Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (27)

Седем

На следващото утро целият замък се беше насъбрал върху крепостните стени, за да наблюдава излизането на Ший и Поласек на лов за Роджър. През нощта Чалмърс се бе заел да влезе в мисловен контакт с несравнимия рицар, но беше принуден да се откаже след поредица безуспешни опити и след язвителната забележка на Ший, че в главата на аслана се съдържа само неизбежният за всеки биологичен вид минимум нервни импулси. Във всеки случай през време на сеансите имаше смущения, идещи или от намесата на Атлантес, или от огнения обръч около замъка, което принуди Чалмърс да остави търсенето изцяло в ръцете на по-младите си колеги.

Той не вярваше, че планът на Атлантес за замяната на Флоримел срещу рицарката от пророчеството представлява непосредствена заплаха.

— Нека да се справяме с нещата подред, Харолд! — беше заявил весело той. — Ще гледам междувременно да продължа изследванията си и да вляза във връзка с този християнски магьосник Малджиджи. Това… ъ-ъ… че не съм се сетил за него, преди да дойда в Карена, си е чиста… ъ-ъ… небрежност от моя страна. Сигурно няма да е много уместно да ви пожелавам наслука?

Отвъд портата на замъка и подвижния мост, над сухия защитен ров се издигаше огнена стена, която скриваше от погледа близките планински върхове. Ший, застанал в края на подвижния мост, усещаше непоносимата горещина върху лицето си. Атлантес потопи пръст в някаква бутилчица с масло и начерта върху челото му малък равнобедрен триъгълник и върху него също толкова голям правоъгълен триъгълник, след което измърмори кратко заклинание. Той повтори процедурата с Поласек и със старши ловеца на замъка — широкоплещест мургав мъжага на име Ешегарай. Атлантес се топеше в усмивки и нямаше нищо общо със злобното старче от предишната вечер, а феодалите дори бяха спретнали залагания дали чуждоземците ще открият Роджър и точно кога.

Ешегарай тръгна с тях към огъня, преметнал през рамо арбалет. Когато обаче стигнаха до огнената стена, той спря и погледна въпросително към Ший. Пламъците, които лижеха безшумно небето над главите им, бяха ослепително ярки и същевременно реални и ужасяващи, макар тревата във вътрешността на огъня да беше свежа и зелена. Ший усети, че най-силното му желание в момента беше да спре и да се върне назад, но очите на Ешегарай и на зяпачите от замъка бяха вперени в него. Той се стегна и тръгна напред. Направи две крачки и премина отвъд преградата, като огнената стихия дори не го затопли.

Около минута спътниците му не се показаха. След това се дочу приглушен вик и от пламъците излезе Ешегарай, потътрил зад себе си съпротивляващия се Поласек. Ловецът изгледа Ший и блъсна на земята Досадния чех, който се изправи възмутен, но все още лишен от дар слово.

— Опита се да размисли — каза ловецът. — Оттук!

Пътят представляваше едва забележима планинска пътечка, която се губеше нагоре към върховете; при това толкова тясна, че човек трябваше да крачи право в стъпките на предния. Бързо бяха се изкачили на горната граница на горския пояс, където се промъкваха край огромните дънери на вековните дървета. Леден планински вятър раздвижваше клоните на могъщите борове и разрошваше снопчетата конски косми, които красяха чалмите на Ший и Поласек.

Ший откачи от колана меча, който беше взел от лабораторията на Атлантес, и го огледа, преди да го закачи на пояса над дрехата си. Подобно на другия, с който се беше упражнявал в двора на замъка, и този беше със заоблен връх и масивно, тежко острие — безполезно при опит за пробождане и тромаво при париране, подхождащо повече на фанатизиран арабски конник, отколкото на методичен фехтовач с шпага.

— Мислиш ли, че може да се натъкнем на нещо опасно? — попита стреснато Поласек. — Ако има нещо такова, по-добре и аз да се сдобия с някакво оръжие. Ей! — обърна се той към Ешегарай и посочи широкия ловджийски нож в пояса му. — Би ли ми услужил с ножа си? Ако някой ни нападне, най-добре ще е всички да сме въоръжени.

— Не. Мой си е! — отвърна кратко ловецът, без да спира. Близо тричасовият поход ги изведе в подножието на най-високия връх. Пътят им започна да се вие край поредица зъбери, като се издигаше и спускаше покрай венеца от дясната им страна. Гората стана по-гъста. Ешегарай ги поведе през някакво дере, по дъното на което протичаше разпенен от множеството водопади поток. Макар да беше десет часът сутринта, слънчевите лъчи не успяваха да пробият през гъстите, сплетени корони на боровете. Постепенно дерето се разшири до високопланинска ливада, където им се наложи да прецапат през мочурливия участък край брега на някакво езеро. Ший подскочи, а Поласек се закова на място при вида на нежната бяла кожа и прозрачните крилца на водните феи, или каквито се явяваха там, които се гмурнаха под повърхността на езерото. Ешегарай продължи напред, без да се обръща, и те трябваше да го последват.

Отвъд езерото ливадата се стесняваше отново. Стените се издигаха така близо до тях, че накрая ги притиснаха дотолкова плътно към потока, че им се наложи да пресекат по някакъв дънер, паднал напреки на течението. Ешегарай премина по него, сякаш се разхождаше по широка улица. Ший го последва по-бавно, разперил ръце, за да пази равновесие, и едва не падна в края. Поласек напъха палци в пояса си и се опита да наподоби безгрижната походка на ловеца, но забрави да си гледа в краката и цопна във водата.

— Време е за обед — каза ловецът, когато Поласек се измъкна от ледените водни струи, като разтриваше енергично пищялите си и псуваше прочувствено.

Ешегарай се отпусна рязко върху края на дънера мост, отвори торбата си и извади оттам самун хляб и парче сушено месо, които вещо раздели на по три парчета с ножа си, след което махна с ръка към потока и каза:

— Вода.

Докато предъвкваха и разпускаха уморените си мускули, Поласек каза:

— Харолд, ти знаеш ли всъщност къде отиваме и дали изобщо бихме могли да намерим Роджър? Не че искам да кажа нещо, но…

— Не зная — отвърна Ший и се обърна към ловеца: — Откъде си сигурен, че ще открием Роджър точно в тази посока?

— Тук са най-добрите места — обясни Ешегарай с пълна уста.

— Добре, но къде се намираме? — Той извади парчето пергамент, върху което Атлантес му беше начертал импровизирана карта специално за случая. — Толкова пъти се връщахме обратно и завивахме, че вече не съм сигурен в коя посока се намира замъкът.

— Магия? — попита Ешегарай, като посочи картата.

— Не, просто карта.

— Какво?

— Карта. Нали разбираш. Рисунка на страната с пътищата, замъците и така нататък.

— Магия! — отсече равнодушно ловецът.

— Добре, нека да е магия, щом така ти харесва повече. Сега ми покажи къде сме на картата.

— Не сме! — отговори Ешегарай.

— Какво искаш да кажеш с това „не сме“? Не сме вървели чак толкова дълго, за да излезем извън картата.

— Не сме на картата. Край дънера сме! — рече той и потупа с ръка дънера за собствена сигурност.

Ший въздъхна.

— От теб се иска само да ми покажеш на картата мястото, което съответства на местоположението ни в момента.

Ешегарай поклати глава.

— Не разбирам от магия.

— По дяволите магията. Погледни тук! Това е замъкът Карена.

— Не. Замъкът Карена е далеч оттук. Движим се доста бързо.

— Не, не! Това място на картата обозначава замъка Карена. Така. А къде сме на картата в момента?

Ешегарай бутна назад кожената си шапчица, изпод която щръкна късата му черна коса. След миг лицето му се проясни.

— Искаш ни на картата ли?

— Да. Нали схвана идеята.

Ловецът взе картата от Ший повъртя я насам-натам, постави я върху земята, поприглади я и… стъпи върху нея.

— Ей! — викна Ший. Той блъсна назад Ешегарай, преди вторият му ботуш да беше успял да стъпи върху пергамента. — Що за идеи да ми стъпваш върху картата?

Ловецът си седна на мястото с примирено изражение.

— Нали сам каза, че ни искаш на картата? Магическо килимче, нали?

— Не. Не съм казвал, че трябва да сме физически на картата. Как, по дяволите, да обясниш на един пещерен мозък принципите на семантиката! — ядосваше се Ший.

— Че що не кажеш така? Първо искаш да стъпим, после не искаш да стъпваме. Човек не може да ви угоди. Никога не съм виждал такива странни хора.

Ший нави картата на руло и я втъкна отново в пояса си.

— Зарежи тая работа! А защо мислиш, че ще открием Роджър в тази посока?

— Това са най-добрите места.

— Едно, две, три, четири… десет. Защо това да са най-добрите места? С какво тази посока е по-добра от останалите?

— Кръстопътищата. Рицарите винаги се бият по кръстопътищата. — Ловецът си откърши клонче и си издялка от него клечка за зъби, която употреби с неописуема наслада, като от време на време спираше за миг, колкото да се оригне шумно.

— Готови ли сте? — попита най-накрая той. Ший и Поласек кимнаха. Ешегарай преметна торбата си, вдигна арбалета и поведе.

Течението на потока ги принуди да го пресекат отново край някакъв буен водопад. В храсталака край водите прошумоляха листа и някакво животно се стрелна навътре в гъстата гора. Ший се замисли за Белфиби — колко ли й харесваше тук? След известно време стигнаха до нов хребет, от който се виждаше как малко по-долу пътеката им излизаше на чаталообразен кръстопът, като разклоненията бяха много по-широки и носеха следи от конски копита. Ешегарай се спусна до разклона и погледна в двете посоки. Челото му беше смръщено в нерадостен размисъл.

— Какво става? — попита Ший. — Нещо не виждам нашия приятел Роджър. Така ли е?

Ловецът му тегли един тежък поглед, който говореше за неприкрито презрение към хората, опитващи се да облекат в думи очевидното, и посочи с ръка южното разклонение:

— Кръстопът, село. Десет километра. — След това посочи към северното. — Кръстопът. Село. Трийсет километра. Кой? — попита Ешегарай и зачака заповед от Ший.

— Виж, хайде да се разделим? — предложи Поласек. — Така ще покрием цялото пространство, а и всеки от нас поотделно има по-добри изгледи да придума оня дървеняк, отколкото двамата заедно. Освен това вече зная някои магии, които могат да ми спасят кожата при нужда.

— Не. Опитай още само една магия и някой ще ми донесе трофей от ушите и опашката ти — отсече твърдо Ший, след което се обърна към Ешегарай: — По кой път смяташ, че е поел?

Ловецът сви рамене:

— Може и по двата. Ти казваш.

Ший се замисли. Идеята да пусне Поласек и Ешегарай по единия път, а той да поеме по другия не изглеждаше лоша. Вотси надали щеше да успее да се забърка в големи неприятности, ако простоватият, но много опитен ловец държеше здраво юздите му в ръка, а и самият той нямаше да бъде с вързани от енергичния чех ръце, ако се случеше да срещне Белфиби. Северният път се виеше примамливо между дърветата.

— Като че ли идеята ти не е за пренебрегване, Вотси — каза той. — Най-добре ще е двамата с Ешегарай да поемете по южния път, а аз да тръгна по северния. И си отваряй очите за Белфиби! Тя се подвизава някъде тук и никак не ми се иска някой да си опитва мерника на нея.

— И на мен! — каза Поласек. — Братче, да имаше сега по един от коктейлите, които я беше научил да забърква… Беше станала много по-добра от теб в приготвянето на питиетата.

Стиснаха си ръцете и Ший попита:

— Имаш ли достатъчно пари? Добре. Може би не е лошо да си купиш някакво оръжие в селото. Най-добре ще е да си вземеш боздуган. Всеки би могъл да върти бухалка, без каквото и да е обучение. Тръгни обратно след четири дена, независимо дали си го открил или не.

— Не се тревожи за мен! — успокои го Поласек. — Зная много добре как да се оправям с тези селяндури. Нали видя как веднага омаях оня, пурпурния момък, докато вие кършехте безсилно ръце?

Ший пое по северния път, като се обърна само веднъж да помаха на двамата си спътници, които му отвърнаха и се скриха зад завоя. Почуди се колко ли време щяха да издържат късите нетренирани крака на Поласек на бързия ход, който налагаше ловецът. Именно в такава гора беше видял за първи път онова чудно момиче с леки кожени ботуши и с перо на шапката, която беше обявила своето появяване със смъртоносните стрели в тялото на лоузъла. Белфиби! Той несъзнателно ускори крачка, а очите му машинално опипваха пътя пред него. Бяха си допаднали толкова много, толкова… Не, гората определено не приличаше на онази. Там дърветата не бяха така нагъсто и толкова огромни, а клонакът не беше толкова плътен. Човек можеше да види как нещо се придвижваше покрай дънерите вдясно от него. Нещо, което беше прекалено едро и което стъпваше прекалено равномерно, за да е горско животно. Ший се стегна, ръката му изтегли меча. С два скока той се озова зад дебелия дънер на близкото дърво. Нещото отвърна на движенията му с вик: „Оле!“ и излизане от храсталака. Ешегарай.

— Какво, по дяволите, си направил с Поласек? — попита Ший и стисна по-здраво меча си при приближаването на ловеца.

— Зарязах го. Много плещи. Идвам с теб.

— Не разбираш ли, че не можем да го оставим без придружител? Какво ще кажеш да се върнеш сега при него и да го наглеждаш?

Вместо отговор Ешегарай сви рамене и съсредоточи погледа си в короната на някакво дърво, за да подчертае пълната си липса на интерес към обсъжданата тема. Ший усети как гневът му започва да се надига, но не можеше нито да хукне да гони Поласек, нито пък да посече без нужда Ешегарай с меча си. Той се обърна и продължи по пътя си. Ловецът тръгна след него.

Пътят се заизкачва стръмно нагоре, а дърветата от двете му страни започнаха да се сгъстяват. Ший установи, че се е запъхтял здраво, докато ловецът, който вървеше след него в значително по-свободните си дрехи, се катереше като машина. Нагоре към билото хребетът, който изкачваха, преминаваше в нещо като малко плато с колонади от високи дънери. Ший се облегна на единия от тях и се опита да възстанови нормалното си дишане. Ешегарай се облегна на друг, като мързеливо предъвкваше втъкната в ъгълчето на устата му клечка за зъби.

Тън! Тън! Дървото потръпна под ударите. Ший отскочи, или по-точно направи опит да отскочи, но не успя. Дълга стрела с бяло оперение беше забола ръкава му към дънера, а друга беше приковала към него пеша на абата току до десния му крак. Ший мерна изуменото смугло лице на водача си, а миг след това Ешегарай беше залегнал и гъвкаво пълзеше, повлякъл арбалета зад себе си към прикритието на някакъв паднал дънер. Той измъкна от ботуша си закривен железен лост, който вмъкна в специалния отвор отстрани на арбалета. След това сложи стрела в улея, издърпа лоста назад и оръжието му беше заредено.

Други изстрели не бяха последвали и над гората се беше възцарила тягостна тишина. Ешегарай ловко хвърли с дясната си ръка току-що намереното камъче, което се приземи в храсталака на другия край на падналия дънер с тихо прошумоляване, като същевременно се подаде предпазливо откъм своя край.

— Залегни! — подвикна шепнешком към Ший той.

— Не мога — каза Ший и си помисли каква чудна мишена представляваше за невидимия стрелец прикованото му към дънера тяло. Той се опита да освободи ръкава си с лявата ръка, но положението му беше доста неудобно, а и стрелата беше направена от някакво отвратително гъвкаво дърво, което отказваше да се пречупи. Дрехите му бяха от тежка, плътна вълна, която нито можеше да се скъса, нито пък да се изтегли по дължината на стрелата. С ъгълчето на окото си забеляза напрегнатия поглед, който Ешегарай хвърли към гората, след което бавно вдигна арбалета си…

Съсък… и стрелата му избръмча като пчела между дърветата. Някой се изсмя и Ешегарай трескаво втъкна лоста за зареждане.

Преди да успее да презареди, някакъв глас ревна страховито:

— Я задръж! Нали си чувал как свири ловджийският рог за убит дивеч? Тар-там, тара-там и — хайде!

Като че ли от небитието беше изскочил огромен мъжага, който размахваше меч за две ръце с кръстовиден ефес. Той имаше румено лице с толкова чисти линии, че човек можеше да го помисли за прекопирано от Аполоновото. Около врата му беше увито шалче в червено, синьо и тъмнокафяво райе, чиито краища бяха подпъхнати под кожената му ризница. Лекият стоманен шлем позволяваше на русите му къдрици да надничат изпод краищата, а на гърба му беше преметнат огромен усукан рог.

Ешегарай се претърколи два пъти, като след втория път се изправи на коляно с нож в ръката, но върхът на огромния меч беше точно пред лицето му и сарацинът предпочете да размисли. Той пусна ножа и бавно разпери ръце встрани.

Малко по-надолу — натам, накъдето беше избръмчала стрелата на арбалета, се показа дълъг лък, а след него и шапка с перо. Шапката се люлееше на дългата пръчка в ръцете на красиво момиче с дълга до коленете туника и дълги златисторижи коси. То се приближи към тях с пружинираща стъпка, сякаш се готвеше да затанцува. В другата й ръка беше дългият лък с втъкната в тетивата стрела.

— Белфиби! — извика Харолд Ший и сърцето му заблъска лудо в гърдите.

Момичето, което се беше вперило в Ешегарай, се извърна към него:

— Какво си се развикал, сарацинино? Името ми е Белфегор.

Ший я изгледа неразбиращо.

— Не си ли спомняш? Аз съм Харолд Ший, твоят мил верен съпруг. Пикникът?

Тя се разсмя.

— Нямам нито съпруг, нито любим, а и да имах, надали щеше да е от смуглите сарацини.

— И не познаваш момичето на име Белфиби?

В очите й проблесна някаква искрица. В този миг Ший си спомни със свито сърце думите на Чалмърс, според когото тя беше изгубила паметта си. Девойката се обърна към здравеняка:

— Не мислиш ли, господарю Астолф, че този мошеник се опитва да ни хвърля прах в очите?

— Като че ли. А другото приятелче не е ли ловецът на Атлантес?

— Да. От него няма да успеем да измъкнем почти нищо дори и да е в течение на всичко. Не си ли спомняш какво стана, когато го бяхме хванали последния път? Стреличките ти, господарю Ешегарай! — Тя протегна ръка към него, а ловецът промърмори нещо за „проклетите жени“ и „чекръците“, след което хвърли към нея късите стрели, които беше приготвил за зареждане. — Така-а! А дали не ти се намира още някоя, а? — Тя се пресегна и придърпа колчана от рамото му, от който извади още една стрела. — Голям хитрец, няма що!

Ешегарай сви рамене.

— Струваше си да опитам — каза примирено той.

— Добре, мой човек, можеш да си тръгваш! — каза мъжът, към когото се бяха обърнали с името Астолф. — И да знаеш, че оттук нататък ще те държа под око.

Ешегарай вдигна арбалета си от земята и безшумно се скри между дърветата.

Едрият мъж се обърна към Ший:

— Хайде сега да си поговорим с теб, сарацинска гадино! — Той пристъпи към дървото и измъкна стрелите с невероятна лекота. — Не мисля, че сме се срещали преди. Твърдиш, че познаваш Белфегор, така ли?

— Виж сега какво… аз не съм нито сарацин, нито гадина и съм женен или за това момиче, или за неговата сестра близначка. Но тя просто не ме помни — заобяснява Ший.

— Ха така! Нали знаеш, че забравянето на разни неща е чисто женска привилегия. Те винаги измислят нещо ново и при това не си спомнят нищо за старото, хо-хо-хо! Но според мен тук не става въпрос нито за едното, нито за другото. Не можем да позволим разни калтаци от Карена да се разхождат свободно насам-натам и да се отнасят с хората така, както Атлантес с тази млада дама. Затова ще е най-добре со кротце и со благо да ни разкажеш всичко за себе си, ако искаш да запазиш красивата си главица.

— Со кротце и со благо ли? — избухна Ший. — Слушай, Дик Търпин, ти да не си решил да ме изкарваш…

— Дик Търпин ли? Това не беше ли пладнешкият разбойник от добрата стара Англия? Хо-хо-хо, добре казано, хо-хо! Но ти откъде знаеш за него?

— А ти откъде знаеш?

— Ние задаваме въпросите тук, приятелче! Белфегор, запъни една стрела и дръж това момче под око. Кой, за Бога, може да ми гарантира, че не си магьосник от моя собствен свят, който е на Британските острови?

— Не зная доколко мога да бъда смятан за магьосник, но съм от същия свят! По-точно от щата Охайо.

— Боже всемогъщи! Американец! Изключителни хора сте това американците — дай един милион долара или ти прерязвам гърлото, а? Има ли такава една работа? Това Охайо не беше ли филмовата колония? Холивуд! Не, това беше провинция на Флорида. Ти гангстер ли си? Сигурно си гангстер, освен ако не си от вярата на онези поганци от замъка Карена.

— Не съм гангстер и още веднъж ти казвам, че не съм сарацин. А ако се отдалечим малко от дамата, мога да ти го докажа. Сарацински са само дрехите, в които бях принуден да се облека. — И Ший се впусна в стегнато описание на прехвърлянето си тук.

— Да ти кажа, този твой колега Чалмърс май е доста умел в магията — призна Астолф. — Не зная дали аз бих могъл да му помогна, но Малджиджи със сигурност би могъл, ала за нещастие беше хвърлен в тъмница. Познаваш ли моя добър приятел Мерлин?

— Да не говориш за прочутия уелски магьосник? И той ли е тук?

— Разбира се. Срещам се с него в „Сфинкс клаб“ в Лондон. Познаваш ли го?

— Страхувам се, че не го познавам лично.

Красивото лице на Астолф леко помръкна.

— Ето на това му се вика лош късмет. Знаеш ли, с тази война, която тропа на вратата ни, не можем да позволим на разни непознати магьосници да се скитат край границите на владенията на император Карл. Някой може ли да гарантира за теб?

— Ами-и да, Рийд Чалмърс.

— Друг американец. Без съмнение друг гангстер.

— Ешегарай.

— Човек на Атлантес. Хайде сега, нали не очакваш от мен да се хвана на думата му? Всичко добро, което би могъл да каже за теб, ще е в минус, ако, разбира се, успееш да го накараш да каже нещо.

— Ами тогава феодалът Роджър. Той поне няма да каже нито една добра дума за мен.

— Той е пълен глупак.

— Имам и един приятел, който трябва да е някъде в околността. Тръгнахме заедно…

— Още един гангстер! Старче, загазваш все по-лошо. При създалите се обстоятелства не мога да те пусна да си вървиш, нито пък мога да те взема като пленник за размяна, тъй като все още не сме във война. Така че ни остава само един възможен изход…

Ший прекъсна изречението му на средата с вик:

— Белфиби!

По лицето на девойката се изписа недоумение, но тя бързо разтърси глава.

— Като че ли ми прилича на някого, но твърдо не го познавам.

— Тогава ще въздам висше правосъдие — каза Астолф, сякаш думите на момичето решаваха всичко. — На колене!

— Проклет да съм, ако коленича! — викна Ший и изтегли меча си, без да обръща внимание на опънатия лък на Белфиби.

— Задръж! — каза Астолф, като протегна ръка към момичето. — Само за миг! Ти от ниско потекло ли си? Повечето американци са такива!

— Не съм дук или нещо такова, но съм посветен в рицарство от сър Артегал от Феерия.

— Чудесно. Тогава ще проведем Божи съд чрез битка, което е също законно. Но в такъв случай няма да можеш да разчиташ на предсмъртна изповед.

Ший се освободи от неудобните си дрехи и вдигна меча си. Още щом приближи, Астолф зае бойна позиция и замахна с огромния си меч за удар отгоре. Ший парира с неудобното си оръжие и после отново и отново, макар тежките удари почти да избиваха меча от ръката му. Опита обратен удар, но Астолф го парира с лекота, след това опита разсичащ саблен, но противникът му отскочи с неподозирана за едрото му тяло лекота. Контраатаката му беше толкова мощна, че Ший се видя принуден да отстъпи назад.

Дукът беше добър, но не прекалено добър. След като за трети път кръстосаха остриетата, Ший вече беше сигурен, че може да парира всеки удар на огромния меч. Следващата атака обаче едва не обърка пресмятанията му. Острието на Астолф го задържаше прекалено далеч, за да може да употреби тромавото си оръжие според предназначението му. Ако искаше да парира ударите, трябваше да се откаже от опитите да посече противника, а ако се опиташе да го посече, нямаше да има възможност да отскочи достатъчно бързо на безопасно разстояние.

Още едно завъртане на меча и неговото оръжие едва не изхвръкна от ръката му. Ефесът беше станал плъзгав в овлажнената му длан. Започна да се ядосва на несправедливото предимство на противника си и с труд успя да си припомни, че ядосаният фехтовач е губещ фехтовач.

Астолф отново го притисна и почти го залепи за дънера на дървото зад гърба му, след което за миг свали острието, колкото да направи удара си по-ефектен. Видът на незащитената му гръд събуди фехтовача у Ший. Дясната му ръка се стрелна напред, подплатена с устрема на цялото му тяло, в дълъг напад. Заобленият връх на меча му удари по гърдите на рицаря с тъп звук. Астолф, който не беше разпределил тежестта си добре, а и не очакваше подобен удар, седна на земята.

— Предаваш ли се? — викна Ший, загледан в беззащитния врат на англичанина.

Лявата ръка на дука се стрелна и сграбчи Ший през глезените. Харолд падна тежко на земята. Докато се опитваше да се освободи от трошащата кости хватка на здравеняка, той дочу вика на момичето:

— Стига, достатъчно! В името на тази гора и на нейното езеро ви заповядвам да спрете!

Ший усети как Астолф, макар и с нежелание, все пак охлаби хватката си. От носа на дука течеше кръв, а част от чалмата на Ший се беше нахлупила върху очите му, а другият край се беше усукал около тялото му като Лаокооновите змии.

— Трябва да ти напомня, мило дете — каза Астолф, — че Божият съд чрез битка не може да се спира и трябва да се доведе до край, като всичко останало от губещия трябва да се предаде на огън. Ще се оплача на императора от теб. — Той се пресегна за меча си.

— Казах да спрете! Или искаш да ти бодна една? — Тя беше опънала лъка си до отказ и беше насочила стрелата към корема на здравеняка. — Не ме интересува нито император Карл, нито владетелят на Черкезия. Ще ти кажа само, че този мъж тук е читав и се би смело и добре. Освен това те пожали, когато можеше да ти отсече главата. И сарацин или не, от днес нататък между вас ще цари мир!

Астолф се усмихна и протегна ръка, за да сграбчи Ший в мечешката си прегръдка.

— Няма как, ще трябва да се примирим с изневярата на бойното щастие. Добре че мечът ти не беше с остър връх… иначе щеше да ми излезе откъм гърба. Да ти кажа право, човек има какво да понаучи от теб. Искаш ли да се присъединиш към нас?

— Не зная… — отклони въпроса му Ший. — А вие защо се мотаете по тия места?

„Само да можех да я заведа при Чалмърс — мислеше си той, — Рийд веднага ще възвърне паметта й. Но междувременно всички ифрити на Атлантес ще се опитват да ме откъснат от нея.“

— Този шибан, извинявай, приятелко… та причината е в този замък Карена. Там Атлантес държи затворен владетеля Роджър, а има едно пророчество, според което ние не бихме могли да спечелим войната, ако не го покръстим.

Ший се засмя.

— Доколкото го познавам, приятелю, ще ви се стъжни, докато го убедите, ако изобщо успеете, да приеме нещо, което не иска. За покръстването все пак са нужни някакви зачатъци на интелект.

Астолф махна с ръка.

— С желанието му нямаме никакви проблеми. Той е видял Брадамант, жената воин, при Извора на любовта, и когато пил от водите му, се влюбил до уши в нея, така че е готов да направи всичко, което тя му каже, поне докато някой не развали магията, разбира се. Атлантес се готвеше да го прехвърли при Извора на забравата, но аз му скрих планината.

Вълна на облекчение обля измъчената душа на Ший.

— Искаш да кажеш, че Брадамант е рицарката, която по предсказанието ще отвлече Роджър от сарацините? А аз се страхувах… — И той им описа накратко положението на Чалмърс и Флоримел в замъка Карена и защо всъщност беше тръгнал на лов за това голямо говедо Роджър.

Когато завърши разказа си, Белфиби подхвърли:

— Не ти ли казах, господарю, че човекът е читав? Сър, благодаря ти за проявеното благородството! Рицарю, задължена съм ти! — Тя измъкна блестящ стоманен нож от канията на колана си, свали шапката си и разцепи на две по цялата му дължина перото, което беше забодено в нея, след което даде едната половина на Ший.

— Честта е изцяло моя!

С леко объркване и чувство на неудобство той прикрепи половинката към дрехата на гърдите си. Беше доста странно да започват отново с целия набор от формални средновековни учтивости, маневри и заигравания на стадия на съпружеските отношения…

В този момент се намеси Астолф:

— Значи Роджър се е чупил, както казват приятелчетата ти в Америка? Много интересно. Трябваше да ми го кажеш по-рано. Въпреки всичко останало Роджър е забележителен боец. — Той замълча. — Знаеш ли, че работата става доста дебела? Двамата с теб сме съперници в известен смисъл, тъй като и двамата искаме да се докопаме до шейха Роджър, а ако трябва да сме напълно честни, към същото се стреми и лейди Брадамант, макар че изобщо не мога да разбера нейните мераци. Но ти предлагам примирие, а след това винаги можем да решим въпроса с чоп или по някакъв друг начин, но не и с магия. А ти действително ли си магьосник?

— Като че ли, но не много добър — призна си Ший, забол поглед в земята.

— Хайде, приятелю, не му е времето да скромничим излишно. Направи само някоя малка магия, колкото да си имаме доверието. Няма нищо по-ценно от доверието, ще знаеш.

— Както и от собствената кожа, между нас казано — подкачи го Ший.

Белфегор-Белфиби го гледаше изпитателно, а той за нищо на света не можеше да си спомни нито едно от движенията на соматичния елемент, който беше толкова важен в този времепространствен континуум. Чакай, чакай… Нали онзи ден Чалмърс беше използвал една съвсем проста магия, за да им покаже самото действие. Движенията бяха елементарни и пред очите на наблюдателя израстваше истинско възрастно растение; в случая с Рийд това беше любимото му цвете — кученцето. Като за начало и тревата щеше да свърши работа, но при едно по-неопределено заклинание тя можеше да израсне и да достигне впечатляващи размери. Ший отскубна шепа трева, разпиля я по земята, коленичи върху нея и затвори очи, докато напрягаше паметта си за стиха, след което импровизира:

Тревата таз’ е наранена, ала свежа

като в безумно зъл кроеж,

но краят неин на растежа

отново вечен е растеж…

 

И не спират ме ни гръмотевиците Божи,

нито смъртта пък ще ме разтревожи!

Когато отново отвори очи и се огледа наоколо, не забеляза нито едно никнещо растение. Дори и тревата си стоеше същата. Той се почуди какво не беше улучил този път.

Астолф го наблюдаваше възхитено.

— Исусе Христе! Това вече е наистина нещо, сър Харолд. И Малджиджи не би могъл да го направи по-добре. Извинения, старче!

— За какво става въпрос? — попита Ший.

Гласът му звучеше странно приглушен, сякаш говореше през одеяло, както всъщност и стояха нещата, установи той, след като пипна лицето си. По него растеше гъста брада, която се удължаваше с по един сантиметър в секунда, вече беше достигнала до гърдите му и падаше свободно по раменете му, като краищата й се гърчеха и извиваха с усърдието на торни червеи. Брадата премина под колана и скри ръцете му.

Ший трескаво се разрови в главата си за подходящо противозаклинание, но единственото, което му идваше наум, беше изключително ефективната магия на Чалмърс за създаване на дракони. Живи дракони, растящи от лицето! Какъв ужас! Или може би щяха да се окажат змии? Брадата вече стигаше под коленете му… под глезените му… Виещите се краища вече опираха в земята…

— Браво, браво! — не спираше да се възхищава Астолф.

Брадата му вече се трупаше на купчинка пред нозете му. Ако можеше да спре само за минута; да му даде поне миг за спокоен размисъл! В отчаянието си той се запита колко ли още щеше да продължава да расте без противозаклинание. Капка по капка — вир! Може и да беше измислица, но в този свят, където магията действаше с пълна сила, очевидно нищо друго освен противомагията не можеше да спре растежа, който щеше да продължи, докато напълнеше цялата гора и достигнеше до пламъците на огнения обръч около замъка Карена. Ший отстъпи уплашено назад и едва не се препъна в някакъв подал се над земята корен. Ако тези талази от косми плиснеха в равнината… Но чакай, може би Астолф щеше да му помогне в случая. Щом дукът се хвалеше с познанството си с Мерлин, сигурно не беше съвсем бос в магията.

— Стига ли толкова? — профъфли той над растящия куп вълна.

— Да, благодаря.

— Добре тогава, като ще играем честно, нека да е честно. Направи противозаклинание срещу магията ми!

— Ей сега — каза Астолф, прехвърли огромния си меч в лявата ръка и направи няколко добре отработени движения с дясната, като същевременно произнесе заклинанието си.

Купчината първокласен тапицерски материал се стопи в небитието и Астолф го шляпна по гладко избръснатата буза.

— Трябва непременно да те срещна с Мерлин някой ден — каза дукът. — Никой не може да оцени добрата шега като Мерлин. Но като че ли е време да се захващаме за работа. Знаеш ли, мисля си, че всичко ще стане много по-лесно, ако успеем да извадим приятеля ти от замъка Карена.

— Не съм сигурен, че ще се съгласи… — каза Ший. — В такъв случай проблемът с Флоримел ще остане нерешен.

— Няма никакви проблеми, старче. С такъв екип като теб и твоя човек ще успеем да измъкнем Малджиджи от затвора в Албрака и би било чудо, ако той не може да направи нищо за младата дама. Но всъщност не виждам… — Лицето му помръкна изведнъж.

— Какво не виждаш? — попита Ший.

— Огнената стена. Адски неудобно. Всъщност се сещам за едно възможно решение, но то е неприложимо в дадения случай.

— Нали сър Харолд е неуязвим за огъня? — обади се Белфегор.

— Да, но проблемът не е как да вкараме сър Харолд вътре, а как да изкараме младата дама… ъ-ъ… Флоримел, нали така, навън. Оттук, приятелю! — Той го насочи с широк жест с ръка и продължи: — Та ставаше дума за това, че лейди Брадамант притежава магически пръстен — изключителна изработка, който предпазва от всякакви магии, а ако го сложиш в уста — прави те невидим. Това е работа тъкмо за твоята Флоримел. Брадамант смяташе да го използва, за да се промъкне в Карена за Роджър, но го дала за нещо на Роланд, а той, глупакът, да отиде да пие вода точно от Извора на забравата и да загуби паметта си. Пълен блокаж! Нито си спомня къде го е забутал, нито как; дори не си спомня, че е имало такъв пръстен.

— Мисля, че разбрах — каза Ший. — Ако можем да накараме Роланд да си спомни къде е пръстенът, ще може да измъкнем Флоримел от Карена и всичко да тръгне по съвсем друг начин. Но кой е този Роланд? Някоя важна клечка?

— Така си е, старче! Един от дванайсетте. От паладините. От компаньоните на император Карл. Един от най-добрите, ако не и най-добрият боец.

— О-о! — впечатли се Ший. Тъкмо му беше хрумнало, че в случая надали ставаше въпрос за магия. Разказът за Роланд звучеше като най-елементарен случай на амнезия и нямаше никаква причина техниките от института „Гарадън“ да не помогнат сред тези планини, също както помагаха в Охайо.

— Струва ми се, че зная магия, която може би ще възвърне паметта на Роланд — каза той и изведнъж му светна. Щом можеше да лекува Роланд, защо да не може да излекува Белфиби? Трябваше само да изчака подходящия момент.

— Наистина ли? Това ще е чудесно. Какво ще кажеш да отскочим дотам? Лютичето трябва да е някъде наблизо. — Астолф напъха пръсти в устата си и изсвири пронизително. Нещо се раздвижи между дърветата и след миг хипогрифът се понесе към тях с прибрани до тялото криле. Те бяха почти целите бели, с преливащи в цветовете на дъгата върхове на перата. Когато наближи, животното наостри уши и зарови човка в гърдите на Астолф. Той го почеса ласкаво под перушината на врата и каза: — С него се разбираме много по-добре, отколкото се е спогаждал някога с Атлантес. Тези ужасни сарацини не знаят как да се отнасят към животните.

— А какво яде? — попита практично Ший. — Не виждам как орловата глава може да се съвмести с храносмилателната система на кон?

— Похапва цветовете от някои африкански растения, доколкото зная. Но при всички положения не е голям лакомник. Добре, хайде да се качваме! Този път сме малко повечко, но няма нищо. Как беше онова — вашето американско подвикване като подкарвате добитъка? Брутална работа е това вашето! Така да знаеш! Никога не съм разбирал защо вместо да поведете животинките, трябва да ги подкарвате с крясъци и подръчкване. Американска му работа! А, да, сетих се: юпи-и! Нали така беше? Юпи-и!