Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (45)

Осем

Четиримата бяха захвърлени грубо един върху друг на каменния под. Ший чу захлопването на тежка дебела врата и прещракването на няколко резета. Той се изправи и издърпа Белфиби от пода.

— Наранена ли си, моето момиче? — попита загрижено той.

— Не, не съм. — Тя разтри китката си, където въжето я беше стягало по-силно. — Но наистина бих предпочела да съм някъде другаде.

— Да-а, местенцето си го бива! — каза Бродски. — Интересно как ще се измъкнем оттук.

Той започна да оглежда помещението на слабата светлина, проникваща от плътно зарешетеното двайсетсантиметрово прозорче на стената. Самата укрепена къща представляваше постройка от масивни борови трупи с допълнително подсилен покрив.

— Горко ни! — обади се Белфиби. — Всъщност какво се случи, та успяха да ни изловят като пилци?

— Питай Уолтър… — отвърна й Ший. — Страшно ми се искаше да имам отново само една съпруга, но той малко прибърза. Какво, по дяволите, те беше прихванало, Уолтър?

— Просто се опитах да приведа в действие един мой замисъл… — обясни Беярд. — Бях ти споменал… за предвиждането на бъдещето. Получи се.

— Какво искаш да кажеш с това получи се? — попита Ший.

— Опитах се да науча кой ще победи в дуела. На земята се изписаха само три букви, „Лем“, както се досещате.

— Страхотно гадание, страхотна помощ — каза кисело Ший. — Още повече, че почти по същото време той вече беше отсякъл главата на домакина ни.

— Да, но принципът е вече установен — защити се Беярд. — А и откъде да зная, че ще противодействам на магията на Леминкайнен. Никой не ми е споменавал нищо такова. Между другото, каква е логическата връзка между двете?

Ший сви рамене.

— Нямам никаква представа. Може и да го обмислим някой ден на чашка, когато разполагаме с повечко време. Но засега ще е по-добре да се съсредоточим над изработването на някакъв план за бягство. Туземците обикновено не си губят времето в излишно разтакаване, а и дъртата вещица току-що изгуби мъжа си.

Той отиде до малкото прозорче и погледна навън. Или по-скоро се опита, защото установи, че то беше закрито от нещо широко, грозно и монголоидно — отвън го наблюдаваше лицето на Вуохинен, който светкавично го заплю през решетката.

Ший се отдръпна и изтри храчката на рамото си с ръкава на вълнената риза.

— Пийт, отвън е твоят крепостен. Можеш ли да му заповядаш…

— Ха! — изграчи Вуохинен. — Тоя да ми заповядва на мен! Аз вече съм свободен човек и ми е наредено да ви наглеждам да не избягате преди господарката на Похьола да ви подложи на заслужено наказание.

— Какво наказание?

— Е, не зная в подробности, но съм сигурен, че ще е нещо наистина запомнящо се. Господарката навярно ще разпореди да бъдете одрани живи, отъркаляни в сол и след това изпечени на бавен огън.

Ший се отдръпна още по-навътре и се огледа. Архитектът на тази килия си е разбирал от работата, прецени той. Всичко беше опростено и масивно, без никакви изгледи за препилване или издълбаване. Така например нищо, което да дава някаква надежда за бягство, не нарушаваше целостта на тежката врата.

— Аз зная имената ви! — извика предупредително отвън Вуохинен. — Вашите магии няма да имат власт над мен.

Той вероятно имаше право, но това окрили въображението на Ший.

— Добре тогава — каза той. — Аз съм герой и те призовавам.

Вуохинен поклати глава.

— Да, но аз вече не съм, тъй като загубих борбата с оня Пийт и не мога да приема предизвикателството ти преди той да бъде обезглавен.

— Чакай малко! — намеси се Беярд. — Ако той…

— Да, да! — изграчи Вуохинен. — Ясни сте ми отвсякъде. Само че ще се погрижа да отрежат първо вашите глави, а неговата най-накрая. — Той обърна гръб и се отдалечи от прозорчето.

Ший се обърна към Бродски:

— Пийт, ти разбираш по-добре от бягства от подобни места. Какво ще кажеш?

Бродски, който все още обикаляше килията, опипваше и почукваше тук и там, поклати глава.

— Стайчето наистина си го бива. Щеше да е много трудно дори и ако разполагахме с много добре организирана помощ отвън.

Беярд се обади вдъхновено:

— А какво ще кажеш да подмамим Вуохинен до прозорчето и да го поудушим малко?

— Не струва! — отсече Бродски. — Само ще ти стане хубаво на душата и толкова. Той няма ключове, за да ни отвори.

— Все пак, докато един доказан стар вещер като теб е сред нас, Харолд, като че ли не сме съвсем безпомощни — каза Белфиби, приближи се до прозорчето и извика лъстиво: — Ей, Вуохинен.

— К’во ма, жабо?

— Разбирам, че си ни малко сърдит, защото не обърнахме внимание на изпочупените ти пръсти, но между приятели нещата винаги се уреждат. Ако ни разкажеш малко повече за себе си, моят повелител, който разбира доста от магия, би могъл да ти помогне.

Ший стисна ръката й.

— Браво, момичето ми! — прошепна едва доловимо той.

Но Вуохинен също се беше досетил.

— И да се поставя във вашата власт? Как ли пък не! Ръката ми ще оздравее само когато видя главите ви набити на кол.

— Ама ти си бил страхотно корав мъж, а? — намеси се Ший.

— Такъв съм си!

— Брей! — възхити се Ший. — Там, откъдето идвам, има доста корави мъже, но никой не може да се сравнява с теб. Сигурно спазваш някаква диета или пък нещо друго там. Хайде де, не се свивай, сподели с нас!

— Да, да! — каза Вуохинен. — Искате да ме обезоръжите с ласкателства и да ме придумате да ви пусна. Не съм чак толкова прост.

Беярд се обади тихо:

— Като че ли и той е завършил психология.

Ший въздъхна тежко:

— Психологията се харчеше много добре в света на скандинавската митология.

— Бедата, изглежда, е в това — утеши го Беярд, — че говедото е финландец. И в нашия собствен свят финландците са един от най-опърничавите народи по земята, опират им се само холандците и може би баските. Тук вече става въпрос за културни модели и си мисля, че така просто няма да постигнем нищо… Интересно колко ли време ни остава да живеем?

— Харолд, любов моя! — каза Белфиби. — Мисля, че отговорът сам се набива в очите ни, докато ние го загърбваме и опитваме най-невероятни неща. Защо просто не напуснем този свят през вратата, от която влязохме… посредством твоята формална логика?

— Уви, почти нищо не мога да сторя за вас… Всяка магия в този континуум изисква големи музикални способности, а аз с моите вокални дадености… Оттам дойдоха и всичките ми беди с несполучливите магии до този момент.

— Уви, и аз не мога да направя нещо повече!… — призна Белфиби. — Не че грача като теб, любов моя, но гласът ми е прекалено слаб и тънък. Бих могла да ви пригласям на арфа, ако разполагахме с такава. Тимий, моят годеник от „Феерия“, ме беше обучил в това изкуство.

Беярд поклати глава. Бродски се обади жално:

— Не че искам да привличам вниманието върху себе си, но само да нямах този полип в носа…

Ший скочи:

— Чакай, чакай. Мисля, че започвам да се сещам нещо. Махал ли си някога този твой полип, Пийт?

— Не.

— И защо не?

— Ами все съм прекалено зает… И освен това никак не ми се ще някакъв месар да ми рови с ножове в главата.

Гласът му звучеше защитно, но Ший продължи:

— Добре, като за начало ще те излекуваме от полипа ти с магия. Това няма да изисква голям магически заряд и ако след това гласът ти се оправи, можем да опитаме и нещо по-мащабно.

— Ама направо тук ли ще го правиш? Как мислиш, че ще се получи без музика?

— Смятам, че гласът на Белфиби и лекият съпровод на арфа ще са напълно достатъчни за такава дребна магия. След това тя само ще акомпанира, а ти ще изпееш мощното заклинание, което ще съчиня. Чакайте, ще опитам нещо.

Той приближи до прозорчето и извика:

— Ехей, Вуохинен!

— К’во сте намислили пак?

— Знаеш ли какво е кантела?

— Че това и децата го знаят.

— Добре. Би ли могъл да донесеш една, за да разведрим тежките си мисли в последните часове от живота си?

— И защо трябва да се грижа за разведряването ви, мошенико? — Той отново им обърна гръб.

Ший въздъхна пак:

— Никакво съчувствие, никаква помощ. Ето това е най-голямата беда в този континуум.

— Какво е това кантела? — попита Беярд.

— Примитивна арфа. Вайнемойнен я е изобретил в някакъв момент от рибя челюст. Но не бях сигурен дали това е преди или след момента на включването ни, затова попитах Вуохинен дали знае какво представлява.

— Ако имахме сега една рибя челюст…

— Щяхме да си направим арфа. Да, зная. Но изгледите ни да получим рибя челюст от онази купчина безчувствие отвън са точно толкова големи, колкото и тези да излезем през прозорчето.

— Аз мога да уредя тая работа — най-неочаквано се обади Бродски.

— Така ли? — попита Ший в един глас с Беярд, който каза: — Наистина ли?

— Ами да! — потвърди уверено Бродски и отиде до прозорчето.

— Ей, боклук! — ревна през решетката той. — Значи се готвите да ни дерете живи утре, а? Бива, ама къде е прощалният банкет?

— Каква полза да хабите храната, след като съвсем скоро няма да имате никаква нужда от нея?

— Голям отворко се пишеш, а, боклук? Сега си отвори добре ушите, ние сме от Охайо, нали разбираш? И по нашия край, когато някой откаже на смъртник храната, която е пожелал за последно, духът на мъртвия започва да навестява мръсника редовно и много скоро оня откача, а после гушва и босилека, ако ме разбираш к’во се опитвам да ти кажа…

— Лъжеш! — каза Вуохинен, но нервно започна да върти глава, а думкането на сърцето му се чуваше чак в килията. Ший усети как душата му възликува, но само кимна сериозно в потвърждение на думите на детектива.

— Така си е! — отсече мрачно и Беярд.

— Братко! — възкликна зловещо Бродски. — С к’ва наслада само ще си те гледкам как си хапваш собствените ботуши без горчица!

— Като сме отворили дума за тия неща, мисля, че ще е по-правилно да го накараме първо да си изяде ушите и носа! — обади се Ший.

— А, добре че ми напомни — каза Бродски. — И да не вземеш да ни мъкнеш разни печени свински уши или от другите ви гадни деликатеси! Искам риба, ясно ли е? Айде, действай!

Главата пред решетката изчезна. Ший изгледа възхитено Бродски:

— Ти като че ли се оказа по-добър психолог от мен. Как ти дойде наум да го пречупиш точно по този начин?

— Нищо работа. Не съм виждал горила, която да не кълве на този вид рекет… — каза скромно Бродски. — Направо, побъркват се от страх да не полудеят.

Изглежда, бяха ударили право в десетката. След малко се чуха стъпки и приглушени гласове. После всичко утихна, резетата издрънчаха, вратата се отвори бавно и в рамката й застана Вуохинен, охраняван от отряд чернобради похьолци. В ръцете си носеше огромно дървено блюдо.

— Казах на господарката за вашия странен чуждоземски обичай — рече той, — и макар магията й да е достатъчно силна, тя проявява милостта да ви изпрати това.

Той тресна дървеното блюдо на пода и бързо излезе. Върху него имаше риба, която в никакъв случай не можеше да мине за дребна. Ако се съдеше по външността й, вероятно ставаше дума за някаква едра разновидност от семейството на сьомгите. Ший обясни:

— Добре, това тук е нашата арфа. Уолтър, извади, моля те, челюстта на тази твар и я почисти от месото.

— С какво, нали ни взеха ножовете и всичко останало?!

— С нокти, приятелю. Сега не е време да проявяваме гнусливост. А сега замълчете и ме оставете да помисля. Трябва да приготвя стиховете за Белфиби.

 

 

— А сега, любима, ще се наложи да ми услужиш с няколко по-дълги косъма от прелестните си коси — каза Харолд Ший.

Белфиби се подчини покорно. Ший ги пристегна върху почистената челюст и ги опъна като струни на арфа. В полумрака на килията им това му отне доста време.

Белфиби прокара пръст по струните с наведено към инструмента ухо.

— Много е малка и тиха… — плахо каза тя. — Не зная дали ще се получи нещо.

— Не се безпокой, помислил съм и за това! — успокои я Ший. — А сега ме слушай внимателно и се опитай да запомниш точно думите на заклинанието, защото ще го изпееш съвсем сама. Самата мелодия ще пееш тихо като тананикане и ще гледаш да се пригаждаш към съпровода на арфата. Аз ще направя магическите пасове, макар че могат да се окажат излишни.

Белфиби седна на пода с опряна на коленете арфа и прислонено към нея ухо. Тя тихичко запя:

О, арфо моя от челюсти на риба,

кантело моя сладкогласна и магична…

Ръцете на Ший извършваха магическите пасове, които той беше използвал навремето във „Феерия“. Жена му беше оттам и те най-вероятно щяха да помогнат. Белфиби изпя и последния стих:

… и десет пъти по-голяма ти стани!

След което се претърколи по гръб под тежестта на почти двуметровата арфа от рибешка челюст. Ший й помогна да се изправи и тя отново прокара предпазливо пръст по струните:

— Трябва да се настрои.

— Добре, ти я настрой, докато измисля заклинанието за този полип. Пийт, как се казва жена ти и коя е църквата, която посещавате?

След няколко минути всичко вече беше готово. Пийт се приближи и седна срещу младото семейство, Белфиби опъна струните и извиси ясното си, високо сопрано, за да изпее прочувственото заклинание против полипа.

— Ох! — извика Бродски. — Провъртя ме като горчица! — Той стисна носа си с пръсти и в полумрака на килията постепенно просия щастливата му усмивка. Летният ден отвън вече отиваше към свечеряване. — Абе, Ший…

Така и не успя да се доизкаже, защото прозорчето се затъмни и четиримата погледнаха натам, за да видят брадясалото, разкривено от гняв лице на Вуохинен долепено до решетките.

— С какво се занимавате там, а? — ревна той. — С магия, нали, с магия! Ей сега ще ви…

Лицето му изчезна също така внезапно, както се беше и появило.

— Пей! — извика Ший на Бродски. — Пей каквото и да е! Побързай! Аз ще се заема с формулите. Белфиби, ти му акомпанирай с арфата. Уолтър, хвани се за него! Добре! Ако класът A…

Пийт Бродски отметна глава назад и с тенор, който би направил чест и на Джон Маккормак, запя:

Моя ди-ива и-ирландска роза,

най-кра-асива сред всички цветя…

Тенорът му и подрънкването на арфата не успяха да заглушат заповедите, които някой изкрещя отвън, и трополенето на крака.

Навсякъде-е си ти…

Стените на килията започнаха да се въртят около малката им, скупчена групичка. Докато Пийт извисяваше глас, те посивяха и след това се стопиха, а заедно с тях и светът на „Калевала“.