Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (7)

Седем

Последвалите часове на агония не оставиха ясен отпечатък в съзнанието на Харолд Ший. „Това не може да бъде!“ — успокояваше се той дори когато ги изпитваше на гърба си. Впечатленията му явно оставаха много болезнени, дори и след изтърпяването им. Не се виждаше нищо, освен изпълнен с мъгла мрак; не се усещаше нищо, освен главоломната скорост и болките от врязващите се ремъци. Макар и да можеше да обръща малко главата си, не успя да добие никакво впечатление за пътя, по който минаваха, и само от време на време все пак успяваше да зърне някоя призрачна скала или малка горичка, осветени за миг от пламтящите очи на конете. Всеки път, когато си помислеше за скоростта, с която се движеха по неравния и криволичещ път, стомахът му се преобръщаше, а мускулите на десния му крак се напрягаха инстинктивно, сякаш натискаше автомобилна спирачка.

Когато небето най-накрая просветля до мрачносивото на рециклирана амбалажна хартия, въздухът стана като че ли малко по-топъл, макар и не много по-мек. Ръмеше ситен дъждец. Намираха се в някаква област от напълно непознат за Ший вид. Безкрайна равнина, изпълнена с произволно разхвърляни конусовидни образувания от черни скали с различни размери. Някои от конусите димяха, а от процепите в базалта съскаха тънки струи пара. Растителността се състоеше предимно от храсти и малки палмоподобни папрати във вдлъбнатините.

Скоро забавиха крачка до бърз тръс, тъй като конете трябваше да намират пътя си между втвърдените жили на стари потоци лава. От време на време един или повече огнени великани се откъсваха от групата и препускаха по допирателната.

Към края на пътя около коня, носещ пленниците, се скупчи истинско стълпотворение от великани, които се насочиха към един необичайно голям конус, от чиято снага се издигаха множество тънки струйки дим към дъждовното небе. За Ший всички огнени великани все още бяха напълно еднакви, но той можеше безпогрешно да различи здравеняка с авторитарен стил, който беше разпоредил да го задържат.

Спряха пред широк процеп в скалата. Великаните се спешиха и един по един преведоха атовете си през него. Звукът от потропващите върху скалата копита отекваше под свода на прохода, извисил се над главите им като катедрален купол, който завършва рязко с правоъгълна чупка; Ший дочу удара на метал в метал, проскърцването на ръждясали панти и великански глас, който ревна:

— К’во искаш, бе?

— Ние сме групата, която се връща от Йотунхайм. Водим един ас и един ван. Кажи на господаря Сурт.

— Как изкарахте в Утгард?

— Гадно. По едно време се намъкна Тор. Успя някак си да разбере къде му е чукът, викна го и като го докопа, почна да троши наред. Мисля си, че онзи хитър мръсник Локи надуши работата и провали всичко.

— Няма никакво значение, синовете на Вълка знаят как да се оправят с червенобрадите.

— Бе, не се знае… Май ще трябва да изчакаме Времето, за да се убедим.

Конете отново потеглиха. Докато минаваха покрай стражата на вратата, Ший забеляза, че в ръцете си великанът държи меч, чието острие свети с блед жълтеникав пламък, над който се вие гъст дим. Сякаш гореше масло, обляло нажежената стомана. Напред и след това косо надолу те слязоха в нещо като подземно преддверие с внушителни размери, изпълнено с огромни стълбове. Ярка жълта светлина очертаваше променливите сенки на придвижващата се група. Усещаше се миризма на сяра и се чуваше глухо, сякаш машинно думкане. Когато конете спряха пред колони, подредени така, че да оформят нов проход, до слуха им достигна далечен писък: „А-а-а-а!“

— Доведете пленниците! — произнесе наблизо нечий глас. — Господарят Сурт иска да ги види.

Ший усети как някой го вдигна и го понесе под мишница като вързоп. Това беше начин на придвижване, който събуди с нова сила всевъзможните болки по агонизиращото му тяло. Великанът го носеше с лицето надолу, така че той не можеше да види нищо повече от каменния под и играещите по него сенки. Мястото вонеше непоносимо.

Отвори се врата и до слуха му достигна боботенето на великански гласове. Сигурно щеше да падне, ако великанът, който го беше донесъл, не го бе подпрял. Намираха се в гореща, задушна, осветена с факли зала, пълна с огнени великани, които ръкомахаха, говореха, смееха се, а някои и пиеха.

На тях Ший почти не обърна внимание. Право пред него, ограден от двама войници, въоръжени с любопитните пламтящи мечове в ръце, седеше най-едрият от всички присъстващи великани — великанът джудже. Точно така, с напълно великански размери — висок поне четири метра, но и с тантурести криви крака, къси ръце и огромна глава без врат, характерни за джуджетата. Правата му рядка коса висеше свободно. Впечатлението подсилваше най-гадната усмивка, която Ший беше зървал през живота си. Когато заговори, гласът му не прозвуча с характерния за останалите великани басов тембър, а се извиси в писклив, присмехулен фалцет:

— Добре дошъл в Муспелхайм, господарю Хаймдал! Щастливи сме да те приветстваме сред нас. — Той се изхили. — Опасявам се, че боговете и хората малко ще позакъснеят за битката без великия си свирач на рог. Хи-хии-хии! Но можем поне да ти предложим уюта, предоставян от най-добрата ни тъмница. Ако имаш мерак за музикални изпълнения, ще ти осигурим върбова свирка. Хи-хии-хии! Обзалагам се, че майстор на свирнята като теб ще направи така, че да я чуят и в деветте свята. — Той завърши думите си с тих доволен кикот, вдъхновен от собственото си чувство за хумор.

Величието на Хаймдал не беше пострадало.

— Дръзки са думите ти, Сурт — отвърна той, — но ще видим дали делата ти ще им съответстват, когато се изправиш на полето Вигрид^[1]. Аз може и да нямам голяма власт над вас с Муспелхаймовата кръв. Но пък имам брат на име Фрейр и е казано, че ако двамата се изправите един срещу друг, той ще бъде твой господар.

Сурт засмука пръсти, за да покаже презрението си.

— Хи-хии-хии. Но е казано също така, най-тъп от боговете, че Фрейр е безпомощен без меча си. А искаш ли да знаеш къде е омагьосаният меч хундингсбана? Я погледни зад себе си, господарю Хаймдал!

Ший проследи с очи погледа на Хаймдал. Разбира се, на стената беше окачен огромен меч с дръжка за две ръце, чието острие блестеше ослепително в полумрака на нишата. Там ефесът грееше меко със светлината на златния си обков и обсипаната си със скъпоценни камъни глава.

— Докато мечът виси там, най-тъп от асите, аз съм в пълна безопасност. Хи-хии-хии! Сигурно се чудиш защо прочутият ти поглед не го е забелязал по-рано? Сега знай, измамен нещастнико, че в Муспелхайм открихме заклинанията, които лишават Хаймдал от сила.

Хаймдал остана безразличен.

— Тор си възвърна мьолнир! — отбеляза той. — За това биха могли да свидетелстват немалко от главите на огнените Великани… стига да ги откриете.

Сурт се смръщи и челюстта му отхвръкна напред, но гласът му не беше изгубил нищо от ведрия и насмешлив тон.

— Това ме навежда на една идея… — каза той. — Благодаря ти, господарю Хаймдал. Кой би си и помислил, че някой ден ще се поуча от ас? Хи-хии-хии! Скоу!

От тълпата се отдели клепоух великан.

— К’во ще заповядаш, шефе?

— Препускаш към Асгард. Казваш им, че държим в плен техния свирджия. Ще бъда изключително щастлив, ако мога да се отърва от стария досадник, но в замяна ще искам меча му: онзи, дето му викат главата. Хи-хи-хии! Вече почти съм попълнил колекцията си от божи мечове. А ти, господарю Хаймдал, мисли с какво ще се биеш срещу ледените великани, след като губиш твоя!

Той се ухили широко, а великаните в залата се развикаха и заудряха с длани по коленете си: „Страхотно го изработи, шефе!“, „Не е ли голям мозък?!“, „Две от четирите велики оръжия, а?“, „Приятелче, разказахме им играта!“

Сурт погледна към Ший и Хаймдал, колкото да се наслади на одобрителния рев и на внезапното пребледняване на Хаймдал. След това вдигна ръка в знак, че въпросът е приключен:

— Взимайте тия добичета и ги карайте направо в тъмницата, преди да са ме уморили от смях.

Ший отново беше напъхан най-позорно под мишница и изнесен с лице към пода.

Все по-надолу и по-надолу слизаха те в зловещия полумрак. Най-накрая стигнаха до някакъв коридор с подредени от двете страни килии, между чиито решетки надничаха празните очи на затворниците. Зловонието беше станало съкрушително.

Командващият великан ревна:

— Стег!

В една ниша в далечния край на коридора нещо се раздвижи и пред тях се появи окаяно, високо към два метра същество, с прекалено голяма глава, украсена с чип нос и чифт огромни островърхи уши. Вместо коса и брада по главата му висяха някакви глистоподобни израстъци. Те мърдаха. Съществото изцвърча:

— Да, господарю.

— Водя ти двама нови затворници! — каза великанът. — Какво смърди така?

— Да прощаваш, господарю, ама оня, простосмъртният, пукна. Пет дена оттогава.

— Тъпанар! И защо си го оставил тук?

— Ами никой от господарите не е дошъл. А Сньог каза: „Не, трябва заповед от висшестоящата инстанция…“

— Проклети глупаци! Веднага го разкарай оттук и го предай за изгаряне! Ей, я чакай! Първо се погрижи за тези двамата тук. Някой там да залости вратата. Няма да рискуваме с аса.

Стег се зае със събличането до голо на Ший и Хаймдал. Харолд не беше особено уплашен. През последните часове му се бяха случили толкова много необичайни неща, че всичко наоколо му изглеждаше някак нереално. Освен това трудностите и неудобствата дори на такова едно място бяха далеч под възможностите на практичния ум.

Стег отбеляза:

— Господарю, трябва да ги сложим в килията на умрелия. Иначе няма къде. Всичко е пълно.

— Добре. Айде влизай, бе! — Великанът побутна Ший така, че той едва не се просна по лице, и го запрати към килията, която Стег беше отворил. Харолд успя да избегне разлагащия се труп в единия край на помещението и се огледа за нещо, върху което да седне. Нямаше нищо такова. Единствената мебел беше самотно ведро, чието предназначение беше очевидно.

Хаймдал влезе след него с все така невъзмутим вид. Стег измъкна трупа, след което затръшна вратата. Великанът хвана решетките и ги разтърси. Макар да нямаше нито брава, нито някакво друго заключващо приспособление, вратата не помръдна.

— Хо-хо! — изсмя се великанът. — Ама Безсънния изглежда много сладък, нали? Като се оправим с останалите аси, ще се върнем и ще ти покажем някои страхотни номера. А сега се забавлявайте без притеснения.

След това сбогуване великаните се изнесоха до един.

За щастие въздухът беше достатъчно топъл и Ший не съжаляваше чак толкова за загубата на дрехите си от термична гледна точка.

Тъмницата около тях тънеше в тишина, като се изключеха покапващата някъде вода и шумът при раздвижването на някой затворник в килията му. От отсрещната килия се дочу подрънкване на вериги. Някаква измършавяла фигура се дотътри до решетките и изпищя: „Ингви е гад!“, след което се притътри обратно.

— Какво искаше да каже този? — попита Хаймдал.

Отдясно се дочу приглушен отговор:

— Никой не знае. Казва го всеки час. Полудял е! Това очаква и вас.

— Весело местенце! — отбеляза Ший.

— Нали?! — съгласи се веднага Хаймдал. — Виждал съм и много по-лошо, но за щастие само отстрани. Трябва да ти кажа, че за простосмъртен не ти липсва дух, Рапоне Харалд. Държанието ти ми харесва.

— Благодаря — каза Ший. Все още не беше забравил напълно раздразнението си от покровителствения маниер на Хаймдал, но Безсънния възбуждаше интереса му много повече от холеричния и по-скоро глуповат Тор или от подигравчията Локи. — Ако въпросът ми не те обижда, Златни, защо просто не използваш способностите си и не се измъкнеш оттук?

— За всичко си има граници… — отговори Хаймдал — … за големината, за силата и за трайността. Продължителен е животът на бога; много по-дълъг от хиляди последователни съществувания на вашия безсилен род. Въпреки това боговете остаряват и умират. А като говорим за тези неща, ограничена е и моята сила над огнените великани и над най-низкото от всички живи същества: техния главатар. Ако беше тук брат ми Фрейр или ако бяхме при ледените великани, щяхме да надвием магията на тази врата.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя няма ключалка. Въпреки това се отваря само ако я дръпне някой от упълномощените, при това — само ако има намерение да я отвори. Виж сега. — Хаймдал блъсна решетките, но без никакъв видим резултат. — Ако за малко ме оставиш на спокойствие, ще се опитам да видя как бихме могли да се измъкнем.

Безсънния се облегна на стената и започна да шари неуморно с очи. Макар и отпуснато, тялото му потрепваше от изпълващата го енергия.

— Не виждам много добре… — заяви след няколко минути той. — Тук има прекалено много магия… огнена магия, едновременно злотворна и силна… направо наранява главата ми. Но има неща, които мога да видя ясно: около нас е само скала без какъвто и да е изход, освен пътя, по който дойдохме. След това има коридор, пазен от троли. Уф, отвратителни създания! — Златокосия потръпна от отвращение.

— А виждаш ли отвъд? — попита Ший.

— Не много. След тролите има някаква тераса над басейн с разтопена лава при входа на преддверието, където се коват пламтящите мечове, а след това… след това… — Челото му се смръщи, а устните му помръднаха. — … има някакъв великан, който седи до басейна с лава. По-нататък не виждам.

Хаймдал отново изпадна в мрачно мълчание. Ший изпита огромно уважение и известна симпатия към него. Да другаруваш с бог, е много трудно, пък било то и в затворническата килия. Липсваше му ободрителната човешка топлота на Тялфи.

Стег отново влезе в коридора с килиите. Някакъв затворник захленчи:

— Добрички Стег, дай малко вода, моля те, умирам от жажда!

Стег полуизвърна глава:

— Скоро дават храната, робе.

Затворникът нададе яден вик и засипа обиди по адрес на трола, който продължи надолу към своята ниша с пълно безразличие. Там той се отпусна върху продънения си стол и като че ли заспа.

— Златен момък! — отбеляза Ший.

Затворникът от отсрещната килия се приближи до решетките и отново изпищя:

— Ингви е гад!

— Тролът не спи — каза Хаймдал. — Долавям мислите му, тъй като е толкова тъп, че не може да мисли, без да движи устни. Но не мога да ги свържа в нещо смислено. Знаеш ли, Харалд, ти си свидетел на нещо необичайно, а именно — как един ас се признава за победен. Но ще ти кажа само още нещо: ако останем затворени тук, ще настъпят най-черни дни за боговете и хората.

— И защо?

— Силите на боговете и великаните са дотолкова изравнени, че победата в битката, която ще се състои при настъпването на Времето, виси на косъм. Ако пристигнем прекалено късно на бойното поле, ще сме изгубили със сигурност; великаните ще поразят нашите редици. А аз ще съм тук — в тази килия — с моята дарба, която би ми позволила да ги видя навреме, за да предупредя нашите. Аз ще съм тук, а гялахорн — гръмкият рог, който ще свика богове и хора на бранното поле, е в къщата на Свер.

Ший попита:

— Защо боговете на асите не нападнат великаните, преди те да са успели да се подготвят, след като се знае, че при всички положения ще се воюва?

Хаймдал го изгледа втренчено.

— Ти не знаеш закона на деветте свята, Харалд. Ние, асите, не можем да нападнем великаните преди настъпването на Времето. Хората и боговете живеят според закона, иначе няма да са нещо по-различно от великаните.

Той започна да кръстосва напред-назад с бързи крачки. Челото му беше смръщено. Ший забеляза, че дори в момент като този Безсънния крачеше така, че да подчертае грацията на своята походка.

— Със сигурност ще им липсваш! — каза Ший. — А не могат ли да разположат други съгледвачи, които да следят кога великаните ще започнат да се събират, или… — приключи неуверено той, когато забеляза погледа на Хаймдал — нещо такова?

— Разсъждения на простосмъртен! Пфу! — Хаймдал пусна къс дрезгав смях. — Да се разположат съгледвачи тук и там! Слушай, Рапоне Харалд, слушай, глупако Харалд! От всички нас, асите, най-добър е Фрейр, единственият, който би могъл да се изправи с меч в ръка срещу Сурт. Но световете са устроени така, а и не можем да ги променим, че някои великани не се страхуват от Фрейр. Той е напълно безсилен срещу ледените великани. Единствено аз и мечът ми глава бихме могли да се справим с тях; и ако аз не съм на мястото си, за да поведа моята войска срещу ледените великани, едва ли някой от нас ще доживее до особено дълбоки старини.

— Извинявам се… господарю! — измърмори Ший.

— Е, няма значение. Хайде да поиграем на въпроси и отговори. Малко и все нездрави са мислите, които мракът поражда.

В продължение на часове те се развличаха с въпроси за съответните си светове. Времето в това зловещо място можеше да се измерва единствено с броя на храненията и с периодичните писъци: „Ингви е гад!“ Някъде към осмия от въпросните писъци. Стег изплува от полусънното си състояние, излезе и се върна с купчина паници, които постави пред килиите. Във всяка от паниците имаше лъжица. Явно трябваше да се хранят през решетките. Когато тролът поставяше паниците пред килията на Ший, той отбеляза надменно:

— Крал гледа, поданик яде.

Бъркочът, който той насипа в паниците, представляваше рядка и прокиснала овесена каша, в която окото можеше да открие малки парченца риба. Ший не можеше да обвини в несправедливост своите събратя по затвор, които се заоплакваха от качеството и количеството на храната. Стег не им обърна никакво внимание. Отиде и се отпусна в стола си, където изчака всички да привършат. След това събра и изнесе паниците.

Когато вратата се отвори отново, влезе не Стег, а друг трол. На оскъдната светлина на факлите се забелязваше, ако това изобщо беше възможно, че той е донякъде по-грозен и от предшественика си. Лицето му беше съсредоточено около нос с изумителни пропорции, проточил се най-малко седем сантиметра напред. Тролът се движеше с котешка походка. Затворниците, които бяха направо шумни в смяната на Стег, сега се смълчаха напълно.

Новият тъмничар пристъпи към килията на Ший.

— Вие ли сте новите? — ревна той. — Аз съм Сньог. Вие добри — няма страшно. Вие лоши — аз кррръц! — Той направи движение с пръст, за да покаже как ще им пререже гръкляните. После им обърна гръб и тръгна покрай килиите, като се втренчваше внимателно във всяка една от тях.

Ший никога през живота си не беше спал на каменен под. Затова остана изненадан, когато след неопределено време се събуди и установи, че го беше направил за първи път през живота си и в резултат на това се беше схванал.

Той се надигна и се протегна.

— Колко време съм спал? — попита той Хаймдал.

— Не зная. Нашият събрат по затвор, който не харесва някой си Ингви, се е умълчал от известно време насам.

Дългоносият тъмничар все така кръстосваше коридора. Още сънен, Ший не можа да си спомни името му и затова извика:

— Ей, ти, с носа! Колко време остава до закус…

Тролът се обърна към него и се разкрещя:

— Как ми казал? Ах, смрадлив червей! Ще те кррръц!

Той се затича към своята ниша, разтреперан от гняв, и се върна с ведро вода, което плисна в лицето на изненадания Ший.

— Ти, сине на невенчани родители! — беснееше тролът. — Ще пече тебе на бавен огън! Аз съм Сньог. Аз съм господар! Викаш ме само по име.

Хаймдал се смееше беззвучно в дъното на килията.

Ший измърмори:

— При всички положения вече поне знаем как да си осигурим банята. Предполагам, че този Сньог е доста чувствителен по отношение на носа си.

— Не бих казал, че е особено трудно да се забележи… — каза Хаймдал. — Ей, знаеш ли колко неприятности биха си спестили чедата човешки, ако притежаваха божествената дарба да четат мислите, спотайващи се зад устните?! Обзалагам се, че не по-малко от половината.

— Като говорим за залози, Безсънни — започна Ший, — защо да не си спретнем едно надбягване, за да убиваме времето?

— Не ти ли се струва, че килията е може би малко тясна?… — отбеляза Хаймдал. — Но какво правиш там? Ще ми се да вярвам, че не искаш да си устройваме състезание по надяждане с хлебарки?

— Не, ще се надбягваме с тях. Ето ти твоята. Ще си я познаваш по счупеното пипалце.

— Добрият ат и под скъсан чул се познава — забеляза Хаймдал, докато вземаше насекомото. — Аз обаче ще нарека моята Златен връх по името на коня ми. Как ще наречеш своята и какви ще са правилата?

— Ще я нарека Мен о’Уор. На името на един от прочутите коне в моя свят. — Той подравни праха по пода на килията и очерта кръг с върха на пръста си, след което започна да обяснява: — Сега ще пуснем хлебарките в центъра и онази, която пресече първа очертанията на кръга, е победител.

— Спортът си го бива. По колко ще залагаме? По крона?

— Като се има предвид, че нито един от нас няма и пукнат грош у себе си — каза Ший, — защо да не се освободим от предразсъдъците и не ги направим петдесет крони?

— И петстотин, ако искаш.

Мен о’Уор спечели първото надбягване. Сньог, който беше дочул шума в килията, налетя стръвно.

— К’во правите тука? — попита той.

Ший надлежно обясни.

— А-а, добре! — изсумтя тролът. — Занимавайте се. Само тихо, да не ви забраня.

Той тръгна нататък по коридора, но след малко намина отново и се загледа в състезанието. Златен връх победи във второто надбягване, Мен о’Уор спечели третото и четвъртото. Поглеждайки нагоре, Ший едва успя да потисне порива си да сграбчи и да извие огромния нос, проврял се през решетките.

Сньог ту идваше, ту си отиваше, докато в крайна сметка не беше сменен от Стег, който дори не забеляза надбягванията с хлебарки. Докато тролът се разполагаше в стола си, Ший го попита дали не му се намира някоя малка кутийка или кошничка.

— За к’во ти е? — попита Стег.

Ший му обясни, че иска да държи хлебарките си в нещо.

Стег повдигна вежди.

— Голям вече за тия работи — отсече надуто той и отказа да води каквито и да било по-нататъшни разговори.

Така че решиха да пуснат хлебарките на свобода, вместо да ги стискат в ръка целия ден. Но Ший запази малко от закуската си и после, използвайки храната като примамка, бързо улови две нови хлебарки.

Този път, след няколко поредни победи на Ший, хлебарката на Хаймдал започна да печели без прекъсване. Когато мъжът от отсрещната килия изпищя „Ингви е гад!“ за четвърти път, Ший установи, че е задлъжнял към Хаймдал с близо трийсет милиона крони. Това го направи подозрителен. Той наблюдаваше внимателно Златния бог през време на цялото следващо състезание и след това избухна:

— Така не е честно! Ти се втренчваш в моята хлебарка и я забавяш!

— Как, смъртни? Осмеляваш се да обвиняваш един ас?

— Дяволски си прав, осмелявам се! Ако ще използваш свръхестествени хватки, няма да играя повече.

По лицето на Хаймдал бавно се разля усмивка.

— Младежо Харалд, както вече казах, не ти липсва самоувереност, а и показваш известни наченки на разум. Наистина понатиснах хлебарката ти, но къде се е чувало и виждало един ас да бъде бит като тъпан от простосмъртен. А сега е по-добре да пуснем тези хлебарки и да започнем отначало, при това с нови, тъй като се опасявам, че твоята гадинка вече никога няма да е същата.

Не беше особено трудно да си набавят нови хлебарки.

— Отново ще нарека моята Златен връх на името на моя кон — каза Хаймдал. — Това име носи късмет. Ти имаш ли си любим кон?

— Не, но имах автомобил: колесница с четири колела. Той се казваше… — започна Ший и изведнъж млъкна. Как се казваше колата му. Опита се да възпроизведе сричките — нироуз, нийлуз… не! Беше или нероузес или нероузис — нещо прищрака и се намести в ума му, цяла поредица от неща като парченца от картинна мозайка.

— Хаймдал! — извика внезапно той. — Мисля, че зная как ще се измъкнем оттук!

— Това би била най-добрата новина — каза Безсънния със съмнение, — ако делата съответстват на мисълта. Но след като зная много добре как стоят нещата тук, не виждам как бихме могли да го постигнем без външна помощ. Нито пък можем да очакваме каквато и да е помощ от някой великан, след като Времето ще настъпи толкова скоро.

— На чия страна ще са тролите?

— Смята се, че ще запазят неутралитет. Все пак ще е доста необичайно, ако успеем да прилъжем някой от тези грубияни да ни помогне.

— Въпреки това, нещо, за което сме говорили преди, ми даде страхотна идея. Спомняш ли си нещо за умението на боговете да четат скритите мисли?

— Да.

— Аз съм… по професия бях човек, чиято работа е да изучава мислите на хората, като им задава въпроси. Посредством изучаването на мисълта им сега и тук като професионалист бих могъл да предскажа как ще се държат те утре и при други обстоятелства. Дори да ги подтикна да си мислят разни неща.

— Възможно е. Това е необичайно изкуство и велико умение, но е възможно. И какво?

— Ами този Стег, не мисля, че бихме могли да постигнем нещо при него. Виждал съм екземпляри от неговия вид и преди. Той е… а-а… нещо не мога да си спомня думата, но живее в света на собствените си фантазии, където той е крал, а ние сме неговите роби. Спомних си — параноик. Не можеш да установиш контакт с ум като неговия.

— Много точно и вярно преценено, Харалд. От онова, което успявам да доловя от мислите му, става въпрос именно за такъв тип.

— Но Сньог е нещо друго. С него вече бихме могли да опитаме това-онова.

— Макар и искрено да съжалявам, че трябва да ти го кажа: не ми вдъхваш особени надежди. Сньог е дори по-враждебен от грозното си приятелче.

Ший се ухили. Най-после имаше възможност да се възползва от специализираните си познания.

— Именно това си мислех. Но съм изучавал мнозина като него. Единственото, което не е наред при Сньог, е неговото чувство за малоценност — ние го наричаме комплекс — заради нослето му. Ако някой успее да го убеди, че е красив…

— Сньог хубавец! Хо-хо! Ей това вече е шегичка само за Локи.

— Шшт! Моля те, господарю Хаймдал. Както вече споменах, нещото, което той вероятно желае най-силно, е да изглежда добре. Ако успеем… ако можем да се престорим, че правим някаква магия, за да скъсим носа му, да му кажем, че вече е скъсен. И ако се опитаме да накараме останалите затворници да ни сътрудничат…

— Хитър план! Личи си, че ненапразно сте си имали приказката с Локи. Аз обаче нямам намерение да продавам мечата кожа, докато звярът е все още сред ледовете. Ако успееш да настроиш Сньог толкова приятелски, че да му предложиш плана си, ще видим дали престоят в тъмницата е избистрил ума ти, или пък си изветрял окончателно. Но как, от друга страна, младежо, ще попречиш на Сньог да пипне носа си и да открие, че сме го измамили?

— Ама ние няма да поемаме никакви обещания. Той ще ни целува ръка и за един-два сантиметра…