Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (11)

Едно

— Стек! — поръча си Харолд Ший.

— Портърхаус, сърлойн…? — започна сервитьорката.

— И от двата, само да са огромни и полуживи!

— Харолд — намеси се Гертруде Муглер, — каквото и да си решил, не забравяй диетата си. Такъв протеинов шок за мъж, който не се натоварва физически…

— Физическо натоварване ли! — изръмжа Ший. — Последното нещо, което хапнах, и то преди двайсет и четири часа, беше купичка овесена каша. Прокиснала при това. Оттогава се дуелирах с двама великани, показвах висш акробатичен пилотаж върху омагьосана метла и яздих божествен вълшебен ат… Както и да е, през цялото време съм се лашкал, мръзнал и плашил. И сега, да го тресне чукът на Тор, искам да ям!

— Харолд, ти такова… добре ли се чувстваш?

— Чудно, бебчо. Или по-скоро ще се чувствам така, след като омета първите няколко паници. — Той отново подвикна към сервитьорката: — Стек!

— Чуй, Харолд — не се отказваше Гертруде, — недей така! Изсипваш се от нищото в този безумен костюм, говориш неща, за които не би могъл да очакваш някой от нас да ти повярва…

— Дори и за това, че съм изпаднал от нищото? — подхвърли Ший.

— Кажи ми какво не е наред?

— Няма нищо, което да не е наред, а и нямам намерение да говоря за каквото и да било, преди да се посъветвам с доктор Чалмърс.

— Добре — каза Гертруде, — щом ще се държиш така… Хайде, Уолтър, какво ще кажеш за едно кино.

— Но аз искам да чуя… — проплака Уолтър.

— Бъди джентълмен поне веднъж!

— До-обре, Герт! — примири се той и на тръгване се ухили лукаво през рамо на Ший. — Да си донесъл някое момиче мечта в повече?

Ший се усмихна след тях.

— Ей онова момче там — кимна той към Чалмърс — имаше гадния навик да ми обяснява как Герт е успяла да си извоюва психологическо превъзходство над мене. Мисля, че в неговия случай можем да говорим за психологическо поробване.

Чалмърс пусна бегла усмивка:

— Забравяш непреодолимия защитен… ъ-ъ-ъ… механизъм на Уолтър.

— За какво говориш?

— Когато натискът й стане прекалено силен, той просто би могъл да заспи.

Ший сподавено прихна:

— Ако някой ни слуша, без да знае за какво говорим… Уа, яденето! — Той се нахвърли върху поднесената му порция и бързо напъха в устата си парче месо, достатъчно голямо, за да спъне кон, и запреглъща с усърдието на змия, налапала прекомерно едра жаба. Докато дъвчеше, по лицето му се изписа израз на върховно блаженство. Чалмърс отбеляза как колегата му напълно пренебрегваше факта, че поне половината ресторант се беше вторачил в странната гледка — млад дълголик мъж в торбести староскандинавски одежди се тъпче със стекове.

— Ъ-ъ-ъ… По-бавното поглъщане на храната… — подхвана Чалмърс.

Ший поклати енергично пръст, преглътна хапката си, каза:

— Въобще не ме мисли! — и заразказва историята си в свободните от дъвкане мигове.

Рийд Чалмърс слушаше разказа и гледаше с все по-изхвръкнали от изумление очи своя млад колега:

— Милостиви Боже! Това е вече третият от тия стекове, незнайно защо наричани „малки“. Ще ти прилошее.

— Последният е. Ей, сервитьор! Бих искал един хубав ябълков пай. Не, не парче! Искам цял пай! — Ший се обърна отново към Чалмърс: — И тогава привидението каза: „Върви си, откъдето си дошъл!“ И аз, хоп — тук!

Чалмърс се размисли на глас:

— Харолд, познавам те като човек, податлив на дребното прегрешение, наречено риторично преувеличение, което е несъвместимо с научната истина. Но никога не съм те улавял в умишлена фалшификация. Затова съм склонен да ти вярвам. Общата промяна във външния ти вид, както и дрехите ти, са доста убедително потвърждение.

— Променил ли съм се? — попита Ший.

— Налице са всички признаци на общо физическо укрепване, както и белезите на продължително излагане на слънце и вятър.

— И това ли е всичко?

Чалмърс се замисли:

— Може би ти се иска да чуеш, че предишното ти стеснително излъчване е заменено с основателен самоуверен блясък, нали така?

— Ами… ъ-ъ-ъ…

Чалмърс продължи:

— Хората, които осъзнават недостатъците си, са винаги петимни да чуят за някакви коренни промени, настъпили в самите тях. Но доколкото изобщо бихме могли да говорим за подобни промени у зрялата личност, то те настъпват постепенно. Не може да се очаква някаква чудотворна промяна за седмица-две. — Той се порадва на неудобството на Ший и добави: — Но ти като че ли показваш наченки на известна личностна промяна и по мое мнение — в правилна посока.

Ший се засмя:

— Ако не друго, поне се научих да ценя теорията. Ако бяхме двамата там, щяхме да направим истински чудеса с прилагането на смахнатите закони на скандинавския мит…

— Аз… — започна колебливо Чалмърс и млъкна.

— Какво?

— Нищо.

— Но нямаше да издържиш физически — завърши мисълта си Ший.

— Предполагам — въздъхна Чалмърс.

Ший продължи:

— Така че приложих на дело твоята теория за парафизиката. В онзи свят законите за подобието и заразата издържаха и най-суровата проверка… При всички положения магическите заклинания, които измислих с тяхна помощ, свършиха работа.

Чалмърс приглади сивата си грива:

— Наистина удивително! Аз действително твърдях, че е възможно дадено физическо тяло да бъде прехвърлено в друга пространственовремева рамка посредством символно логически… ъ-ъ-ъ… как го беше нарекъл ти? А, да — силогизмобил! Но е наистина потресаващо една толкова дръзка дедукция да бъде потвърдена с чисто експериментално доказателство.

Ший се намеси авторитетно:

— Така си е, вече имаме нещичко зад гърба си. Въпросът е какво ще правим с него?

Чалмърс се смръщи:

— Това вече не е толкова просто. Пред нас се разкрива една напълно нова вселена, която не можем да сравним с нищо познато ни досега освен с някои от източните религии. Безбройни светове, движещи се по успоредни, но различни пространственовремеви вектори. Но както каза ти, какво бихме могли да направим с всичко това? Ако публикувам резултатите от твоя опит, всички ще кажат, че на горкичкия Чалмърс съвсем му се е разхлопала дъската… или каквото и да е там и със сигурност ще твърдят, че някакъв си там експериментален психолог няма какво да си пъха носа във физиката. Да не се мисли за Оливър Лодж! — Чалмърс сви рамене. — Единственото задоволително доказателство в твоя подкрепа би било да изпратим отвъд някои от съмняващите се. За нещастие не можем да сме сигурни, че ще срещнат там своята Груа, стиснала шепа омагьосан сняг. Те няма да успеят да се върнат, а останали отвъд, невярващите си остават все така невярващи за нашия свят. Схващаш ли затруднението?

— Ъхъ. Чудя се какво ли е станало с битката? Може би ще е по-добре да отида да видя.

— Не бих те посъветвал. Когато са те изпратили тук, Рагнарьок едва е започвал. Би могъл да се върнеш в свят, в който великаните са победили и са сложили ръка върху всичко. Ако си жаден за приключения, наоколо ври и кипи от други не по-малко… — Гласът на Чалмърс пресекна.

— Други какво?

— Ами… може би няма значение. Тъкмо се готвех да кажа — системно постижими светове. След като ти замина, аз се съсредоточих върху развиването на структурна теория на космологията на множествените светове и…

Ший го прекъсна:

— Слушай, Чалмърс. И двамата сме се занимавали достатъчно с психология, за да се поднасяме. Нали виждам, че те яде нещо извън парафизичните изчисления.

— Харолд — въздъхна Чалмърс, — винаги съм твърдял, че от теб би излязъл много по-добър търговски агент или политик, отколкото психолог. В теорията си напълно бос, но става ли дума за практиката, за импровизацията — нямаш равен на себе си.

— Не бягай от отговора, докторе.

— Добре, де. Сигурно вече си мислиш за ново пътешествие в скоро време!

— Ами-и, тъкмо се върнах и още не съм имал време да помисля. Я! Ти да не би да искаш да кажеш, че си готов да ме придружиш, а?

Рийд Чалмърс продължаваше да се труди неуморно над парченцето хляб, от което вече беше оформил идеално гладка сива топчица.

— В действителност, Харолд, предлагам точно това. Виж ме — на петдесет и шест години съм, без семейство, без близки приятели, като, разбира се, изключим вас — двамата ми млади колеги в института „Гарадън“. Направих — или поне вярвам, че съм направил — най-значителното космологично откритие от времето на Коперник насам, но същността му е такава, че то не може да се докаже, а никой не би повярвал в него без най-убедителни доказателства. — Чалмърс леко вдигна рамене. — Моето дело е завършено, но резултатът от него не би ми донесъл полагащото се признание в този свят. Тогава защо да нямам… ъ-ъ-ъ… правото да потърся по-пълноценен живот другаде?

След като се върнаха в стаята на Ший, Чалмърс се разположи в най-удобния фотьойл, протегна крака, отпи замислено от чашата си уиски със сода и заговори:

— Струва ми се, че не бих одобрил предложението ти за Ирландия на Кухулин. Един наистина приключенски живот, но от културна гледна точка — живот варварски, оплетен в цяла мрежа от най-сложни ритуални забрани, чието нарушаване се наказва с рязане на глави.

— Ами мацките… — противопостави се Ший. — Всички онези широкобедри скандинавки ми напомняха до болка за Гертруде…

— Любовните приключения не крият особена привлекателност за човек на моите години. И като бъдещ мой партньор в това начинание ще те помоля да не забравяш, че докато ти притежаваш… ъ-ъ-ъ… някои физически умения, които би могъл да приложиш навсякъде, аз съм ограничен изключително в сферите, в които интелектуалните постижения са по-високо ценени отколкото в древна Ирландия. Единствените мъже, които не са воини и които все пак са нещо в онази епоха, са менестрелите, а аз нито мога да плета стихове, нито да дърпам струните.

Ший се ухили победоносно:

— Добре, тогава ми оставяш всички мацки. Но мисля, че имаш право и е по-добре да се откажем от древна Ирландия. — Ший заразглежда лавиците с книги. — А какво ще кажеш за това?

Чалмърс пое подадената му книга.

— М-м-м! „Кралицата на Феерия“ от Спенсър^[1]… „видение подир видението се разгръща и следва музика различна“, както казва доктор Джонсън. Несъмнено блестящ и интересен свят, в който би се намерило местенце и за мен. Но се страхувам, че бихме се чувствали не съвсем намясто, ако проникнем във втората част от сказанието, където рицарите на кралица Глориана се сблъскват с все повече и повече трудности, сякаш Спенсър все повече се е отчайвал или пък по някакви причини повествованието се е изплъзнало от ръцете му и е заживяло свой собствен живот. Не съм сигурен, че бихме могли да постигнем такава степен на избирателност, че да попаднем в най-подходящия момент. В края на краищата може да се окаже, че си тръгнал за ирландската, а си пристигнал в скандинавската митология.

— Но ако ще потегляме на лов за приключения, не можеш да изключиш всички… — запротестира Ший, но изведнъж рязко замълча.

— Искаше да кажеш „рискове“, нали? Защо тогава не го довърши? — усмихна се Чалмърс. — Признавам…

Ший скокна въодушевено:

— Докторе!… Рийд!… — заговори той. — Чуй сега: защо да не прескочим направо във втората част на „Кралицата на феерия“ и да не помогнем на рицарите да се справят с положението? Нали каза, че си разработил някои нови моменти. Ще се справим по-добре от всеки друг. Гледай само какво направих в Рагнарьок, при това без да зная нещо особено.

— Нескромен си, Харолд — смъмри го Чалмърс, който вече не можеше да си намери място от възбуда. — Все пак планът ти е… ъ-ъ-ъ… доста привлекателен — да потърсим в друг свят онова, което не бихме могли да постигнем в този. Би ли ми напълнил чашата, докато обмисляме подробностите?

— Добре — съгласи се Ший. — Но първо искам да узная нещо за новите моменти от теорията, които си разработил.

Чалмърс си наложи да се успокои и да заговори в обичайния си лекторски стил:

— Според моето схващане за нещата световете ни са в отношение, каквото имат сходящ сноп успоредни вектори, където самите вектори представляват, разбира се, времето. Това ни дава шестоизмерен космос — три измерения в пространството, едно във времето и две, които определят отношението на даден свят от космоса към друг.

— Запознат си с математиката поне дотолкова, за да съзнаваш, че така нареченото „четвърто измерение“ е измерение единствено в смисъла на измеримо качество, каквито са, да речем, цветът или плътността. Същото се отнася и за междусветовните измерения. Смятам, че…

— Чакай, чакай! — намеси се Ший. — Това означава ли, че съществуват безкраен брой светове?

— Хм… Ще ми се да се научиш да не прекъсваш хората така, Харолд. Преди мислех точно като тебе, но сега смятам, че броят им е краен, макар и много голям. Сега, ако ми позволиш, ще продължа. Та смятам, че онова, което наричаме „магия“, е просто… физиката на някой от тези други светове. Тази физика е способна да действа в междусветовните измерения…

— Сега вече разбирам — отново го прекъсна Ший. — Също като светлината, която прониква в междупланетните пространства, докато на звука му е нужна проводяща среда като въздуха или водата.

— Аналогията ти далеч не е съвършена. Позволи ми да продължа. Много добре знаеш колко често във вълшебните приказки срещаме мотива за повикването и прогонването на разни неща с магия. Тези явления стават напълно правдоподобни, ако допуснем, че вълшебникът привнася неща от някой друг свят или пък съответно ги препраща там.

— Тук виждам явно противоречие — прекъсна го Ший. — След като законите на магичното не действат в проводящата среда на нашия свят, как е възможно да научаваме за тях? Искам да кажа, как успяват да проникнат във вълшебните приказки?

— Отговорът е в известна степен очевиден. Нали си спомняш забележката ми, че лудите страдат от халюцинации, защото личността им се раздвоява между нашия и някой друг свят? Същото, макар и в по-слаба степен, е в сила и за съчинителите на вълшебни приказки. Това естествено е приложимо и към всеки автор на „фентъзи“ като Дънсани или Хъбард. Когато описва някакъв необичаен свят, той предлага една донякъде тенденциозно представена версия на някакъв реален свят, притежаващ свои измерения, напълно независими от измеренията на нашия свят.

Ший отпи от уискито си със сода в пълно мълчание. След това попита:

— А защо не можем да извикваме или да отпращаме с магия нещата от нашия свят?

— Можем. Ти например с пълен успех се отпрати с магия от него. Но съществува и вероятността някои от успоредните светове да са по-леснодостъпни от други. Нашият…

— … е от по-труднодостъпните?

— Хм. Не ме прекъсвай, ако обичаш. Да. А колкото до измерението време, по-склонен съм да мисля, че пътуването между отделните светове е възможно само в посока, перпендикулярна на сходящите пространственовремеви вектори, ако приложим… подвеждащата ми аналогия.

— При все това нашите вектори, изглежда, очертават крива. По-бавният ход на времето по вътрешната страна на кривата ще съответства на по-бързо протичане на времето по външната. Нали се сещаш за често срещания мотив във вълшебните приказки — героят попада във вълшебната страна, прекарва там три дена и се връща обратно, за да установи, че са изминали три минути или три години.

— Същото важи и за прехвърлянето във въображаемата ни идея за бъдещето. Тук вече става въпрос за явен случай на движение на ума ни по някой от външните изкривени вектори със скорост, която превъзхожда хода на времето в нашата собствена вътрешна страна на кривата. Резултатът… Харолд, следиш ли мисълта ми?

Чашата на Ший тупна глухо на пода и откъм фотьойла му се разнесе подозрително похъркване. Умората най-накрая го беше съборила.

 

 

През почивните дни Ший отскочи до Кливланд. Тормозеха го някои лоши предчувствия във връзка с второто му пътуване във времето. Пипето на Чалмърс сечеше като бръснач — за това две мнения нямаше. Страхотен теоретик. Но той се интересуваше най-вече от теорията, а не от преките й резултати. Какъв ли обаче щеше да се окаже като партньор в живот, изпълнен с тежки изпитания — един петдесет и шест годишен мъж, привърженик на улегналия живот и поради това много по-близо до представата на Ший за книжен плъх, отколкото за пламенен експериментатор…

Добре де, вече беше много късно за измъкване, реши Ший, докато влизаше в магазина на „Монтроуз костюм къмпъни“. Поиска да види средновековните дрехи. Консултантът, който неизвестно защо реши, че „средновековни“ означава пиратски, изсипа пред него истинско обилие от елечета, широки ризи, тесни прилепнали панталони до коленете, шапки с всевъзможни пера и широки ботуши от фина жълта кожа. В крайна сметка Ший си избра костюм, носен някога от изпълнителя на главната роля в „Робин Худ“ на Де Ковън. Нямаше джобове, но всеки шивач щеше да се справи с този недостатък. За Чалмърс избра сходни, но доста по-обикновени дрехи — монашеско расо и качулка. Чалмърс щеше да минава за странстващ монах или поклонник, което щеше да му осигури известно положение.

Предлаганите от компанията оръжия и доспехи се оказаха не само фалшиви, но и напълно непрактични. Ризницата от метални брънки си беше едро наплетен вълнен пуловер, потопен в алуминиева боя. Бронираните плочки бяха от парчета ламарина, не по-дебела от тази на консервените кутии. Мечовете не бяха нито наточени, нито закалени, нито балансирани. Антикварните магазини не предлагаха кой знае колко по-качествена стока — старинните им оръжия бяха главно кавалерийски саби от времето на Гражданската война. Ший реши да използва собствената си фехтовална шпага. Острието й беше здраво и ако отвинтеше наконечника, наточеше добре върха и успееше да направи нещо като ножница, щеше да си осигури сносно оръжие, с което да кара до намирането на нещо по-добро.

Най-сериозният проблем, както обясни на Чалмърс веднага след завръщането си, си оставаха магическите заклинания, които имаха намерение да използват след пристигането си.

— И как очакваш да прочетеш нещо на английски във вълшебната страна, след като ти казвам, че не успях да разбера и ред от книгата си в Скандинавия.

— Предвиждах нещо подобно — отвърна Чалмърс. — Забравяш, че математиката е… ъ-ъ-ъ… независима от думите, универсален език.

— Добре де, но дали математическите ти символи ще означават същите неща?

— Погледни този лист, Харолд. След като поначало съм запознат с принципите на символната логика, бих могъл най-напред да погледна това нарисувано уравнение с една-единствена ябълка вляво и множество ябълки вдясно, като по такъв начин ще заключа, че ябълката принадлежи към класа ябълки. Оттам пък мога да заключа, че малкият подковообразен символ в центъра означава „е член на клас от“.

— Наистина ли си мислиш, че ще свърши работа? А и сигурен ли си, че и двамата ще попаднем в една и съща част на вълшебния свят?

Чалмърс сви рамене:

— А можем ли да сме сигурни, че няма да попаднем в света на гръцката митология? Около тоя начин на прехвърляне все още има някои детайли, които трябва да се доизпипат. Това, което можем, е да се хванем за ръка, да прочетем заклинанията в един глас и да се надяваме на най-доброто.

Ший се ухили:

— Какво пък, дори и да не се получи… Предполагам, че вече сме готови. — Той пое дълбоко въздух. — Ако P се равнява на не-Q, Q предполага не-P, което е еквивалентно или на P, или на Q, или на никое от тях, но не и на двете едновременно. Но ако не-P не е предполагано от не-Q, контраимпликативната форма на съждението… Влезте, госпожо Лад.

Хазяйката на Ший отвори вратата и понечи да каже нещо. Но от устата й не излезе нито звук. Тя се беше захласнала в двамата уважавани психолози, застанали един до друг в средновековни костюми и с пътнически торби на рамо. Те се бяха хванали ръка за ръка, а в свободните си ръце стискаха листове хартия. Чалмърс се изчерви от неудобство.

Ший се поклони с лекота:

— Правим експеримент, госпожо Лад. Може би ще отсъстваме за известно време. Ако господин Беярд пита за нас, кажете му, че може да погледне листовете в най-горното дясно чекмедже. А вие може да изпратите това писмо. Благодаря. — Той се обърна към Чалмърс и обясни: — За Герт е — предупреждавам я да не си харчи парите, за да изпраща Джонсън след нас.

— Но, господин Ший… — започна хазяйката.

— Моля ви, госпожо Лад. Ако искате, можете да седнете и да наблюдавате. Да вървим, докторе… може да се изведе заключението, отнасящо се за връзката между двата класа, дори ако доказателството се отнася единствено за част от третия клас, с който са свързани и двата. Положително или отрицателно, утвърждаваното за даден клас би могло да се утвърждава по сходен начин за всичко, определяно като съдържащо се в този клас…

Госпожа Лад наблюдаваше над разлюляната си мощна гръд. Очите й се бяха изцъклили; беше насъбрала материал за клюки за месеци напред.

Фю-ут! Въздухът в стаята се раздвижи и разпиля листовете по масата и пепелта от пепелниците. Госпожа Лад успя да се овладее и размаха все още треперещата си ръка през пространството, където допреди миг се бяха намирали странно облечените й наематели.

Ръката й не срещна съпротива.