Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (39)

Две

Полюшващите се под лекия полъх на вятъра треви скриваха от очите им гледката наоколо. Над главите им се стелеше плътно пухесто одеяло от ниски облаци. Въздухът беше леко студен и влажен. Поне не бяха пристигнали насред прословутите ужасяващи фински зими.

Ший разплете дългите си крака и се изправи, после подаде ръка на Белфиби. След кратък оглед установи, че се намираха насред обширна ливада. Вдясно от тях ливадата опираше в смесена горичка от брези и ели. Вляво…

— Ей, Белфиби! Виж ги! — каза Ший.

Бяха групичка животни, които пасяха около огромния стар дъб, издигащ се самотно насред ливадата. Ший различи три ниски коня с дълга козина и още едно животно от рода на елените. С рога. Или карибу, или много едър северен елен.

— Изглежда, тук няма да ни липсва месо — прецени Белфиби. — Тези животни са вероятно прекалено благородни, за да се страхуват.

Четирите добичета бяха хвърлили по един преживен поглед на времепространствените пътешественици, след което се бяха съсредоточили отново върху пашата.

— Това трябва да е северен елен — каза Ший. — Тук ги използват като впрегатни животни.

— Както онзи раздавач на подаръци — елфът Дядо Коледа от вашите легенди в Охайо ли?

— Да. Хайде да отидем до онази ограда и да сменим дрехите си с дърварските одежди. По дяволите, забравих четките за зъби. И допълнително бельо…

Като се замисли по-дълбоко, установи, че беше забравил и маста за импрегниране на ботите. Но все пак бяха пристигнали в комплект и разполагаха с неговата шпага и с нейния лък, да не говорим за магическите му умения. Ако успееха да ги използват правилно и навреме, можеха да се сдобият с всичко, от което имаха нужда.

Оборът се оказа дървен стобор а ла Ейбрахам Линкълн. Докато се приближаваха и вдигаха високо крака, за да прегазят през тревите, гората се поразреди и Ший успя да види група ниски къщи от дялани трупи, полускрити между дърветата. Над покрива на едната се виеше тънка струйка дим. Дочуваха се гласове, приглушени от разстоянието.

— Хора! — обади се Ший.

— Да се надяваме, че ще са дружелюбни… — каза Белфиби, погледна към къщите и сви зад ъгъла, където започна да съблича дрехите си.

— Не се безпокой, момичето ми — рече Ший. — Вайнемойнен е най-големият арабия в целия времепространствен континуум.

Той също се захвана да сменя дрехите си.

— О, Харолд — каза Белфиби, — не си взехме нито торба, нито раница, в която да носим багажа си. Нима ще трябва да зарежа на произвола тази прекрасна рокля? Тя ми е от първото ни отиване в Ню Йорк.

— Сгъни я добре, а аз ще пригодя нещо като пътна торба от ризата си. Я, някой като че ли ни идва на гости.

Те забързано довършиха обличането си и тъкмо завързваха връзките на ботите си, когато човекът, който идваше откъм къщите, стигна до вратата в стобора и се отправи към тях.

Беше нисък мъж, вероятно на годините на Ший (с други думи, в по-наивната половина на трийсетте), с чип нос, широки монголоидни скули и къса рехава черна брада. Палците му бяха подмушнати под широк, бродиран кожен колан, препасващ дълга ленена рубашка, чиито поли се спускаха над чифт широки вълнени панталони, които на свой ред бяха напъхани в чифт кожени ботуши с козината навън. Шапката му от висококачествена мека козина на неизвестен звяр беше килната дръзко над едното му ухо. Мъжлето пристъпяше наперено.

Ший окачи на колана си прибраната в ножница шпага и поздрави:

— Добър ден, господине! — Надяваше се прехвърлянето в този времепространствен континуум автоматично да е подменил английския му с местния език.

Мъжът наклони глава леко встрани, приглади брадата си с пръсти и ги разгледа внимателно от главата до петите. Най-накрая заговори:

О, странници със смешен вид,

за очите ясно е веднага,

че от земи сте с чужди бит!

Кажете, о, честити, с дума блага

отде сте? Кой ви е родът?

Каква ли цел ви тука води?

Що щете на героите в света?

Що имате в ума и знаете ли где кракът ви броди?

„Не на мене тия номера — помисли си Ший, — чел съм «Калевала» и зная, че ако узнаеш подробностите около рода на човека, можеш да му направиш каквито искаш магии.“ На глас обаче каза само:

— Аз съм Харолд Ший, а това е жена ми Белфиби. Идваме от Охайо.

Пелвийпи? Оухайо? Харолший?

Истината да ви кажа, аз не ги познавам.

От край далечен вий сте, аз не зная чий,

по-далеч от кралството на Хийси, дума давам!

И дори от тръпните на Мана дълбини,

щом от толкова далеч чак тук сте спрели,

добре дошли сте и сега, и в бъднини!

И на прелестната Пелвийпи под нозете бели

пътят вечно да е мек и усмивката и блага

все по-слънчева да грее, както и приляга.

— Благодаря — каза сухо Ший. — И ако нямаш нищо против, предпочитам да си общуваме в проза. Жена ми наскоро имаше неприятни преживявания с един поет и има алергия към мерената реч във всичките й форми.

Мъжът погледна Ший подозрително, а Белфиби — с окото на познавач.

— Чуй ме ти, о, Харолайнен… — започна вдъхновено той, но Белфиби, която до този момент беше гледала само умолително, тихо изръмжа. Мъжът бързо се усети, спря и като сниши глас, довърши: — Нима в далечно Оухайо мъжете не властват над жените си?

— Не, те властват над нас — каза бързо Ший.

Белфиби се намръщи. Странникът се ухили безочливо.

— Тук, в Страната на героите, жените от най-ранна възраст се научават къде им е мястото. Ако искаш, може да направим кратка смяна, след което ще получиш своята Пелвийпи много по-покорна. А освен това и със значителни познания в областта на поезията, усвоени при най-добрия стихоплетец в цяла „Калевала“.

— А? — успя само да изрече Ший. — Не, изобщо не мисля да се забърквам в подобни сделки… — Ала като видя бръчката, която разполови лицето на мъжа, добави: — Поне докато не опозная по-добре страната ви… Вайнемойнен в тези колиби ли живее?

Непознатият вече ги водеше към вратата в стобора. Той каза мрачно:

— Нито живее, нито ще живее.

— Така ли? — попита Ший, докато си мислеше, че е допуснал грешка в определянето на местоположението. — Тогава на кого принадлежат тези сгради?

Мъжът се спря, изпъчи се пред доста по-високия Ший и каза гордо:

Страннико, по-ясно е и от водата,

в Калевала вий сте от минути.

Няма кой на славните герои във страната

да сгреши Каукомели — маг велик, прочут и

често още Сарелайнен назоваван.

Трябва и във вашата страна далечна

с почит и със слава той да е въздаван.

Той — самият Леминкайнен, засиял със слава вечна!

— О-о-о! — изуми се Ший. — Щастлив съм да се запозная с теб, Леминкайнен. Прав си, славата ти се носи и в далечно Охайо.

Той нервно намигна на Белфиби. Тя не беше чела „Калевала“ и не можеше да прецени доколко погрешно се бяха прехвърлили. Вместо със стария добряк Вайнемойнен те се бяха свързали с най-неприятния образ в целия този свят — с дръзкия магьосник и изпечен мошеник Леминкайнен.

Но сега всеки опит да се измъкнат само щеше да усложни още повече нещата. Ший продължи да му прави вятър:

— Нямаш представа каква радост е човек да срещне един истински герой.

— При това най-великият — каза скромно Леминкайнен. — Сигурно сте тук, за да търсите помощ срещу огнената птица или морския дракон, които опустошават страната ви?

— Не точно… — каза Ший, когато стигнаха до вратата. — Знаеш ли, работите стоят малко по-иначе. Двама наши приятели заседнаха в друг свят и магията на нашата собствена вселена не е достатъчно силна, за да ги издърпаме обратно. Затова решихме да дойдем в страната ви, където има истински магьосници, за да намерим някой, който да е достатъчно вещ, за да свърши работата.

Широкото лице на Леминкайнен се изкриви от алчност.

— И какво е възнаграждението, което се предлага за това чудотворство?

„По дяволите — помисли си Ший, — не може ли да говори нормално?“ А на глас каза:

— А какво например би си пожелал ти?

Якият дребосък сви рамене:

— Малко са нещата, които липсват на могъщия Леминкайнен. Стада и добитък, ливади и ниви… Аз имам предостатъчно — и девойки, които да ме целуват, и крепостни, които да ми слугуват.

Ший и Белфиби се спогледаха. Докато Харолд все още се чудеше дали да признае за собствените си магически умения, Леминкайнен продължи:

— Може би ако красивата Пелвийпи…

— Не я закачай, ако ти е мил животът! — предупреди го бързо Ший.

Леминкайнен отново сви рамене и се усмихна.

— Както желаеш, о, Харолайнен. Нямам никакво желание да се пазаря… Още повече, че си имам и разни лични проблеми, с които да се заема. Трябва да изпратя проклятия върху господарката на Похьола, която отказа да ми даде дъщеря си за жена. И не само това, но и не ме покани на сватбата й с ковача Илмаринен. Ще избия до крак тези жалки отрепки от Страната на мъглите и мрака!

Той най-неочаквано смъкна калпака си и започна да скача върху него в необуздан пристъп на гняв. Ший се опита да си припомни съдържанието на „Калевала“. Там имаше нещо за подобно отмъщение, но то беше с доста неприятни последици за самия Леминкайнен, поне доколкото си спомняше.

— Чакай малко — каза той, — може пък да успеем да сключим някаква сделка. Тази Похьола е доста костелив орех, но ако измъкнеш приятелите ни, може би ще успеем някак си да я уредим.

Леминкайнен спря да подскача.

— Мислиш ли, че герой като мен ще се изплаши от мъглата и мрака? — попита той. — Едър си, но ти липсва силата на героите от „Калевала“. Би могъл да помогнеш само ако става въпрос за бой между дечурлига.

— Добре — каза Ший, — може и да нямам телосложение на товарен кон, но и аз умея някои неща. Ей с това тук! — добави той и извади шпагата си.

При движението на Ший ръката на Леминкайнен се стрелна към ефеса на собствения му меч, но не го измъкна, защото Харолд явно не се готвеше да напада. Той погледна шпагата.

— Това със сигурност е най-странното острие, което може да се види в „Калевала“ — призна най-накрая той. — Като клечка за зъби ли го използваш или за кърпене на панталоните?

Сега беше ред на Ший да се усмихне.

— Я пипни връхчето.

— Остро е, но чорапите ми ги кърпи Кюлики, жена ми.

— Но не би ти било приятно да се нанижеш на него, нали? Добре, искаш ли да видиш как го използвам?

Късият широк меч на Леминкайнен блесна в ръката му.

— Недей, Харолд — каза умолително Белфиби, докато оставяше купчинката си дрехи на земята и закачаше тетивата на лъка си.

— Всичко е наред, момичето ми. С тия секачи се оправям за секунди. Спомняш ли си онзи хълм над замъка Карена? Освен това в момента става въпрос само за упражнение.

— Искаш да те напляскам с плоското на острието ли?

— Точно така. Готов ли си?

Остриетата звъннаха. Леминкайнен, който се впусна във вихрена атака, беше най-добрият боец, с когото беше кръстосвал оръжие. Той редуваше прави и обратни удари с изумителна бързина, без дори да се задъхва. Неговата тактика явно беше да се приближи възможно най-много и да нанася колкото се може повече удари, а за резултатите да мисли някой друг.

Ший отстъпваше бавно и парираше тежките удари, като се чудеше какво ли би се случило, ако някой от тях срещнеше оръжието му под прав ъгъл и го пречупеше. Удари като тези можеха да трошат кости и дори да убият човека, макар и нанесени с плоската страна на острието. Ший реши да опита рипост, но Леминкайнен отскочи с котешка пъргавина. Ший продължаваше да се върти в кръг, като леко отстъпваше и се опитваше да изравни дишането си. Веднъж кракът му не стъпи достатъчно сигурно и поредният удар с меча едва не го улучи и той отстъпи три крачки назад с ужасеното „ох!“ в ушите на Белфиби. Но яростната атака на противника му започна да отслабва. Шпагата се стрелна и мина плавно по цялата дължина на дясната ръка на Леминкайнен.

— Ти май можеш да ръчкаш с клечицата си — каза героят. Той замахна отново, но не толкова съсредоточено. Ший отклони острието му и върхът на шпагата драсна леко рамото на Леминкайнен.

— Сега убеди ли се? — попита тържествуващо Ший. Леминкайнен само изръмжа, но бързата атака отново накара върха на шпагата да трепне пред гърдите му, преди да беше успял да парира.

— И какво ще стане сега, ако те мушна? — попита Ший.

— Горделив страннико, това е просто случайно попадение.

— Ами добре, тогава да опитаме пак.

Остриетата отново зазвъняха. Този път Леминкайнен, макар и да не беше разсеян, се бе смръщил и разгневил до крайност. След две-три схватки той изгуби равновесие и Ший отново опря върха на шпагата си в гърдите му.

— Този път, приятелче, не беше случайност. Не и два пъти подред.

Леминкайнен прибра меча си и размаха презрително ръка:

— Срещу противник без доспехи твоите номера могат и да ти продължат живота за още известно време. Но мъжете от Похьола ходят на война в брони. Нима мислиш, че с шилото си ще им направиш нещо.

— Не зная какви са доспехите им, но няма да е зле за тях, ако са добре прикрити в съединителните връзки. Иначе няма начин да се отърват от това остро връхче.

— Ще те взема с мен в Похьола, но все още не ми е показано достатъчно, за да предложа в замяна магическите си умения. Единственото, което бих могъл да ти предложа, е да те направя мой слуга.

Ший погледна към Белфиби, която заговори:

— Господарю Леминкайнен, както изглежда, мъжете от вашата страна са най-безобразните самохвалковци, макар да са доста далеч от това, което претендират, че са. Но, ако все пак, загубилият се превръща в слуга на победителя, ти трябва да си мой слуга, защото никога не ще ме надвиеш в стрелбата с лък.

Ший едва сдържа усмивката си. Белфиби може и да не беше учила психология, но добре знаеше как да се справя с надути въздухари. Номерът е да ги придърпате там, където сте най-добри.

Леминкайнен я изгледа накриво и каза:

— Харолайнен, оттеглям предложението си. Това е най-опърничавата жена, която съм виждал и която няма да се оправи и със здрава тояга. Изчакайте ме.

Те вече бяха близо до постройките. Ший едва сега забеляза групичката от зле облечени крепостни, които наблюдаваха състезанието с отворени усти.

— Лъкът ми! — извика Леминкайнен, когато те се разбягаха при приближаването му.

След малко той отново тръгна към тях с арбалет под мишница и няколко стрели, подмушнати в колана. Ший забеляза, че оръжието представлява стоманен лък с медна дръжка за презареждане и със сребърни инкрустации. Наистина красива артилерийска вещ.

— Харолд — каза тихо Белфиби, — не съм много сигурна дали ще съм по-добра в стрелбата. Мощният стоманен арбалет в опитни ръце понякога е много по-точен.

Леминкайнен се обади отдалеч:

— По неподвижна цел ли ще стреляме, безделнице, или да пусна някой крепостен да тича като подвижна.

— И неподвижната ще свърши работа — каза Белфиби. Изражението й говореше, че единствената подвижна цел, която я интересуваше в този момент, беше самият Леминкайнен.

Героят махна с ръка.

— Виждаш ли възела на онзи стълб от стобора. Намира се на четирийсет крачки оттук.

— Така ясно както и теб.

Леминкайнен се усмихна, вдигна арбалета си и стреля. Късата стрела с метален връх се заби с тъп звук на десет-дванайсет сантиметра под възела.

Белфиби запъна дългата си стрела, изтегли тетивата до ухото си, прицели се и я пусна. Тя лизна стълба и просвистя в тревите.

Усмивката на Леминкайнен стана още по-широка.

— Искаш ли да пуснем по още една?

Този път изстрелът му беше още по-успешен. Късата му стрела се впи на около три сантиметра над възела, но стрелата на Белфиби удари на същото разстояние под него.

Леминкайнен зареди нова стрела и каза:

— Този път няма начин да не те победя.

Изглежда, че се оказа прав, защото прониза възела.

Между веждите на Белфиби се появи лека бръчка. Тя подържа тетивата дръпната, след това свали лъка, вдигна го отново и пусна стрелата, която се заби също във възела.

Ший каза:

— Изглеждате еднакво добри. А защо не опитате по ей онова?

Той посочи към една едра врана, която мързеливо размахваше криле над ливадата и протяжно грачеше.

Леминкайнен вдигна лъка си и стреля. Късата му стрела избръмча право към птицата, сякаш щеше да я прониже през средата. Във въздуха се разхвърча малко перушина, но след кратко залитане враната продължи да се носи плавно над ливадата.

Лъкът на Белфиби замря, стрелата й просвистя във въздуха и потъна в тялото на птицата с тъп плясък. Враната се запремята надолу и в този миг в бърза серия към нея излетяха три дълги стрели. Първата я пропусна, но останалите две я удариха и тя тупна в краката им с три стърчащи от тялото си стрели.

Леминкайнен гледаше със зинала уста. Селяните замърмориха одобрително. Белфиби се обади с равен глас:

— Ще отида да прибера стрелите си, господа.

Леминкайнен махна с ръка на селяните да се разотиват по задачите си. След това изведнъж засия отново.

— Все пак аз, самият Леминкайнен, продължавам да съм най-великият герой! — рече надуто той. — Защото ви превъзхождам, победих ви и в двете съревнования, а вие мен — само в едно на човек. Но не мога да отрека, че притежавате известна ловкост на ръцете и срещу помощта ви ще се наема да произнеса магическите руни, които ще доведат тук вашите приятели.