Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (14)

Четири

В десет часа на следващата сутрин Ший излезе от куполоподобния замък и запримигва срещу силните слънчеви лъчи. Бронята му стягаше на най-невероятни места, а огромният меч на кръста му тежеше колкото всички хладни оръжия, които беше похващал до този ден, взети заедно.

Трибуните бяха завършени и вече заети от гласовита тълпа благородници и дами в ярки дрехи. В средата й, върху отделна, заслонена с балдахин естрада, седеше мъж със снежнобяла коса и брада. Той държеше снопче жълти клечки.

— Кой е този? — обърна се Ший към Бритомарт, която прекосяваше на стъпка пред него широкия двор към редицата сенници на отсрещната страна.

— Шшт! Това е почетният съдия на арената. Всеки път, когато някой от рицарите извърши нещо достойно за отбелязване, той ще прави нарез върху неговата пръчица. Така ще бъде избран най-добрият.

Те вече бяха стигнали до редицата сенници, зад която конярите поддържаха в готовност конете на рицарите. Опитният вестител, който мина на кон покрай тях, успя да изтръгне от тръбата си три поредни верни тона. Зад него върху гърба на едър бял кон се поклащаше Сатиран. Той беше без шлем и се усмихваше и кимаше като симпатичен тромав мечок. В ръцете си държеше пищно инкрустирано златно ковчеже. Когато стигна пред трибуните, той го отвори и извади отвътре дълъг колан с фина и сложна изработка, върху който проблясваха скъпоценни камъни. Тръбачът изкара още един наниз звуци и ревна с цяло гърло:

— Това е поясът на Флоримел, който може да бъде носен само от целомъдрена жена. Той е наградата за дамата, която ще бъде оценена като най-красива измежду всички, които присъстват на турнира, а самата тя ще стане дама на рицаря, който спечели наградата за смелост и умение. Това са правилата.

— Малко глупости, а, к’во ш’кажете? — прокънтя гласът на ухиления Сатиран.

Ший чу до себе си Бритомарт да промърморва нещо от рода на: „Никакви обноски!“ Горският рицар завърши обиколката и се спря близо до тях. Неговият оръженосец му подаде шлема. От противоположната страна на арената се зададе рицар с дълго тънко копие в ръка, с което леко чукна щита на Сатиран. След това се оттегли отново в своя ъгъл.

— Познаваш ли го? — попита Ший колкото да се намира на приказка.

— Не, не го познавам — отвърна му Бритомарт. — Някой от сарацините е: виж, шлемът му завършва с шип и полумесец, а и раменните му плочки стърчат.

Тръбата изсвири отново — този път само два предупредителни тона. Противниците се втурнаха едни срещу други. При сблъсъка се разнесе звук като от падането на поне дузина изпуснати отвисоко чайници. Наоколо се разлетяха трески от начупилите се копия. Никой от дуелиращите се не падна, но конят на сарацина залиташе, когато стигна до близкия край на арената, а ездачът му се олюляваше като пиян на седлото и търсеше опора.

За победител при бурните овации от трибуните беше избран Сатиран. Ший съзря Чалмърс, който беше на трибуната и викаше наравно с всички останали. До него имаше някаква жена с тежък воал, чиято стройна фигура в плътно прилепналата рокля говореше за приятна външност.

Друг рицар застана на противоположния край на арената. Сред тълпата се разнесе шепот.

— Бландамор Желязната ръка — отбеляза Бритомарт, когато тръбата изсвири. Отново препускане и кухо метално издрънчаване. Този път обаче Сатиран се беше прицелил по-хитро. Бландамор се претъркаля през задницата на коня си и се стовари на земята сред взрив от аплодисменти. Още преди да го бяха изнесли, мястото му в далечния край на арената беше заето от друг претендент. Сатиран събори и него, но след двубоя се върна с вдигнато забрало и докато тръскаше главата си, сякаш за да я проясни, ревна: „Гиворс!“

Неговият оръженосец притича и му поднесе чаша вино. Бритомарт подвикна към него:

— Мой ред ли е вече?

— Не, госпожо — успокои я той. — Ферамонт ще поеме следващата серия.

Ший видя дребно смугло човече с черен триъгълник на златен фон върху щита да подкарва коня си и да заема мястото на Сатиран. Препускането и сблъсъците бързо бяха подновени. След втория набег на Ферамонт по арената на срещуположния край се появиха едновременно двама рицари. Покрай Ший се промуши паж, който призоваваше някого, чието име звучеше като „сър Партибор“, да се присъедини към Ферамонт и да се дуелира за честта на защитниците.

Този път на арената издрънчаха два пъти повече железа и се вдигна пушилка. Сър Партибор, или както там му беше името, падна. Но се изправи, додрънча до коня си и изтегли меч от седлото си. След това го размаха по посока на рицаря, който го беше съборил, и избоботи нещо в шлема си. Другият се върна, пусна строшеното си копие на земята, изтегли своя меч, привдигна се на стремената и замахна за удар, който би обезглавил и слон. Защитникът го отклони без проблеми с вдигнат щит. Пешакът и човекът на коня се въртяха един около друг и се млатеха сред тежък, страховит звън на метал. Ферамонт беше свалил другия противник сред облак прах и от двете страни се приготвиха да участват нови рицари.

Ший се обърна към Бритомарт:

— А ти няма ли да влезеш?

Тя се усмихна и поклати глава:

— Това са вече рицари от втора ръка. Трябва да знаеш, благородни оръженосецо, че обичаят по нашите земи е в турнирите най-напред да участват по един или двама от първите рицари, което сториха Сатиран за нас, защитниците и Бландамор за противниците. След това се предоставя възможност на по-младите да натрупат слава, а ние, компаньоните, оставаме настрана, докато не бъдем поканени.

Ший се готвеше да попита за начина, по който се определяха отборите, но Бритомарт сграбчи ръката му:

— Ха! Виж! Онзи там с жиронията^[1] в черно и сребърно.

В другия край на арената Ший съзря едър рус мъж, който тъкмо надяваше шлема си. Върху щита му бяха изрисувани редуващи се черни и сребърни триъгълници, които се схождаха в една точка — изглежда, тази фигура трябваше да е „жиронията“.

— Това може да е само сър Кембъл и никой друг! — продължи въодушевено Бритомарт.

Докато Бритомарт се възхищаваше, здравенякът пришпори коня си и се вряза в оформилото се на арената меле. Един от по-неопитните спешени рицари, който се опита да го спре, беше ударен като кегла и се затъркаля под конските копита. Ший искрено се надяваше черепът на младежа да е издържал.

Ферамонт, който междувременно си беше набавил ново копие, се втурна срещу Кембъл. Малко преди черно-златното и черно-сребърното да се сблъскат, Кембъл пусна своето копие на земята. С едно-единствено чисто и плавно движение той се гмурна под върха на Ферамонтовото копие, откачи боздугана от седлото си и със страхотен бекхенд го стовари върху тила на Ферамонт. Ферамонт се свлече тежко от седлото си и се просна в безсъзнание. Трибуните пощуряха. Бритомарт крещеше с цяло гърло: „Това се казва удар! Браво!“, и пристъпяше от крак на крак.

Ший видя как лицето на застаналия наблизо Сатиран помръкна и чу металния звън, с който той захлопна забралото си веднага щом Кембъл се вряза отново в мелето и размахал яростно боздугана си, се зае да прочиства редиците на защитниците по системата на рицар по удар. Тревожните викове го предупредиха за приближаването на Сатиран. Той бързо обърна коня си и посрещна предводителя на защитниците, като изби с боздугана си върха на противниковото копие. Но Сатиран не беше вчерашен. Когато оръжието му отскочи нагоре, той просто отмести удара от щита върху дясното рамо на Кембъл. Дългото копие улучи сглобката в бронята и се пръсна на стотици тресчици. Кембъл се свлече на земята, а от рамото му стърчеше забитият прекършен връх на копието.

С радостни викове защитниците се втурнаха да пленят Кембъл. Значително по-многобройните претенденти обкръжиха своя паднал рицар и започнаха да го бранят. Встрани от баталията задържалите се на конете си рицари все още се дуелираха с копия.

Над всеобщата дандания се извиси гласът на тръбата. Ший видя откъм страната на претендентите на арената да се появява нов боец. Той беше едър, широкоплещест мъж. Всички сглобки в бронята му бяха умело прикрити зад изкусно изработени месингови дъбови листа, а на шлема му имаше изящно изваян във формата на плюмаж метален дъбов лист. Без каквито и да е други обозначения и без излишно забавяне непознатият насочи копието си и се втурна срещу Сатиран, който току-що се беше сдобил с ново копие от оръженосеца си. Бу-ум! Копието на Сатиран се изметна, но копието на непознатия издържа. Предводителят на защитниците прелетя на метър и половина зад опашката на коня си и се простря в безсъзнание на земята. Победителят се оттегли в своя край на арената и препусна отново. Падна втори защитник.

Бритомарт се обърна към Ший.

— Ето това вече е мъж на място — обясни тя — и бих могла да вляза, за да се бия срещу него. Ще гледаш непрестанно към мен, доблестни оръженосецо, и ако ме свалят от коня, ще се наложи ти да ме извадиш от мелето.

Тя тръгна. Раненият Кембъл, позабравен сред оживлението при появата на новия шампион, беше изтеглен на безопасно място под сенниците на противниковия отбор. Сега схватката се беше преместила около Сатиран, който немощно се опитваше да се изправи на крака.

Зад Ший изсвири тръба. Той се обърна и видя Бритомарт готова за бой. Рицарят с дъбовата шума също я чу и се втурна насреща й.

Копието му се натроши, а копието на Бритомарт издържа. Макар непознатият да беше убил донякъде силата на удара, като го беше отклонил така, че върхът се плъзна по рамото му, неговият кон не издържа и залитна. Дъбовият лист се олюля на седлото, не успя да възвърне координацията си и се стовари с дрънчене в прахоляка.

Рицарката тръгна към своя край, но се върна да отвърне с помахване на бурните овации от трибуните.

Нов претендент зае мястото на рицаря с дъбовите листа. Бритомарт приготви копието си, за да го посрещне.

Тогава един рицар — Ший разпозна Бландамор по трите кръстосани стрели върху щита и туниката над бронята — се откъсна от борбата около Сатиран. Само с два скока конят му го изведе в позиция встрани и отчасти в тил на Бритомарт. Тя чу предупредителните викове от трибуните прекалено късно, за да избегне тежкия удар на развъртяния му меч, който се стовари в основата на шлема й. Бритомарт се свлече на земята. Бландамор на свой ред скочи на земята с меч в ръка. Някой изкрещя: „Мръсен удар!“. Ший вече тичаше с все сили към мястото, а ръцете му изтегляха тежкия меч.

Бландамор тъкмо беше вдигнал меч да посече Бритомарт, но реши да насочи удара си към новия противник. Ший отби тромаво с огромното и тежко острие, като с ъгълчето на окото си забеляза, че Бритомарт вече се беше изправила на коляно и откачаше боздугана от колана си.

Бландамор замахна отново. „За нищо не става тоя прът“ — помисли си Ший. Тъкмо докато се опитваше да развърти тежкото острие, получи силен удар в главата. Той залитна, а очите му се насълзиха от болка. По-скоро за да запази равновесие, отколкото за нещо друго, той развъртя меча около себе си като чукохвъргач преди мятане.

Улучи рамото на Бландамор.

Ший почувства как бронята поддаде под острието му. Мъжът пред него рухна, облян в кръв. Светът се изпълни с болезнено пронизителния вой на фанфарите. Войници с алебарди навлязоха на арената и започнаха да разделят биещите се. Бритомарт повдигна забралото си и посочи мъжа в броня, който подрипваше в краката й като заклано пиле.

— Услуга за услуга! — отбеляза тя. — Този безчестен рицар те удари отстрани и тъкмо се готвеше да повтори, когато го улучих с боздугана. — След което замълча, докато и двамата разглеждаха зелените вълнообразни линии на сър Перидел върху туниката на поваления мъж. — И все пак ти дължа благодарност, доблестни оръженосецо. Без твоята помощ вторият удар на коварния Бландамор сигурно щеше да ме завари неподготвена.

— Няма защо — каза Ший и попита: — Това прекъсване за обед ли е?

— Не, турнирът свърши!

Ший се огледа и с изненада установи, че денят беше вече доста напреднал. Вестителят, който беше открил турнира, пресече арената и спря коня си пред покритата с балдахин естрада на съдията. Той наду тръбата си два пъти, след което извиси глас:

— Отсъдено бе, че с най-много чест в този турнир се покри благородната и силна лейди, принцеса Бритомарт! — Последваха бурни одобрителни възгласи. — Но бе отсъдено, че и рицарят с дъбовите листа се е показал като много достоен воин, затова той също ще получи лавров венец.

Когато обаче Бритомарт се качи при съдията, се установи, че рицарят с дъбовите листа е изчезнал безследно.

Трибуните се изпразваха бавно като след футболен мач. Някои зрители освиркаха Бландамор и Перидел, докато те биваха изнасяни от арената. Ший видя Чалмърс да върви забързано след увитата си с воали съседка по трибуна.

Тя се движеше бавно с дълги, грациозни крачки и Чалмърс успя да я застигне едва пред входа на замъка. Някой се бутна забързано в тях и те се сблъскаха. Над тежкия воал, прикриващ долната част на лицето й, две чувствени очи погледнаха професора.

— О-о, странстващ монах! Добър ден, преподобни — изрече с напълно безизразен глас тя.

— Кхъ! — прокашля се Чалмърс, който се мъчеше да измисли нещо любопитно. — Не е ли… ъ-ъ-ъ… малко необичайно точно жена… ъ-ъ-ъ… да спечели турнира?

— Да, точно така. — Гласът й продължаваше да бъде все така бездушен.

Чалмърс се притесни, че беше подхванал работата зле. Но тя влезе с него в голямата зала. Когато обаче ги облъхна топлината от огнището, което някакъв слуга тъкмо разпалваше, загадъчната му спътница едва успя да пророни:

— Жегата! Не мога да я понасям! Отведете ме на въздух, свети отче!

Тя се облегна на ръката на психолога, а той я подкрепи внимателно и я отведе до открехнатия прозорец, където тя се отпусна сред удобно разположените възглавници, отметна глава назад и задиша дълбоко. Открояващите се под воала черти на лицето й бяха правилни и фини, очите — полупритворени.

На два пъти Чалмърс отвори уста, за да заговори тази затворена в себе си странна жена. И двата пъти я затвори. Не можеше да измисли нищо повече от: „Времето днес е чудесно, нали?“, или „Как се казвате?“ Но и двата въпроса му се струваха не само неподходящи, но и определено абсурдни. Загледа се във възлестите стави на пръстите си с усещането, че е снабден с ръце и крака, които са най-малкото седем пъти по-големи от необходимото. Почувства се като пълен глупак в бозавото си расо и със завеяния си израз на престорена набожност.

Макар и непознати за него, тези симптоми говореха, че доктор Рийд Чалмърс отчаяно се влюбваше.

Клепачите на жената потрепнаха. Тя извърна глава и го дари с дълъг влажен поглед. Чалмърс отново се размърда неспокойно. След това, пробуден от този втренчен поглед, професионалистът у него надделя. Нещо ставаше с нея.

Очевидно не беше слабоумна. Най-вероятно действаше по силата на някакъв натрапчив импулс. Постхипнотична сугестия или може би… Магия!

Той се наведе към нея и беше почти съборен на земята от силно тупване по гърба.

— Голям късмет, преподобни! — прокънтя дрезгав глас. Мургавият Бландамор се беше спрял зад него. Едната му ръка беше плътно превързана към тялото. — Много благодаря, че си се погрижил за моята малка роза!

Със здравата си ръка той ловко извъртя жената и впи устните си в нейните с такава страст, че върху воала й остана мокро петно.

Чалмърс потръпна вътрешно. Жената се отдаде със същия отнесен вид. След това тя потъна обратно сред възглавниците, а Чалмърс се замисли за подходящ начин за умъртвяване на този красив грубиян. Трябваше да е нещо за душата, както и да е по-бавно, да речем потапяне във врящо масло или пък в разтопено олово.

— Здрасти, Рийд, как сме? — Беше Ший. — Здравейте, сър Бландамор. Надявам се, че не ми се сърдите…

Черните вежди на рицаря се надвесиха над очите му като сенник.

— На теб ли бе, селяндур?! — изръмжа той. — Не, ама ще взема да ти определя една среща пред портата на замъка и ще те напляскам хубаво с плоското на меча.

Ший му хвърли надменен поглед отвисоко и посочи нараненото му рамо.

— Само внимавай да не ти ръждяса ръката, преди да си го направил — каза той и се обърна към Чалмърс: — Хайде, Рийд, трябва да си запазим най-добрите места за парада на хубавиците. Ей сега ще започнат.

 

 

Когато се отдалечиха, Чалмърс заговори:

— Харолд, искам да говоря… ъ-ъ-ъ… с онова момиче, но насаме. Смятам че тя е… ъ-ъ-ъ… ключът към това, което търсим.

— Сериозно? — отзова се Ший. — Ама чакай, тя е дамата на Бландамор, нали така? Предполагам, че ако победя, ще стане моя.

— Не, не, Харолд, моля те да не се замесваш отново в дуели. Нашето превъзходство над тези хора трябва да се ограничава до… ъ-ъ-ъ… интелектуалните ни усилия.

— Добре. Но все пак е смешно, че си пробутват жените един другиму като бутилки домашно вино. А жените май изобщо не се чувстват засегнати.

— Обичаи — каза Чалмърс. — А освен това и дълбоко вкоренена психология. Правилата са напълно различни от тези, с които сме свикнали, но са достатъчно стриктни. От дамата явно се очаква да бъде вярна на своя рицар до мига, в който той я загуби.

— Все пак — не се отказа Ший, — ако имах дама, надали щях да й позволя да се яви на конкурса, след като зная, че би могла да се падне на победителя в турнира.

— Отново обичай. Тук не се смята за спортсменско да се стискаш пред другите рицари и да отказваш да рискуваш привлекателната си дама.

Бяха въведени в нещо като тронна зала с издигнат до стената подиум. В единия му край на удобен стол се беше отпуснал мечокът Сатиран. До него шестима музиканти с дудучета и някакви инструменти, наподобяващи укулеле^[2] с дълъг гриф, бяха подхванали дандания, която надали можеше да мине за музика пред Ший и Чалмърс, но рицарите и дамите явно я намираха за страхотна и слушаха в екстаз до последните писъци и прихърквания на свирките.

Сатиран се изправи с прословутия пояс в ръка.

— Ей, както знаете — започна словото си той, — това е турнир на любовта, красотата и облеклото. Този пояс тук ще го получи победителката. Той е принадлежал на Флоримел, но тя го е загубила, а никой не я знае къде е. Затова правото върху пояса остава за откривателя.

Той замълча и се огледа.

— Сега искам да кажа, че това е едно много полезно бижутерско нещо — както за дамата, тъй и за рицаря й. Върху него е извършена двойна магия. Дамата, която го носи, става десет пъти по-почтена от мига, в който си го сложи, а той я крие от всеки, който иска да й стори нещо непочтено. Но поясът не може да се задържи върху кръста на дама, която не е съвършено целомъдрена и чиста. Това е от полза за рицаря. Щом коланът почне да й пада, значи не й е много чиста работата — завърши той с гръмогласен смях. Неколцина го последваха, но повечето замърмориха за непоправимата му недодяланост.

Сатиран махна с ръка за тишина и продължи:

— Сега за състезателките. Уважаемото жури елиминира някои претендентки и остави само четири, но не можа да избере някоя измежду тях и затова предоставя на вас, господа и дами, да изберете победителката в конкурса.

Сатиран се обърна към другата страна на подиума, където седяха четирите жени с тежки воали, и извика:

— Дюеса! Дама на сър Перидел!

Едната от дамите се надигна и тръгна към публиката. В края на подиума Сатиран отметна воала й. Косите й наподобяваха цвета на обилно начервените й устни. Веждите й се спускаха под плавен наклон. Тя разглеждаше публиката с царствено презрение. Всички замърмориха одобрително. Сатиран отстъпи крачка назад и обяви:

— Кембина! Дама и съпруга на сър Кембъл!

Тя пристъпи бавно — руса почти колкото самия Кембъл и във възрастта на зрялата царствена красота, тя някак омаловажи, без да засенчи, пламенното червенокосо миньонче.

— Малко позакръглена за моя вкус… — прошепна Ший в ухото на Чалмърс.

В този момент се чу издрънчаването на стоманена ръкавица върху каменния под. Дълбокият бас на Кембъл прокънтя:

— Предизвиквам всеки, който се опита да ми я отнеме!

Никой не прие. На Сатиран не му трепна окото. Той отметна следващия воал с вика:

— Лейди Аморет!

Тя пристъпи смело напред и извърна глава, за да разкрие съвършения си профил, но когато Сатиран доуточни „Дама и съпруга на сър Скадамор“, нежните й ноздри потрепнаха. После подсмръкна доста звучно и най-накрая заряза всички усилия да се овладее и избухна в неудържим плач по неприсъстващия Скадамор. Лейди Дюеса я изгледа с ядно презрение. Кембина се опита да я успокои, но когато хлиповете станаха прекалено силни и накъсваха думите: „… само като си помисля какво преживях заради него…“, Сатиран вдигна отчаяно ръце, след което пристъпи към четвъртата претендентка. Ший видя един от журито да шепне нещо на Сатиран.

— Какво? — прогърмя невярващо горският рицар, след което сви рамене и се обърна изцяло към публиката.

— Флоримел, дама на сър Бландамор! — обяви той и отметна воала на дамата, с която Чалмърс беше разговарял.

Ший чу въздишката на професора. Жената, която приближаваше към подиума с плавна стъпка и широко отворени очи, беше най-красивото нещо, което бе попадало някога пред погледа на Харолд Ший. Аплодисменти и тихо изречени прогнози.

Шумът си го биваше, но Ший дочу как Бритомарт казва на Чалмърс:

— Преподобни страннико! Ти, който си вещ в магията и свъхестествата, виж добре тази жена!

— Защо… защо, госпожице Бритомарт?

— Защото има нещо много странно. Тя и онази Флоримел Морска, на която в действителност принадлежи коланът, си приличат като две капки вода. Но въпреки това съм готова да се закълна, че това не е същата жена… Виж, всички тук са на моето мнение.

И действително всички в залата викаха за Флоримел, но за Флоримел на Бландамор, сякаш за да я разграничат от истинската притежателка на пояса. Сатиран се поклони и поднесе към нея лъскавия накит.

Тя поблагодари и прие пояса. Опаса го около кръста си. За миг като че ли нещо не се получаваше, но след това бързо го пристегна плътно, отстрани ръцете си и… омагьосаният пояс се свлече по бедрата й и тупна на пода, без да се развие.

В залата се разнесе приглушен смях. Всички гледаха Бландамор, чието мургаво лице беше придобило характерния наситен цвят на червено цвекло. Флоримел прекрачи пояса и го вдигна, а върху съвършените черти на лицето й се изписа учудване.

— Я ми го дай да опитам аз! — каза грубо червенокосата Дюеса и също така грубо го дръпна от ръцете й. Още щом го закопча, токата му щракна и той падна разтворен на пода. Дамата опита повторно със същия резултат. Ший забеляза как устните й помръдваха, сякаш произнасяше заклинание.

— Поне аз няма начин да не успея! — заяви Кембина и Дюеса хвърли ядосано пояса към нея. Но и Кембина не успя да го задържи около кръста си. Както не успяха и останалите… При всеки нов опит подмятанията на рицарите ставаха все по-шумни и все по-пиперливи. Сатиран изглеждаше загрижен. Ший му съчувстваше. Този рицар от дън горите се беше подготвил според възможностите си и с голямо старание да организира изискан турнир и бляскаво светско парти. Подлият удар на Бландамор срещу Бритомарт беше провалил намеренията му в първата им част, а поясът заплашваше да стори същото и с втората.

Но Сатиран все още не беше казал последната си дума.

— Дами — ревна той, — престанете, моля ви! Правилата на турнира предвиждат поясът да се връчи на победителката, без значение дали ще го пробва и какви ще бъдат последствията. А това е Флоримел, която става дама на победителя в турнира, който пък е… триста дяволи!… принцеса Бритомарт!

Високата блондинка пристъпи към Сатиран, каза му нещо на ухо, а след това се обърна към публиката.

— Отказвам този дар — извиси глас тя, — тъй като съм дала клетва да съпровождам Аморет, докато открием нейния Скадамор.

Чалмърс прошепна:

— Харолд, просто трябва да говоря с това момиче. По чисто… ъ-ъ… научни причини. Не можеш ли да убедиш Бритомарт да я приеме за…

— Тогава казвам, че е моя! — заглуши всеки друг звук гласът на Бландамор. — След като победителят не я желае, тя е моя по правилото на реверсията^[3]!

Чешещият се по главата Сатиран попадна в центъра на надигащата се рицарска стихия.

— Глупости! — викна сър Кембъл. — Ако победителят не я иска, тя се пада по право на първенеца от противниковия отбор, а, по дяволите, това съм аз!

— Днес повалих повече рицари от теб — оспори сър Ферамонт. — И ако става въпрос за втори в класирането…

Бритомарт го прекъсна с леден глас:

— Доблестни рицари и благородници, промених мнението си и ще приема тази дама.

— Тая няма да я бъде! — ревна басово Бландамор. — След като веднъж си се отказала, вече си е пак моя.

— Ей, приятел! — намеси се Ший. — Да не би днес да съм те хлопнал малко по-силно, а?…

Бландамор се изхрачи.

— Повече не заслужаваш, селяндур! Чумата да ви тръшне с вашите закони и глупости! Ще си правя каквото си знам! — беше краткият коментар на Бландамор, след което той се втурна през залата, сграбчи Флоримел за ръката и я затътри след себе си, като й се сопна нещо под мустак. Флоримел изскимтя от болка.

Ший хукна след тях, заобиколи Бландамор, отвъртя му шамар, после отскочи и извади шпагата си тъкмо навреме.

— Спрете, доблестни господа! — простена Сатиран.

Отвърна му звън на стомана. Гостите му бързо наставаха и разчистиха мебелите. За тях да прекъснат доброто сбиване, означаваше да развалят най-доброто развлечение за вечерта.

Ший много добре беше запомнил, че за да се справи със свистящото тежко острие на меча, трябваше да наблегне изключително на играта си с крака. Ако фехтовачът с меч се приближеше достатъчно за добър удар, при парирането той можеше да прекърши тънкото острие като сламка. Ший по-скоро усети, отколкото забеляза, че се приближава опасно към ъгъла, и с рязко спиране и напад успя да се гмурне и да избегне заклещването. До него някой подхвърли:

— Не, по-добре е да ги спрат. Бландамор се бие само с една ръка.

— И другият също — отвърна му някой. — А е и с по-тънко острие. Оставете ги на мира!

Те се движеха напред-назад сред нестихващия звън на стомана. Ший успя да хване силен обратен удар с париране в секста, но тънкото острие отхвръкна назад към него от силата на самия удар. Острият връх прободе ръкава му и едва не се заби в мускула. Бландамор се разсмя. Ший съобразяваше светкавично. Той простена сякаш от болка, отскочи назад и пусна шпагата. Но в следващия миг я улови с лявата си ръка и прониза връхлитащия Бландамор точно над коляното. Острието на рицаря просвистя във въздуха и клъцна върха на филцовата му шапка с перо, след което раненият му крак поддаде и Бландамор рухна на пода.

— Достатъчно! — викна Сатиран и скочи между тях. — Нека не оскверняваме двубоя с отнемане на човешки живот! Сър Бландамор си получи заслуженото за нерицарското си поведение както на арената, така и тук. Така постановявам аз и който смята, че греша, ще трябва да го докаже с меч в ръка! Оръженосецо Харолд, ти спечели Флоримел за своя законна любима… Ама къде се дяна тя, чумата да я тръшне?!

Флоримел, ябълката на рицарския раздор, беше изчезнала.