Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (21)

Едно

— Виж к’во, приятел — каза този, който дишаше шумно през устата, — не се будалкай с нас. Законът — това сме ние, разбираш ли? Тук сме да ви защитим, но няма да можем да направим нищо, ако не узнаем всички факти. Сигурен ли си, че вече не са ти се обаждали, за да уточните какъв откуп ще искат?

Ший разпери отчаяно ръце:

— Повярвайте ми, господин полицай, за откуп и дума не може да става. Как да ви обясня… това е парафизика… тя изобщо не е в този свят.

Червендалестият се хвана за думите му:

— Ето, виждаш ли, вече напредваме. Къде скри трупа?

— Не съм крил никакъв труп! Въобще не става въпрос за такова нещо…

— Искаш да кажеш, че е мъртва, но не знаеш кой го е направил, така ли?

— Не, не казвам, че е мъртва. Всъщност предполагам, че не само е жива и здрава, но и че в момента се забавлява страхотно… само че не в нашия континуум.

— Я виж ти! — включи се шумно дишащият. — Мисля, че ще е най-добре да дойдеш с нас до участъка. Лейтенантът сигурно ще иска да си поговорите.

— Искате да кажете, че съм арестуван? — попита Ший.

Червендалестият погледна партньора си, който кимна.

— Просто те задържаме временно в интерес на следствието. Нищо повече.

— Логиката ви е като на да дерга! В крайна сметка аз съм този, който е изгубил съпругата си, и се чувствам много по-зле от всеки друг, замесен в тази работа. Бихте ли поговорили и с колегата ми, преди да ме отведете?

Шумно дишащият на свой ред погледна партньора си.

— Предполагам, че не е зле да го направим. Бихме могли да научим нещо повече.

Ший скочи на крака, но тежката ръка на ченгето се отпусна плавно към кобура на бедрото му и го накара да замръзне на мястото си.

— Не се вълнувай толкова! — каза червендалестият обезкуражаващо. — Кой е този твой приятел и как да го намерим?

— Сега ще го извикам — предложи Ший.

— Играеш си с огъня, момче. Сега ще си седнеш кротко на мястото, а Пийт ще отиде да го доведе — каза червендалестият и кимна небрежно към празния фотьойл на Ший, а мрачно проблясващият автоматичен пистолет на бедрото му не предразполагаше към спорове.

— Добре. Потърсете доктор Уолтър Беярд в съседния кабинет.

— Върви, Пийт! — разпореди червендалестият.

Вратата се затвори. Ший се вгледа с ненавист в ченгето. Умерено шизоиден тип, при това от подозрителните; ако го подложеше на изследвания, резултатите вероятно нямаше да са безинтересни. Ший обаче беше прекалено погълнат от собствените си проблеми, за да се интересува от потисканото желание на някакъв си полицай да посещава балетното училище.

Ченгето изгледа вяло Ший и реши да наруши мълчанието си:

— Много хубави трофеи имаш — каза той и кимна към двете стрели на Белфиби, окачени на стената. — Откъде ги намери?

— На жена ми са. Донесе си ги от Феерия. Всъщност тя най-вероятно се е прибрала там.

— Добре де, няма значение! — сви рамене ченгето. — Винаги съм си мислил, че вие, дето се занимавате с разни психари, сте също малко… — той леко подсвирна, за да подчертае впечатленията си от явното нежелание на арестанта да задържи разговора в рамките на здравия разум.

Откъм преддверието се чуха стъпки. Вратата се отвори, за да пропусне шумно дишащия, следван от едрия русокос и муден Уолтър Беярд и от човека, когото Ший най-малко желаеше да вижда в този момент, младшия психолог в института „Гарадън“ Вацлав Поласек, известен още като Вотси или като Досадния чех.

— Уолтър! — възкликна Ший. — Ще обясниш ли, за Бога…

— Млъквай, Ший! — сряза го червендалестият. — Въпросите ще задаваме ние. — Той се наведе тромаво към Беярд и попита: — Познавате ли съпругата на този човек?

— Белфиби от Феерия ли? Разбира се.

— Знаете ли къде е в момента?

Беярд се замисли.

— Не, не зная, но ви уверявам, че…

Очите на Вотси блеснаха и той сграбчи ръкава на шумно дишащия:

— Слушайте! Знам кой може да ви разкаже всичко — доктор Чалмърс.

Ченгетата отново се спогледаха:

— Кой е пък този?

Беярд хвърли отчаян поглед към младежа:

— Всъщност доктор Чалмърс излезе завчера в продължителен академичен отпуск, така че надали би могъл да ви помогне с нещо. Мога ли да попитам в какво се състои затруднението ви?

Червендалестият с бързата ръка каза:

— Завчера, а? Значи стават двама. Знаете ли къде е заминал докторът?

— Ами… такова…

— Възможно ли е например да е избягал с въпросната госпожа Ший?

Въпреки цялата сериозност на положението Ший, Беярд и Поласек избухнаха в неудържим смях.

— Добре — намеси се червендалестият, — значи не са избягали заедно. Сега ми отговорете на един друг въпрос. Знаете ли нещо за завчерашния пикник при Сенека Гроув?

— Ако питате дали съм бил там — не. Но зная, че е имало пикник.

Шумно дишащият се намеси:

— Мисля, че и този ни заглавичква, Джейк. Говори като изпечен мошеник.

Червендалестият го успокои:

— Остави на мен, Пийт, бързичко ще се справя с тях. Доктор Беярд, и вие сте психолог като доктор Ший, нали така? Бихте ли ни обяснили по научному как става така, че въпросният доктор Ший и жена му отиват на пикник в гората заедно, а се връща единствено той, като при това разправя наляво и надясно: „Тя си тръгна!“

— Мога да ви дам напълно удовлетворително обяснение — отвърна Беярд, — но не зная дали ще го разберете.

— Добре, значи искате да го споделите с лейтенанта в участъка. Писна ми от вашите увъртания. Пийт, прибери и него.

Тежко дишащият Пийт се пресегна и улови Беярд за лакътя, но ефектът беше като при натискането на бутон, отприщващ ядрена реакция. Светлините в стаята се завъртяха в неудържим вихър пред очите на Пийт, Беярд, Поласек и Ший и след миг се сляха в ослепителен кръг. До ушите им достигна някъде отдалеч изтънелият глас на Джейк, който кресна:

— Не мърда-ай! — На последната сричка гласът му премина в писък и всички по-скоро почувстваха, отколкото видяха оранжевото пламъче, което изригна от дулото на страховития му автоматик, но куршумът така и не улучи никого, защото…

Фу-уп!

Настилката под краката му беше прохладна.

Ший се съвзе бързо и се огледа. Мрамор, разбира се! Докъдето стигаше погледът, земята беше застлана с черно-бели мраморни квадрати, заградени между стройни и изящно изваяни колони, поддържащи безкрайна поредица подковообразни мавритански арки, които се губеха в далечината. Колоните бяха от някакъв полупрозрачен материал, вероятно алабастър, направо като от лед. Източна изработка, прецени Ший.

— Слушайте к’во! — дрезгаво ревна Пийт. — Ако мислите да ми се измъквате с тия номера, жестоко грешите! Това не ви е Ню Йорк с разните му там закони на Линдбърг.

Той беше пуснал ръката на Беярд и беше извадил огромен черен автоматик, брат близнак на желязото на червендалестия.

— Не си прави труда! — каза му Ший. — Тук няма да стреля.

Беярд се оглеждаше изумено:

— Ей, Ший, какво е това? Да не си изпробвал върху нас някое от откачените си логически заклинания?

— Свети Венцеславе! — провикна се Вотси с протегната ръка. — Погледнете натам!

Между стълбовете, под аркадата, се проточи мълчаливо шествие, предвождано от четирима евнуси — поне изглеждаха такива; бяха отвратително дебели, доволно ухилени, със сини копринени тюрбани и шалвари и с дълги, извити ятагани на кръста. Зад тях вървяха голи до кръста негри с обеци, понесли върху главите си камара пухкави възглавници.

— Арестуван си! — кресна внезапно Пийт и насочи пистолета срещу Ший. Той се обърна към Поласек: — Ти нали си на страната на закона? Помогни ми да го върнем там, където му е мястото!

Евнусите коленичиха и удариха главите си в мрамора в тържествен метан. Негрите се приближиха в съвършен синхрон, подредиха възглавниците зад гърба на пришълците и се отдръпнаха. Пийт се обърна колебливо и ги изгледа, но бързо съсредоточи вниманието си отново върху Ший, който се отпусна сред отредените за него възглавници. Рефлексът на професионалното ченге си каза думата и пръстът му дръпна спусъка. Последва шумно изщракване.

— Вече ти казах, че няма да можеш да стреляш с него — обясни му благо Ший. — Но след като ти е трудно да го разбереш в момента, ще ти остане за домашно.

Единствено Ший се беше отпуснал спокойно. Поласек непрестанно въртеше глава и се озърташе като приклещено животно; Беярд гледаше към Харолд с яростно негодувание, а полицаят щракаше с пистолета си, като след всяко щракване презареждаше и псуваше тихо, но с много чувство. След негрите изпод сенките на колонадата се появиха неколцина трътлести мъже с богат асортимент цитри, медни гонгове и цял набор струнни инструменти с доста ексцентричен вид. Те се подредиха встрани от импровизирания с възглавници диван.

— Нищо не може да се направи, повярвайте ми — каза Ший и след това се обърна към Беярд:

— Ти поне знаеш как стоят нещата теоретично, Уолтър. Отпусни се и седни.

Беярд се отпусна бавно върху купчината възглавници. Изцъкленият Поласек и ченгето Пийт недоверчиво последваха примера му. Единият от евнусите застана пред музикантите и плесна с ръце. В същия миг върху тях се стовари истинска взривна вълна от дрънчене, звън, бръмчене, тракане, като над всичко се извисяваше неистовият вой на брадатия вокал, който крещеше така, сякаш дузина подивели котки разкъсваха вътрешностите му. Внезапен бриз облъхна дрехите на музикантите и се донесе далечният шум на плискащи се води, сякаш някой беше отворил магическа врата в тъмните сенки накрай колонадата.

— Горе главите! — каза окуражаващо Ший. — Румсървисът вече пристига.

Тъмнокожо джудже с голяма китка пера, прикрепена към тюрбана му с изумрудена брошка, и с огромна купчина възглавници в ръце притича до тях. То разхвърля товара си пред нозете на четиримата пришълци, превъртя ръка в изискан салаам^[1] и се отдалечи. Яростното мяучене на оркестъра секна и те за миг обединиха гласовете си ведно, колкото да изсвирят шест пронизителни тона. В далечината, от посоката, в която се беше отдалечило джуджето, нещо се раздвижи и затрептя, като с приближаването си доби очертанията на седем прелестни девойки.

Поне външно изглеждаха съвсем като девойки. Бяха облечени в ориенталски костюми, които приличаха на тези от календарите само по цвят и кройка. Дългите им, широки шалвари бяха от най-плътна вълна. От същата материя бяха и фереджетата им, покриващи всичко освен седемте чифта блеснали черни очи и непокорни кичурчета коса, а всичко останало между раменете и кръста се криеше под плътната връхна дреха. Музикантите отново се заеха да се правят на драни от котки, докато девойките изпълниха по няколко подскока, които само най-развинтената фантазия би склонила да определи като танц.

— Вариетето им не струва — сподели Поласек, — но си заплювам онази в края.

— Не бих искал да те видя разкъсан в харема — помъчи се да охлади страстите му Беярд.

— Няма страшно — успокои го Поласек. — Интересно дали говори английски?

— Дори и ти вероятно не говориш английски в момента — прекъсна го Ший. — Зарежи всичко това!

Трудно беше да се прецени какво имаше под плътните костюми, но Ший беше напълно сигурен, че Белфиби не беше сред танцьорките.

Полицаят седеше върху възглавниците изпънат, като да беше глътнал бастун, а пистолетът лежеше между коленете му. Той беше събрал патроните, които беше изхвърлил при ръчното презареждане, и с изумление разглеждаше малките вдлъбнатинки, които беше оставил върху гилзата мощният ударник на оръжието му. След известно време вдигна поглед и произнесе мрачно:

— Не зная кой от вас, момчета, ни доведе до тоя хал, но ви обещавам, че ако не ни измъкне оттук, ще ви тикна до един в панделата за срок, по-дълъг от всички президентски мандати на Рузвелт накуп.

— Много ми се иска да можех — каза Ший, — но както би потвърдил и доктор Беярд, не сме тук по наша вина.

— Тогава по чия? Може би някой ме е треснал в главата и сега сънувам? Или пък всички сме вече мъртви? Това никак не ми прилича на рая, който ми описваха в неделното училище на Първа методистка църква.

— Не съвсем, но вече си по-близо до истината — похвали го Ший. — Нали ти се е случвало, когато сънуваш, да се чудиш дали сънуваш или не?

— Да.

— И понякога, когато ти се случва нещо необичайно наяве, да се чудиш дали си буден, или сънуваш? Така. Ние открихме, че вселената е нещо такова. Съществуват цял рояк различни светове, които заемат едно и също място и посредством поредица определени мисловни действия човек би могъл да се прехвърли във всеки един от тях.

Пийт тръсна глава, сякаш за да я избистри.

— Искаш да кажеш, че можеш да идеш на Марс само като си помислиш, тъй ли?

— Не съвсем. Това не е Марс, това е съвсем друга вселена с различни от нашите основни предпоставки. Нужно е само да съсредоточим ума си върху тези предпоставки.

— Предпостав… О, по дяволите, щом казваш, няма начин да не си прав. Мисля си, че всичко ми е вече ясно, освен…

Седемте момичета изчезнаха между колоните, а от противоположната страна се измъкна нова група танцьорки. Те носеха свободни панталонки до прасците и широки къси ризи с бродерия, под които се очертаваха нещо като твърди гърди, но с големината на чашки за кафе.

— Ах, какви са ми сладурани! — рече Поласек, скочи пъргаво на крака и се опита да сграбчи най-близката от тях, която обаче му убягна, без да прекъсва танца си.

— Седни веднага, проклет глупако! — ревна по него Ший. Танцьорките минаха наблизо и се заизнизваха в далечината.

— Колко време ще продължи това мъчение?

Ший сви рамене:

— Нямам никаква представа. Честно!

Сякаш за да отговорят на въпроса му, музикантите смениха ритъма и мелодията със силно блъскане по всички видове инструменти. От мястото, където се бяха скрили танцьорките, изникна нова двойка евнуси, които се поклониха на четиримата си колеги, след това застанаха един срещу друг и отново се поклониха. Между тях изникнаха четири момичета, всяко от които носеше в ръце малък месингов поднос с малка съдина. Беярд изпъшка, Поласек подсвирна, ченгето изстреля едно: „Пресвета Дево!“. Дрехите на девойките бяха широко скроени и покриваха цялото тяло, но бяха толкова прозрачни, че момичетата със сигурност щяха да са по-малко голи без тях. Не беше за пропускане и фактът, че сервитьорките бяха откровено едрогърди.

Девойките се плъзнаха грациозно до пришълците, наведоха се едновременно с прецизността на швейцарски часовник и коленичиха сред възглавниците в нозете им.

— Не можете да ме подкупите с това, момчета! — заяви ченгето Пийт. — Така само ще си навлечете допълнителна присъда. Много неприлично представление!

В синхрон с музиката всяка от девойките отмести капачето на своята съдинка, бръкна с пръст в нея и го извади облят в нещо жълтеникаво и лепкаво, след което го пъхна в лицето на пришълеца пред себе си. Ший отвори широко уста и получи цял пръст мед. Той чу Беярд да се дави и да вика: „Не!“ Обърна се тъкмо навреме, за да види как колегата му се опитваше да избегне пръста. Ченгето Пийт се опитваше да избърше омазаното си с мед лице с носната си кърпа, докато неговата хурия^[2] изглеждаше решена да му приложи меда до последна капка, без значение вътрешно или външно.

— По-добре го изяжте — посъветва ги Ший. — Момичетата са тук, за да ни нахранят с мед.

— Няма да успеете да ме подкупите — упорстваше тъпо Пийт, а Уолтър каза жално:

— Ама аз не обичам сладко! Ако има биричка с мезе…

С ъгълчето на окото си Ший видя как Поласек, прегърнал своята хурия с едната си ръка през раменете, смучеше пръст подир пръст от сладкия мед, а с другата си ръка черпеше на свой ред грижовната си компаньонка. Момчето явно беше от схватливите.

— О, луна на моето опиянение — заговори момичето на ченгето, — нима очите ти са слепи? Нима не виждаш, че си изпълнил сърцето ми с такава всеобемаща любов, че предпочитам по-скоро да се удавя в океана от сълзите си, отколкото да видя повелителя си огорчен. Какво да стори за теб недостойната ти слугиня?

— Кажи й да ми донесе нещо за пиене! — примоли му се Беярд, след което усърдно протегна език към поредната порция мед и потръпна от вкуса му.

— Такова ли е желанието на моя господар? Волята му е закон за мен — пое инициативата „недостойната слугиня“ на ченгето. Тя приседна на петите си и плесна три пъти с ръце, след което се сгуши отново до потръпващите му нозе. Тъпият Пийт явно беше изгубил дар слово. Водещият оркестрант свали инструмента си и също плесна. Иззад колоните изскочи джуджето, което беше донесло възглавниците, този път с голям поднос в ръце, върху който блестяха няколко изящни сребърни гарафи. Беярд се надигна пъргаво, грабна първата от тях, погледна и изръмжа отчаяно.

— Мляко! Това е вече върхът на всичко. Кой, по дяволите, иска да попадне в такъв рай? Боже Господи!

Ший погледна през рамото на своята хурия и установи, че ако течността в гарафата беше мляко, то това беше най-странното мляко на света. В него плуваха малки късчета лед. Преди да беше успял да надигне гарафата, Поласек ревна:

— По дяволите, момчета, опитайте го! Това е най-страхотният коктейл, който съм пил!

Напитката далеч не беше коктейл, но ароматът и вкусът й бяха неотразими, а силата — неограничена. Ший дръпна дълга глътка и усети как по цялото му тяло се разля топлина. Той протегна гарафата към своето момиче:

— Как наричате това питие, малката?

Тя целуна края, до който се бяха допирали устните му, и го погледна дяволито:

— О, любими мой, това е истинско райско мляко.

Беярд дочу и извика:

— Райско мляко ли? Харолд! Вотси! Готов съм да се обзаложа на всичко, че зная къде сме попаднали. Не си ли спомняте…

… Защото с меден нектар му глада утоляваха,

райско мляко без жажда до ситост му даваха…

— К’во ни мътиш главите? — възмути се ченгето Пийт.

— Това е Ксанаду, Колриджовата „Ксанаду“! — обясни Беярд.

В Ксанаду бе основано със ферман

царство на насладите от Кубла хан.

Свещената река — реката Алф, тече оттам.

— Алф! Алф! — девойките се изправиха и се поклониха по посока на шумящата вода.

— Ето, убедете се сами — каза Беярд. — Името Алф най-вероятно идва от легендарната река Алфайос в Гърция…

— Точно така, всичко съвпада — съгласи се Ший. — Господин полицай, нямам никаква вина за това, че попаднахме тук, но той е напълно прав. Чакай, чакай… Уолтър, ама това е наистина някаква голяма бъркотия. Няма начин да не си спомняш, че поемата е недовършена. И доколкото разбирам, ние сме захвърлени в незавършен времепространствен континуум, тоест такъв, който се ограничава в известен набор от действия… Нещо като попаднала в драскотина грамофонна игличка. Така че нищо чудно, ако цялото представление започне да се превърта отново и отново.

Беярд се хвана с две ръце за главата, ченгето издаде някакви нечленоразделни звуци, а Поласек размаха празната си гарафа:

— Аз нямам нищо против! — провикна се щастливо той и се пресегна за момичето си. — Ще си изкараме страхотно, нали муци?

Внезапно оркестърът изви пронизително. Девойката, която Поласек беше придърпал плавно, свали ръката му, вдигна подноса си и избяга, последвана от останалите три. Измежду стълбовете се показа нова група от седем танцьорки. Една от тях, очевидно солистката, носеше в ръце къси закривени ханджари, които започна да върти в синхрон с така наречената музика.

— Харолд, виж дали няма да можеш да направиш нещо — каза Беярд. — Нали ни разправяше колко си станал добър в магията в световете, в които тя действа? Не можеш ли да ни изкараш някак си от този шибан кабаретен кръговрат.

— Да! — намеси се и ченгето Пийт. — Можеш да разчиташ на мен, Ший. Ще сключим договореност с теб. Имам едно приятелче в областната прокуратура и мога да му прошушна това-онова и ще се разминеш по-леко по обвиненията за това, което преживяхме след арестуването ти. Може дори да затворя очи за непристойното, развращаващо представление. — Явно райското мляко го беше затоплило малко повече и го беше накарало да прелива от щедрост.

— Мога да опитам… — рече Ший. — Но не зная какво би се получило при този убийствен шум.

— Ей сега ще я уредим тази работа — каза ченгето, а след това се изправи, олюлявайки се. С две широки крачки се озова пред единия от евнусите и се сбори с него, за да му отнеме ятагана. Музикантите спряха свирнята си, тихо заговориха и заподвикваха. После някой от тях удари гонга си три пъти. Иззад колоните изскочиха цяла рота мрачни еничари, стиснали в ръце доста неприятни наглед копия. Ший вече беше успял да изтръгне ятагана от ръцете на Пийт. Харолд се поклони ниско пред евнуха и му подаде оръжието с думите:

— Покорният ви слуга моли за прошка.

След това се обърна към Пийт, който без успех се мъчеше да се освободи от хватката на Беярд.

— Слушай какво проклето… тъпо… магаре — просъска той. — Въобще не ме интересува дали си най-доброто ченге в Охайо! Ще си седиш кротко на задника или ще увиснеш на върха на някоя от онези пики там!

Пийт тръсна глава, сякаш за да я проясни.

— Ама… ама как бих могъл… ако…

— А може би предпочиташ да прекараш остатъка от дните си в специална ледена килия? — каза Ший, а после се обърна към Беярд: — Спомняш ли си онази част, която започва с „внимавай, пази се“ и завършва с описанието на ледените пещери? Този рай не е беззъб. Ако я подкараш през просото, много бързо ще те накарат да съжаляваш.

Той се върна бавно до възглавниците. Еничарите се скриха, а иззад колоните се появи нова група танцьорки, майсторки на кючека. Ченгето Пийт се тръсна върху възглавниците си, а Беярд последва примера му, мрачен като буреносен облак.

— Добре, момчета — каза Ший. — Сега искам да не ми пречите, а аз на свой ред ще се заема с формулите. Ако съществува такова C, че предпоставката F, отнасяща се към X, да е вярна, ако X е C, но не и обратно, и C притежава свойството P, членът, удовлетворяващ предпоставката F, отнасяща се към…

Гласът му премина в шепот и единствено устните му продължиха да се движат. Поласек го гледаше втренчено. Пийт, заровил глава в дланите си, простена:

— И аз, дърт мъж…

Формулите на Ший обаче останаха недовършени. Мирозданието бе разтърсено от тътена на някакъв космически глас — може би точно такъв е бил гласът, който е наставлявал поклонниците на Златния телец в правия път. Божественият тътнещ глас произнесе:

— По дяволите, май пак сгреших!

Гласът беше на доктор Рийд Чалмърс.

Ший и Поласек се изправиха на крака. Музикантите замлъкнаха, танцьорките замряха.

След това музикантите, танцьорките и колонната зала започнаха да се въртят все по-бързо и все по-бързо пред очите им, докато се разтвориха в някаква вихрушка от ярки цветове. После всичко избледня до плътно сиво. Сивото се разнесе и вихрушката придоби други цветове. Най-накрая размитите петна добиха ясните очертания на зала… на друга зала — много по-малка.

Ший и Поласек стояха изправени пред някаква маса. Зад нея седеше нисък мъж и бледа, изключително красива, чернокоса девойка. Мъжът беше доктор Рийд Чалмърс. Между сивите непокорни коси, подаващи се изпод пищната му чалма, тук-там се забелязваха някои по-тъмни кичури, а някои от по-дълбоките бръчки по лицето му бяха изчезнали.

— Много се радвам, че те виждам отново, Харолд — каза той. — Надявах се… О, Боже! Та аз съм дръпнал и Вацлав!