Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (6)

Шест

Когато се събуди, Ший все още подсмърчаше, но поне главата му не тежеше толкова. Почуди се дали хлорът, с който се беше надишал предишната вечер, не бе излекувал настинката му. Или пък подобрението му беше общо и се дължеше на неговото решение да приеме новото обкръжение и да направи всичко, на което е способен.

След закуска потеглиха отново в същия ред. Скримир крачеше отпред. Небето беше с цвят на старо олово. Пронизващият вятър огъваше клоните на нискостеблите дървета и от време на време вдигаше малки снежни вихрушки. Козлите, които почти през цялото време изкачваха баири, се подхлъзваха по замръзналата кал. Хълмовете вече ги заобграждаха отвсякъде, високи и значително по-обрасли с дървета от долината — главно с бор и смърч.

Трябва да беше към обед — Ший можеше само да гадае за времето, когато Скримир се обърна и махна с ръка по посока на най-високия, действително планински склон, който им се беше изпречвал досега. Вятърът отнесе думите на великана, но Тор, изглежда, го разбра. Козлите забързаха към склона, чийто връх се криеше в облаците.

След най-малко час клатушкане Ший започна да различава очертанията на нещо, което се издигаше над оголеното било и от време на време потъваше в гъстите кълба на мъглата. Когато приближиха достатъчно, стана ясно, че предметът е къща, не много по-различна от тази на фермера Свер, но беше доста по-груба, построена от необработени трупи, както и много по-голяма — огромна като крайна спирка на метро.

Тялфи прошушна в ухото му:

— Това ще да е замъкът Утгард. Тук ще ни е нужна цялата ни смелост, приятелю Харалд. — Зъбите на младия селянин затракаха, но не от студ.

Скримир стигна до вратата и заблъска с юмрук по нея. След това изчака цяла една дълга минута, докато вятърът плющеше по кожените му дрехи. В тъмните очертания на вратата се отвори правоъгълна шпионка, след което зейна и самата врата. Пътниците от колесницата слязоха и последваха водача си с напрегнати мускули.

Вратата се затръшна плътно зад гърба им. Намираха се в някакво неосветено преддверие, подобно на това в къщата на Свер, но много по-обширно и изпълнено с тежката миризма на некъпани великани. Нечия огромна ръка дръпна кожената завеса и пътешествениците видяха през открилия се триъгълник високи жълти пламъци и тълпа шумно разговарящи великани.

Тялфи прошепна:

— Дръж си очите отворени, Харалд. Както казва Тьодолф Хвински:

Всичките врати, категорично

преди излизането сам,

мъжът да е разгледал трябва лично.

Опасно и несигурно е там,

където неприятел би могъл,

край тебе да седи — коварен или зъл.

Отвътре къщата беше хаотична пародия на Сверовата. Макар със същата форма и пейки, масите бяха разкривени, мръсни и с допълнително наковани грозни кръпки. Огънят в центъра затискаше присъстващите с гъст облак дим. Мръсният талаш по пода стигаше до прасците.

Пейките и пътеките между тях бяха заети от великани, които пиеха, дъвчеха и ревяха с цяло гърло. Пред пътешествениците шестима от тях със стоманеносиви кокове и рунтави бради, приличащи досущ на Скримир, се караха помежду си. Единият от тях отметна гневно ръка назад. Лакътят му удари халбата с медовина, понесена от някакъв изтормозен наглед човек, очевидно роб. Медовината се плисна върху друг великан, който на мига вдигна някаква купа с месо от масата и я стовари върху главата на човека.

Мъжът се строполи на земята с жален писък. Скримир спокойно изрита тялото му встрани от пътя на своите гости. Шестимата великани избухнаха в гъгнещ смях и насядаха по местата си, като се тупаха по гърбовете, вече забравили повода за скарването си.

— Здрасти, Скридбалднир! — Скримир беше хванал за ръката някакъв великан от съседната пейка. — Как вървят нещата при теб, а? Я виж тука, искам да ти покажа едни мои гости. Тоя приятел тук е асът Тор!

Скридбалднир се обърна. Ший забеляза, че той е по-слаб от Скримир, с пепеляворуси коси, с розовите очи на албинос и дълъг, червен, възпален нос.

— Този е леден великан — прошепна Тялфи, — а онази шайка там, са огнени великани.

Той посочи с трепереща ръка към другия край на масата, където група индивиди, подобни на прекалено високи и яки горили, ревяха едни срещу други. Те бяха по-ниски от останалите великани — най-много два метра и половина на височина. Притежаваха силно издадена долна челюст и груба черна козина навсякъде по откритите части на тялото. Чешеха се непрестанно.

По средата на салона, в огромен трон с резбовани по ръкохватките и краката сплетени змии, се беше разположил най-едрият от планинските великани. Външният му вид беше по-изискан от този на останалите, защото костните игли, прекарани през кока му, завършваха с буци необработено злато. Единият от долните му кучешки зъби стърчеше на няколко сантиметра над горната му устна. Той изгледа Скримир и каза:

— Абе, приятел, гледам, че си помъкнал деца. Не са хубави тия работи. На такива пирове най-многото да се научат на лоши думички.

— Това не са деца — обясни Скримир. — Това са двама човеци и двама аси. Казах им, че могат да дойдат с мен. Нали става, шефе?

Преди да отговори, Утгардалоки се изсекна шумно и избърса пръстите си в мазната си кожена жилетка:

— И аз така си помислих. Това червенобрадото не е ли асът Тор?

— Не грешиш — отговори Тор.

— А така, направо да не повярваш. Винаги съм си мислил, че Тор ще е някой едър здравеняк.

Тор изпъчи гърди и намръщено отвърна:

— Не е безопасно да се присмиваш на аси, великане.

— Ха-ха, ама не е ли истинско сладурче, а? — Утгардалоки замълча, колкото да хване малкото гадинче, изпълзяло от лявата му вежда, и да го хрусне между зъбите си.

— Чиста работа! — прошепна Локи в ухото на Ший. — Те ядат от него, той яде от тях.

Утгардалоки продължи заплашително:

— И к’ва работа имате вие тука? Това тука е сериозно мероприятие, разбираш ли? И не ща никакви изпълнения.

— Искам да си получа моя чук мьолнир.

— А-а? И що мислиш, че е тука?

— Не питай дървото къде е пораснало, нито боговете за знанието им. Ще ми го върнеш или ще се наложи да те пребия, за да ми го дадеш.

— Не говори така, Йоку-Тор. Разбира се, че бих ти върнал пикливото чукалце, ако знаех къде е.

— Чукалце ли? Мога ли аз…

— Спокойно, Сине на Одинсон! — дочу Ший просъскването на Локи. — Както е речено: на силните със сила, на лъжливите с лъжа.

След това Локи се обърна към Утгардалоки и заговори с присмех:

— Главатарю на великаните, ние ти благодарим за учтивостта и няма да те тревожим повече. Ако вярваме на думата ти, господарю, мьолнир не е тук, така ли?

— Не е, доколкото зная — отвърна Утгардалоки и се изхрачи на пода, след което почти смутено заразмазва храчката с босия си крак.

— А може ли да бъде внесен тук без знанието ти?

Утгардалоки сви рамене:

— Откъде, мътните го взели, бих могъл да зная? И що за поведение: да се нахвърляте върху домакина?!

— Тогава явно няма да възразиш, ако решим да претърсим къщата.

— Страхотно си прав, че ще възразя! Това си е моето свърталище и няма да позволя разни непознати да душат наляво и надясно.

Локи се усмихна подкупващо.

— Най-велики в Йотун, възражението ти е напълно естествено за онзи, който си знае цената. Но боговете никога не говорят напразно. Ние вярваме, че мьолнир е тук, и идваме да го поискаме с мир наместо на всеоръжие, начело с Один с неговото непобедимо копие, Хаймдал с великия му меч и Ул с неговия смъртоносен лък. Сега ще ни позволиш да претърсим всичко или ще си тръгнем и ще се върнем с всички тях, за да ти спретнем такова празненство, което дълго ще те стряска на сън. А ако не успеем да го открием, тръгваме си в мир. Имаш думата ми.

— И моята! — провикна се Тор със смръщени в една черта вежди.

Зад него Ший забеляза напрегнатото лице на Тялфи с цвят на обезмаслено мляко и установи с лека изненада, че не се чувстваше уплашен. Може би защото не вникваше напълно в ситуацията, реши той.

Утгардалоки се зачеса замислено, а устните му мърдаха на празни обороти.

— Знаете ли к’во? — заговори най-накрая той. — Вие, боговете, сте известни спортсмени, нали така?

— Не може да се отрече — потвърди предпазливо Локи, — че обичаме спорта.

— Тогава ще ви направя едно спортно предложение. Мислите си, че сте големи атлети. Ние обаче също си имаме яки момчета. Ще спретнем няколко игрички и ако успеете да ни победите дори само в една от тях, разбираш ли, ще ви позволя да претърсите всичко. Ако изгубите, измитате се на мига оттук.

— Какви игри?

— Как к’ви бе, синко — К’вот ви душа иска.

Лицето на Тор се смръщи замислено.

— Аз минавам за известен борец… — отбеляза той.

— Готово! — отвърна Утгардалоки. — Веднага ще намерим някой, който да те тръшне на земята. А нещо друго можете ли?

Думата взе Локи.

— Аз бих могъл да се състезавам с шампиона ви по надяждане, а човекът Тялфи ще се надбягва с вас. Асът Тор би могъл да участва във всеки вид силова схватка, който решите да организирате.

— Надувате се, а? Аз си мисля, че тия игрички са детска работа. Но за приятелите от шайката сигурно ще е забавно да погледат как ядете пердах. Хей! Я докарайте Ели тука: един боклук иска да се бори.

След доста крясъци и разбъркване до огъня в центъра на помещението се отвори свободно място. Тор стоеше с ръце на кръста и очакваше шампиона на великаните. Към него се приближи не великан, а висока старица. Трябва да беше поне на стотина години — стара, изгърбена торба кокали с тънка, полупрозрачна кожа, набръчкана като стара гюдерия.

— Какви са тия шегички, Утгардалоки? — ревна Тор. — Никъде не се е чувало и виждало асът Тор да се бори с жени.

— Въобще не се тревожи, момче. Тя обича тия работи, нал’ тъй, Ели?

Вещицата оголи два реда венци.

— Да! — потвърди с треперлив старчески глас тя. — И съм тръшнала на земята мнозина здравеняци, хе-хе!

— Но… — тръгна да се разправя Тор.

— Ти да не се уплаши за репутацията си, а?

— Ха! Тор изплашен! Едва ли точно баба ти ще ме разколебае!… — изду гърди Тор.

— Сега ще ви обясня правилата! — каза Утгардалоки и като постави ръце върху раменете на състезателите, започна да им говори нещо.

Ший усети ощипване по ръката и когато се обърна, погледът му срещна умните очи на Локи:

— Силна и зла е магията на това място — прошепна Кум Лисан — и се съмнявам, че сме измамени, тъй като не съм чувал за подобна борба. Но е възможно използваните магии да действат единствено върху боговете, но не и върху човешките очи. Тук си нося една магия против магия и докато траят състезанията, тя ще остане у теб. — Той подаде на Ший парче много фин пергамент, запълнен с изключително тънко изписани рунически знаци. — Повтаряй я отпред назад и отзад напред, след това отново отпред назад, докато наблюдаваш всеки предмет, който ти се струва омагьосан. Може пък да видиш някъде по стените чука, който търсим.

— Дали великаните няма да са го скрили някъде другаде, господарю?

— Не и при тяхната самонадеяност и суета. Той…

— Добре! — прокънтя гласът на Утгардалоки. — Започвайте!

Тор се спусна с лъвски рев и награби Ели, сякаш се готвеше след миг да плисне мозъка й по пода. Но Ели трябва да беше закована за мястото си. Рахитичният й скелет дори не помръдна. Тор замлъкна, докато се опитваше да прегъне ръцете и тялото на вещицата. Лицето му почервеня от усилие и великаните наоколо зашептяха оценяващо.

Ший се вгледа в листчето, което Локи му беше напъхал в ръцете. Думите бяха четливи, макар да му изглеждаха съставени от безсмислени съчетания на срички — „Нии-Ниди-Нордри-Судри, Аустри-Вестри-Алтьоф-Двалин“. Той послушно ги повтори според нарежданията, докато наблюдаваше гигантската бухалка, окачена на стената. Тя си остана гигантска бухалка. Ший се обърна отново към борещите се, където Тор пъшкаше здраво и от челото му се лееше пот.

— Вещица! — ревна той и се опита да извие ръката й. Ели го хвана за врата със свободната си ръка. Последва кратко сборване, Тор се подхлъзна встрани и падна на коляно.

— Стига! — извика Утгардалоки, като пристъпи между тях. — Това се брои за падане: победител е Ели. Предполагам, че за теб е по-добре, че не се сбори с някое от едрите ни момчета, Тор.

Останалите великани заръмжаха одобрително и удавиха с гласовете си рева на Тор.

Утгардалоки продължи с разпорежданията:

— Добре, ти там, отдръпни се! Ей, ти бе, не чу ли да се дръпнеш или искаш да насъскам кървавото птиче да ти пръсне мозъка. Сега ще проведем състезанието по ядене. Доведете тук Логи. Приготвили сме му нещичко за хапване.

През блъсканицата се промъкна един огнен великан. Черната му козина беше с червеникав оттенък, а движенията му — бързи и животински.

— Да не е дошло време за обед? — попита дрезгаво той. — Щот’ на закуска хапнах само три лоса, колкото да си залъжа глада.

Утгардалоки му обясни за какво става дума и го представи на съперника му.

— Приятно ми е! — каза Логи. — Винаги ми е драго да се запозная с момче, което знае да цени доброто хранене. Трябва да ми дойдеш на гости в Муспелхайм. Там имаме един готвач, който знае как се пече цял кит. Прави го на жар от дървени въглища с меча мас…

— Стига, Логи! — прекъсна го Утгардалоки. — Ако бъде оставен да говори за ядене, няма да спре до настъпването на Времето.

Ший беше изблъскан назад от тълпящите се великани. Обратното движение, когато великаните се отдръпнаха да направят път на малката процесия от забързани роби, го изтласка още по-назад от мястото на действието. Робите носеха два огромни дървени подноса, върху които лежеше по един цял изпечен бут от лос. Ший се беше изправил на пръсти и се опитваше да не изпусне нищо. Между две масивни рамене успя да види как Утгардалоки зае мястото си по средата на дълга маса, в чиито два края се бяха разположили състезателите.

Зрителното поле на Ший беше препречено от нечие рамо и той вдигна очи, за да огледа собственика му. Това беше един относително нисък великан, който се пъчеше до пръсване, за да компенсира по някакъв начин отсъствието на ръст. Рунтава, силно прошарена черна четина покриваше главата му. Но онова, което порази най-силно Ший, когато великанът се извърна към състезателите на масата, беше, че очите, които наблюдаваха изпод прошарения сплъстен перчем, бяха яркосини.

Това не се връзваше. Огнените великани, както вече беше забелязал, имаха черни очи, планинските — сиви или черни, ледените — розови. Във вените на този великан, разбира се, би могла да тече жилка и от нечия друга кръв… ако не бяха познатата чупка на дългия орлов нос и донякъде странният изглед на сплъстената четина. Хаймдал!

Ший прошепна едва доловимо зад дланта си:

— Колко майки имаш, великане със сплъстена коса?

Дочу тихо изцъкване с език и отговорът не закъсня:

— Три пъти по три, човече от непознатия свят! Но няма нужда да крещиш; мога да чуя и най-тихия шепот и дори недооформените ти мисли.

— Смятам, че ни изиграха! — продължи Ший, този път без дори да прошепне. Просто си го помисли, докато го оформяше с устни.

Отговорът дойде веднага:

— Точно това се и очакваше. И защо, мислиш, съм тук? Досега обаче не съм успял да разгадая природата на приложените магии.

— Имам тук една магия… — започна Ший, но си спомни за враждебността на Хаймдал към Локи и към деянията му тъкмо навреме, за да не спомене, че е от Кум Лисан, — която може да свърши работа.

— Тогава я използвай, докато наблюдаваш състезанието — отвърна му Хаймдал.

— Добре, готови ли сте и двамата? — прокънтя гласът на Утгардалоки. — Започвайте!

Великаните закрещяха шумно. Ший, съсредоточил поглед върху Локи, повтаряше: „Нии-Ниди-Нордри-Судри…“ Лукавият бог подскочи напред в свръхголемия си стол, докато захапваше бута. Месото изчезваше на парчета с големината на човешки юмрук и със скорост около две парчета в секунда. Ший никога не беше виждал нещо подобно и се чудеше къде ли вместваше Локи всичко това. В този момент чу гласа на Тялфи, прекалено тънък сред басо-профундото на великаните: „Обуздай се, сине на Лаувей!!!“

След миг костта с размер на бейзболна бухалка беше оглозгана. Локи я пусна да изтрака в подноса и се облегна с въздишка. Вик на разочарование се откъсна от гърлата на великаните. Ший видя Локи да се навежда отново напред, опулил невярващо очи. Утгардалоки тръгна към срещуположния край на масата. След това пусна тежкия си бас:

— Победител е Логи!

Ший извърна глава да погледне към другия състезател, но си удари главата в лакътя на някакъв великан толкова силно, че пред погледа му избухна рояк звезди. Очите му се напълниха със сълзи. В продължение на цяла секунда той не можеше да види Логи, а само някакъв огромен подскачащ пламък в противоположния край на масата. Примигване — сълзите изчезват, а с тях и картината.

Логи седи доволно в своя край на масата, докато Локи крещи:

— Но той не е свършил преди мен!

— Да, синко, но пък си изяде и кокала, и подноса. Вече казах — печели Логи! — прокънтя гласът на Утгардалоки.

— Хаймдал! — извика Ший толкова високо, че богът се обърна към него. За щастие ревът наоколо удави гласа му. — Това е фокус, илюзия. Логи е огън.

— Браво, а сега наслука на очите ти, невълшебен вълшебнико. Предупреди аса Тор и използвай магията си върху всичко, което се изпречи пред погледа ти, защото е повече от важно да си намерим чука. Няма и съмнение, че тези фокуси и мошеничества означават, че Времето ще настъпи много по-скоро дори отколкото мислим, а великаните предпочитат да не виждат това оръжие в ръцете на Червенобрадия. Тръгвай!

Утгардалоки, покачен върху масата, на която се беше провело състезанието по надяждане, ръководеше разчистването на цял участък от салона.

— Следващото състезание ще е надбягването! — отсече Утгардалоки и посочи към Тялфи. — Ти, въшко, ще се състезаваш срещу моя син Хуги. Къде е този малоумник? Хуги!

— Тук съм, тате! — Някакъв длъгнест великан в юношеска възраст се промъкваше напред през тълпата. В очи се набиваха ниското му чело, почти липсващата брадичка и изключителното обилие на пъпки с размерите на чипове за покер.

— Искаш да бягам срещу този ли? Хи-хи-хи! — Докато Хуги се хилеше, по брадата му се стичаха лиги.

Ший се гмуркаше и извиваше, докато се промъкваше към Тор, който намръщено гледаше подготовката за надбягването. Тялфи и олигавеният Хуги застанаха в единия край на салона.

— Тръгвай! — ревна Утгардалоки и двамата затичаха към противоположния край на салона, отстоящ на поне триста метра. Тялфи се понесе като вятър, но Хуги се стрелна като куршум. Когато Тялфи докосна далечния край, съперникът му вече беше преполовил обратното разстояние.

— Хуги печели първия тур! — изрева като торнадо Утгардалоки. — Системата е две от три.

Докато състезателите си поемаха дъх, тълпата се поразреди. Най-после Ший се озова до Тор и Локи.

— Ей, Рапоне Харалд — изгледа го Червенобрадия, — къде се губиш?

— Най-вероятно се е крил като мишка под масата! — подхвърли Локи, но Ший беше прекалено зареден с новини, за да се обижда.

— Тия се опитват да ви… да ни играят номера — заговори той. — Всички тези състезания са илюзия.

Той видя Тор да присвива презрително устни.

— Твоят вълшебник направо бие всички останали по проницателност! — изръмжа гневно към Локи той.

— Не, ама аз искам да кажа, наистина. — В този момент Хуги мина покрай тях, зае мястото си за втория тур и буйният огън в центъра на салона го освети странично, при което Ший довърши:

— Ето вижте техния състезател! Той не хвърля сянка!

Тор се втренчи, а когато по лицето му се изписа разбиране, започна неудържимо да почервенява. Но точно тогава Утгардалоки изкрещя отново: „Тръгвай!“, и второто надбягване започна. Не беше нищо повече от повторение на първото. Утгардалоки обяви Хуги за победител сред неудържимите ревове на тълпата.

— Сега трябва да се заемам с проклетата им котка! — прогърмя Тор. — Ако и това е от номерата им, ще…

— Не крещи толкова силно! — просъска му Локи. — Тихата вода е най-дълбока. Сега, Тор, ти ще опиташ това вдигане на котката, сякаш не подозираш нищо. А през това време Харалд, който е само наполовина подвластен на магиите им, тъй като е смъртен и безстрашен, ще търси мьолнир. Хайде, младежо, ти си ни надеждата и упованието. Използвай магията, която ти дадох.

Хор от възбудени възгласи им съобщи за пристигането на котката на Утгардалоки. Тя беше едро животно, сиво на цвят и с размерите на пума. Но не изглеждаше толкова голяма, че якият Тор да не успее да я повдигне. Котката го гледаше с подозрение и тихо фучеше.

Утгардалоки викна по нея:

— Я да млъкваш! Не са ли те учили на обноски?

Животното се подчини и позволи на Тор да го почеше зад ушите, макар и да не мъркаше от удоволствие.

Всъщност как беше успял да прогледне през илюзията по време на състезанието по надяждане, запита се Ший. Сълзите в очите. Дали трябваше отново да си удря главата, за да изскочат отново? Той стисна очи и после ги отвори наново, загледан в Тор, който прокара ръце под корема на голямата котка и се опита да я вдигне. Нямаше сълзи. Тялото на котката поддаде и се изви нагоре, но краката й останаха твърдо прилепени към земята.

Как да предизвика сълзи? Върху масата до него беше оставена халба медовина. Ший потопи пръст в течността и капна по една капка в очите си. Алкохолът гореше и щипеше, а ушите му се изпълваха с ръмженето на Тор и рева на великаните. Разтърси глава и отново отвори очи. Те все още бяха забулени от сълзи, когато отново занарежда: „Судри-Нордри-Ниди-Нии…“ Не вдигаше котка Тор, а змия с диаметъра на голяма винарска бъчва. Не се виждаха ни глава, ни опашка; видимата част от тялото й, което влизаше през едната врата на салона и излизаше през другата, беше с еднаква дебелина.

— Локи! — обади се Ший. — Това, което Тор се опитва да вдигне, не е котка, а гигантска змия!

— С лъскав черен оттенък на люспите?

— Да. И не се вижда ни глава, ни опашка!

— Наистина имаш око, репоядецо! Няма начин това да не е увитият около земята змей Мидгард! Бас ловя, че това не е единственото зло тук. Побързай да откриеш чука, защото той е единствената ни надежда.

Ший извърна поглед от състезанието, докато правеше отчаян опит да се съсредоточи. Вгледа се в най-близкия предмет. Беше бизонски череп върху някакъв стълб. Накапа си отново медовина и повтори заклинанието отпред назад, отзад напред и пак отпред назад. Никакъв резултат. Черепът си беше череп. Тор все още ръмжеше и сумтеше. Ший опита още веднъж с огромния нож, провесен на колана на един от великаните. Никакъв резултат.

Загледа се в един колчан върху отсрещната стена и опита отново. Сладката медовина слепваше клепачите му и засилваше сигурността му, че тази работа нямаше да му се размине без главоболие. Докато произнасяше заклинанието, очертанията на колчана се размиха и след миг Ший установи, че наблюдава боен чук с къса дръжка, закачен на ремък от сурова кожа.

Тор направи последен опит да вдигне котката и се върна задъхан при тях. Утгардалоки го изгледа отвисоко и му се усмихна със снизхождението, което се проявява към палавите малчугани. Всички великани наоколо се събраха на малки групички и започнаха да си поръчват пълни халби.

— Ще искаш ли още нещо, синко? — присмя му се главатарят на великаните. — Май не се оказа толкова добър, колкото си мислеше, а?

Ший задърпа ръкава на Тор в мига, в който богът почервеня и се приготви да отговори.

— Можеш ли да извикаш чука си? — прошепна той.

Ушите на великана уловиха думите му.

— Изчезвай, робе! — обади се войнствено той. — Тук имаме да уредим един въпрос и няма к’во да ми се размотават разни простосмъртни. Добре, Тор, искаш ли да участваш в още някакво състезание?

— Аз… — започна Тор отново.

Ший увисна на ръката му.

— Можеш ли? — попита той.

— Мога, стига да ми е пред очите.

— Аз казах ли ти да се разкараш бе, боклук! — изрева Утгардалоки и благодушното изражение изчезна от лицето му. Той вдигна ръка като средно голям дънер.

— Тогава посочи онзи колчан и го извикай! — изкрещя Ший и се шмугна зад гърба на Тор, тъй като ръката на великана се беше устремила към него. Юмрукът не го улучи. Харолд се провря сред тълпата от великани, удряйки болезнено главата си в ефеса на някакъв великански меч. Утгардалоки ревеше след него. Шмугна се под една маса и прелетя покрай група отвратително смърдящи огнени великани. Дочу отдалеч подрънкването на метал, докато Тор си слагаше стоманените ръкавици, които винаги носеше на своя колан. Гласът на Червенобрадия се извиси над всички гласове и дори ревът на Утгардалоки заглъхна в шепот:

— Могъщи мьолнир, унищожителю на злодеи, ела при господаря си Тор Одинсон!

За няколко дълги секунди салонът застина в напрегнато очакване. Ший виждаше някакъв великан с широко увиснала долна челюст и с подскачаща нагоре-надолу адамова ябълка. Чукът, който до този момент беше изглеждал като колчан, полетя със страховито жужене право в ръцете на Тор.

Над тълпата великани се надигна оглушителен вой. Тя се олюля назад, след това напред, притискайки Ший толкова плътно, че той едва успяваше да си поеме дъх. И отново гласът на Тор се извиси над всички:

— Аз съм Тор! Аз съм Гръмовержеца! Хо-хо-хохохойохохо! — Чукът, загубил очертания, свистеше и проблясваше около главата му. Хоризонтални светкавици се разлетяха из стаята, последвани от оглушителния тътен на гръмотевиците. Великаните се разпищяха и се втурнаха към вратите.

Последното нещо, което Ший успя да види, беше как чукът полетя към Утгардалоки и пръсна мозъка му на ситни розови капчици, след което скокна отново в ръкавиците на Тор. После беше подхванат от изпадналата в паника тълпа и почти премазан. За щастие великаните от двете му страни го бяха притиснали толкова плътно, че не можеше нито да падне, нито да бъде прегазен.

Внезапно някъде отпред вълната се отприщи. Ший хвана великана пред себе си през кръста и увисна на него. Отзад се носеха бойните викове на Тор, съпровождани от тътена на гръмотевиците и звука на разпукващи се великански черепи — звук, който при други обстоятелства Ший би оприличил на шума, предизвикан от паднала от десетия етаж едра диня. Стопанинът на мьолнир направо си обичаше работата: виковете му ехтяха щастливо като свирката на увеселително влакче.

Ший се озова навън сред стотици галопиращи великани и роби. Не се осмеляваше да спре дори за миг, защото щяха да го стъпчат. Някаква оголена скала отклоняваше потока на бягащите, което даде възможност на Харолд да хвърли прощален поглед към Утгард. В покрива му вече зееше дупка, през която се виждаше претрошената централна носеща греда; синьо-зелен лъч проряза небето над сградата и краищата на дупката започнаха бавно да се разгарят.

Група нискостебли дръвчета скриха гледката от очите му. Ший продължи да бяга надолу по хълма заедно с великаните, които все още го обграждаха отвсякъде. Един от групата пред него се заплете, рухна и се затъркаля надолу. Преди да успее да се спре, Ший налетя на приятелчето, препъна се в краката му и зари лице в рядката кал и боровите иглички. Нечий великански глас протътна:

— Хей, шайка! Я погледнете тука!

„Ей сега ме пипнаха!“, беше първата му мисъл. Той се претърколи с размътена от удара глава. Но не той беше в центъра на вниманието. Великанът, в когото се беше препънал, беше Хаймдал, чиято перука се беше изкривила и откриваше кичур златисторуса коса. Сламата, с която беше натъпкал дрехата си, се сипеше по земята. Богът се бореше да се изправи, заобиколен от група огнени великани, които го бяха сграбчили за ръцете и краката и го налагаха и ритаха на воля. Въздухът тътнеше от дрезгави баси: „Тоя тук е от асите.“, „Удряй!“, „Ай, да се разкараме оттука!“, „Ма кой е тоя?“, „Доведете конете!“

„Само ако можех да се измъкна! — мислеше си Ший. — Щях поне да съобщя на Тор за пленяването на Хаймдал.“ Той започна да лази между издадените над земята корени на някакво дърво, но раздвижването му се оказа съдбоносно. Един от огнените гиганти изрева:

— Тука има още един!

Ший беше заловен, вдигнат на крака и огледан от поне половин дузина горилоподобни същества, които намираха някакво особено наслаждение в това да го дърпат за косата и ушите.

— Ъх! — каза едното от тях. — Ма тоя не е ас! Дай да му скинем главата и да изчезваме.

Единият от тях разхлаби ножа си в канията. Ший почувства как сърцето му се сви в смъртен страх. Но най-едрият от шайката — изглежда, главатарите ги избираха по ръста — изръмжа:

— Остави! Той беше с оня русокос набитак. Може да е от ваните и да си докараме нещичко от него. При всички положения това ще го решава господарят Сурт. Къде, да му се не види, се дянаха тия коне?!

В този момент се появиха още огнени великани, подкарали табун коне. Животните бяха смолисточерни и по-едри от най-големия першерон^[1], който Ший беше виждал през живота си. И четирите им копита бяха разтроени като при конете от миоцена; очите им грееха в аленочервено като живи въглени, а дъхът им накара Ший да се закашля. Той си припомни израза, който беше чул Хаймдал да нашепва на Один в дома на Свер: „Огнени коне“.

Единият от великаните извади от торбата си кожени ремъци. Ший и Хаймдал бяха овързани грубо и сигурно един за друг, след което бяха преметнати като дисаги на гърба на един кон. Великаните подкараха конете си с изцъкване и те се понесоха в тръс през припадналия в горичката вечерен сумрак.

Зад тях все още тътнеха гръмотевиците на Тор. От време на време случайни отблясъци от светкавиците хвърляха моментни сенки върху пътя. Червенобрадия със сигурност се забавляваше диво.