Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (26)

Шест

Както се и очакваше, Роджър не хареса представлението, макар седемте девици от Серикан да го обграждаха с най-нежно внимание. Харолд Ший обаче не беше склонен да го вини. Номерът беше като за второкласно кабаре и можеше да мине дори за сносен, ако човек можеше да се отпусне в нещо удобно за сядане и ако пред него имаше нещо за пушене и нещо за пийване. Рийд Чалмърс се извини малко след началото на веселбата и отиде да се наслаждава на компанията на Флоримел. Танците продължаваха. Точно по средата на един от тях Роджър внезапно се изправи.

— В името на Аллаха! Чичо, това е едно от най-долнопробните развлечения, които са виждали очите ми. Душата ми се стегна и за да я отпусна, отивам на лов за мечки из планините.

Атлантес прекъсна разговора, който водеше с един от владетелите, и размаха ръце, произнасяйки някакво магическо заклинание, което обаче нямаше никакво видимо въздействие върху Роджър, който се отправи решително към вратата.

Поласек, който се излежаваше до Ший, подметна:

— Знаеш ли, имам идея!

После бързо скочи на крака и тръгна след звездата на исляма.

Изглежда, никой освен седемте девойки не обърна голямо внимание на случката. Дори Атлантес продължи тихия си разговор. Но когато танцът приключи, Ший едва се сдържаше на мястото си: Поласек имаше прекалено развита способност за забъркване на непоправими каши, за да бъде оставен да се разхожда свободно, при това с идея в главата. Харолд стана и излезе в коридора.

Нито следа от Роджър или от Поласек. Ший огледа залата в преддверието на замъка и някакво разклонение на коридора, без да открие нещо. Тъкмо се готвеше да поеме назад, когато забеляза в края на друго едно разклонение врата. В слабата светлина на кандилото до нея той успя да различи сключените пентаграми, които обикновено се поставяха за защита на магьосника, работещ с демони и дяволи. Лабораторията на Атлантес!

Вниманието му на мига се пренасочи към откритието. Магьосникът сигурно беше все тъй потънал в светските разговори и ако някой можеше да го види, това щеше да е само Роджър. Ший пристъпи към белязаната врата. Нямаше дръжка, нито пък поддаде, когато той я бутна. Вероятно беше затворена с магия, но Ший вече беше достатъчно вещ, за да я отвори. Той измъкна два дълги конски косъма от снопчето, което украсяваше чалмата му, издърпа конец от подгъва на абата си и свърза космите във формата на кръст. След това вдигна новополучения инструмент срещу вратата и произнесе:

Пентаграми на врата, пентаграми на таван,

заповядвам незабавно да изчезнете оттам!

Шемхамаранфорам! Шемхамаранфорам!

Ший най-искрено се надяваше лабораторията да не е охранявана от василиск.

Нямаше василиск. Помещението беше по-дълго и по-ниско, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Покрай едната стена върху дълга маса бяха строени в редица реторти и други магически апарати, които слабо отразяваха синкавата фосфоресцираща светлина, струяща от очите на една улулица и малък крокодил, които бяха поставени върху една от лавиците. Животните бяха напълно неподвижни; това очевидно се явяваше автономната система за осветление на Атлантес, която надали можеше да намери широк прием сред дизайнерите по интериора от двайсетия век. Лавицата под тях беше запълнена с книги и завършваше с подредени в отделни клетки ръкописи, като към всеки от свитъците беше прикрепен етикет.

Ший дълго се взира в заглавията, изписани върху гръбчетата на книгите, докато най-накрая не си даде сметка, че трудно би схванал тези трудове на всякакви древни езици без специално обучение. Повече му провървя с етикетите на ръкописите, които бяха изписани от старателната ръка на магьосника:

„Принципи на магията с безплатна притурка за викане на демони“; „Естествени отрови“; „Канонични имена на Аллах“; „Хиляда полезни проклятия“; „Килимите на малкия джин“; „Магически преображения по метода на Ал Ка’сиб“…

Ето това вече заслужаваше внимание. Ший издърпа свитъка и го запрелиства под блесналите погледи на гадините от горната полица. В общотеоретичната си част трудът сякаш беше писан от учен от ранга на Чалмърс, но за практическото приложение не се споменаваше почти нищо. Както и можеше да се очаква, свитъкът нямаше съдържание и именен показалец, а стилът му беше толкова тежък и засукан, че за подробното изучаване щеше да е нужна поне седмица здраво четене.

Ший пъхна ръкописа обратно в клетката му и се върна към разглеждането на стаята. Ако магьосникът действително правеше някакви опити за въплътяването на Флоримел, която впоследствие да размени срещу опасната „рицарка“, в лабораторията все щяха да са останали някакви следи. Но такива нямаше — в сложната алхимическа апаратура нямаше остатъци от еликсири или отвари, по голямата дъбова маса зад стативите нямаше никакви предмети. Атлантес явно беше от вещерите чистници. Къде ли държеше бележките си? Зад масата имаше ниска табуретка, а съвсем близо до нея в стената — вграден малък шкаф. Вратичката му беше без дръжка и върху нея бяха изписани пентаграми, но се отвори, когато Ший я докосна с ръка. Едва сега той си даде сметка, че противозаклинанието му, изглежда, е свалило предпазващата магия на целия замък. Мисълта, че наоколо можеше да има ифрити или демони, които щяха да се набеснеят през нощта, го накара да настръхне.

Шкафът беше дълбок, лавиците му — изтеглени навътре. Пред тях беше провесен дълъг прав меч в ножница. Вероятно беше омагьосан, но противозаклинанието сигурно вече беше отнело защитните му свойства. Ший тъкмо беше протегнал смело ръка покрай оръжието, за да придърпа съдържанието на лавиците, когато чу приглушен глас от коридора, който заповяда на вратата да се отвори.

Ший сграбчи светкавично меча и пропълзя зад огромната маса, която за щастие беше украсена с плътен фриз от резбовано дърво, достигащ почти до пода.

Вратата се отвори. Ший не можеше да види нищо през фриза, но встрани от него, върху стената срещу вратата, проникналата от коридора светлина очерта ясно сянката на едра павианска глава. Натрапникът беше от таласъмите, прислужващи лично Атлантес, и то от най-отблъсващите. Той спря за миг на прага и се поколеба, както беше направил и Ший преди няколко минути. След това вратата се захлопна зад гърба му и стъпките му се отправиха към книжните лавици. Изведнъж стана много тихо — прекалено тихо. После се чу шумно душене, тишина и отново душене, сякаш беше пуснал парно влакче играчка. Безобразната твар със сигурност разполагаше с обоняние, доста по-остро от човешкото. Таласъмът се приближаваше към огромната маса с алхимичната апаратура, като душеше шумно и проследяваше удивително точно движението на Ший из стаята. Харолд си го представяше как върти глава насам-натам… Той напрегна мускули и премести теглото си така, че да освободи лявата си ръка, за да улови ножницата, докато пресмяташе как би могъл да измъкне меча и да нанесе удар възможно най-светкавично.

Павианската глава вече се беше доближила до масата и душенето му вече кънтеше като на истински парен локомотив в потискащата тишина.

Внезапно тишината в замъка се взриви. Сякаш цял стадион хора крещяха и вдигаха дандания с подръчни инструменти. Павианската глава замря на мястото си, след което хукна безшумно към вратата. Ший пряко сили преброи до седем и на свой ред спринтира към вратата. Таласъмът слуга вече се беше свил зад ъгъла и единствено металното потракване на стъпките му все още отекваше в мрачния коридор.

Ший свърна по посока на залата за развлечения, откъдето идваха виковете, като спря само за миг, колкото да закопчее меча на колана под широката си, достигаща до пода аба. Оръжието го караше да се чувства по-добре.

Когато се приближи до залата за развлечения, той установи, че шумът идваше от по-далеч, и се втурна напред. След миг Ший вече беше пред витото стълбище, което според него, изглежда, стигаше до приземния етаж. По стълбите нагоре тичаше тълпа мъже в дълги роби, предвождани от Атлантес, размахали в ръце мечове, боздугани и дори музикални инструменти. Пред тях търчеше сив вълк с размерите на едра юница. Той препускаше направо срещу Ший, но беше подвил опашка и изглеждаше изключително жалък.

Ший си помисли дали да не потърси убежище в някое от безбройните разклонения на коридора, но след това се сети за меча. Преди обаче да беше успял да го извади изпод дългата аба, вълкът го връхлетя. Но вместо да се стрелне към гърлото му, звярът легна в нозете му, обърна се по гръб, размаха лапи съвсем не вълчешки и зави милозливо: „Уау! Уау! Уау!“. След това се обърна обратно и притиснал корем към металния под, предано зализа обувките на Ший.

— Ей, чакайте малко! — подвикна Ший на придошлите преследвачи, които вече надигаха оръжията си. — Този вълк не е обикновен. Не виждате ли, че иска да се гали. Атлантес, би ли му хвърлил един поглед, ако обичаш!

Магьосникът отпусна лютнята, която беше сграбчил в бързината, и се приближи.

— Това злощастно животно е наистина чудо на чудесата. Отдръпни се малко, сър Харолд! — Той се доближи, взря се в очите на вълка и изпъшка. — Един е Аллах! Това е върколак. О, господа, проклет да е мигът, в който това изчадие се е появило в Карена! — Той се присегна към деколтето на абата си и леко го подръпна. — Сега ще се опитам с помощта на моето изкуство да установя как този противен звяр е преминал през защитните заклинания на замъка ни. Няма никакво съмнение, че това е работа на християнския магьосник, паладина Малджиджи, изчадие, пръкнало се от съешаването на шопар и кучка, макар някой да ми беше донесъл, че в момента той е хвърлен в тъмницата на Албрака. — Атлантес плъзна поглед по обръча на преследвачите. — Господа, трябва да намерим сребърно острие, с което да пронижете този звяр, тъй като аз съм магьосник и не мога да го сторя.

Оказа се, че сребърните остриета не са най-често срещаното въоръжение сред гостите на замъка.

— О, най-велик сред магьосниците — обади се Марджеан, — дали не може да прикрепим сребърни монети върху бухалка и да претрепем с нея гадината?

Вълкът зави жалостиво. Чалмърс, който беше напуснал покоите си, очевидно обезпокоен от данданията, пристигна тъкмо навреме, за да чуе последното предложение. Той реши да се намеси:

— Ами няма ли да е по-… ъ-ъ… разумно първо да се опитаме да развалим магията над животното? В такъв случай, ако не греша, то ще изгуби неуязвимостта си.

Атлантес се поклони.

— О, благословен да е мигът, в който дойде при нас, сър Рийд! Това си е чистата истина. Но аз все още гълтам праха след теб в този род заклинания. Жив да си, направи го заради нас!

— Хм! Ако разполагахме с малко светена вода, нямаше да е никакъв проблем, но… ъ-ъ… ще се опитам да се справя и така — каза Чалмърс, обърна се с гръб към кръга, хвана брадичката си с ръка и се замисли. — Не съм много сигурен дали стихът е изпипан, както трябва, но ще видим:

Вълк, от планината в сняг обвяна,

вълк от гъстите гори!

Заклевам те във корена на хряна,

ти козината си смени!

Пръстите му се раздвижиха бързо. Вълкът потръпна и се превърна във Вацлав Поласек, сгърчен страхливо на пода.

— Свети Венцеславе! Свети Венцеславе! — викаше той, докато се надигаше. — Уплашихте ме до смърт с вашите крясъци. Защо не спряхте да ме преследвате, когато ви казах кой съм?

— Нищичко не си ни казвал! — обади се Ший.

— Напротив, през цялото време ти повтарях: „За Бога, Харолд, това съм аз, Вотси!“, при това толкова ясно и силно, че няма начин да не си го чул.

— Може би така би прозвучало на всеки друг вълк, но аз не съм те разбрал — отвърна спокойно Ший. — Как успя да се забъркаш в тази каша? Да не си налетял на този Малджиджи, за когото спомена Атлантес?

Сред групата, под строгия шарещ поглед на Атлантес, се разнесе одобрителен шепот.

— Ами-и… — започна колебливо Поласек — просто ей така на, нали разбираш? Този Роджър не е чак толкова лош момък, когато го поопознаеш отблизо. Та нали той искаше да отиде да половува или нещо такова и се поразговорихме. Той ми каза, че имало някаква магия, която му пречела да излезе навън от портата на замъка. Тогава му рекох, че аз съм изучавал малко магия, и затова слязохме заедно до портата, но той се оказа прав — не искаше да се отвори. И тогава, нали разбираш, си спомних някои от соматичните движения с ръце, за които Рийд ни беше говорил. Направих няколко от тях и вратата се отвори — завърши Вотси и замълча.

Ший изгледа Поласек свирепо и се помоли Атлантес да не е забелязал.

— Продължавай, Вацлав! — каза строго Чалмърс.

— Ами тогава си въобразих, че вече съм овладял магията достатъчно и че вероятно ще мога да върна онова… ъ-ъ… маце, нали се сещаш, тази, с която искаше да ме запознаваш? — обърна се той към Атлантес. — Така че се захванах да спретна една магийка според всички правила, но когато я произнесох, се превърнах във вълк. Наистина ужасно съжалявам за безпокойството, което причиних.

— Може би се дължи на славянската ти кръв! — каза Ший. — Чехите са пълни с истории за върколаци, а и…

Той не беше забелязал буреносните облаци, помрачили челото на Атлантес. Точно в този момент ураганът се изви с пълна мощ.

— Кучи сине! — ревна той срещу Поласек. — А къде е гордостта на ислямското воинство, най-благородният сред мъжете, струващият най-малко колкото десет хиляди нищожества като теб?

— Ами той излезе да половува, както вече ви казах… — отвърна Поласек. — Каза ми, че ще се върне преди съмнало с достоен дивеч.

Този път Атлантес наистина заблъска с юмруци по гърдите си.

— О-о, горко ми! Пророчеството ще се сбъдне! — завайка се той, а след това се обърна към тримата американци: — А вие, християнски псета, които насъскахте слугата си да вдигне ръка срещу мен, докато ядяхте от хляба и солта ми, заслужавате да ви одера живи и да хвърля телата ви в яма, пълна със свински лайна!

— Ей! — подвикна му Ший и го дръпна за ръката. — Тия думички минават за кръвна обида в света, от който идвам. И ако смяташ да продължаваш в същия дух, ще ти…

— Харолд! — намеси се Чалмърс. — Остави ме да се разбера с него. Ние не желаем…

— Ние не желаем нищо повече от това, да заврем главата на този скапаняк в задника му. Ти не го знаеш какви се готви да ги забърка…

— Няма значение, Харолд — каза Чалмърс. — Ти вече си ме осведомил за най-важното. Трябва да сте наясно, че ще защищавам себе си и младата дама с всички достъпни за мен средства.

От огнената стихия на магьосническата ярост беше останала само купчина тлеещи въглени.

— Вещери злокобни, вие знаете ли, че този замък е издигнат чрез моето магическо изкуство и че тук, между неговите стени, притежавам мощта да ви превърна в гадни хлебарки, преди да сте успели да щракнете с пръсти. Но в името на всемогъщия и всемилостив Аллах ще пожаля живота ви, за да поправите злината, която причинихте, тъй като е казано, че веднъж в живота си справедливият човек може да предпочете милостта пред въздаянието, без това да му отнеме надеждата за блаженство в рая.

Той вдигна високо двете си ръце, затвори очи и произнесе на висок глас:

— Бешем хормотс вахариман тезовев хееш, ашер анена еш ет метзудад хабистел!

Разнесе се съскане, пращене и бучене, сякаш в съседната зала беше включен електрически трафопост. Неизменната усмивка на Атлантес се завърна върху устните му заедно с бързия поклон.

— Бих искал да ви открия една малка тайна, скъпи мои колеги по изкуство. Ако сега надникнете над крепостния зид, ще се убедите, че замъкът е обкръжен от плътен огнен обръч, достатъчно горещ, за да изпече до крехко стар овен за по-малко от минута. Дори и най-смелият мъж, който би се опитал да го пресече, ще бъде изгорен като ненужна треска, да не говорим за лейди Флоримел, която, бидейки жена и не съвсем жена, ще се разнесе като парата над чаша кафе. Милостта ми се простира дотам, че ще вдигна обръча веднага щом успеете с помощта на магическото си изкуство да върнете обратно владетеля Роджър; към това ще прибавя и товар скъпоценни камъни, който не биха могли да повдигнат и трима силни мъже. Нека единственият и справедлив Бог бъде с вас в магиите ви.

Той се поклони отново и им обърна гръб. Доблестните феодали (с изключение на Одибрад, чиито симпатии бяха напълно противоположни, ако се съдеше по усилието, което положи, за да не се усмихне) се втренчиха мрачно в троицата мъченици и Чалмърс запелтечи:

— Аз… ъ-ъ… не съм много сигурен дали съм дотолкова добър в пренасянето, което смятах за специалитет на…

— Шшт! — прекъсна го Ший. — Ако магията не свърши работа, ще ударя един марш на скок и ще доведа Роджър за ушите. Няма значение, че леко ще си изпърля веждите.

Атлантес, който очевидно чуваше по-добре и от котка, се обърна.

— Знай, припрени младежо, че и пепел няма да остане от теб, но ако трябва да отсъдим по право, в думите ти има смисъл, а и на мен не ми беше хрумнало, тъй като ще е много по-лесно да открием Перлата на Ориента, ако едновременно с магията го търсят и човешки очи. А и за сина на моя брат ще е голяма радост да ти пререже гръкляна отвъд стените на този замък. Щом желаеш, върви! Ще се погрижа да минеш невредим през огъня.

— И аз бих искал да тръгна с него! — обади се Поласек, който след вълчото си приключение не се надяваше да срещне особено почтително отношение от хората в замъка.

— Върви тогава и ти и нека Аллах да не ви даде нито миг покой и лек живот, докато не се върнете тук с племенника ми! — Той се обърна пак и пое по коридора, с което сложи точка на разговора.

Ший установи, че Чалмърс го гледа хитро.

— Чудя се, Харолд — каза докторът, — дали точно желанието да помогнеш на нас с Флоримел беше водещият ти мотив при решението да излезеш да търсиш Роджър?

Ший се ухили:

— То е единственото, което съм заявил официално, Рийд!