Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (28)

Осем

Хипогрифът се понесе плавно по склона. Ший от все сърце се надяваше, че животното ще успее да се справи без падане с това странно съчетание от впечатляващи нокти на предните лапи и копита на задните крака. Когато достигнаха гранитния хребет на билото, ноктестите лапи стъпиха сигурно върху него, но копитата зачаткаха тревожно. Ший се хвана с две ръце за кръста на Белфиби-Белфегор, а тя на свой ред се вкопчи в Астолф, който не изглеждаше никак обезпокоен. Хипогрифът разпери криле и ги заразмахва енергично, затича се по ръба, но отново се подхлъзна, после направи петнайсетметров подскок и се издигна във въздуха, политна надолу, а след това пое плавно нагоре.

— Уф! — отдъхна си Ший, докато вятърът блъскаше в лицето му, а всичко у него все още се тресеше. — Сър Астолф, смятам, че Лютичето определено има нужда от допълнителни мощности при излитане.

— Така ли, старче? — подхвърли дружелюбно през рамо Астолф. — Природните закони… раз… основния критерий…

Вятърът отнасяше думите му, а Ший си мислеше, че според законите на динамиката въпросният звяр не трябваше да може дори да се отлепи от земята. Досегът до Белфиби възпламеняваше ръцете му; щеше му се да проведе един дълъг-дълъг разговор с нея, а тя дори не съзнаваше чувствата, които предизвиква у него.

Хипогрифът, който явно не беше във възторг от тройния си товар, се оглеждаше внимателно и при всяко по-удобно място за кацане започваше да се спуска в плавна спирала, та се налагаше Астолф да му свива юздите, за да продължава в желаната посока. След третия или четвъртия несполучлив опит на животното Ший забеляза голям открит участък. Когато се вгледа внимателно, успя да различи очертанията на малко село със сламените покриви на къщите му, кръпките на разораните ниви около него и обширните ливади. Хипогрифът плавно спусна изпотеното си конско тяло, плъзна се над ливадите и нивите и се приземи така твърдо, че зъбите на Ший изтракаха.

Той скочи на земята и протегна ръка да помогне на Белфиби, но тя се спусна, без да я забележи, и жестът на Харолд увисна глупаво. За да прикрие неудобството си, той бързо се извърна към селото, откъдето точно в този миг се дочуха викове и писъци. Откъм къщите се зададоха мъже и жени, които тичаха, сякаш от това зависеше животът им. Те бяха съмнително мургави и облечени единствено в дълги до земята, мръсни, раздърпани ризи. В бързината си те като че ли не забелязаха нито хипогрифа, нито ездачите му.

След тълпата по пътя се зададоха двама мъже. По-ниският — красив младеж със силни ръце, явно се опитваше да успокои другаря си. Вторият носеше средновековен костюм с прилепнал клин и обувки с остри, извити нагоре върхове, подобен на тези, които Ший беше виждал във Феерия, но галоните на горната му дреха се вееха свободно, беше небръснат и с блуждаещ поглед. Той размахваше юмруци и гласът му ядно цепеше въздуха.

— За Бога! — каза Астолф и се провикна: — Погледнете насам, приятели мои! Здравейте и така нататък.

По-ниският погледна към тях и махна с дясната си ръка, докато с лявата задърпа спътника си към новодошлите. Ший отбеляза наум, че другарят му притежаваше някаква римска красота, която сигурно щеше да излезе наяве, ако се поизмиеше и постегнеше.

— Здравей, най-благородни Астолф! — каза ниският с поклон, доколкото му позволяваше дърпащият се негов спътник, когато се приближиха. — Привет и на теб, почтена Белфегор! Божествен гняв е обзел нашия велик компаньон. Щеше да избие половината село, ако не му бях попречил. Но ако трябва да сме честни, вината не е изцяло негова.

— Така ли? Я ни разкажи, старче! — подкани го Астолф.

— Сигурно няма да повярвате, почтена лейди и благородни господа… Днес ударих елен с осем разклонения на рогата — най-чудния дивеч, който човек би могъл да си представи. Месото е само за императорската трапеза, както може да се предположи. Ако искаш, направи пай или каквото ти хрумне. Но не би! Онези отвратителни готвачи ни го поднесоха варено, като че ли е риба по Великите пости. Аз си премълчах, а нашият приятел Роланд изяде цели две парчета. Някъде по средата на третото, изглежда, паметта му за готварското изкуство се възвърна, защото започна да налага слугите с юмруци. Кажете ми, за какво? Нима има начин да се налее ум в твърдите им празни глави!

Той огледа групата и погледът му се спря върху Ший.

— Охо-о, поганец! Наистина си голям приятел, господарю Астолф. Един резен от бута му ще компенсира донякъде разваленото еленско за вечеря. — Той се изсмя дрезгаво, колкото да покаже, че това трябваше да минава за шега.

Ший му отвърна с протоколна усмивка.

— А, да! — сети се Астолф. — Лорд Рейнолд Монталбански, позволи ми да ти представя сър Харолд дьо Ший. Наше момче, англичанче… от една от колониите. — След това протегна ръка към Ший. — За мен е чест да те представя на граф Роланд д’Англанте, само че горкият момък надали разбира за какво става въпрос.

Мъжът с дивия поглед, който явно беше представяният граф, се забавляваше с това да смуче показалеца си, а след това да шляпа с него по дланта на хванатата си ръка. Това явно му носеше дълбоко удовлетворение.

— Сър Харолд също търси Роджър Каренски. Светът е толкова малък!

— Струва ми се, че ще ни е по-трудно да го заловим, отколкото да открием Анжелика — каза Рейнолд, като се пресегна със свободната си ръка под връхната си дреха, откъдето извади нещо, което Ший не успя да различи много добре и го целуна, преди да продължи. — Според думите на селяните някъде към зазоряване Роджър е минал оттук забързан, сякаш по петите го е гонело цялото свето войнство на преизподнята.

— Така ли? — извика ядосан Астолф. — Значи аз съм го изтървал и съм го оставил да ми се изплъзне под носа. Това е по-невероятно дори от канонизирането на войнството на ада.

Рейнолд сви рамене и устоя на поредния опит на спътника си да се отскубне от хватката му.

— Щом мислиш така, дай да палнем свещица за Луцифер. Толкова ли не вярваш на думата ми?

— Не става въпрос за мен, знаеш колко е важно всичко това за императора. А ти защо не го спря?

— Е, не мога да я карам цял живот като светия. Снощи Роланд си легна и заспа, а аз го завързах здраво за голяма греда и отидох да преслушам една мома, която ми даваше нишани при извора.

— Толкова ли си загубен? — кресна Астолф. — Защо, по дяволите, си зарязал задълженията си?

Рейнолд се нацупи.

— Ами Анжелика изчезна, а Белфегор ме държи на разстояние със стрели, по-остри от Купидоновите. Какво, да се замонаша ли?

С това разговорът като че ли приключи и всички се отправиха към селото. Астолф замислено търкаше брадичката си. След малко той отново заговори:

— Знаеш ли, смятам, че Роджър ще се отправи на запад, а след това ще свърне в обратната посока, за да се присъедини към войските на Аграмант. Сигурно според него това е върхът на хитростта. — След това се обърна към Ший: — Твоето приятелче… онзи гангстер със странното име, няма да го открие. Посоката, в която е тръгнал Роджър, е двоен блъф.

Той замълча, придърпа главата на хипогрифа и му каза нещо с поредица тихи подсвирквания. Животното го изгледа разбиращо и се закова на мястото си.

Сред колибите се извисяваше дърво, а под него имаше маса, върху която се виждаха две дървени блюда със залоено варено месо, от което се разнасяше тежко чесново зловоние. Не се виждаше нито друго блюдо, нито пък някакво питие.

Всички изчакаха най-учтиво Рейнолд да обиколи и да потропа на всички врати, макар и без видим резултат. След малко той се върна, поклати мрачно глава и сподели:

— Плъховете са се омели от потъващия кораб. Направо умът ми не го побира! Сър Харолд, нима селяндурите във вашата страна се държат по същия начин? Нима те не биха били щастливи и прещастливи да приютят двама господари от самия двор на Карл?

Ший сви рамене:

— Може би са били уплашени от нрава на твоя спътник?

— Наистина ли мислиш така? — Погледът на Рейнолд се проясни и той кимна с глава така, сякаш за пръв път в живота си достигаше до подобна мисъл. — Но те имат толкова низш произход. А и Роланд да е убил най-много трима-четирима; при това в тях нямаше и капчица синя кръв. Може все пак да си прав — сигурно са се изплашили за живота си, когато са видели, че не си пада по майтапите. Пълна мистерия!

Петимата насядаха върху грубо издяланите пейки и си разделиха месото с помощта на ножовете на Рейнолд и Астолф, като го поляха с вода от селския кладенец, която пиеха направо от ведрото. Ший заложи на това, че водата вероятно не съдържа тифни микроби, като подсъзнателно се надяваше най-смъртоносната болест да е африканската треска, причинявана от нощния въздух. Той прояви неочаквана твърдост в тези си убеждения дори когато съзря рачето, вкопчило се в мъха по дъното на ведрото, като и двамата с животинката усилено се преструваха, че не се забелязват.

Рейнолд, който глозгаше огромен кокал, се обърна към Астолф:

— Тази вечер ли ще тръгнем или ще изчакаме лейди Брадамант — образа на истинната добродетел?

— Всъщност не смятам, че бихме спечелили нещо с един нощен поход — отвърна Астолф. — Доста глупаво е да се надяваме, че бихме могли да напреднем бързо при състоянието на граф Роланд, а и няма да загубим нищо, тъй като не мисля, че Роджър ще се реши на втори нощен поход. Утре от птичи поглед… ама чакайте малко. Нашият нов приятел е много изкусен магьосник и твърди, че знаел магия, която ще върне паметта на Роланд.

Рейнолд се прекръсти:

— Пази Боже! Паметта на другаря ни — в ръцете на чер арапин!

— Ти просто…

Граф Роланд, който до този миг се беше тъпкал с месо, се обърна и изгледа Ший, след което ревна:

— Мръсен сарацин! Сега ще те затрия! — Скочи от мястото си и заобиколи масата пъргаво с протегнати омазнени ръце.

— Дръжте го! — извика Астолф и всички скокнаха, но графът докопа Ший, който едва беше успял да се изправи. Единственото, което му хрумна като безопасен за здравето и живота му изход, беше да се спаси от протегнатите към врата му ръце, без да навреди особено на Роланд и да си навлече гнева на останалите. Той се гмурна, отби нагоре китките на противника с лявата си ръка и заби десния си юмрук в корема му. Ръката му отхвръкна, сякаш беше ударил по автобусна гума, но графът политна назад от инерцията и след като замалко не прекатури масата, се свлече и седна на земята с глупаво изражение, а когато успя отново да си поеме дъх, се разрева на глас.

Ший, който разтриваше изтръпналите кокалчета на ръката си, едва сдържа смеха си при вида на широко разтворената уста на приседналия рицар.

— По дяволите! — възкликна Рейнолд. — Ударът наистина си го биваше!

— Дума да няма — изрече одобрително Астолф. — Нашият нов приятел е страхотен в ръчкането! Днес следобед едва не ме изкорми като заклано пиле. Ако някога решиш да се биеш с него, внимавай много с атаката му с напад. Чакай сега да ти обясня за какво става дума. Мисля, че бихме могли да постигнем разбирателство със сър Харолд. Той, доколкото разбрах, търси Роджър само за да го замени срещу двама свои приятели, които в момента са заложници на онзи мерзавец Атлантес в замъка Карена. Смятам, че ако успеем да възвърнем паметта на Роланд, тримата с него бихме могли да помогнем на благородния рицар в затруднението му.

Рейнолд примигна няколко пъти по начин, който не се хареса особено на Ший.

— Лейди Брадамант също би ни помогнала в начинанието… — каза най-накрая той. — Сър Харолд, дали за лечението няма да е нужен някакъв по-особен философски апарат?

— Не-е. Доколкото зная — не. Освен ако не намекваш за нещо…

— Не съм си и помислял, но щом няма никакви пречки и планът ни зависи единствено от теб, не е зле да побързаш. Както си му е редът, знахарят трябва да приложи изкуството, преди да му се заплати.

Ший потърси очите на Белфегор (която наум продължаваше да нарича Белфиби), но тя веднага извърна поглед встрани. Той не беше съвсем сигурен какво точно означаваха думите на Рейнолд и по-скоро предпочиташе няколко часа насаме с жена си, но доколкото разбираше, двамата паладини се пазаряха с него да измъкнат Чалмърс и Флоримел от замъка Карена срещу излекуването на граф Роланд от наглед простата му регресивна амнезия. Той въздъхна тежко и се зае със задачата си, като приближи до все още тихо хлипащия рицар.

— Хайде, моето момче, вече не те боли, нали? Когато малките момченца не слушкат, така става… — Белфегор зяпна изумено, щом чу какви ги зареди Ший, но седналият мъж изгледа Харолд с пробуден интерес, след това най-неочаквано го прегърна и му залепи звучна целувка с омазнените си устни.

Рейнолд се разсмя най-безсрамно. Астолф, изглежда, не успя да се справи с дишането си, но след миг се съвзе достатъчно, за да обяви, че е време за сън. Ший отново обърна поглед към бледосините очи, които се бяха приковали върху него с нямо обожание.

— Искаш ли приказка? — попита той. — Ако слушкаш, ще ти разкажа приказката за трите… дракончета. — Диагнозата беше ясна: регресивно потискане на паметта до невръстна възраст. Ший подхвърли през рамо на останалите: — Ще ми отнеме известно време, ако магията, разбира се, изобщо му подейства. Бих опитал с инсулинов шок, но доколкото тази част от философския апарат не ми се намира подръка, ще ми се наложи да работя поне половината нощ по мои собствени методи.

Всички се разотидоха в сумрака с уморени прозявки. Роланд изслуша с интерес приказката за трите прасенца, преразказана с дракончета, и поиска още.

— Не — отговори благо Ший. — Сега ти ще ми разкажеш една приказка, защото дойде време и аз да си лягам. След това и аз ще ти разкажа още една.

Роланд се заля в чаровен детски смях.

— Колко са глупави другите… Да си лягат толкова рано. А ти коя приказка искаш?

— Разкажи ми за себе си. Кой си ти?

— Аз съм аз.

— Така си е. И живееш в пещера, нали? — В главата на Ший изплуваха откъси от „Орландо Фуриозо“. Дали пък не бяха от „Песента за Роланд“… Много му се искаше да определи по-точно, но явно всичко беше наред, тъй като пациентът му го следеше с внимание. — А майка ти се казва мадам Берта. А как ти казва галено тя?

— Гъбка червенушка. Защото съм бял и румен като нея.

Ший въздъхна наум. Тази камара от мускули и мръсотия със сплъстени коси и набола неколкодневна брада беше толкова далеч от гъбките червенушки, колкото човек би могъл да си представи, но все пак съчетанието от бяло и червено представляваше известен напредък, тъй като това бяха гербовите цветове на Роланд. Поне така беше в откъса от книгата.

— А как още ти казват?

— Къдравия.

— Което си е истина — истина си е. А как изглежда баща ти?

Цупене.

— Не зная. Той се бие със саксонците.

— И още ли не се е върнал?

Намръщеното лице стана тъжно.

— Не знам.

— Знаеш, но не казваш. Добре, щом е така, и аз няма да ти разкажа приказка.

Роланд започна да подсмърча жално, но Ший не му се сърдеше. Сигурно е доста тежко да напуснеш замъка и да се преселиш в пещера, където храната никога не достига. Но остана непреклонен. Най-накрая Роланд престана да подсмърча и заговори:

— Мама каза, че е победил, а синдикът каза, че вече не трябва да живеем там, а на мен ми беше студено и се съпротивлявах. И видях дебел мъж да седи в един хан. И свиреше някаква музика, а на мен не ми хареса и бях изгладнял.

Ледът започна да се пропуква. Ший почувства надигащата се у него буйна радост и се огледа за Белфегор, но тя си беше отишла. Той се насили да изобрази добре премерено пренебрежение:

— Аз пък зная една по-хубава история.

— Не знаеш пък! Защото дебелият мъж е коронован крал и е брат на мама…

Пълната луна се издигна тържествено и занаднича към тях през короните на дърветата, след това бавно започна да се спуска към залеза си, а Ший продължаваше да изтръгва от паметта си, както и от тази на паладина, подробности от забравения му житейски път. Тъкмо когато се беше отчаял напълно, Роланд си спомни името Анжелика, склони глава и плака близо пет минути. Тъкмо когато се надяваше, че всичко ще се оправи — тъй като при споменаването на великана Ферагий паладинът беше грабнал огромен кокал от трапезата с боен вик, — Роланд започна да бърбори несвързано. Едва след полунощ, един доста неприятен час в този свят, рицарят отново скочи на крака и притисна очите си с длани.

— Сър — каза той, — не зная нито кой си, нито какъв си, но се срамувам от целувката, която ти дадох, тъй като съзнавам, че това не е поведение, достойно за паладин и благородник. Да не би да си вълшебник?

— Да речем, че поназнайвам нещичко за магията — каза Ший в необичаен прилив на скромност.

— Да се светят дните ти! Ако не греша, тук трябва да има и други от нашето братство. — Той погледна към луната, която губеше своята битка с мрака и продължи: — Да отидем при тях. Трябва да яхнем конете и да тръгваме, защото времето не чака. Тук ли е лейди Брадамант?