Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (36)

Шестнайсет

Ший разсъждаваше трескаво. На думата на Брадамант сигурно можеше да се вярва, а дори и да не успееше, нямаше нещо, което да заплашва пряко живота на Чалмърс и Флоримел. А опасността, която тегнеше над Вацлав, беше непосредствена и особено голяма. Ако го хванеха отново, все някой щеше да се сети да използва сребърно оръжие вместо огън. А и беше твърде вероятно да го заловят в близките ден-два. Ший се обърна към останалите:

— Смятам, че в замъка Карена ще се оправите по-добре без нас — обясни им той. — А тук имам приятел, който здравата е загазил, и предполагам, че трябва бързо да му помогна по някакъв начин. Белфи… Белфегор, нима онова разплакано момиче не смекчи сърцето ти. Ще дойдеш ли с мен?

Тя потри замислено устни и отсече:

— Това не влиза в договора ни, но ще дойда. Накъде ще тръгнем?

— Може би ще се опитам да намеря онова момиче. Ако искаш, можем да се върнем по пътя и да я потърсим.

— Мислиш, че ще се върне в селото, където едва не го изгориха?

— Може би си права, моето момиче. Вотси е тъп като плодов кейк, но все пак има достатъчно ум в главата си, за да не се връща тук.

— Хайде да тръгваме тогава. Познавам доста добре някои от тукашните пътеки, а и мога да го открия по следите му. — След това се обърна към паладините: — Благородни господа, желая ви слука и довиждане.

Бронираните мъже вдигнаха ръце и им помахаха. Отнякъде докараха кон за Роджър и двамата с Брадамант потеглиха за замъка ръка в ръка, без да обръщат особено внимание на пътя. Ший се почуди дали при това положение щяха да са способни да направят каквото и да е за спасението на Чалмърс и благоверната му.

Зад светилището следваше полегат склон надолу и рязко изкачване нагоре до бреговете на малък поток. Очите на Белфегор обхождаха внимателно почвата:

— Минал е през това ждрело — каза уверено тя и посочи към земята.

Ший не успя да различи нищо, което да напомняше следа, но последва Белфегор надолу по склона и нагоре към брега, където забеляза откършено клонче на един от храстите, а малко по-нататък и дълбока вълча следа в меката почва.

— А дали няма да спестим време, ако подсечем хълма по пътя?

Тя обърна назад усмихнатото си лице.

— Не, кой би минал покрай пътеката, когато пред него е свободната горска шир. И освен това познавам донякъде вълчата природа — вълкът обикновено е голям заплес. Повярвай ми, ще го намерим много по-лесно, ако вървим по следата му. Виждаш ли, тук е завил наляво.

Тя проследяваше следата с неподозирана от Ший бързина. Слънцето вече се беше издигнало високо и надничаше през клонака, в който от време на време пропяваха или пърхаха птички. Сарацинското му облекло едва ли беше най-подходящото за случая, но той най-неочаквано се почувства неизказано щастлив.

Белфегор си тананикаше някаква мелодия, докато вървеше по следата и оглеждаше счупените тук-там клонки от храсталака.

— Ето тук се е отклонил, за да подгони нещо — каза тя. — Най-вероятно заек. А ето там си е почивал от преследването на дивеча. Спечелили сме малко време. Хайде да побързаме.

Тя беше неуморима. Ший първи поиска малка почивка и по-късно още една. Някъде към обяд той помоли за трета почивка край малко поточе, където се напиха с вода и си поделиха една от птиците, останали от вечерята. Белфегор внезапно се смръщи.

— Сър Харолд — каза тя, — може и да ти е странно, но имам познатото и доста приятно чувство, че вече сме преживявали нещо подобно с теб. Все едно слушам за втори път позната приказка. А съм сигурна, че никога не съм бродила в гората с теб.

— Разбира се, че… — започна той, но спря. Нямаше смисъл да насилва нейната възвръщаща се памет; това можеше да доведе само до нови задържащи процеси. — Мислиш ли, че ще успеем да го открием? — промени бързо темата той.

— О да, и то доста скоро. Хайде да тръгваме!

Тя се изправи гъвкаво и поеха през гората. Вълкът се беше размотавал доста насам-натам или защото не е могъл да реши накъде да поеме, или пък защото се е объркал. На два пъти още откриваха места, на които си беше почивал. След още час, когато пресичаха поредния поток, момичето посочи рязко с ръка към земята. Ший видя съвсем пресен отпечатък, в който водата едва беше започнала да се процежда, и извика колкото му глас държи:

— Вацла-а-а-ав!

Откъм храсталака се разнесе шумолене и вълкът се затича към тях с провесен език и размахана опашка.

— Какво стана? Изгуби ли се?

— Ау-у! — отговори вълкът.

— Добре, вече си намерен. Чуй ме сега, кръгъл глупако. Едва не провали отново всичко с изпълненията си. Сега искам от теб да се движиш плътно до нас. Аз поназнайвам нещичко от магиите, но не съм достатъчно вещ във висшата магия, за да ти възвърна човешкия вид, затова ще трябва да изчакаме срещата с Чалмърс. Страхотен късмет извади, че все пак дочака Атлантес да те омагьоса против огън, преди да се превърнеш отново във вълк.

Вълкът подви опашка и жално заскимтя. Ший му обърна гръб и попита Белфегор:

— Ще можеш ли да ни изведеш напряко на пътя за Карена?

— Разбира се, той е ей натам — посочи с ръка тя. — Но какво не ти харесват волните ми гори?

— Няма нищо такова, моето момиче. Но имаме работа. След това можем да дойдем тук и да си скитаме колкото ни душа иска и… по дяволите, става късно. Хайде да вървим!

Привечерният полумрак ги завари в гората. Докато Ший палеше огън, вълкът, следвайки най-строгите му разпореждания, отиде да помогне в лова на Белфегор, като играеше ролята на гонче — подкарваше дивеча право към лъка й. Когато се върна с пет заека, два пъдпъдъка и някаква едра непозната птица, тя каза загрижено:

— Ако смяташ да продължаваме нашето приключение, ще трябва да намерим начин да се сдобия с още стрели. Само днес вечерта загубих две. Не че не мога да си ги направя сама, но не разполагам нито с необходимите инструменти, нито с добре изсъхнал материал.

Вечерният лов изглеждаше напълно приличен за стомасите на трима прегладнели мъже, но вълкът изгълта своята дажба, както и остатъците от тяхната трапеза и продължи да се оглежда гладно. Ший искрено се надяваше пътешествието им да не продължи прекалено дълго, иначе щеше да им се наложи да ловуват и двамата, за да успеят да засищат донякъде едрия хищник.

Слънцето вече надничаше над короните на дърветата, когато най-после се отправиха на път, но само след няколко минути ход напряко през гората, те излязоха на кръстопътя, където преди няколко дни се бяха разделили с Поласек. Оставаше им само последният преход. Вълкът тичаше напред-назад, сякаш крачката им беше непоносимо бавна за него, но внезапно приближи с вой и скимтене.

— Какво става старче? — попита Ший.

Вълкът замръзна, подуши краката на Ший и пробяга няколко стъпки назад по пътя към По.

— Предполагам, че иска да се върнем и да потърсим онова момиче — каза Ший.

Вълкът отново изви тихо, след това захапа Ший за полата на дрехата и започна да го дърпа обратно по пътя.

— Слушай какво, не съм ти… — започна Ший и едва тогава забеляза какво се опитваше да му покаже вълкът. По пътя сред гъста пушилка напредваше някаква колона, като само от време на време от прахоляка излизаше глава или крак. Белфегор заслони очите си с ръка и тихо изписка.

— Сарацините! По дяволите, как са успели да се промъкнат покрай граф Роланд? Виждаш ли, и Медоро е сред тях?

— Сигурно е минал напряко през някой проход и ни е проследил с бандата си… или онзи гаден ковач ни е наклепал… — предположи Ший.

Колоната рязко ускори ход.

— Забелязаха ни! — извика Белфегор. — Нагоре по ската! Там няма да могат да ни настигнат на кон, а ще можем да използваме и прикритието на дърветата.

Конниците приближаваха бързо. Бяха около двайсетина души. Резките силни викове показаха, че маневрата им е разкрита.

Белфегор и Ший достигнаха до ската и се заизкачваха между нискостеблените дъбове и храсти. След преодоляването на растителния пояс ги очакваха няколко метра отвесни скали от ронлив пясъчник. Те се втурнаха да го изкатерят почти на колене, като всеки метър изискваше огромно усилие. Скалата под тях се ронеше и те се подхлъзваха назад, за да издрапат отново малко по-нагоре. Беше каторжен труд.

Под тях двама от конниците вече се промъкваха между дръвчетата и храсталаците. Останалите се пръснаха наляво и надясно. Първата стрела просвистя над главата на Ший. Прищя му се да знаеше някоя много бърза бойна магия.

— Няма смисъл — каза той мрачно на Белфегор. — По-добре е да приемем боя.

Хвана ръката на девойката и й помогна да измине последните няколко метра до дърветата над главите им.

Сарацините предпазливо напредваха в основата на ската, като от време на време спираха и си подвикваха. Малцината от тях, които имаха двойно извити лъкове, пускаха по някоя стрела. Белфегор се прислони зад голям скален къс и пусна стрела срещу единия от нападателите. Не улучи и стрелата се разтроши в камъка над главата му. Следващата стрела удари един от конете и той падна, събаряйки на земята ездача си. Точно когато приклекна зад прикритието си, около нея се изсипаха шест-седем стрели.

Медоро яздеше великолепен бял жребец и се беше откъснал от редицата. Гласът му достигна до тях допълнително изтънен от разстоянието и възбудата му.

— Прекратете стрелбата, ще я нараните! Искам я жива и здрава, но давам хиляда дирхама на онзи, който ми донесе главата на мъжа!

Един от нападателите вдигна рязко ръка и политна от седлото си, пронизан от дълга стрела, и тупна на земята удавен в собствената си кръв. Другите отстъпиха назад и се спешиха. Оставиха двамина да пазят конете и се втурнаха към ската с извадени ятагани и с копия в ръце. Иззад една от скалите изскочи огромно сиво космато тяло и със скок се впи в гърба на последния от сарацините. Господи, та това беше вълкът Вотси! Мъжът се изтърколи с писък. В този миг пропя и лъкът на Белфегор.

Тъп удар — и още един от нападателите им полегна и загриза в агония тревата. Втора стрела се удари в шлема на друг и отхвръкна. Туп! Третата стрела потъна в окото на водача.

— Аллаху Акхбар! — изпищя отдолу Медоро. — Десет хиляди дирхама!

Един сарацин се спря с пронизана ръка. Останалите се надигнаха и се втурнаха нагоре безразборно с бойни викове по склоновете на ската. Вълкът настигна най-задния от тях и го заръфа за крака. Човек и животно се затъркаляха наедно надолу по склона, като човекът неистово пищеше поради невъзможността да използва оръжието си. Белфегор удари още един право в гръкляна.

— Последната, Харолд! — извика тя.

„Умница“ — помисли си Ший, после си избра най-добрата посока, протегна ръка и се стрелна в дълъг напад. Ятаганоподобното острие на меча му не беше кой знае колко добро оръжие, но прониза без проблем право в устата най-близкия от нападателите. Ший парира с кинжала в лявата ръка и посече, но войникът пред него беше с метален шлем, острието отскочи със звън и се откъсна от дръжката. Но поне ударът беше достатъчно тежък и захвърли противника му назад, а той завлече надолу по склона още двама от нападателите.

Някой хвърли по Ший метателно копие със зъбец, докато той се опитваше да запази равновесие. Копието не го улучи и се заби в близкото дърво. Ший и Белфегор се втурнаха едновременно към него. Той се оказа по-бърз. Извади го от дънера и строши дръжката му в коляното си. Хвана парчето с металния шип като рапира и викна на Белфегор:

— Опитай се да стигнеш до гората!

Сарацините напредваха бързо и вече сключваха обръча си; Ший имаше време само колкото да се обърне, да парира сечащия удар и да прониже най-близкия от тях. Острието потъна под брадичката на възмургавия мъж.

Следващият отстъпи, така че нападът на Ший увисна във въздуха и той едва успя да отбие страничния удар с измисленото си оръжие. Прииждаха от всички страни, а той не можеше да е на три места едновременно. Той парираше, без да има време дори за бърз напад. Страничен удар в главата едва не го събори и замъгли погледа му. Само шлемът го беше спасил от посичането.

След това някакъв всеобемащ звук погълна звънтежа на остриетата. Плътен звук на рог, дълбок и разтърсващ. Ехтеше като рога на Хаймдал, който беше разчупил ледниците, но звукът на този тук беше нехармоничен и накара кожата на Ший да настръхне, а главата му да се зацепи от болки. Дълбок ужас и паника обхванаха цялото му същество, искаше му се да избухне в сълзи и да падне на колене. Рогът изсвири отново и всички сарацини се загърчиха надолу по склона, а бойните им викове преляха в ужасени писъци. Ший едва не ги последва.

Някаква сянка премина над него и той вдигна очи, за да види дук Астолф, който се носеше във въздуха на своя хипогриф. Той се очертаваше ясно на синия фон на небето и Ший видя как отново наду рога си срещу панически бягащите сарацини.

Но не всички бягаха. Ший погледна надолу и съзря някакъв дребен брадат мъж — очевидно глух, защото не проявяваше никакви признаци на безпокойство, — който беше коленичил на някакви си двайсетина метра и се целеше в него с късия си лък. В този миг мъжът пусна тетивата, Ший инстинктивно се наведе и стрелата прелетя над главата му.

Вик на болка го накара да се извърне. Белфегор беше излязла от прикритието си, за да вземе някакъв къс ятаган от земята и стрелата на сарацина се беше забила в тялото й. Ший изкрещя и се хвърли срещу мюсюлманина стрелец, който захвърли лъка си и изтегли къс ятаган. В продължение на около три секунди оръжията им бляскаха като стотици огледалца. Най-накрая Ший парира успешно и прободе ръката на противника си, който изпусна ятагана, но докато падаше назад, издърпа парчето копие от дланта на Ший.

Харолд се наведе и вдигна ятагана му. Противникът му се изправи на колене, вдигна здравата си ръка и извика:

— В името на Аллаха, нали няма да посечеш невъоръжен човек?

— И още как! — изръмжа гневно Ший и замахна.

Сарацинската глава се затъркаля и заподскача надолу по ската.

Ший се върна при Белфегор, която лежеше с бледо лице и полупритворени очи сред скалните отломъци. Той я взе на ръце.

— Харолд — каза тихо тя.

— Да, скъпа моя?

— Вече всичко ми е кристално ясно. Аз съм Белфиби от гората, дъщеря на Хризогония, а ти си моят най-мил и желан съпруг.

Ший знаеше, че шокът понякога е най-доброто лекарство срещу амнезията. Но каква полза от всичко това сега? В гърлото му се надигна буца.

— Исках да ти народя синове… — каза отмаляло тя. — Бях щастлива с теб.

— Недей така, ще видиш, че всичко ще се оправи.

— Не, отивам си. Отивам там — отвъд. Целуни ме за сбогом!

Той я целуна нежно. Устните й се разтеглиха в слаба усмивка и той положи ръка на сърцето й. То биеше все по-слабо и по-бавно.

Ший тихо въздъхна:

— Щастлива…

— Ей, старче! — каза познат дълбок глас. Астолф се беше надвесил над тях с рога в едната ръка и поводите на хипогрифа в другата. — О-о, младата дама е ранена? Много лошо е ударена. Дай да я видя!

Той внимателно огледа стърчащата стрела.

— Я сега да видим пулса. Все още има, но не за дълго. Вътрешен кръвоизлив… това е най-лошото! Хайде приятелче, не губи време. Събери малко съчки и свежа трева и напали огън. Смятам, че ще мога да се справя, но най-добре ще е да побързаме.

Ший се разтича наоколо и събра цял наръч клони, след което зацъка припряно с огнивото, като проклинаше от все сърце мудната операция, но в крайна сметка успя да напали съвсем приличен огън относително бързо. Астолф очерта около двамата огромен пентаграм с пръчка и измайстори подобие на стрела от една по-права съчка, като на мястото на перата завърза снопче трева. Той хвърли творението си в огъня и замърмори някакво заклинание. Пушекът започна да става прекалено гъст и обилен за толкова малък огън. Вече не можеше да различи Белфиби.

Ший скочи рязко, когато забеляза чифт висящи в нищото очи на равнището на неговите. Очи само с черни зеници. След това започнаха да се появяват още чифтове, някои под ъгъл, други непрестанно местещи се, сякаш притежателите им разговаряха на светски прием.

— Остани където си! — разпореди дук Астолф между заклинанията. — Ръцете му бяха протегнати напред и Ший успя да различи сред пушеците как ги движеше плавно, докато напяваше заклинанието си едновременно на няколко езика.

Някакъв глас в главата на Ший започна да нашепва: „Излез навън, излез навън, излез навън, излез навън, само престъпи и ще видиш онова, което никой смъртен не е виждал, ела с нас…“, и нещо накара мускулите му да се движат по посока на очите. Той направи крачка и след това втора, преди да успее да се овладее. Челото му се обливаше в пот при усилието да не помръдне от мястото си.

Внезапно огънят изгасна и димът изчезна, сякаш се беше просмукал в земята. Астолф се беше отпуснал до пепелта с плувнало в пот, уморено лице. Бръчките около устата му се бяха врязали дълбоко.

— Доста изтощителна работа — каза той. — Имаш късмет, че устоя да не излезеш от пентаграма.

Белфиби седеше и се усмихваше. Стрелата беше изчезнала, сякаш никога не беше съществувала, дори туниката на момичето беше възвърнала целостта си, само огромното тъмночервено петно напомняше за нещастието.

— Много бих се радвал да почистя и него — каза Астолф, — но както сама разбираш, още не съм отворил магическа пералня.

— Господарю, ти направи предостатъчно за мен! — каза Белфиби и се изправи с олюляване. — Аз…

— Не сега, не сега — прекъсна я Астолф. — Сър Харолд, кръвопускането ще ти е само от полза.

Едва сега Ший видя, че беше ранен. По лицето му имаше кръв от тежкия удар по шлема и две порезни рани на ръката и на бедрото. Всички те се затваряха от магията на Астолф — значително по-умерена този път. Когато дукът приключи със заклинанието, Белфиби скочи в прегръдките на Ший:

— Сега вече никой не ще успее да ни раздели. Ще простиш ли глупостите на твоето изгубило ума си момиче?

— Иска ли питане, скъпа моя — каза Ший и я притисна до себе си.

Астолф се загледа съсредоточено в нещо надолу по ската.