— Смятам, че е по-добре тази нощ да не ходиш отново на хълма — каза Олгойт, когато започнаха да се спускат към града. — Сидите сигурно са забелязали, че някой отваря и затваря тунела към царството им, и най-вероятно ще разположат стражи наоколо. Тях никак не ги бива да въртят оръжие, но са много свирепи.

— Не се безпокой… — каза Ший.

Той потропа на вратата на къщата за гости.

— Кой е? — чу се гласът на Белфиби.

— Аз съм, Харолд.

Резето изтрака и вратата се отвори, а в рамката й застана Белфиби, облечена като за излизане и с тревожно лице.

— О, мили мой! — каза тя. — Прости ми за избухването тази вечер. Размислих и разбрах, че ти не си имал много по-голям избор, отколкото аз в дома на Кухулин. Сега обаче трябва да действаме много бързо.

— Какво искаш да кажеш?

Тя вече приключваше със събирането на скромния им багаж.

— Пийт беше тук преди малко. Ние сме в смъртна опасност и най-вече ти. Кралицата е дала позволение на онзи Лугайд, който те причакваше да ти вземе главата.

Ший сложи ръка върху ефеса на меча си.

— Нека само да опита.

— Луд мъж! Да не мислиш, че онзи ще дойде сам? Имал си банда от шест човека. Хайде! — огледа се делово тя и го задърпа към вратата.

— Ами Пийт? Не можем да тръгнем без него.

— Нито пък въобще някога ще успеем да се върнем, ако още в този миг не се изнесем — каза тя и тръгна по смълчаната тъмна улица. — Пийт прави каквото може, за да ни осигури повече време — неговото пеене направо ги е пленило. Да побързаме!

— Не виждам какво ще спечелим, ако се опитваме да избягаме през нощта — рече Ший. — Чакай, чакай! Аз винаги мога да вляза във връзка с Олгойт. Ще се оправим.

При портата беше останал само един страж, но той им препречи пътя с копието си и каза:

— Не мога да ви пусна да излезете. Заповед на кралицата.

Белфиби тихо изписка. Ший се извърна и видя между къщите да проблясват светлинки. Факли. Той се обърна отново към войника и изтегли меча си, като същевременно нанесе изненадващ удар към врата му. Стражът реагира светкавично и успя да вдигне щита си тъкмо навреме, за да отбие върха на меча му с бронзовата декорация по ръба му. След това бързо насочи копието си и го изтегли назад за удар.

Ший отби острието на копието с лекота, но щитът му пречеше да налети в напад. Той на два пъти се опита да нанесе промушващ удар в малките незащитени процепи, които противникът му откриваше, но и двата пъти лекото помръдване на щита обезсмисляше атаките му. Войникът възвърна равновесието си и отново изтегли копието си назад за удар, но внезапно се олюля, тъй като Белфиби, която беше минала зад гърба му, се беше вкопчила ожесточено в дръжката на оръжието му.

— Тревога-а! — разкрещя се стражът.

Трябваше да се справят бързо. Ший се прицели и се опита с един удар да отсече главата на противника си, но онзи се наведе, като междувременно се освободи от хватката на Белфиби, като пусна копието и я остави да се претърколи по гръб. С бърза крачка встрани той изтегли собствения си меч.

През това време Ший успя да съобрази, че вратът и главата на воина са прекалено малка цел, при това добре защитена от големия щит, а и торсът му беше двойно предпазен от щита и от ризницата. Значи долу.

Той замахна уж за прав удар, който мъжът отби с лекота, и заби меча си в бедрото му, между коляното и края на ризницата. Усети как острието му се заби в живата плът. Кракът на мъжа поддаде и той рухна на земята с дрънчене на железа и протяжен вик.

Недалеч зад тях се разнесоха ответни викове и факлите се насочиха към тях.

— Хайде! — извика Белфиби и се втурна да бяга. Тя все още стискаше в ръце голямото копие, но въпреки това беше много бърза. Ший успя да я застигне с цената на невероятно усилие. Виковете зад тях не утихваха.

— Към хълма! — каза той и продължи да тича, като внезапно се изпълни с радост от неумението на ирландците от този период да правят добри лъкове и да стрелят с тях.

По пътя им се мяркаха само случайни дървета, но лунната светлина беше измамна. Бегъл поглед назад му разкри, че факлоносците вече бяха стигнали до портата и се измъкваха един по един навън. Преднината им осигуряваше известно предимство, но дали щеше да си спомни думите на заклинанието. Каквито и опасности да ги очакваха в страната на сидите, все щяха да са по-малки от тукашните.

Той вече се беше задъхал тежко, а Белфиби подтичваше край него като на шега. Хълмът се издигна пред тях непрогледно черен, тъй като луната се беше изместила.

— Оттук! — каза задъхано Ший и поведе нагоре по неравния склон. Ето ги и черните скали, които все още проблясваха като огледало. Ший вдигна ръце и запя, доколкото му позволяваше учестеното дишане:

О, господари… на вълните морски…

по които… носят се на Мил чедата…

Зад тях някакъв от преследвачите нададе ловния си вик. Ший видя как Белфиби се извъртя и се приготви да хвърли копието; нямаше никакво време да й обяснява, че дългото бойно копие не може да се използва по този начин.

… ако ли не аз, Харолд Мак Ший…

Довърши на висок глас той.

— Хайде!!!

Ший издърпа Белфиби към едва различимите очертания на тунела. Когато влязоха вътре, той усети познатото вече боцкане като от силно електростатично поле по цялото си тяло.

В следващия миг мракът отстъпи на ярките слънчеви лъчи. Двамата с Белфиби бяха застанали на склона на друг хълм, подобен на този, под който се бяха вмъкнали. Тъкмо си помисли, че релефът тук е точно като онзи от другата страна на тунела, когато нещо тежко се стовари върху главата му и той изгуби съзнание.