Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (12)

Две

Чалмърс заговори първи:

— Изумително! А аз си мислех, че преминаването ще е по-трудно.

— Ъхъ — каза Ший, подуши въздуха и се огледа наоколо. — Прилича ми на най-обикновена гора, но, слава Богу, не толкова ледена, колкото скандинавските.

— Наистина. Макар и да не разпознавам този вид дървета.

— Предполагам, че са някаква разновидност на евкалипта. Това говори за топъл и сух климат. А ако се вгледаме в положението на слънцето, ще установим, че е следобед и че е по-добре да тръгваме.

— Напълно споделям мнението ти. Накъде предлагаш да вървим?

— Не знам, но мога да проверя. — Ший пусна торбата си на земята, покачи се на най-близкото дърво и извика надолу: — Не виждам почти нищо. Не, чакай, ей нататък има някакво нанадолнище. — Той махна с ръка, за да покаже, и се подхлъзна, поради което спускането му приличаше по-скоро на малко торнадо от клонки и отлюспена кора.

Тръгнаха надолу по склона с надеждата, че пред тях лежи речна долина, в която най-вероятно ще открият и някакво селище. След около километър силен стържещ звук ги накара да се заковат на място. Продължиха предпазливо по посока на звука. Пред очите им се разкри гледката на строен петнист елен, чешещ рогата си в кората на голямо дърво. Когато ги чу, той вдигна глава, изпръхтя и грациозно се отдалечи.

— Пробиват му рогата — отбеляза Ший. — Значи трябва да е или късно лято, или ранна есен.

— Никога не съм предполагал, че си горски човек, Харолд.

— За какво, по дяволите, намекваш с това „горски чо…“ Ама ти за това ли? Аз съм човек с опит, докторе. А това пък какво беше?

Някъде отдалеч се разнесе продължително „уау“, което прозвуча така мелодично, сякаш някой беше прокарал лък по струна на виолончело.

Чалмърс потри замислено с пръст брадата си:

— Удивително приличаше на лъвски рев. А тук не би трябвало да има лъвове.

Звукът се повтори по-силен от преди.

— На твое място не бих се обзаложил — каза Ший. — Ако не ме лъже паметта, светът на твоя Спенсър би трябвало да гъмжи от лъвове, както и от камили, мечки, вълци, леопарди, зубри, а също и от фавноподобни великани и сарацини. А да не говорим за кресливия звяр, който в допълнение към най-отвратителните си качества убива и хора. Всъщност дали лъвовете могат да се катерят по дърветата?

— Велики Боже! Не зная как стои въпросът с лъвовете, но не съм сигурен дали самият аз ще мога, затова да тръгваме.

Те продължиха в избраната посока през гората и покрай тях отново се заредиха полянки и шубраци, но така и не откриха нещо, което да прилича на пътека или на път. Излезе свеж ветрец, който раздвижи короните на дърветата. Кашлящият рев на лъва отново процепи въздуха, при което Ший и Чалмърс несъзнателно преминаха в лек тръс, след което се спогледаха и отново закрачиха по-бавно.

— Никак не е зле за човек на моите години от време на време да се пораздвижва така — пуфтеше Чалмърс.

Ший се усмихна с половин уста. Излязоха в края на някаква ливада, която се спускаше стръмно и двеста метра по-надолу опираше в редица дървета, които по всяка вероятност ограждаха река. Ший отново се покатери на едно от близките дървета, за да се огледа. Отвъд реката и широката й, плитка долина се издигаше замък, смален от отдалечеността, жълтеещ в лъчите на ниското слънце и с флагове, мързеливо полюшващи се над кулите. Ший съобщи новините.

— Можеш ли да различиш нещо от герба върху флаговете? — подвикна в отговор Чалмърс. — Аз имах… имам известни познания по хералдика. Може да ни е от полза, ако узнаем с кого си имаме работа.

— Нищичко! — извика Ший и се спусна на земята. — Вятърът не е достатъчно силен, а и са прекалено далеч. Но все пак бих опитал късмета си по-скоро там, отколкото в менюто на лъвовете. Да вървим.

С тона на говорител на гарова радиоуредба, който съобщава, че експресът за Чикаго, Лапорт и Саут Бенд е композиран на 18-и коловоз, някой прогъгна иззад портата:

— Кой иска да влезе в замъка Колтрок?

Притежателят на одремания глас не се виждаше никакъв, но очите на пътешествениците мярнаха метален проблясък в прореза на една от надвесените тераси — точно там, където влизаше едната верига за спускането на подвижния мост.

Ший извика предварително обмисления отговор:

— Пътниците Харолд Ший, благородник и скуайър^[1], и Рийд Чалмърс, странстващ монах! — И за миг се замисли какво ли щяха да си кажат за неговото „благородник“, ако знаеха, че баща му беше главен счетоводител в месопреработвателен концерн.

В това време дойде отговорът:

— Това е замък на дамите и добродетелта. Светият човек може да влезе в името на Всевишния, но нито един благородник няма право да влезе, ако не е придружен от своята почтена дама, защото обичаят тук е такъв.

Ший и Чалмърс се спогледаха. По лицето на Чалмърс се беше изписала щастлива усмивка:

— Фантастична избирателност! — възхити се тихо той. — Такава точност! Тъкмо в началото на четвъртата книга на Спенсър… — Шепотът му изведнъж заглъхна, а усмивката леко помръкна. — А какво ще правим, като не те пускат да влезеш…

— Ти влизай. Аз ще се оправя. Спал съм на открито и преди.

— Но…

Точно в този миг вратата в подвижната метална решетка на крепостната порта се отвори и през нея излезе мъж в доспехи, явно подпомогнат от нечий услужлив крак. Зад решетката някой се изсмя подигравателно. После оттам се появи и кон. Мъжът улови поводите му и тръгна към пътешествениците. Беше нисък, с късо подстригана коса. Стар белег изкривяваше единия ъгъл на устата му в скръбна усмивка.

— Здравей — каза Ший. — Изхвърлиха ли те?

— Името ми е Хардимор. Да — настъпи часът за вечерня и тъй като съм без дама, лишиха ме от почтения подслон на замъка. — Той се усмихна накриво и попита: — А твоето име? Не, не ми го казвай сега, защото виждам, че вечерята и постелята ми се приближават, възседнали испански жребец.

Пътешествениците се извърнаха, за да проследят погледа на Хардимор. През ливадите към замъка приближаваха едър черен ат и по-дребен испански жребец, понесли на гърбовете си рицар в доспехи и неговата дама. Тя яздеше на дамско седло, потънала в куп напълно безполезни, влачещи се и веещи се финтифлюшки.

Дребният рицар се метна на седлото с изненадваща ловкост за килограмите на железарията по него. Той изкрещя:

— Рицарю, отстъпи ми дамата си или се защитавай! — и шумно захлопна забралото си.

По-дребният кон на дамата отби встрани. Когато успя да я разгледа, Ший подсвирна тихо: слаба, бледа девойка, с черти, изваяни със съвършенството на камея, и с деликатно окръглени вежди. Другият ездач безмълвно свали платнения калъф от черния си щит, върху който със сребро бяха изобразени пречупени върхове на копия. Той вдигна черното си рицарско копие в готовност.

По бойниците на замъка заизникваха любопитни глави. Ший усети, че някой го подръпва за ръкава и чу гласа на Чалмърс.

— Този Хардимор си търси белята… — обясни по-възрастният психолог. — Черно с пречупени копия е гербът на Бритомарт.

Ший наблюдаваше рицарите, които бяха пришпорили конете си в тежък галоп. Копията се удариха оглушително в щитовете и в привечерния сумрак се разлетяха искри. Главата на дребосъка от замъка отхвръкна назад, краката му — нагоре, при което той изпълни съвсем прилично салто във въздуха. Приземи се на главата си с грохота на десетметрова котвена верига, изпусната върху ламаринен покрив.

Непознатият рицар дръпна поводите на коня и го подкара отново на бавен ход. Ший, последван от Чалмърс, се затича към мястото, където се беше прострял сър Хардимор. Дребният рицар изглеждаше съвсем безжизнен. Докато Ший опипваше с неопитни пръсти закопчалките на шлема му, Хардимор се изправи немощно до седнало положение и свали шлема си, след което пое дълбоко въздух.

— Бога ми! — отбеляза с унила усмивка той. — Бил съм се с Бландамор Желязната ръка, но това беше най-якият удар, който някога съм отнасял. — Той вдигна поглед към рицаря победител, който се приближи. — Изглежда, не съм си премерил силите. На кого дължа удоволствието да нощувам при щурците?

Другият рицар вдигна забралото, зад което беше скрил младото си румено лице.

— Вие наистина сте много мил човек, млади господине — отговори с ясен, висок глас той, — и доколкото зависи от мен, няма да прекарате нощта сред щурци и призраци. Хей, стража!

Стражът се показа през вратата в решетката.

— Ваше височество? — отзова се той.

— Спечелих ли честно правото си да вляза в замъка Колтрок като рицар на тази дама?

— Наистина спечелихте!

Рицарят с пречупените копия на черен фон хвана с две ръце шлема си и го свали. Изпод него бликна слънчев водопад от руси коси, които се стичаха по раменете и стигаха чак до кръста на рицар… ката. Ший чу как Чалмърс изцъка с език зад гърба му:

— Нали ти казах, че е Бритомарт! — И едва тогава Харолд си спомни, че това беше името на войнствената девица от книгата на Спенсър, която помилаше почти всички мъже, препречвали пътя й.

Тя заговори отново:

— Тогава заявявам, че съм дамата на доблестния рицар, който беше сразен в двубоя. И тъй като вече има дама, той би могъл да влезе.

Стражът ги изгледа обезпокоен и се почеса по брадичката:

— Случаят е много засукан. Ако вие сте неин рицар, но пък сте негова дама, как така тя ще е вашата дама или пък той — вашият рицар? Бога ми, сигурен съм, че това не може да го разплете и самият сър Артегал. Влезте и тримата!

В този момент се намеси Ший:

— Простете ми, госпожице, но се питах дали не бих могъл да мина за придружител на вашата приятелка?

— Невъзможно е, господине! — отговори му високомерно тя. — Тя не може да има никакви придружители, докато не я върна на съпруга й, тъй като тя е лейди Аморет, която Бизиран, заклинателят, открадна от обятията на законния й съпруг. Ако искате да станете неин рицар, ще трябва да премерите силите си с мен, както постъпи сър Хардимор.

— Хм-м-м — замисли се Ший, — но нали влизате като дама на Хардимор? — И двамата кимнаха, при което той се обърна към Хардимор: — Ако притежавах кон и нужните доспехи, сър рицарю, щях да се бия с вас по всички правила за правото да придружавам госпожица Бритомарт. Но единственият двубой, на който мога да ви предизвикам, е с мечове, без коне и без доспехи.

По белязаното лице на Хардимор се изписа изумление, което премина в нещо като усмивка.

— Вижте сега, това е доста странно предизвикателство… — започна той.

— Но не е нечувано — прекъсна го величествената Бритомарт. — Спомням си, че сър Артегал се би по този начин с тримата братя при Тракския брод.

Чалмърс отново подръпна Ший за ръкава:

— Харолд, смятам, че не е най-умното…

— Шшшт! Зная какво правя. Е, сър рицарю, какво ще кажете?

— Готово. — Сър Хардимор се измъкна от стоманения си пашкул и запристъпя неуверено по меката трева, която беше свикнал да прекосява в метални обувки.

Хардимор претегли и развъртя меча и с двете си ръце. След това го прехвърли в дясната и тръгна към Ший, който го изчакваше спокойно и от време на време полюляваше шпагата. Хардимор нанесе няколко загряващи удара, които Ший парира с лекота. След като се почувства по-уверен, Хардимор се втурна чевръсто в атака и вдигна меча си за истински удар. Ший изпъна ръка и направи напад, като целеше незащитената ръка на противника си. Не улучи и отскочи, преди рицарският меч, кървавочервен от отблясъците на залязващото слънце, да се спусне над главата му.

Едва когато мечът се озова долу, Ший го отби встрани с париране в кварта, като внимателно избягна прякото попадение на масивното острие върху тънката шпага. Хардимор се помъчи отново да разполови главата на Ший. Но Ший се гмурна и елегантно прободе незащитената му ръка. Слухът му улови как Чалмърс пое шумно дъх, както и окуражителното подвикване на Бритомарт: „Браво, много смело!“

Хардимор отново налетя, развъртял меча си. Ший парира, атакува, отново пропусна, но задържа в напад и прониза ръката на рицаря чисто при ремиза^[2]. Тънката стоманена игла премина през мускулите като през масло. Бритомарт изръкопляска.

Ший изтегли острието, отново застана в изходно положение и полюлявайки подканящо шпагата пред себе си, попита:

— Стига ли ти толкова?

— По дяволите, не! — изхриптя Хардимор. Ръкавът на ризата му беше тъмночервен от попилата в него кръв, а и рицарят видимо се потеше, но гледаше с мрачна решителност. Хвана меча с две ръце и леко простена. Шпагата блесна и разпра подгизналия ръкав. Хардимор отби и задържа меча пред себе си, като се опитваше да наподоби фехтовалната стойка на Ший. Харолд удари острието му на два пъти със силен звън, отблъсна го със захват в октава и нападна. Хардимор се спаси с отскок. Ший го последва. Тънкото острие на шпагата съскаше злобно, а Хардимор го наблюдаваше като омагьосан. Той се опита да парира повторния напад, но вече трудно овладяваше огромното си оръжие. Ший жужеше около него и го принуждаваше да отстъпва на зигзаг, докато най-после реши, че го е докарал според замисъла си, финтира го и направи напад. Спря острието си точно когато то докосна гръдния кош на противника. Хардимор направи крачка назад, но кракът му не намери опора. Той вдигна ръце, а мечът му се развъртя лудо във въздуха, проблесна и потъна с тих плясък в рова. Сър Хардимор го последва значително по-шумно.

Когато изплува на повърхността с позеленяло от водорасли лице, Ший коленичи край рова.

Хардимор се развика помежду щедрите глътки застояла вода, които самоотвержено отпиваше:

— По… мощ! Не мо… га ’а плу’ам!

Ший му протегна тоягата на Чалмърс. Хардимор се хвана и се изтегли от рова. Докато се изправяше, той установи, че острието на гадното оръжие отново проблясва пред лицето му.

— Отказваш ли се? — попита Ший.

Хардимор примигна, изкашля известно количество вода и падна на колене.

— Признавам се за победен — промърмори без особена жар той. И допълни: — По дяволите! Другия път ще те бия, господарю Харолд!

— Да, но този път те бих аз — каза Ший. — В края на краищата и аз имам право да не искам да спя при щурците.

— Наистина се радвам за теб — каза искрено Хардимор и се хвана за ранената ръка. — Това, което ме безпокои най-много, е, че на два пъти бях направен за смях пред благородните рицари и дами в замъка Колтрок. А на всичко отгоре ще трябва да остана и навън.

Чалмърс се намеси:

— А в замъка нямат ли някаква разпоредба за приютяване на хора в беда?

— Мисля, че това е точно моят случай. Болните или ранени рицари имат право да влязат и да престоят зад стените, докато състоянието им се подобри.

— Добре — намеси се Ший, — само от ръката можеш да изкараш месец-два.

— А може и да сте пипнали някоя простуда при къпането в рова — намеси се със съвет и Чалмърс.

— Благодаря, преподобни. Като че ли имате право — каза Хардимор и кихна за опит.

— Вложи повече чувство — посъветва го на свой ред Ший.

Хардимор го послуша и прибави мъчителна кашлица.

— О-о-ох, изгарям в треска! — развика се той и намигна на пътешествениците. — Добри хора от замъка, хвърлете ми поне плащ да се увия или ще погина! О-ох!

Хардимор се стовари съвсем реалистично на земята. Пътешествениците го повдигнаха и го подкрепяха, докато той се клатушкаше с премрежен от треската поглед към вратата на замъка. Бритомарт и Аморет ги последваха. Рицарката водеше трите коня. Този път стражата не намери какво да възрази.