Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (30)

Десет

Кентаврите спряха върху малък хълм. Зад тях се възвисяваха склоновете на Западните Пиренеи, а напред се издигаше високото хълмисто плато на Испания. Първите слънчеви лъчи бяха обагрили в розово планинския хребет.

— Тук ще слезем! — отсече Белфегор. — Не можем да ви караме да препускате нататък. Ето къде е станът на емира, а нашите гори останаха далеч зад гърба ни.

Ший се смъкна от гърба на своя кентавър с изтръпнали крака, зачервени очи, схванат гръб и обложени зъби. Белфегор скочи пъргаво от своя и се приземи леко на пръстите на краката си, което накара Ший за пореден път да се възхити от жена си. Те поблагодариха на табуна кентаври, които им помахаха за сбогом и се втурнаха назад с весели викове, сякаш бяха препускали през цялата нощ само за загрявка.

Ший се обърна и заслони очите си с ръка. Успя да различи очертанията на някакво село, отстоящо на пет-шест километра от тях, чиито къщи бяха с бели стени и бели плоски покриви. А малките жълтеникави калпачета, струпани зад него, трябва да бяха палатките на Аграмант — пълководеца на правоверните.

Ший впи очи в Белфегор и не можеше да се начуди как беше възможно да изглежда толкова красива и свежа след цяла нощ езда.

— Да не би рицарите в твоята страна да имат навика да се втренчват така в дамите? — подхвърли хладно тя.

— Извинявай. Просто се чудех какво те накара да спреш и да промениш решението си снощи, когато произнасяше името си пред кентаврите.

Лека бръчка проряза челото й.

— Да си кажа право — не зная. Стори ми се, че някой е забулил паметта ми. Сякаш бях някоя друга, от друг свят, и езикът ми само изричаше думите на тази друга.

— Мога да ти помогна да разчистиш всичко това и то повече да не ти се случва.

— Не, вече се разбрахме, господин вълшебнико. Никакви магии повече! Ако искаш да продължим заедно в това начинание, трябва да ми обещаеш едно — да не опитваш за нищо на света каквато и да било магия върху мен. — Тя го гледаше сериозно, но лицето й постепенно се разтегна в кратка прозявка.

— Добре, добре! — съгласи се мрачно Ший. — Но не е нужно да прилагам магия, за да поспиш малко, нали?

— За Бога, не си далеч от истината. Само да можех да открия някоя пещера! — Тя се огледа жално наоколо. — Но тази страна е по-плоска от дъното на попска калимавка.

— Глупости, просто ще започнеш отново да спиш в легло, и готово.

— Отново ли? Аз никога не съм…

Ший сдържа усмивката си.

— Разбира се, че не си. Но мнозина го правят, без да умрат, а след време може дори да ти се стори приятно. — Той погледна към селото. — В това градче вероятно ще се намери поне една странноприемница, а и без това трябва да отскочим дотам, за да опитам да намеря Роджър.

Без да дава воля на съмненията си, тя тръгна след него по пътеката, която отвеждаше към селото. Въпросът все още висеше във въздуха, когато пристигнаха и се оказа, че действително имаше странноприемница. Това беше малка къща, която се отличаваше от околните само по сухия храст, прикачен на портата.

Ший потропа с ефеса на меча си. Над главите им проскърцаха капаците на прозорец и някакво противно лице се втренчи изумено в брадясалия мъж в сарацинско облекло и в златисторижото момиче с дълъг лък. След миг съдържателят с къс, прилепнал кожен жакет с все още непристегнати върви отвори портата. Но желанието им да получат стая и закуска явно го потисна.

— О, господарю на господарите — каза той, — трябва да знаеш, че нито в това село, нито в околните на няколко километра околовръст ще намериш дори врабче, за да залъжеш глада си, тъй като войската на емир Аграмант, да бъде благословен ятаганът му, изяжда всичко.

— Така да е — обади се Белфегор, — тогава ни дай стая, в която да се наспим и да заситим поне душите си със сънища.

Съдържателят стана още по-мрачен.

— О, милостива госпожо, нека Аллах ме предпази от гнева и разочарованието ви, но в бедната ми колиба няма стая с баня, където месечина като вас и храбрец като вашия господар биха могли да извършат ритуалното измиване.

Кракът на момичето започна да тупка застрашително по пода. Ший обаче се намеси навреме и предотврати скандала.

— Въобще не се тревожи! Ние наистина искаме само да си отспим, а освен това сме и християни, така че банята не е от особено значение.

Съдържателят го изгледа по съвсем различен начин.

— Е, щом сте християни, няма никакви проблеми, но трябва да платите десет дирхама за вход, тъй като такава е волята на владетеля на нашето село, който е не друг, а звездата на исляма, господарят Дардинел.

Ший чу как жена му затаи дъх и си спомни, че Дардинел беше господарят на поетичния Медоро, спечелил сърцето й. Освен това му се стори, че съдържателят или го лъжеше, или се опитваше да го издои, а най-вероятно и двете. Тези селски хитреци сякаш бяха лети по калъп във всички светове и във всички времена… Ший се почувства силно раздразнен, пресегна се и бръкна в гънката на пояса, в която беше сложил монетите на Чалмърс. Извади шепа, съвсем малка шепа, от тях.

— Слушай, мошенико! — изрече заплашително той. — Нямам време да се разправям с теб, а и дамата е изморена. Взимай това и ни давай стая, за да не опиташ от другото… — Ший многозначително посочи ефеса на меча си.

— Думата ти е закон за мен! — измърмори съдържателят и се отдръпна. — Щом е така, влезте в името на Всемогъщия Аллах!

Преддверието беше тъмно и вмирисано. От него тръгваха каменни стълби, водещи нагоре и надясно. Съдържателят плесна два пъти с ръце. Някъде отзад се отвори врата и от нея изникна гол до кръста черен негър, толкова нисък, че можеше спокойно да мине за джудже. На лицето му грееше усмивка от ухо до ухо, а скоростта, с която се приближи, говореше, че беше подслушал поне края на разговора. Съдържателят явно не хареса щастливото му изражение, защото го зашлеви зад ухото с такава сила, че го залепи за стената, след което процеди:

— Виж какво, тъп палячо, веднага престани да се хилиш! Заведи нашите гости в горната стая и им направи вечерно кафе според обичая, защото са пътували цяла нощ и искат да спят през целия ден.

Джуджето се изправи, като разтриваше ухото и врата си. То безмълвно посочи стълбището на Белфегор и Ший. Горната стая заемаше цялата площ на последния етаж и в нея бяха наблъскани десет легла, които по-скоро приличаха на ниски кушетки, издигащи се едва на около двайсетина сантиметра над пода, застлани с фини, проядени от молци персийски килими.

Белфиби ги изгледа с отвращение.

— Сър Харолд, просто се чудя защо вие, мъжете, се завирате в такива гнусни дупки, наместо да спите на чисто в гората!

Тя закрачи из стаята, като погледна първо през единия прозорец, а след това и през другия.

— Можеше и да е по-добре… — отбеляза Ший. — Но тук поне няма да ни навали. Хайде, моето момиче, ела и опитай поне веднъж.

Тя се прозя. Джуджето се дотътри отново по стълбите с табличка с две чашки, от които се носеше приятният аромат на прясно приготвено кафе. То я постави внимателно на едното легло и се поклони ниско. По-скоро поради затвърдените си навици от света на двайсети век, отколкото по някаква друга причина, Ший зарови пръсти в пояса си и му подаде една от странните монети. Дребосъкът се пресегна към нея, като не изпускаше от очи Харолд, когото явно подозираше в някаква непочтена шега.

— Хайде де! — подкани го Ший. — Вземи я. За тебе е.

Леко дръпване и тя се оказа в ръцете на джуджето, което започна да върти новопридобитата ценност в ръцете си, като продължаваше да не вярва на очите си. Ший вдигна чашката си, отпи щедра глътка и едва не се задави. То беше убийствено сладко — почти шербет. Той подхвърли на Белфегор:

— Тук навсякъде ли сервират такова кафе?

— Ами кафе като кафе. Ти какво искаш?

— Е, нали знаеш, че го обичам… — Той се усети навреме, реши напразно да не измъчва страдащата си от амнезия съпруга и продължи: — Предпочитам го малко по-иначе. Ей, Джордж!

Джуджето престана да се криви и препусна към него, като се закова на почтително разстояние и отмери три дълбоки метана. Ший попита:

— Имаш ли още от това, само че без захар?

Момчето от румсървиса сякаш изведнъж се поболя: то притисна с ръце корема си и започна да се полюлява и гърчи наляво и надясно, след това затвори очи, подскочи и изтича към прозореца, направи движение, сякаш скачаше през него, а след това посочи към Ший.

— За какво става въпрос? — попита Ший. — Не можеш ли просто да ми го кажеш?

Вместо отговор джуджето отвори уста и посочи вътре с пръст. То нямаше език.

— Много лошо, Джордж. — Ший се обърна към спътницата си: — Какво се опитва да ни каже?

Тя се засмя:

— Изглежда, иска да ти обясни, че напитката е толкова силна, че след още една чашка ще те накара да скочиш през прозореца. Но да ти кажа право, първата нямаше чак такова силно въздействие — отсече Белфегор и протегна ръка, за да прикрие поредната си прозявка, след това стана, избра си едно от по-чистите легла и се отпусна върху него.

— И аз така си мисля — призна Ший. Не искаше да започва спорове. Той се изтегна на съседното легло. Под килима вероятно имаше и слама, но при всички случаи за уморените му мускули грубият нар беше по-мек и от пухени завивки. — Приятни сънища, моето момиче.

Наличието на повече легла поне му спестяваше ритуалните жестове като полагането на меча му между двамата и всички останали глупотевини от рицарските романи. Макар че… ако мъжът е прекалено уморен, за да се покатери върху… Тъкмо потъваше в дълбините на съня и му хрумна, че джуджето може би искаше да им каже, че в кафето е сипан някакъв опиат, но мисълта му се изплъзна и той вече се носеше… Някой го разтърсваше, а бузата му гореше като от шамар. Проклетият съдържател!

— Разкарай се оттук! — изръмжа той и се освободи от разтърсващата го ръка.

Шля-ап! Вторият шамар му дойде прекалено много. Ший скочи и се извъртя, или поне се опита да го направи, тъй като някой ловко изви ръцете му зад гърба. Когато погледът му се проясни, той видя, че се намира в центъра на плътен кръг от въоръжени до зъби сарацини. А сред друга група, част от която се присъедини към неговата след ставането му, забеляза сиянието на червеникавите разчорлени коси на Белфегор. Държаха я двама яки бабаити. Единият от тях беше с насинено око, а другият — без чалмата си и с лице, което носеше пресни следи от двубой с дива котка.

— О, господарю — прогъгна гласът на съдържателя някъде отпред, — не те ли предупредих, че тези двамата са франки и насилници?

— Прав беше. Ти си истинска планина на мъдростта! — изрече някакъв властен глас. — Каква искаш да е наградата ти за това, че ми осигури наведнъж нова перла, която да краси ложето ми, и здрава десница, която да служи вярно на Пророка?

— Господарю, искреното ми желание е да мога да се къпя в лъчите на твоето благоволение и да получа полагащата ми се сума, за да покрия сметката. Този злочест франк е скътал в пояса си пари, които без съмнение е придобил в пладнешки грабежи на правоверни.

Притежателят на властния глас се обърна — беше висок, сух мъж с кръгло като чиния плоско лице:

— Провери дали говори истината! — разпореди той на единия от мъжете, които държаха Ший.

Харолд прецени, че нямаше никакъв смисъл да се съпротивлява, и си затрая.

— Истина е, господарю Дардинел — съобщи този, който го пребърка, — има у себе си четиринайсет дирхама и половина.

— Дайте ги на съдържателя! — разпореди Дардинел и като се обърна отново, добави: — Ще ме чакаш утре в палатката ми след часа за втора молитва, когато вече ще съм опитал тази франкска девойка. Ако тя се окаже млада разгонена кобилка, както ти ми каза, наградата ти ще е десет пъти по четиринайсет дирхама, а ако не е, ще получиш само два пъти по толкова.

— Ей! — провикна се Ший. — Не можеш да правиш такива неща с нея. Тя е моя жена!

Единият от бабаитите, които го държаха, му нанесе тежък удар в лицето. Дардинел видимо помръкна и се обърна към Белфегор:

— Истина ли говори тоя?

Преди да беше успяла да му отвърне, друг, малко писклив глас каза:

— О, господарю Дардинел, това е невъзможно. Когато за последен път видях това момиче в замъка Карена, тя не беше нито съпруга, нито вдовица, а свободна девица от горите, вдъхновение за перото на поета.

Плоското лице прокара влажен език по устните си.

— Има само едно разрешение… — каза най-накрая той. — Ще отсечем главата на това франкско куче и тогава дори и да се е омъжила за него, ще стане вдовица.

— Но по закон Божи — каза другият глас, който, доколкото Ший успя да забележи, принадлежеше на някакъв мургав младеж с изящни черти — човек не трябва да се отнася несправедливо дори към неверниците, защото това може да се обърне срещу него в деня на Божия съд. По закон, дори ако тази млада жена овдовее днес, трябва да изминат трите дена на ритуалното пречистване, преди някой да влезе отново в нея. Затова, господарю, смятам, че ще е най-добре да задържим и двамата на някое сигурно място, докато нашият кадия намери вратичката в тази правна плетеница. Освен това, о принце на войната, нима самият ти не спомена за силна десница, която да служи в полза на Пророка, да се свети името Му? За каква ръка ще говорим, когато няма глава, която да я насочва?

Дардинел хвана замислено брадичка и сведе главата си, защитена от заострен шлем с полумесец.

— Ех, Медоро — каза най-накрая той като че ли с леко озлобление, — говориш по-изкусно и от най-добрите правници. Човек ще си помисли, че самият ти си хвърлил око на девойката. Въпреки това не виждам в какво бих могъл да оборя думите ти.

Ший, който беше затаил дъх, изпусна дълбока въздишка на облекчение, а сарацините замърмориха одобрително.

Дардинел пристъпи към Ший и опипа бицепсите му.

— Как попадна тук, невернико?

— Имах известни недоразумения с някои от паладините на императора — отвърна Ший, като се надяваше това да го представи във възможно най-добра светлина, при това си беше чистата истина.

Дардинел кимна.

— А добър боец ли си?

— Участвал съм в някои схватки. Ако искаш да ти покажа, само заповядай на този, който е хванал дясната ми ръка, да ме пусне…

— Няма нужда. Ще служиш ли вярно на емир Аграмант в тази война?

Защо не? Ший не се чувстваше задължен за каквото и да било на паладините, докато настоящият избор щеше да му осигури достатъчно време, за да измисли нещо.

— Добре. Пишете ме в тефтера. Искам да кажа, заклевам се да съм на страната на милостивия ви емир и всичко останало, и така нататък, Аллах да ми е на помощ!

Дардинел кимна отново, но добави строго:

— Дори през ум да не ти минава, че това означава да запазиш собствеността си над тази жена. Дори ако кадията признае брака ви за законен, ти ще произнесеш ритуалните думи за развод, защото такава е волята ми. Но ако се държиш добре, ще ти дам за харем шестнайсет наложници от пленените — неупотребявани и с лица като месечини. Как е името ти?

— Сър Харолд Ший.

— Сър Хар ал-Шейх. Гледай ти чудо: едновременно и мюсюлманска, и назаритянска титла! И как успя да станеш шейх?

— По наследство — отвърна неопределено Ший. — Нали знаеш как е с родовете по границата… — добави той, когато си припомни за онези от Карена, след което почувства как хватката на бабаитите отслабна. Не, реши той, след като се огледа, и дума не можеше да става да скочи на всички едновременно и да измъкне Белфиби. Прекалено много от мрачните мъже държаха в ръце остри като бръснач ятагани.

Дардинел, изглежда, изгуби всякакъв интерес към него.

— Вържете девойката, но много внимателно, с копринен пояс! — разпореди се той. — Медоро, вземи този воин в твоя отряд и го въоръжи както подобава. Ще те държа лично отговорен за него.

Когато преведоха овързаната Белфиби край тях и тя погледна към Медоро, а не към него, Ший усети силна болка да пронизва сърцето му. Пред странноприемницата ги очакваха завързаните коне на арабите. Беше му адски неприятно, че нямаше как да се върне и поне да отсече главата на съдържателя, но отмъщението можеше да почака. Сега имаше много по-важни дела.

Когато се метна на седлото, едва не извика от болка. Мускулите по вътрешната страна на бедрата му се бяха вцепенили от дългата нощна кентавърска езда, но лека-полека се отпуснаха от масажа на високото седло и болките станаха напълно поносими.

Когато конният отряд напусна селцето, изпепеляващото слънце прехвърляше зенита. Ший си помисли, че след подобен опит щеше да му се наложи да прибегне до нещо по-силно от майсторската магия, за да убеди жена си да легне отново в легло.