Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (42)

Пет

— Какво, по дяволите, става тук? — каза Пийт, но погледът му попадна върху Харолд Ший. — Ший! Арестуван си! Отвличане и съпротива на полицейски служител!

— Мислех си, че вече сме над тези неща… — подхвърли унило Ший.

— Така ли? Така ли? И сигурно си си мислел, че като ме отмъкнеш в тази шибана приказна страна, ще успееш да си изплетеш мрежата? Добре, ще ти лепна и едно порнографско театрално представление. Как ти се харесва, а? Най-добре е веднага да дойдеш с мен.

— Къде да дойда? — попита спокойно Ший.

— А? — сепна се Пийт Бродски и се огледа. Очите му се спряха върху Леминкайнен. — Къде, по дяволите, сме този път.

— В „Калевала“.

— И къде е това? В Канада?

Ший обясни накратко.

— А това е жената, която според вас съм отвлякъл или убил. Скъпа, това е детективът Бродски. Пийт, запознай се с Белфиби. Е, как е, съвсем мъртва ли ти изглежда?

— Вие ли сте дамата, която изчезна на онзи пикник в Охайо? — попита строго Бродски.

— Боже, разбира се, че съм аз — отвърна Белфиби. — И дори не по вина на съпруга ми.

— Освен това — допълни Ший — тук не си в твоя участък и нямаш никакви правомощия.

— Вие, интелигентчетата, все се опитвате да се изкарате много гяволи, а? Само че Законът за преследването от непосредствена близост ще ви подреди добре. Всъщност откакто ме издърпа от Охайо, аз те преследвам от непосредствена близост. Къде е най-близкото американско консулство?

— Най-добре питай Леминкайнен. Той е местният бос.

— Този едричкият ли? А говори ли английски?

Ший се ухили:

— Нали се оправи добре с твоя английски в „Ксанаду“? Сега говориш кристалночист фински, без дори да го осъзнаваш.

— Добре. Кажете ми, господине…

Леминкайнен седеше свел глава и рамене. Той се поизправи и каза:

— Сядай си на мястото и ме остави да се потопя в тъгата си. Заради твоето пристигане тук се лиших от прегръдките на прекрасната Тунясат. — Той изгледа Ший и продължи: — О, зловещи страннико, само да бях в сили, щях да се разплатя с теб!

— Силата отива при този, който се храни най-добре — намеси се поучително Кюлики.

Леминкайнен просия при мисълта за хапване.

— Какво още се мотаеш, патко смотана, та храната не е вече на масата — попита делово той и Кюлики изчезна в кухнята, последвана от майка му.

Ший излезе навън, за да намери Беярд и да му обясни какво се беше случило с Дунязад. Психологът не беше особено опечален.

— Чудесна разгрявка за либидото — каза той, — но вече беше започнала да става досадна. Личности с нейния коефициент на интелигентност често смятат, че красотата им е достатъчна, за да се породят у тях велики мисли — продължи той и тръгна с Ший към къщата, за да закусят.

Леминкайнен хапна направо в спалнята си, а другите трима седнаха на масата с Пийт Бродски, който омете до троха огромния си поднос с печено месо, сирене и бира, след което се оригна с финеса на истински ценител.

— Може би съм ви преценил погрешно… — каза благо той, докато избърсваше устата си с мърлява носна кърпа. — Може би сте си наистина арабии… Я ми подайте една прасковка!

Ший му обясни възможно най-точно какво се беше случило в континуума на „Орландо Фуриозо“ и защо Вацлав Поласек и доктор Рийд Чалмърс бяха останали там.

— Но не можехме — продължи уверено той — да ви оставим с доктор Беярд в „Ксанаду“, нали така?

— Схванах! — прогърмя Бродски. — Решил си да ни измъкнеш от оня кошмар, или каквото беше там, за да се измъкнеш сух. Дотук добре, чист си. А какво ще правим оттук нататък?

Ший му разказа за плана Похьола. Бродски помръкна.

— Значи трябва да отидем да размажем ония и да не оставим тухла върху тухла? Не ми харесва много тая работа. Не може ли просто да духнем към Охайо? Ще прекратя диренето срещу вас.

Ший поклати глава:

— Поне аз не мога. Особено след като дигнах цялата тази дандания за това, че Леминкайнен не спазва договора ни. Чуй ме добре, ние сме на място, където магията е всесилна. Затова, ако си обещал нещо, всяка магия, насочена срещу неизпълнението на обещанието, е безсилна.

— Искаш да кажеш, че ако сега аз и този Беярд се дигнем за у дома, ще се окажем пак в оня луксозен бардак ли?

— Най-вероятно.

Бродски поклати глава.

— Късметлия си, че ви се падна ченге, което вярва в предопределението. Кога тръгваме?

— Най-вероятно утре. Леминкайнен капна съвсем, за да те доведе тук от „Ксанаду“, и сигурно ще спи чак до утре сутринта.

— Схванах — каза Бродски. — А какво ще правим днес? Само ще си бъркаме в носа ли?

Ший се обърна и погледна през прозореца.

— Предполагам — потвърди той. — Навън като че ли здраво заваля.

Денят беше убийствено дълъг. Кюлики и майката на Леминкайнен току притичваха до спалнята с пълни подноси, като от време на време оставяха някой от тях на масата в голямата стая, където Бродски и Уолтър Беярд бяха потънали в безкраен спор за предопределението, първородния грях и картезианството. След като се наслушаха, Ший и Белфиби се оттеглиха в далечния ъгъл и ги оставиха да си бъбрят. Нито Кюлики, нито майката на Леминкайнен проявяваха особена словоохотливост. Вече започваше да се смрачава, а и върху небето пълзяха все по-плътни облаци, но никой не си правеше труда да запали някакво осветление. Беярд и Бродски решиха да се присъединят към младото семейство.

— Ей, я чуйте това! — каза детективът. — Ние двамата с този Беярд се поразмислихме и изработихме жесток план. Нали разбираш малко от магия? Какво ще кажеш да ударим едно-две заклинания на онова малеби в спалнята и да го накараме сам да се откаже от плана си за Похьола — просто да забрави за него? След това той си прави магията и ни връща там, откъдето сме си.

Ший не беше толкова сигурен.

— Не зная. Може да възникне ефектът на обратния удар. В момента той е свърхзареден с магия, а и да се опитваме да го надиграем на негова почва, където знае всички правила… Не зная… Освен това вече ви предупредих какво става, когато някой се опита да се изметне от магическа сделка.

— Ама чакай сега! — намеси се Беярд. — Ние не ти предлагаме нищо неетично, дори и от магическа гледна точка. Просто ти предлагаме да му направиш такава магия, че да вижда нещата като нас. Така той ще бъде убеден, че е извършил едно наистина величаво дело с нашето измъкване, а именно това професионалните герои обичат най-много от всичко. Като по-материално възнаграждение можеш да му оставиш за спомен шпагата си или пък лъка на Белфиби.

Ший се обърна към жена си:

— Ти какво мислиш, моето момиче?

— Не съм във възторг, но не намирам някакъв силен довод, който да им противопоставя. Постъпи така, както намериш за добре, Харолд.

— Ами добре, все пак е по-хубаво да си поиграя с нещо, отколкото да не правя нищо — каза той и се изправи. — Добре, ще опитам.

Ший успя да прикотка майката на Леминкайнен и я заразпитва за рода на героя и за живота му, тъй като всяка магия в този свят се основаваше на доброто познаване на обекта — бил той човек, животно или предмет. Беше като да хвърлиш сапун в гейзер. Бабата го хвана за слушател и го заля с информация, при което Ший установи, че собствената му памет в никакъв случай не можеше да се сравнява с паметта на героя. Затова му се наложи още един-два пъти да я подпитва, за да отвори шлюза на спомените й, преди да беше успял да запомни всичко.

Раздумката им продължи до следващата от невероятно обилните калевалски трапези. След като приключи с храната, Ший се оттегли в ъгъла край огнището с еднолитрова халба бира и се опита да изпипа заклинанието си в нестрог римуван стих — според практиката на Леминкайнен. Тази форма обаче му създаваше определени затруднения и не му се удаваше да запомни стиховете, затова той си записа някои ключови думи с клечка върху напластения с пепел под пред огнището. Докато се занимаваше с всичко това, останалите се разотидоха по леглата. Беярд вече хъркаше под мечите кожи, когато Ший най-после придърпа една от тръстиковите свещи, отиде до стаята на героя и тихичко изпя творбата си.

Когато привърши и последния стих, нещо като че ли присветна пред очите му и той се почувства някак си отпаднал. Сигурно беше от бирата, но, изглежда, и заклинанието си беше казало думата. Той се затътри уморено към килерчето и едва не улучи стенната поставка за свещта.

Белфиби се изправи с вдигнати до брадичката завивки. Изражението на лицето й нямаше нищо общо с благоразположението.

— Здрасти, миличко — каза Ший, отпусна се плавно върху ръба на леглото и се захвана да сваля обувките си.

Белфиби се обади нервно:

— Вървете си, господине. Аз съм почтена жена.

— А? — изхълца Ший. — Че кой е казал нещо друго? И защо е нужно да се вдига такъв шум?

Той протегна ръка към нея, но тя отскочи пъргаво към стената и рязко се разпищя:

— Харолд! Уолтър! Помооощ!… Насилват меее!

Преди да измисли нещо по-разумно за казване, чу гласа на Беярд зад гърба си:

— Пак ли е тоя… Няма страшно, ей сега ще го овържем, докато Харолд измисли нещо по-добро.

— Да не сте изкукали, ама всички до един, а? — попита спокойно Харолд и усети как Бродски го сграбчи за ръката. Той се освободи с рязко дръпване и изстреля юмрука си към лицето на детектива, който обаче избегна удара с леко помръдване на главата. В следващия миг всичко потъна в мрак.

Ший се събуди с цепеща болка в главата и определено отходен вкус в устата. Вероятно снощната бира му беше дошла в повечко, а на всичкото отгоре беше овързан по начина, по който сам беше опаковал Леминкайнен предишната нощ. Навън тъкмо се зазоряваше и от двора се донасяше звън на наковавана стомана — селяните вече се бяха заели със задачите си за деня. Двете купчинки на пода пред огнището трябваше да са Беярд и Бродски.

— Ей, момчета! — подвикна им той. — Какво става тук?

По-плътното хъркане пресекна, над кожите се надигна глава и Бродски каза:

— Виж к’во досаднико, опаковали сме те като бахур. А сега млъкни, преди да си си го получил отново.

Ший кипна. Ако се съдеше по парещата болка в брадичката, Бродски го беше фраснал по главата със силата на експрес. Перспективата за повторна доза никак не го привличаше. Но просто не можеше да разбере какво беше накарало приятелите му да се държат с него по този начин… освен ако Леминкайнен не му беше приложил някаква контрамагия, докато произнасяше заклинанието си. Сигурно е това, реши Ший, и докато лежеше кротко в желязната хватка на въжетата, опита да състави противозаклинание според местните изисквания. Изглежда, в процеса на усърдното стихоплетство беше задрямал отново, защото се събуди от гръмогласен смях.

В стаята беше вече съвсем светло. Всички в къщата го бяха наобиколили, включително и Белфиби с тревожно лице. Смехът беше на Леминкайнен, който едва не се задуши от веселие. Беярд гледаше недоумяващо.

Домакинът най-накрая успя да се съвземе дотолкова, че да си поеме достатъчно въздух, за да изрече:

— Донеси ми ведро вода, Кюлики… Охо-хо-хо-хо! И ще възвърна истинския облик на този син на Охайола.

Кюлики донесе ведрото. Леминкайнен произнесе заклинание над него и го плисна в лицето на Ший.

— Харолд! — изпищя Белфиби. Тя се хвърли към него и обсипа още мокрото му лице с целувки. — Изкара ми ангелите тази нощ. Помислих, че не идваш, защото си попаднал в някакъв капан.

— По-добре ме развържи — рече Ший. — И какво искаш да кажеш с това „не идваш“? Как, мислиш, се забърках в тази каша?

— Сега вече разбрах всичко — каза благоверната му. — Приел си външността на Леминкайнен, за да изпиташ верността ми.

— Да, бе — намеси се Бродски. — Извинявай, че те хлопнах, Ший, но откъде, по дяволите, да зная, че си ти?

Ший попипа болезнената си брадичка. Нещо не се връзваше. Изглежда, стихът „като близнаци същи“ от снощното заклинание му беше докарал всички беди.

— Опитах една малка магийка — каза на глас той, — но, изглежда, съм попрекалил.

— Беше се превърнал в двойник на Леминкайнен — обясни героят. — Запомни добре, страннико от Охайола, че според законите на магията всяко погрешно заклинание прави нещата напълно различни. Никога не се опитвай да се мериш с най-великия сред магьосниците, преди да си изучил по-добре това изкуство. — Той се обърна и подвикна: — Майко! Кюлики! Давайте закуската, че дълъг път ни чака.

Белфиби прошепна на Ший:

— Харолд, това е много важно. Ако заклинанието ти не е точно, нещата приемат съвсем друг вид. Не го забравяй!

— Да, законите на магията тук явно са доста по-различни, но ми се ще да го знаех снощи.

Всички насядаха край масата. Леминкайнен беше в прекрасно настроение и когато не се хвалеше какво ще направи с онези в Похьола, поднасяше Ший за нощните му подвизи. Сигурно беше забравил напълно Дунязад и всичко останало.

Майка му изглеждаше все по-отчаяна. Най-накрая тя заговори:

— Ако не искаш да ме послушаш за твое добро, направи го тогава за мое. Нима ще оставиш нещастната си майка тук напълно беззащитна?

— Няма какво толкова да се случи — успокои я Леминкайнен. — Но в никакъв случай няма да оставя дома без защита. Тези двамата — Паярт и Пийт, ще останат тук с теб. Не че двамата заедно струват дори и наполовина колкото герой като мен, но така се налага.

— Харолд… — започна Беярд, но Бродски го прекъсна.

— К’во? Значи няма да ни вземете, така ли?

Леминкайнен поклати глава и каза твърдо:

— В никакъв случай! Това е работа за герои. Харолайнен показа, че е фехтовач от класа, а жена му съвсем не е най-лошият стрелец с лък, макар да е далеч от моето майсторство, а вие, жаби настъпени от Охайола, какво можете?

— Виж к’во бе, боклук — изправи се Бродски, — ела малко навън и ще ти покажа някои неща. Не ми пука дори да си с титла в тежката категория.

Беярд вдигна помирително ръка.

— Чакай малко, Пийт! — намеси се той. — Мисля, че той има право. Нашите умения действително нямат никаква стойност в този континуум, а и като че ли е доста по-целесъобразно да останем на място като тилова охрана. — Той погледна към Кюлики. — Освен това и тук има достатъчно работа. Така например не съм съвсем сигурен дали тук са чували нещо за предопределението и първородния грях.

— Сече ти пипето — одобри Бродски и отново си седна на мястото. — Това е направо дар Божи, може би ще успея да приобщя към стадото Му две заблудени души.

Леминкайнен се беше изправил и се упъти към вратата. Пътьом откачи от стената ласо от плетена сурова кожа и се отправи към ливадата, където кротко пасеше същият впрегатен квартет. С приближаването му животните се опитаха да се разбягат. Героят развъртя ласото и го хвърли върху рогата на огромния северен елен. След това, като си припяваше нещо за лоса на Хийси, издърпа животното и със свободния край на въжето направи клуп около врата му. Еленът се запъна. Леминкайнен дръпна раздразнено въжето и животното се стовари на колене.

Пийт Бродски го гледаше изумен.

— Господи! — изрече тихо той. — Изобщо не съжалявам, че не излязох навън с тоя момък.

Леминкайнен тръгна обратно през ливадата и тътреше зад себе си елена като пале. Внезапно се спря и се втренчи в нещо. Ший проследи погледа му и видя, че някакъв мъж — прекалено добре облечен, за да е крепостен — се беше изправил пред вратата на голямата къща и говореше с Кюлики. Когато Леминкайнен се приближи към него, стана ясно, че са почти еднакви на ръст, само че посетителят беше още по-як и с дълга бяла брада в стил Дядо Коледа. Той се обърна с щастлива усмивка към героя и двамата си удариха дълга прегръдка със здраво потупване по гърбовете, а след това се хванаха за ръце и се раздалечиха. Новодошлият задекламира с лекота:

Опасни Леминкайнен, да ти бъдат дълги дните!

Разбирам, че се каниш ти да посетиш

Похьола — Земята на мъглите,

и с помощта на чуждоземни фехтовачи

да дадеш на всички там урок!

Те отново се прегърнаха и потупаха по гърбовете.

— Идваш ли с мен? — изрева щастливо Леминкайнен.

— Не, все още си търся нова жена — отговори му не по-малко гръмогласно белобрадият и двамата се разсмяха, като че ли ставаше въпрос за някаква страхотна шега.

Бродски и Беярд наобиколиха Ший с въпроси. Той обясни:

— Старецът трябва да е Вайнемойнен, великият менестрел и магьосник. По дяволите, ако бях попаднал на него, нямаше да се налага да сключвам подобни сделки…

— Какъв старец? — попита Беярд.

— Онзи, който се гушка с Леминкайнен и го тупа по гърба. С брадата.

— Не виждам такъв човек! — опъна се Беярд. — Приятелят на героя е съвсем момче с току-що покарал по бузите мъх.

— Какво?

— Няма и двайсет години.

— Тогава всичко това трябва да е някакъв магически номер! — възкликна Ший. — Не го изпускайте от очи!

Лъже-Вайнемойнен провеждаше подробен разпит на Леминкайнен, като не забравяше от време на време да удари пет-шест стиха. Той тъкмо се канеше да прегърне домакина им след поредната си декламация, когато Бродски скочи и изви силно китката на гостенина, като заклещи ръката му зад гърба. Мъжът залитна напред и се заби с лице в тревата. В ръката му блесна тънка кама. Бродски небрежно го срита в ребрата. Ножът отхвръкна встрани.

Мъжът седна и притисна с ръка страната си, а дядоколедното му лице беше изкривено от болка. Леминкайнен гледаше изумено. Ший обясни:

— Уолтър казва, че този човек е с измамна външност. Може би ще е любопитно да видим как всъщност изглежда.

Леминкайнен спретна бърза магия и плю върху главата на мъжа — гледаше го втренчено глуповато младежко лице. После героят процеди:

— Така значи, моите роднини от Похьола ми пращат поздрави по случай отпътуването. Наведи глава, похьолски шпионино! — Той изтегли меча си и замислено опипа с пръст острието му.

— Ей — обади се Бродски, — не можеш просто така да му резнеш главата.

— И защо? — попита Леминкайнен.

— Нито е съден, нито нищо. Няма ли закон за тия неща?

Леминкайнен поклати изумено глава:

— Пийт, ти наистина си най-странният човек, когото съм срещал. Говориш само разни неразбираеми, лишени от всякакъв смисъл думи. Шпионино, ще наведеш ли глава, или да оставя на крепостните да се оправят с теб както те си знаят?

Ший обясни на Пийт:

— Тук няма нито съдилища, нито съдии. Вече ти споменах, че този момък е големият бос тук. Той е и законът.

Пийт поклати глава:

— Вече започвам да разбирам — каза той, когато мечът на Леминкайнен просвистя във въздуха.

Главата на младежа тупна в тревата и от устата му избликна кървав фонтан.

— Крепостни, тази измет да се погребе! — извика Леминкайнен и след това се обърна към гостите си от Охайо: — Ти спечели благодарността на героя! Никога не съм виждал подобен начин на борба — каза той на Бродски.

Ший забеляза, че хитрото пламъче отново трепкаше в погледа на магьосника.

— Джиу-джицу! — рече Пийт. — Всяко ченге го знае.

— Ще дойдеш с нас в Похьола и там ще имаш възможност да покажеш изкуството си. — Очите на героя обходиха групичката: — Кой от вас е толкова изкусен в магията, че успя да проникне под измамната външност на онази шпионска леш, която успя да заблуди дори мен, великия магьосник?

— Ами… като че ли бях аз… — обади се Беярд. — Само че не разбирам нищо от магия или поне не колкото Харолд.

— Уолтър, точно в това е разковничето. Затова и Чалмърс не е успял да те измъкне от „Ксанаду“. Спомняш ли си как ти единствен видя майката на Леминкайнен? Ти си прекалено рационален или нещо такова и то дотам, че дори магиите за промяна на външността не ти въздействат — каза Харолд и се обърна към Леминкайнен: — Беярд ще е по-полезен в пътуването повече от всички нас, взети заедно.

Магьосникът положи геройско усилие, за да успее да осмисли онова, което му казаха. Най-накрая той отсече:

— Само заради очите ти, о, Валтарпаярт, защото много ще са магиите и клопките по нашия път в Страната на мъглите и мрака.