Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (24)

Четири

Харолд Ший сънуваше, че е захвърлен в океан от прекалено гъст за плуване зехтин. Всеки път, когато достигнеше до ръба на някоя надвиснала скала и се опиташе да се изтегли на сушата, се появяваше огромен Роджър с жестока усмивка, който го избутваше обратно с дръжката на копието си.

Когато се събуди, видя на съседното легло Вацлав Поласек да притиска някаква носна кърпа към лицето си. Всичко се беше пропило с вонята на гранясал зехтин. Ший притича до прозореца, който беше затулен с нещо от рода на алабастъра. Когато най-сетне успя да го отвори, в лицето го удари леден, но за сметка на това чист въздух. Ший го загълта жадно. Отвъд стените на замъка се виждаха заснежените зъбери на планинска верига, които зората беше оцветила в розово.

— Какво, по дяволите, става тук? — каза Ший и през ума му пробягаха мисли за отравяне с боен газ. Като се стремеше да не се отдалечава прекалено от отворения прозорец, той успя криво-ляво да се пребори с необичайните си дрехи и без да донагласи чалмата си, се изстреля в коридора. Тук вонята беше убийствена. Когато свърна зад ъгъла, Ший се сблъска с емир Трази, който ситнеше по разклонението на коридора, притиснал разрязан портокал към носа си.

— Откъде, по дяволите, се взе това зловоние, благородни ми приятелю? — попита благовъзпитано Ший.

— Прав си, почтени господине, такова нещо може да дойде само от най-съкровените покои на Лукавия. Но ако си говорим сериозно, узнах, че Атлантес — мухи да снесат в ушите му! — е забравил да поднови магията.

— Каква магия?

— Как каква… тази, с която тежката воня на гранясало се удържа така, както джиновете са удържани от печата на Соломон. Вече е твърдо установено, че не съществува магия против ръждата, и това налага замъкът да се поддържа обилно смазан със зехтин. Но магията за благоухание на гранясалата смазка е по-неудържима от дъбов лист в пролетна буря и трябва да се подновява периодично…

Той замълча, тъй като иззад чупката на коридора изхвърча забързан самият Атлантес.

— Да се слави името на Аллаха! — поздрави ги той. — Благородни господа, смирете гнева си към недостойния ви слуга! — Той се кланяше напред-назад като метроном. — Дарете ми утешението на вашата прошка, което да озарява дните ми! — Поклони. — Умолявам ваши височества да осветят с присъствието си скромната ни закуска. Вижте — въздухът е вече по-чист и от изворна вода! А как се чувства вашият оръженосец, славни господарю? Горкото момче дали би желало да закуси с нас?

Колкото и силен да беше обикновено сутрин, гладът на Ший беше изчезнал напълно, унищожен от зловонието на зехтина. Въпреки това той подвикна на Поласек. Емирът Трази се намеси тъкмо навреме, за да го освободи от задължението да отговори:

— Всъщност — започна той, — не са ли страданията ни единствено за да можем след това да се насладим напълно на удоволствията, които предстоят!? Сега, щом си припомня онази смрад, когато владетелят Роджър изкла двеста души крепостни пред вратите на Пампелуна, като в божествения си гняв забрави да остави живи поне няколко, които да извлекат труповете…

Домакинът им ги заведе на закуска, която се състоеше най-вече от сварено агнешко месо и някаква кисела, белезникава течност, която Ший оприличи на мляко, най-вероятно непастьоризирано. Роджър, който седеше срещу младия психолог, се тъпчеше с отвратителна лакомия. Доктор Чалмърс не беше там. Когато се натъпка до отказ и поизчисти остатъците от месо в устата си, пътеводната звезда на рицарството със сърцераздирателно цъкане прокара въздух между зъбите си и подхвърли многозначително към Ший:

— Дали твоя чест би искал да се поразкърши и посече няколко чучела… след като по силата на заклинанието не можем да се посечем един друг…

— Какви чучела? — попита Поласек.

Като показа подчертано пренебрежение към глупавия въпрос, Ший каза:

— С удоволствие. Но някой ще трябва да ми услужи с оръжието си. Когато тръгвах насам, толкова бързах, че нямах време дори да си взема меча.

Чучелата на замъка Карена представляваха редица оглозгани от остриетата дървени стълбове, разположени в задния двор. Зад тях двама мъже от охраната на замъка стреляха по мишени с къси, двойно извити лъкове. И най-странното — главите им бяха не човешки, а на павиани.

В момента, когато Ший и Роджър излязоха в двора, владетелят Моско, трътлест сарацин с клатушкаща се походка, се изправи пред близкото чучело с гол ятаган в едната ръка и малък кръгъл щит в другата. Той нададе смразяващ кръвта боен вик и се нахвърли върху стълба с гъвкавостта на котка, сграбчваща плячката си. Разлетяха се трески и обелки. Моско затанцува около безобидното дърво, като нанасяше разсичащи удари с изтегляне и крещеше, колкото му глас държи: „Аллах-ил-Аллах!“ Той спря също толкова рязко, колкото беше започнал, и приближи към останалите, които го бяха наблюдавали, събрани на малка група.

— Господарю Марджеан, ще удостоиш ли с мехлема на словата си моето изпълнение?

Вместо чалма Марджеан носеше безформена шапка, изпод която се подаваше чупен доста често в миналото нос. Той се изкашля и отсъди:

— Ще бъда безпристрастен. На два пъти по време на боя ти откри лявата си страна, а и бойният ти вик не звънтеше. Врагът е по-слаб, когато ушите му кънтят от бойния ти вик.

Моско въздъхна.

— Да се свети името Божие! — произнесе смирено той. — Тъй като животът ми явно зависи от благосклонността на неговите ангели или от силната десница на водача ни. Дали можем да се надяваме тези могъщи франкски воини да зарадват очите ни със своето майсторство? — Наоколо се разнесе одобрителен шепот. — Няма нищо особено, оръженосецо, ще трябва само да пооблъскаш тези стълбове.

— По-добре кажи, че си си изкълчил китката — посъветва го Ший.

Но Поласек имаше собствено мнение по въпроса.

— Ще се справя. Нали го видях какво правеше? Откъде бих могъл да се сдобия с някой от тези сатъри?

Емир Трази му подаде личния си пооблъскан и нащърбен ятаган. Поласек отиде до стълба и ревна:

— Ура-а, Харвард! — и налетя върху стълба с режещ удар изотдолу. Но беше преценил погрешно височината на стълба, острието прелетя над горния ръб и описа пълен кръг. Поласек се вкопчи с две ръце в стълба, за да се предпази от най-позорно падане:

— Това е най-тайната ми атака — обясни той със смутена усмивка. — Врагът мисли, че ще го сека, а аз влизам клинч, събарям го на земята и го довършвам с един удар.

Като че ли никой не успя да схване хумора в цялата ситуация. Лицето на Марджеан изразяваше презрение, а всички останали гледаха встрани — всички освен Роджър, който се беше втренчил в Ший, за да му покаже, че е негов ред да покаже изкуството си.

Ший претегли на ръка оръжието на Трази, което беше доста нащърбено и изключително зле балансирано за стила на фехтуване на Ший.

— Мога ли да получа прав меч? — попита той.

Владетелят Марджеан, който явно се явяваше нещо като треньор, плесна с ръце и се провикна. След секунди от замъка излезе таласъм с бърнесто камилско лице и с желаното оръжие в ръка. Ший го претегли. Острието беше наистина достатъчно право, но и мечът, подобно на ятагана, беше предназначен за сеч — върхът му не само не беше предназначен за пронизване, но и беше заоблен като на нож за хляб. Освен това ефесът му беше изработен за детска ръчица. Все пак балансът му беше по-добър, отколкото на ятагана и макар оръжието да беше малко тежко за светкавично париране, ставаше за техниката на напада. Ший се приближи към стълба и без всякакви бойни викове направи отделно напад, отделно напад с придвижване и напад с ремиза. След около пет минути здраво бъхтене и потене слухът му бе зарадван от шепота на публиката — донякъде изумен и донякъде одобрителен.

Марджеан каза:

— Рицарю, техниката ти е доста странна, но при все това смятам, че с франкски меч ще си способен да се справяш дори с двама противници наведнъж.

В този миг всички започнаха да оспорват и да обсъждат системата на Ший: „Представете си, господа, само с връхчето — направо като с копие, така че можеш да прободеш и най-гъстата дамаска ризница…“; „Не, не ми харесват тия изпедепцани врътки…“; „Виж само какъв обхват му се отваря…“; „Охо (това беше сър Одибрад, който се опитваше с известен успех да подражава на нападите на Ший), може да сте сигурни, че благородният сър Харолд не е учил тия хватки, докато е дрямал над следобедното си кафе…“

Единствено Роджър показваше пълно презрение. Без да каже каквото и да било, той отиде до най-близкото чучело, разтърси двора с бойния си вик и развъртя огромния си ятаган. Хряс! — вряза се острието в дървото, а след това все по-бързо и по-бързо — хряс-хряс-хряс-хряс-хряс! При последния удар горната част на стълба се прекърши и се стовари на земята. Роджър се извъртя и се ухили гадно на Ший.

Харолд преглътна мъчително:

— Майсторско изпълнение, перло на Ориента!

Роджър прибра ятагана си в канията и го подаде на един от таласъмите.

— О, франкски боецо, това е само нищожна част от онова, което бих могъл да покажа в битката с достоен противник. Но ти, сине на злочест нещастник, не си достоен, защото вместо да се биеш, танцуваш като някоя от държанките на чичо ми.

След като Ший и Поласек привършиха със смешната си баня, която се състоеше в това, че стояха в дървените си седящи вани и си поливаха един на друг топла вода от големите кани, Вацлав попита:

— И каква е програмата до края на деня?

— Предполагам, че повечето от местните ще се шляят цял следобед, а вечерта отново ще гледат програмата в онзи снощен бардак.

— И не се ли отегчават от този начин на живот?

— Роджър със сигурност. Толкова му се иска да заколи някого. И не мога да разбера защо Атлантес не му позволява. Струва ми се, че се заформя някаква интересна допълнителна сюжетна линия, освен тази за мерака на старчето към Флоримел. Е-ех, ако бях чел „Фуриозо“, поне щях да зная пред какво сме изправени. Сега имаме среща с Рийд, нали не си забравил? Ще ни разяснява някои от основните теоретични моменти. Готов ли си?

— Да. Хайде да вървим.

Когато влязоха в покоите на Чалмърс, докторът потвърди подозренията им относно зехтиновото зловоние, което ги беше събудило. Чалмърс беше намръщен.

— Лично аз смятам, че пропускът при подновяването на заклинанието върху маслото не е случаен — каза той в отговор на въпроса на Ший. — Както навярно сте забелязали, зловонието все още не е прочистено напълно тук. Атлантес е хитър като лисица и няма начин да не е доловил изключителната… ъ-ъ… чувствителност на Флоримел. Тежката миризма едва не уби младата дама.

— Много интересно защо? — почуди се Ший. — Тоя образ да не е садист. В рамките на всички възможни взаимозависимости анормалните модели на полово поведение би трябвало да са широко разпространени в мюсюлманското общество, където най-уважаваните жени се държат под ключ. По този повод си спомням онзи садист, когото изследвахме… нали си спомняш — оня приятел с недвижимите имоти, който след това попадна в ръцете на Дружеството за борба с жестокостта към животните.

— Говориш за Ван Гилдър, нали? — Чалмърс поклати глава. — Първо, всички взаимосвързаности, за които говориш, са най-вече предполагаеми. И второ, тези методи на косвено въздействие са неприсъщи на истинския садист.

— Искаш да кажеш, че садистът би предпочел сам да набива клечките под ноктите? — попита Поласек.

— Точно така! — кимна Чалмърс. — Или поне пряко да ръководи набиването. Не, има много възможни обяснения за изтънчените пъклени изпълнения от този род, но садизмът е… ъ-ъ… последното, което би ми хрумнало. По-скоро бих се спрял на някаква далечна вътрешна мотивация.

— Като например? — попита Ший.

— Като например… ъ-ъ… евентуално желание от страна на Атлантес да ме принуди да използвам противозаклинание, което той би могъл да прозре и впоследствие да употреби за развалянето на магията, тегнеща над замъка. Затова те умолявам, Харолд, да не подтикваш Роджър към двубой на живот и смърт. Човек не знае кога подобен конфликт би могъл да придобие реални очертания.

— Не ме е страх от него — каза Ший, но изявлението му далеч не беше безгрижно.

— А на мен ми се струва, че адски голям брой от мъжете в този замък искат да видят проливането на нечия кръв — намеси се Поласек. — Защо не направиш нещо?

— Защото най-важни в случая са предпазливостта и благоразумието — отговори без колебание Чалмърс. — При неясните спорни положения като това, в което сме въвлечени с вас, победител ще е онзи, който най-последователно се въздържа от необмислени или импулсивни действия. А сега, господа, да се заемем с нашата работа.

Час и половина по-късно:

— … основните принципи на подобието и заразата, с което преминаваме към по-практическата страна на магията. Първо — съчиняването на заклинание. Обикновеното заклинание се състои от два елемента, които бихме могли да наречем вербален и соматичен. Видът на вербалната част зависи от това дали заклинанието ще бъде насочено към въздействие от материален вид или към призоваване на висши авторитети.

— Това като че ли е малко по-различно от начина, по който действаше във Феерия… — подметна Ший.

— Защото сме в друг времепространствен континуум. И в момента се опитвам да свържа теорията с настоящите ни проблеми, затова моля да не бъда прекъсван. Значи в първия случай от най-голямо значение се явява прозодията. Стихът трябва да отговаря на поетическите условности на обкръжението, на които биха откликнали и въпросните материални предмети. Така например, за да е най-въздействащ стихът, да речем… ъ-ъ… в Асгард трябва да е алитеративен, докато във Феерия би трябвало да е метричен и римуван. В света на японската митология, от друга страна, той трябва да се състои от установен брой срички, подредени в изв…

— Но нали всеки що-годе нормален стих би ни свършил работа? — намеси се Ший.

— Възможно е. Това, което се опитвах да ви кажа, е, че е нужен някакъв… ъ-ъ… минимум умения в стихоплетството, за да се постигне какъвто и да е успех в магията. Затова например Харолд, който е човек с определено литературна или инспирационна нагласа, често постига необикновени резултати…

— Чакайте малко! — обади се Поласек. — Най-големият недостатък на този бардак е сухият режим. Значи ако кажа например:

Бира, бира, светла бира

блика нейде с ясен звук.

О, магийо милостива,

напълни ми чак дотук!

— … и ще получа пълна халба?

— Вацлав! — каза строго Чалмърс. — Много те моля да внимаваш в това, което говоря. Ако смяташ да преминеш толкова бързо към практическата част, бих те предупредил само, че е най-вероятно да бъдеш удавен в пълна с въпросната напитка стая. Изключително важно в дадения случай е точният изказ. В стихчето, което ти съчини, се говори за напълване дотук, без да се уточнява съда или предназначението на желаната течност. А сега… докъде бях стигнал? А, да… в този смисъл магията по мое мнение винаги ще си остане до голяма степен чисто изкуство, каквото е и психиатрията. Тук обаче стигаме до соматичния елемент на заклинанието, който е предмет на най-точно управление. Точно тук има известен момент, който все още ми убягва и по отношение на който бих се радвал да получа разяснения както от прякото наблюдение на Атлантес, така и от вашите проницателни забележки, господа. Става въпрос за необичайната ловкост, с която той използва ред заклинания за телепортацията на човешки или получовешки същества в произволни точки…

Умът на Ший се втурна по свои пътища, докато Чалмърс проникваше в най-съкровените дълбини на магическата теория. Двамата с Белфиби вече бяха правили повечето от нещата, за които ставаше въпрос, още във Феерия… Белфиби! Според думите на доктора тя трябваше да е неотличима от Белфегор. С пружинираща походка и лунички под слънчевия загар. Въпросът с връщането й беше свързан пряко със соматичния елемент, с това да се открие как Атлантес… Поредното изхвърляне на Поласек изтръгна Ший от мечтите. Досадния чех се беше изправил и викаше:

— Разбира се, Рийд! Вече го схванах. Нужни са ми само малко лабораторни упражнения. Гледайте сега как ще превърна онази възглавница в…

— Не! — викнаха в един глас Ший и Чалмърс.

— Ама чакайте сега, не можете ли да повярвате, че и някой друг освен вас би могъл да понаучи нещо?

— Много добре си спомням — започна безмилостно Ший — как взриви химическата лаборатория на второкурсниците и едва не загина при опита да добиеш сода за хляб. Трябват поне още няколко лекции, преди да се опиташ да омагьосаш дори най-дребното мишле.

— Да, но вие ще можете да ме контролирате на всеки етап и освен това…

Възражението му беше прекъснато от влизането на Флоримел, която обяви:

— Като че ли започвам да идвам на себе си, повелителю мой!

И това като че ли сложи край на лекцията. Ший бързо се изниза на разузнаване, като остави на Чалмърс тежката задача по озаптяването на Поласек.