Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (34)

Четиринайсет

— Къде, по дяволите, се намираме? — попита Харолд Ший.

Под ръба на килима се стелеха неизменно скалисти върхове, дълбоки проломи, в които тук-там трептяха ослепително металическите отблясъци на потоци и езерца.

— Летим вече няколко часа и все едно и също. Смятам да спрем на най-близката бензиностанция и да попитаме.

Лека бръчка проряза челото на Белфегор-Белфиби.

— Сър Харолд, както често съм ти казвала… така де… не разбирам това, което се опитваш да кажеш.

— Много просто: вече доста време летим без посока, а нямам нищо против да намерим място, където да сложим по някой залък в устата.

Тя го изгледа, след което се отмести настрани.

— Знаеш ли, учудвам се, че искаш да сложиш толкова бързо край на нашето приключение. Но след като е така, ще ти кажа, че точно под нас има път, който, стига да не греша, ще ни отведе в замъка Карена.

— Имаш направо орлово око, моето момиче. Къде?

Тя посочи. Беше поредната планинска пътека и не се различаваше по нищо от предишните, които бяха подминали. Виеше се надолу покрай стръмна клисура, пресичаше малък сипей и тръгваше нагоре по съседния склон.

Ший наклони килима и започна да се спуска по плавна спирала към пътеката. Белфегор му посочи четирите точки малко по-напред, които след приближаването към тях се оказаха мъж и три натоварени магарета. Ший плъзна килима към мъжа малко над равнището на главата му и се провикна:

— Ей, ти там, долу!

Мъжът вдигна поглед, лицето му се изкриви, той нададе ужасен писък и хукна да бяга, последван от трите си магарета. Килимът просвистя в остър завой и отново се насочи към човечеца, а Ший подхвърли на момичето:

— По-добре ти поговори с него!

— Не, спри се — отговори тя. — Ти толкова го наплаши със страховитата си външност, че нищо чудно горкият човек да предпочете да скочи от скалите, вместо да умре от ужас.

— Аллах да ти е на помощ, ако го оставиш да ни се измъкне! — намеси се Медоро. — Какво по-забавно от това да попреследваме един наплашен до смърт търговец.

— Не, тя е права! — отсече Ший и отдалечи килима. — Но все пак проблемът си остава. Как бихме могли да се приближим достатъчно до някого, за да го попитаме за посоката?

— И защо е необходимо да разпитваш? — нацупи се Белфегор. — Нали ти дадох най-общи указания. Трябва само да изчакаш до вечерта и след това да пришпориш странното си возило и да потърсиш огненото зарево над замъка.

Ший беше вперил поглед надолу, за да не изпусне пътя.

— Не става въпрос само за намирането на замъка — каза той. — Трябва също така да обмислим и тактиката. Дук Астолф сигурно се навърта някъде наоколо със своя проклет хипогриф, а возилото ни е доста по-бавно от него. Не искам да полетя надолу в пламъци, свален от вража магия, особено когато на борда си и ти, моето момиче.

— Благодаря за загрижеността ти, доблестни господарю — отвърна момичето, — но предпочитам да престанеш да се отнасяш към мен като към любима крехка жена. Аз съм пълноценен член на бойната ни група.

Самите думи бяха много остри, но тонът, с който бяха изречени, можеше да се определи като всичко друго, но не и като остър. Нямаше излишно време за спорове, тъй като под ръба на килима Ший забеляза някакви запустели полуразрушени постройки върху склона, които най-вероятно представляваха входът на изоставен рудник.

— Ще кацна ей там! — предупреди останалите той. — Белфиби… исках да кажа, Белфегор, ще можеш ли първо да отидеш сама и да провериш дали там няма някой, когото да изплашим?

Килимът се спусна плавно и кацна меко точно пред входа на рудника, който отблизо изобщо не приличаше на рудник. В мига, когато Ший реши да стане, за да поразкърши изтръпналите си крайници, изпод ниския вход се показа някакво старче. Беше с дълга брада и кафяво мърляво расо, пристегнато в кръста с парче старо въже.

Той хвърли кратък изучаващ поглед на странниците и с разширени от ужас очи отстъпи, след което се изправи твърдо на земята, вдигна изпосталялата си десница и изрече на висок глас:

— В името на свети Антоний и Дева Мария изчезнете духове зли и магии!

Ший, който усети как лицевите му мускули се отпуснаха по обичайния начин, протегна ръка и опипа лицето си, за да установи, че глигите са изчезнали. Погледна към Медоро и видя, че поетът също е изгубил рогата и глигите си и изглежда съвсем нормално.

— Не се тревожи, отче! — каза той на стареца. — Ние не сме зли духове, а бяхме само омагьосани. Спряхме тук, за да се упътим.

Старчето примигна.

— Така, така, синко. Познавам мнозина велики мъже от вашата раса, някои от които са отдадени изцяло Богу, макар и по доста странен начин. И всички те почитат отшелника, обрекъл се доброволно на бедност. Накъде сте се запътили?

— Към замъка Карена — отвърна Ший, като си помисли, че ако пред очите му действително стоеше най-светият отшелник на Испания, то обетът му за бедност наистина заслужаваше най-висока похвала.

— Ще продължите по този път, чеда мои. Като прехвърлите следващия проход, ще се озовете в долината на По. Отвъд нея е селото със същото име, в което се издига църквата на света Мария Египетска, чийто викарий е истински монах. Отвъд нея ще стигнете до един чаталообразен кръстопът…

— Аха-а! — каза Ший и се обърна към Белфегор. — Това трябва да е онзи разклон, на който се разделихме с моя приятел малко преди срещата ни с дук Астолф. — Той се обърна отново към отшелника: — Виждал ли си някакви християнски рицари да преминават оттук в същата посока?

Лицето на старчето изглеждаше разтревожено.

— Не, чеда мои — отговори той. — Аз нямам нищо общо с войнството им и с техните раздори. Това е суета, не по-малка от златото.

Медоро подръпна ръкава на Ший.

— Да си кажа право, смятам, че този човек нещо го увърта и е видял много повече, отколкото признава. Хайде да го поразпитаме по-подробно — каза той, докато си играеше замислено с дръжката на кинжала си.

С ъгълчето на очите си Ший мерна тревогата, която се изписа по лицето на Белфегор.

— И така да е, нищо не можем да направим — каза той. — Ти не познаваш християнските отшелници, Медоро. Изтезанията само укрепват твърдостта им, а и ще бъде проява на много лош вкус. Сега поне се освободихме от отвратителната си дяволска външност и можем да се движим свободно навсякъде. Сбогом, отче.

Той долепи длани и се поклони на отшелника, който на свой ред вдигна два пръста и произнесе тържествено:

— Бог да те благослови, синко.

Тримата заеха местата си на килима и Ший тихо измърмори:

Вълна, стан, килим, ресни,

над гори и планини,

над чукарите със нас

полети във този час.

Нищо!

Ший повтори стиха, след което опита няколко преработени негови варианти. Никакъв резултат. Отшелникът им се усмихваше благо.

Най-накрая Белфегор каза:

— Струва ми се, че се досещам какво става, сър Харолд. Този отшелник не само ни благослови, но и произнесе заклинание за прогонването на всяка магия. В негово присъствие няма да се получи нищо. Това не е първото, нито последното чудо, сътворено от светец.

— Ти светец ли си? — попита Ший.

Отшелникът свенливо долепи длани.

— Доколкото ми позволяват скромните ми сили, синко, старая се да водя безгрешен живот.

— О, Господи Боже мой! — простена Ший. — Май ще трябва да продължим пеша.

Отшелникът се намеси:

— По-добре е да умъртвиш плътта, като извървиш хиляда километра с кървящи нозе, отколкото да пропътуваш дори и километър в пълно удобство.

— Дума да няма! — съгласи се Ший. — Но точно в момента има да свършим едно-две по-важни от грижата за душата ми неща. И едното от тях е да измъкнем едно приятелче от голямата каша, в която се е забъркало. — Той завърши обяснението си през рамо, докато развързваше краката на Роджър и пригаждаше от освободените чалми сякаш букаи.

Нещо изпръхтя в изоставената мина. Ший надигна глава.

— Случайно да ти се намира някое магаре, отче?

Самодоволството на старчето отстъпи място на неприкрита тревога.

— Нали няма да откраднете единствения ми приятел в този труден живот, синко?

— Нали видя сам, че сме напълно честни хора? Просто се чудех дали не би склонил да ни го продадеш.

Старчето изчезна в рудника с учудваща бързина и след миг вече издърпваше навън едро, яко наглед магаре, което несъмнено щеше да им е от голяма помощ в дългия път пред тях. Ший попита за цената. Отшелникът отговори, че тази Божия благодат едва ли ще чини под пет безанта — сума, при която устните на Белфегор се окръглиха в изумено беззвучно „о“.

Ший бръкна в пояса си, но си спомни, че съдържателят на странноприемницата го беше обрал до шушка, а беше забравил да си вземе парите обратно.

— Проклятие! — каза той. — Имаш ли някакви пари, Медоро?

Мавърът разпери ръце:

— О, господарю, братко мой, да имах и една пара, пак щях да ти я дам. Но всичко остана в сандъчето ми в лагера на повелителя на правоверните, да се свети името му.

— Хм… — изръмжа Ший. — Добре, тогава ще трябва да ми дадеш една от дрънкулките си! — каза той, като посочи гривните на ръката му.

Медоро го изгледа кисело.

— Не бих скрил от теб, о, приятелю Хар, че всеки камък само на едната от тях струва колкото дузина от тези отвратителни животни. Нали този назарянин вече каза, че златото е суета?

— Негова си работа — отвърна Ший, докато нагласяше килима като седло върху гърба на добичето.

— Ще го отдам за укрепването на вярата — поясни отшелникът, услужливо свали въжето от кръста си и ловко го овърза като повод.

Ший се обърна към Роджър, който до този момент не беше обелил дума:

— Добре, хайде сега послушното момченце да яхне магаренцето.

Прякото обръщение явно включи по някакъв начин гъмжилото от комплекси, което му служеше наместо мозък.

— Жалък измамник! — измуча той. — Аллах да ме порази, ако не те разглобя костица по костица. Но тъй като ми оказваш чест, като ми отстъпваш най-доброто, с което разполагаш, няма да забравя жеста ти и ти обещавам да те убия преди тези двамата. Алхамодиллах!

— Толкова си мил!… — възкликна хладно Ший, докато завързваше краката му под корема на магарето. — Но въобще не схващаш идеята ми. Докато яздиш добре овързан, възможността да се освободиш и да ни изколиш е най-малка.

След малко те поеха по пътя. Той представляваше изключително тясна конска пътека, по която можеха да се движат само един зад друг. Пътуването с килим вече им се струваше непостижим лукс. Ший водеше колоната, стиснал в ръка повода на магарето. След близо час той вдигна ръка, за да спре спътниците си, и обяви:

— Хора пред нас!

Белфегор се приближи до него с приготвен за стрелба лък. „Хората“ се оказаха три магарета, които си пощипваха от бурените край огромна скала, и приседнал неподвижно в сянката й мъж с обветрено лице. При приближаването им той стана и се пресегна към ножа си, но се отпусна, когато Ший го поздрави:

— Добро утро, господине. Как върви търговийката?

— Добър път и слука и на теб, приятелю! — каза мъжът. — Търговийката в момента никаква я няма, но смятам, че довечера ще е друго. Тръгнал съм към По, където вдругиден ще устройват публично изгаряне на един погански магьосник. Тази работа разпалва жаждата, ще знаеш, а аз съм купил малко винце да я утолявам — и той посочи към натоварените с големи пълни мехове магарета. Ший се замисли за Чалмърс и Вотси и определението „погански магьосник“ не му прозвуча кой знае колко окуражаващо. Но преди да беше успял да поразпита човека, се намеси Белфегор.

— Виж само! — изтърси тя. — Сега вече разбираш ли, Медоро, защо предпочитам да съм като волна горска птичка? Докато хората са способни на такива неща… Имаш ли още някоя весела новина?

— Е, не е точно новина, но като ме питаш, ще ти кажа — отвърна невъзмутимо мъжът. — Това може да мине и за приказка, но ако бях някой мухльо, тази приказка можеше да има и друг, много по-злощастен завършек…

Кракът на Белфегор нервно затупка по скалата.

— … значи, с две думи, поех за по-пряко през Доредано, но бях нападнат от летящи дяволи с огромни рога и глиги… Сигурно ги беше изпратил оня магьосник, когото вдругиден ще изпекат до златиста коричка на бавен огън. Ако не бях се защитил храбро с ей този нож, сигурно нямаше да ме видите тук, а в най-добрия случай щях да изтърва добрата възможност да припечеля. От мен да знаете, че се навъртат някъде наоколо. На кой господар водите този пленник?

— Водим го на една жена — отвърна сериозно Ший. — Има четири гладни черни сарацинчета от нея и не иска да плаща издръжката. Но като го гледам, тя вероятно ще има нужда от бодигард. Да знаеш, че ще те препоръчам като най-смелия мъж, когото познавам. Хайде, сбогом.

Без да обръща внимание на гневното ръмжене на Роджър, Ший продължи по пътя.

Те успяха да стигнат до прохода едва в късния следобед. Почивките, които бяха принудени да правят по настояване на Медоро, ставаха все по-чести и по-чести, докато най-накрая той се оплака, че му е излязла пришка, която за най-голямо отвращение на Ший бе внимателно прегледана от Белфегор. Тя обяви страданието му за толкова сериозно, че настоя да качат досадника на седлото и този път едва не се изпокараха окончателно. Ший непреклонно подчертаваше опасността от невероятната сила на якия им пленник и от изключителното му умение в боравенето с всякакви видове оръжия, докато момичето настояваше, че Медоро съставлява една трета от бойната им мощ и че ще се окажат в много лошо положение, ако бъдат нападнати и той е в лоша форма.

Тя, разбира се, спечели спора и Медоро яхна магарето, а Ший направи хлъзгава примка от копринените тюрбани, която нахлузи върху бичия врат на пленника. Всяко по-рязко подръпване можеше да задуши до смърт едрия мъж. Между двамата мъже се установи нещо като мълчаливо споразумение. Ший заговори Роджър, но много скоро установи, че единствената тема за разговор, която идеше присърце на здравеняка, бяха пръснатите черепи и изкормените вътрешности. В отчаянието си Харолд реши да засегне темата Брадамант, която беше оказала толкова неочаквано въздействие върху бабаита. Резултатът беше невероятен. Роджър заби поглед в земята и се засмя.

— Разкажи ми как изглежда! — примоли се Ший. — Никога не съм я виждал.

У Роджър явно се водеше ожесточена вътрешна битка. Най-накрая той, макар и с титанично усилие, заговори:

— Един е Аллах и Мохамед е неговият Пророк. Ръцете й са като два ясена, а бутовете й — като пълни луни. Ако ми е писано да се свържа с нея, ще те призова на двубой в деня на тържеството. Но искам да те уверя, че смъртта ти няма да ме накара да пожелая твоята франкска робиня с огнените коси. На драго сърце ще потърся наслада при други, по-закръглени и сговорчиви девойки.

„Каква стана тя — помисли си Ший, — като че ли си разменихме напълно ролите“, и продължи нататък в мълчание. Преминаха прохода и следващите няколко километра, без да промълвят дума. Макар да оставаше още доста време до свечеряване, Белфегор каза, че едва ли после ще им се удаде да ударят нещо за ядене и че те двамата с Медоро ще отидат да половуват, докато Ший напали огъня.

След половин час те се върнаха доволно усмихнати и с четири ударени заека. Белфиби-Белфегор показа, че не беше забравила как се дере и приготвя дивеч. Ший реши, че не беше ял нищо по-вкусно и че не беше гледал нищо по-умилително от това, как Медоро слагаше залък след залък в устата на Роджър, който в глада си само по чудо не отхапваше пръстите му.

След вечерята всички се почувстваха по-добре. Роджър стана направо добродушен, след като го заведоха за малко зад един храст, а Медоро беше блестящ. Той импровизира космически рими, доста сполучливо пародира командаджийското поведение на Дардинел и постигна значителен успех в имитацията на заетия с някаква сложна магия Атлантес дори в разочарованието му след несполучливото заклинание. Той беше толкова близо до истината, че Ший се смееше с цяло гърло. Внезапно Медоро стана много сериозен и каза:

— Господарю Хар, сега, когато вече си отпуснал душата си, бих искал да те попитам за съвет, така както бих се обърнал към мъдреца или правника. Според най-прекрасната книга на Пророка, блажена да е паметта му, мюсюлманинът по закон може да си вземе която жена пожелае, но там пише и това, че само една е недостатъчна, че двете жени се карат помежду си, че ако жените са три, двете ще сплетничат срещу третата, затова спасението трябва да се търси в четирите жени. Но тази жена, за която смятам да се оженя, не трябва да има съперници.

Ший се усмихна накриво. Точно на него ли намери да задава този въпрос?! Какво пък, помисли си той, щом ще си правим шегички… И отговори:

— Това е доста труден въпрос. Ако ти се ожениш за нея, ще нарушиш предписанията на твоята религия, а ако тя се омъжи за теб, ще погази своята, ако, разбира се, принадлежи към някоя. Затова предлагам да приемете и двамата зороастрийската вяра. Тогава ще сте напълно свободни в избора си.

Белфегор се обади:

— Каква е тази зо-ро-астрейска вяра? — не можа да произнесе думата тя.

— Чудна, здравомислеща теология, кълна ви се. Според нея съществуват две равностойни и противоположни начала — добро и зло, Ормузд и Ариман. За повече подробности ще трябва да се позавъртите около теолозите. Щом доброто е всемогъщо, как би могло да съществува злото и разни дреболии от този род…

Белфегор каза:

— Това не толкова далеч… — но млъкна при ужасеното хлъцване на Медоро.

Бедният поет беше зинал като шаран във вана. Когато отново придоби дар слово той изрече:

— Зороастриец! Да стана един от онези поклонници на огъня и алхимици! Ами че те са си човекоядци — танцуват чисто голи и ядат човешки крайници! Не ща за жена дори кралицата на Диамантените острови, дори да е самият океан на мъдростта и да познава до тънкости цялото плътско изкуство на етиопките, ако е зороастрийка! Не-е, дори и да е най-красивата от всички смъртни жени, за мен тя ще е най-гнусното изчадие, което се храни само с печените трупове на плъхове и плаща на негри, за да обслужват плътта й.

Белфегор си пое шумно дъх:

— Господарю Медоро, това е доста грубо казано. Бих те посъветвала да си помислиш още веднъж преди сън — каза сдържано тя и се изправи с грациозно движение. — Аз ще спя на дървото.

Сутринта закусиха с това, което Белфегор беше отстреляла. Медоро беше кисел, защото нямало сол, а Роджър — защото нямало имам, който да отмери точния час за молитва. Ший заговори:

— Не виждам как бихме могли да стигнем до замъка днес, освен ако не успеем да наемем някакви животни, които да ни откарат до По.

Медоро погледа към Белфегор.

— В името на Аллаха, дори никога да не стигнем до замъка, за мен пак ще е прекалено скоро, освен ако там няма някой добър кази, който да ни ожени на мига.

Ший отвори уста, но момичето го изпревари:

— Не, добри ми, Медоро — каза тя, — нека да не прибързваме със сватбата, тъй като не бива да забравяш, че съм поела обет да бъда със сър Харолд в добро и зло, докато всичко не приключи благополучно. Каквато и да е вярата на човека, той трябва да е верен на обещанията си.

Обезсърчението на Медоро премина доста бързо. Когато се подготвяха за път, той отново беше весел и жизнерадостен, а когато Ший заведе Роджър до магарето с намерението да го качи отново и да го овърже добре, поетът се втурна и след миг вече седеше на гърба на животното.

— Ей! — извика Ший. — Нали вчера язди през целия ден. Виж сега…

Медоро го измери с поглед от седлото.

— Аллах да ме порази, ако не го яздя и днес! — каза той. — О, сине на срама…

Ту-уп! Позицията му не беше добра, но Ший вложи цялата си сила в десния прав, който попадна в долната челюст на Медоро и го просна на земята като отсечен дънер. Поетът се приповдигна замаяно на лакът, докато Ший разтриваше кокалчетата на ръката си и се чудеше кой ли дявол го беше подсторил да загуби самообладанието си.

Когато най-накрая вдигна поглед, Белфегор беше вече между тях, положила ръка на дръжката на късия си ловджийски нож.

— Дьо Ший — каза тя дрезгаво. — Това вече преминава мярката и на най-отвратителната селяшка грубост. Ти не си мой рицар и аз не съм твоя дама, докато не се извиниш най-искрено, нито пък договорът ни е в сила.

Медоро яхна отново магарето. Докато газеше сред тиня, прах и остри камъни, стиснал в ръка повода на Роджър, Ший се чудеше дали в края на краищата пътеводната му звезда блестеше толкова ярко.

Като напредваха бавно смълчани в раздора си, те неусетно скъсиха разстоянието до По. Следобед Белфегор заяви, че ако искат да хапнат нещо, ще е най-добре да я пуснат да половува. Този път Медоро не отиде с нея, защото щом слезе от магарето, той внезапно прикова очи по посока на слънцето и извика:

— Иншаллах! Господарю Хар, виж какво чудо. И това ако не е праскова. Виждал съм тези дървета в полята на Черкезия и Пророкът ми е свидетел, че ще имаме най-вкусни плодове за трапезата ни. — Той изчезна зад дървото с невероятна скорост и след няколко минути се появи отново, понесъл цял товар праскови.

Именно в този миг вдъхновението осени Харолд Ший.

— Седни тук и не изпускай Роджър от очи, а аз ще ги приготвя по един специален начин — каза той.

Медоро извъртя подозрително очи.

— Виж сега, не ми се сърди — рече Ший. — Наистина съжалявам, задето се изтървах тази сутрин.

По лицето на поета грейна глуповата усмивка.

— Да си кажем право, господарю Хар, всеизвестно е, че франките са напълно необуздани в гнева си и че човек трябва да им прощава по приятелски щедро.

Ший свали шлема си и забоде острия му връх в земята, при което се получи идеална купа за пунш. Четири праскови влязоха в импровизираната съдина. Ший надраска с върха на кинжала си върху останалите буквите C, H и O и ги подреди по модела на Чалмърс, който беше спомогнал за добиването на цяла бъчва чисто шотландско уиски във Феерия. Онзи път беше истинска случайност, помисли си той, но каквото и питие да се получеше този път, все щеше да му свърши работа. Харолд се надвеси над шлема и докато с периферното си зрение наблюдаваше зорко Медоро, който държеше отегчено повода на Роджър и слушаше поредния му разказ за обсади и юнашки кланета, започна да изрича тихо онова, което си спомняше от алкохолното заклинание на Чалмърс:

Макар и често да сравнявам вечерите наши

с образа на щастието прежно,

само скуката откривам в пустите ни прашни чаши.

Винаги откривам, че липсва радостта ни нежна.

Затова и онова аз искам, що ни радваше преди…

За да разцъфне в ярки цветове нощта

и на приятелите наши скуката да изцери,

защо в главите трезви се замътва тя.

Станете вий от плод на огнена вода!

За миг той се изплаши, че в крайна сметка може да получи мармалад от праскови, но когато погледна отново към шлема, установи, че той беше пълен до ръба със златиста течност, в която плуваха четири прасковени костилки и кожици. Ший ги изчисти и пъхна в устата си последната извадена кожица, но се закашля и я изплю. Питието си беше най-чисто прасковено бренди, при това със сила, недостижима в собствения му свят на двайсетото столетие — не по-малко от 100 градуса, доколкото можа да прецени.

— Ей, Медоро, доведи го тук. Направил съм ти специален шербет — провикна се той.

Поетът се изправи на крака и издърпа пленника. Когато се приближи, той се наведе над шлема и подуши.

— В името на Аллаха, наистина благороден аромат, господарю Хар. От теб ще излезе най-страхотният шербетчия в емирството. Но за да е истински шербет, трябва да го охладим със сняг.

— Ей сега ще притичам до някой от по-високите върхове да ти нагреба няколко шепи! — поднесе го Ший.

Медоро коленичи, наведе се напред, допря устни до края на шлема и отпи дълга глътка.

— Аллах, истина ти казвам! — настоя той. — Трябва му сняг, направо изгаря глътката на човека като огън. А ако е отрова… — втренчи се в Ший той.

— И аз ще се отровя! — довърши изречението му Ший и сам отпи от шлема. По гърлото и надолу към стомаха му се разля течен огън.

— В името на Аллах! — примоли се Роджър. — Дайте и на мен от този шербет.

Ший внимателно извади върха на шлема от земята и го поднесе към устните му. Бабаитът отначало само опита, а после отпи здрава глътка. Когато най-после откъсна устни от ръба на шлема, Медоро се обади:

— О, господарю и братко мой, благословен да си и да се множат дните ти. Ще отпия още малко от твоя франкски шербет. Макар и лют в устата, той сгрява така приятно отвътре.

Шлемът направи още един кръг, а след това още един и още един. Ший вече само се правеше, че отпива. Скандалът му с Белфегор беше започнал да избледнява в съзнанието му. Тя щеше да стане съвсем друга, когато излекуваше амнезията й, а в момента в главата му се въртяха поне трийсет плана за възвръщането на паметта й, които просто трябваше да бъдат разработени в подробности. Медоро беше един от най-очарователните съперници, които беше срещал, а и Роджър не беше чак толкова лош момък, когато човек го опознаеше по-отблизо. Сарацинският паладин разказваше историята на бойните си подвизи, а Медоро се опитваше да ги въплъти в стихове с изключително сложна ритмична схема. В крайна сметка изгубваше ритъма още в третия ред на всяка станса, а Ший се опитваше да го поправя. Тъкмо в този момент се върна Белфегор, която се изправи в центъра на малката им група със сноп черноперести птици в ръце.

Медоро погледна към нея и долната му челюст увисна.

— Нека ифритите ме отнесат в най-дълбоките дълбини на океана, ако не се оправя ей сега с тази мома! — провикна се той и направи опит да се изправи, но отново тупна на мястото си. Поетът сбърчи вежди и цял се превърна във воля, но в края на краищата успя да се закрепи на крака от втория опит. Белфегор пусна птиците на земята.

— Обичам те заради твоята изключителна нежност и красота — каза Медоро. — И смятам, че вече е дошъл моментът да угасиш пожара на плътта ми, или както е казал великият Али бин-Хайат:

Мъжете просят прошка, вдигнали високо своите ръце.

Жените просят прошка, вдигнали високо своите крака:

богоугодни сладости и тръпки желае моето сърце!

Що истина е, що лъжа — отсъжда нам Господнята ръка.

Той се изкиска в пламналото от ужас лице на момичето, хлъцна и се втурна към нея с протегнати ръце.

Ту-уп! Главата на Медоро отхвръкна и той седна на земята. Ший изкрещя победоносно:

— Най-отвратителна селяшка грубост!

Младият мавър се изправи отново, олюлявайки се, а красивото му лице бе разкривено от гняв и обида.

— В името на Аллаха! — каза ядно той. — Ти, простолюдна жено и най-долна сред блудниците, смееш да отхвърляш любовта на мъж от дома на Хасан, за да удовлетворяваш плътта си с потни негри! Сбогом тогава! Връщам се в бойния лагер, където има момчета сто пъти по-нежни и дашни от теб!

Преди някой от тях да беше разбрал какво се готви да направи, той яхна магарето и се понесе в нещо като магарешки галоп в посоката, от която бяха дошли, с полюшващ се в ножницата ятаган.

Белфегор постоя, загледана в отдалечаващата се фигура, след което бързо свали лъка си, прицели се и пусна стрела — прекалено късно.

— Шър Харолд — обади се Роджър с пиянски набъбнал език, — ще ти го кажа още веднъж… тази рижа коша ши е зла полишба. И да ме удавят в лайна, ако не продам такава робиня.

Ший пренебрегна златния съвет, за да поднесе шлема си към Белфегор.

— Вземи пийни от това — каза той.

Тя го измери с поглед, но прие шлема с леко разтреперани ръце. Само след миг треморът й спря.

— Благодаря и сполай ти за добрината, сър Харолд — каза тя, — зная, че на теб дължа проглеждането си. То е като… като… — тя сякаш търсеше някакъв израз от загубената си памет.

— На латински би прозвучало като „ин вино веритас“! — помогна й Ший.

— О, да. Но не ми се подигравай. Аз, разбира се, трябваше да прозра, що за човек е още когато се готвеше да те зареже в шатрата и после, когато искаше да изтезава отшелника. Дребнавостта и мухлявият характер не могат да се прикриват вечно с лютня и възвишени думи.

Тя приседна и зарови лице в дланите си. Ший седна до нея и обгърна раменете й с ръка, но тя я избута. Полегналият на тревата Роджър отново се намеси:

— Бягай надалеч от тази прокълната жена.

Ший не можеше да каже със сигурност дали тя плачеше или не и сърцето му биеше бясно, когато се опита да мисли за нещо друго. Щеше му се да не беше пил толкова много прасковено бренди — мислите му бяха като забулени с плътен воал.

Той отпусна отчаяно ръце, а Белфегор обърна към него скръбното си лице.

— Не, вината е изцяло моя — каза тя с равен глас. — Ти си моят истински рицар, който ме спаси от този негодник. Така! — Тя въздъхна и се изправи. — Вече се смрачава, а и трябва да се навечеряме добре, ако искаме утре да продължим с нови сили по пътя си. Не, моля те, никакви целувания на ръце… не мога да понасям тия празни жестове.