Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (50)

Пет

Харолд Ший, Белфиби и Пийт Бродски прекосяваха централната равнинна област на Ирландия. Двамата Ший яздеха коне, Бродски — муле, към което беше завързано второ муле с провизиите и дрехите, които им беше осигурил Кухулин. Въоръжението им включваше два меча, по един за Харолд и Пийт, и изящен кинжал за Белфиби. На молбата й за лък бяха откликнали с цял наръч хилави пръчки, които едва плюеха стрелите и бяха напълно неизползваеми на разстояние над петдесет метра, при което тя се отказа.

През целия първи ден те следваха плавно издигащия се склон на Монаган. Отначало се движеха покрай течението на Ерне, но след няколко километра я прекосиха през плитък брод и се озоваха в мочурищата на Западен Каван. Понякога се движеха по тесни пътечки, друг път газеха направо през гъстата трева на тресавищата, следвайки неясните и многословни обяснения на случайно срещнати селяни. Докато пресичаха някаква малка горичка, пред тях пробяга едър елен, а по едно време отнякъде изскочи вълк, който известно време потича край тях, но след това се отказа и провесил език, изчезна в тревите.

Към вечерта те вече бяха преполовили пътя си. Бродски, който през целия ден беше оплаквал съдбата си, оцени по достойнство лагерната кухня на Белфиби и обяви, че вече му е дошло до гуша от Ирландия и че единственото му желание е да се приберат възможно най-скоро.

— Не разбирам защо просто не ни отведеш по същия път, по който дойдохме? — каза той на Ший.

— Защото нямам нужната в този континуум вещина — обясни Ший. — Нали видя как Кахбад направи заклинанието си. Започна да напява на някакъв древен език и едва към края премина на съвременен ирландски. Работата ми е напълно ясна, но трябва или аз да науча този древен език, или някой да се съгласи да ни изпрати обратно. А от друга страна, се тревожа. Както ти каза, ако ще правим нещо, по-добре е да го направим възможно най-скоро. Какво ще им обясняваш, ако вече са започнали да те издирват, когато се върнем?

— Глупости! — каза Бродски. — Знаеш ли как бързо ще ги оправя? Полицията е бъкана с разни, дето, като им обясня, че съм работил по ирландската връзка, щат не щат, ще трябва да ми повярват.

— Но аз искам да се прибираме — обади се жално Белфиби.

— Зная, момичето ми! — каза Ший. — И аз много искам. Само да можех…

На следващата сутрин вдясно от тях се проточи планинска верига, насред която се издигаше заоблен връх. Този ден те напредваха по-бавно, тъй като бяха отвикнали от езда и пропътуваните километри им бяха донесли силна мускулна треска. Вечерта се приютиха в колибата на най-заможния човек в някакво село, а Бродски заплати за гостоприемството с келтски сказания. Начетеността на псевдоирландеца им беше действително от полза през последните няколко дни.

На следващата сутрин валеше силно и макар селянинът да им беше казал, че до Рат Круахан има не повече от два часа път, падна толкова гъста мъгла, че едва към обяд заобиколиха Лох Кей и стигнаха до Мах Ай. Плащовете, които им беше дал Кухулин, бяха от най-фина вълна, но и тримата пътници бяха подгизнали до кости и потънали в мълчание, когато зърнаха през поразредилата се мъгла първите къщи.

Къщите, на брой не повече, отколкото в което и да е средно голямо село от собствената им вселена, бяха оградени с обичайната стена от подострени трупи, насред която се намираше огромната двукрила порта. Нямаше място за съмнение, това беше Круахан на поетите, столицата на Конахта.

Когато приближиха по широкия, ограден от дървета и храсти път, пред тях излезе някакво момче на около тринайсет години с шал и карирана поличка, стиснало в ръка миниатюрно копие, и извика към тях:

— Спри-и! Кои сте и накъде сте тръгнали?

Може би беше най-добре да приемат малкия воин с усмивка. Ший се представи най-добросъвестно и попита на свой ред:

— А ти кой си, господине?

— Гойстан Мак Ида от момчешкия отряд на Круахан и е по-добре да не се караш с мен.

— Ние идваме от една много далечна страна, за да видим краля и кралицата ви, а също така и друида Олгойт — обясни Ший.

Момчето се обърна и помаха с копието си по посока на високата, подобна на тази в Мурхемни, но доста по-изящна сграда и тръгна по пътя пред тях. При вратата на стената имаше охрана от двама обрасли с коса и брада войници, но копията им бяха опрени безгрижно зад тях, а самите те бяха прекалено заети с играта на ашици, за да удостоят дори с бегъл поглед пътешествениците. Зад крепостните стени кипеше бурен живот. Множество хора се щураха насам-натам, като повечето от тях поспираха за миг да погледнат Бродски, който категорично отказваше да се раздели с панталона на своя бизнес костюм и явно не беше в час относно последния вик на местната мода.

Голямата сграда беше построена от тежки, добре обработени дъбови греди и имаше покрив от дървени плочки в отличие от обичайните къщи от трупи със сламен покрив. Ший огледа с интерес прозорците, на които бяха монтирани истински стъкла, макар по тях да имаше едри бучки и петна, които изкривяваха отраженията през тях.

Имаше и портиер с изкривена надясно дълга брада, която определено плачеше за ножица. Ший слезе от коня си, приближи се до него и каза:

— Аз съм Мак Ший, странник от островите отвъд фоморийските земи. Придружават ме съпругата ми и телохранителят ни. Може ли да получим аудиенция? Искаме да се срещнем с краля и кралицата ви и с техния велик друид Олгойт.

Портиерът ги изгледа внимателно и се усмихна.

— Мисля, че ваша чест ще допадне на кралицата по външност — отвърна той. — Вашата госпожа също ще бъде харесана, така че вие може да влезете. Но грозният ви бодигард няма да им се хареса, а те са много чувствителни, освен това днес е съдебен ден и нищо чудно да го подкъсят с една глава за добре дошъл, така че е по-добре той да не влиза.

Ший се обърна да подаде ръка на Белфиби и видя как Бродски прикри гнева си с придобитата с годините типично полицейска маска на безразличие.

Във вътрешността на сградата на обичайните места по стените бяха окачени копия, мечове и дори имаше колекция от отсечени глави, която обаче не можеше да се сравнява с Кухулиновата. По средата на огромното помещение, заобиколен на почтително разстояние от прислугата и въоръжените стражи, се издигаше дъбов подиум, украсен с бронзови и сребърни ленти. Върху него бяха разположени две огромни дървени кресла, върху които по-скоро се излежаваха прочутите суверени на Конахта.

Медъб беше около четирийсетте, все още поразително красива, с издължено, бледо и слабо лице, светлосини очи и златни коси, пристегнати в тежки плитки. За блондинка, незапозната с козметичните средства на Изтока, тя имаше невероятно червени и сочни устни.

В сравнение със съпругата си крал Алил беше направо мижав: с двайсетина сантиметра по-нисък, трътлест, с голям корем, с малки сближени, постоянно шаващи очички, с рехава, сякаш проядена от молци брада. Пръстите му не спираха да се движат. Типичен нервак, реши Ший, сигурно щеше да е заклет пушач, ако тютюнът съществуваше в този континуум.

Някакъв младеж със синя фустанела и къс меч със сребърна дръжка, препасан над бродирана със злато туника, очевидно играеше ролята на церемониалмайстор и съблюдаваше всеки да се изправя пред техни величества, когато му дойде ред. Той веднага забеляза новодошлите и си запроправя път към тях.

— Аудиенция ли желаете или просто сте дошли да видите най-великия от ирландските крале? — попита той, докато очите му възхитено се плъзнаха по формите на Белфиби.

Ший се представи и добави:

— Дошли сме да поднесем почитанията си на краля и кралицата, достойни… ъ-ъ…

— Майни Мак Алила, Майни Мо Еперт — представи се младежът.

Той явно беше един от многобройните синове на Медъб и Алил с еднакви имена. Младежът май нямаше намерение да се отстрани от пътя им.

— Можем ли да разговаряме с тях? — попита Ший.

Майни Мо Еперт отметна глава и ги погледна надменно:

— Тъй като сте чужденци, явно не познавате обичая в Конахта да се поднася подарък на човека, който ви представя на краля. Но аз ще простя незнанието ви. — Той им се усмихна чаровно.

Ший погледна объркано Белфиби, която също изглеждаше смутена. Единственото, което притежаваха, бяха дрехите и оръжието по тях.

— Но ние трябва да ги видим! — настоя Ший. — За тях това е също толкова важно, колкото и за нас.

Майни Мо Еперт се усмихна отново.

— Какво ще кажеш за един добър меч? — попита Ший и се пресегна към оръжието си.

— Моят е по-добър — каза обезкуражаващо Майни Мо Еперт. — Ако ти се намира някой скъпоценен камък…

— А в такъв случай можем ли да видим само Олгойт?

— По правило той приема само онези, които му изпрати кралицата.

Ший се изкушаваше да извади меча си и да му отреже главата, но това сигурно нямаше да е в добрия тон. Внезапно Белфиби заговори зад гърба му:

— Ние нямаме скъпоценни камъни, господарю, но разполагаме с нещо по-добро. Сигурна съм, че в съответствие с местния обичай моят съпруг ще бъде щастлив да ме преотстъпи на вас за тази нощ.

Ший хлъцна, но след това се успокои. Гейсата сигурно щеше да си свърши работата. При всички положения не трябваше да я развалят поне до сутринта.

Усмивката на Майни Мо Еперт се възвърна по-сияйна отвсякога и Ший отново изпита желание да му махне главата. Младежът плесна с ръце и започна да им проправя път в тълпата. Ший едва успя да прошепне на Белфиби: „Браво, момичето ми!“, преди церемониалмайсторът да изхвърли двама души от централно разположената пейка и да ги настани срещу кралската двойка. В този момент двама копиеносци излязоха напред, повлекли помежду си някакъв опърпан селянин, и докладваха, че той е откраднал свински бут.

Медъб погледна Алил, който каза:

— Хм… тъй като този въшльо явно умира от глад, би трябвало да проявим милост, като го лишим само от ръката му.

— Не се прави на глупак! — сряза го Медъб. — Какво си се разкиснал? Мъж в Конахта, столицата на героите, който е дотолкова тъп, че да не може да си изкара прехраната? Ако бях крал, решението ми щеше да е бесилка или клада.

— Така да е, скъпа — каза благо Алил. — Обесете този човек.

След това напред пристъпиха две малки групички хора, които се гледаха враждебно помежду си. Майни Мо Еперт започна да излага техния случай, но преди да беше успял да се задълбочи, Медъб го прекъсна:

— Знам за този случай. Той е доста заплетен и ще ни отнеме време. Искам преди това да чуя кои са онези красиви странници, които ти въведе преди малко.

Майни Мо Еперт отговори високо:

— Те са от далечен остров на име Америка. Мак Ший и неговата съпруга Белфиби. Дошли са да поднесат почитанията си.

— Нека кажат каквото имат! — разпореди Медъб.

Ший се почуди дали да не се поклони, но след като никой досега не беше направил такова нещо, сигурно щеше да изглежда странно. Затова той просто се изправи и пристъпи напред:

— Кралице, твоята слава се носи и в далечна Америка и като чухме за теб, не можахме да устоим на изкушението да те видим. Бих искал да се запозная и с прочутия ви друид Олгойт, тъй като над жена ми тегне тежка гейса и ми казаха, че той единствен може да я развали. Освен всичко друго имам и послание до теб и до краля, което предпочитам да ви предам насаме.

Медъб подпря брадичка на дланта си и го изгледа.

— Красавецо — каза тя, — много лесно е да се отгатне, че ти не си от печените лъжци. Бродерията на дрехата ти е от Ълстър, а сега по-добре ми кажи какво е посланието и откъде идеш.

— Не съм тукашен — каза Ший. — Но си права, че ида от Ълстър и по-точно от дома на Кухулин в Мурхемни. А посланието е, че планът ви срещу него ще доведе до бедствия.

Пръстите на крал Алил престанаха да помръдват и долната му челюст увисна, а веждите на Медъб се събраха в права линия.

— И кой ти каза за плана на краля на Конахта? — извиси строго глас тя.

„Внимавай — напомни си Ший, — стъпваш върху тънък лед“, а на глас каза:

— Ами в моята страна си падам нещо като магьосник и го научих с помощта на магия.

Напрежението спадна.

— Магия? — каза Медъб. — Красавецо, ти беше прав, когато каза, че трябва да предадеш посланието лично. Ще го изслушаме по-късно. Довечера ще се храните на нашата маса и ще се срещнеш с Олгойт. А сега нашият син Майни Мингор ще ви отведе в покоите ви.

Тя махна с ръка и Майни Мингор, по-скорошно издание на Майни Мо Еперт, излезе от тълпата и ги подкани да го последват. Пред прага Белфиби каза:

— Красавецо! — и прихна.

— Слушай…

— Нали точно това правех! — отвърна Белфиби. — И чух много добре, че трябва да предадеш посланието лично. Като че ли и на теб ще ти е нужна някоя силна гейса довечера.

Дъждът навън беше спрял и залязващото слънце пронизваше ниските облаци със златни и кървавочервени лъчи. Конете бяха завързани за халките в стената на двореца, а Пийт чакаше край тях отегчен до смърт. Когато Ший се обърна, за да последва Майни Мингор, той се сблъска с висок тъмнокос мъж, който явно се беше навъртал тук с тази цел.

— Значи ти си приятелчето на Кухулин от Мурхемни, а? — попита заплашително мъжът.

— Срещал съм се с него, но не бих казал, че сме близки — отговори Ший. — Имаш ли някаква особена причина или разпитваш просто така?

— Имам. Той уби баща ми в собствената му къща. И мисля, че тъкмо сега му е времето да намаля бройката на приятелите му с един. — Ръката на мъжа се стрелна към ефеса на меча му.

— Остави тези мераци, Лугайд! — намеси се Майни Мингор. — Тези хора са посланици и са под закрилата на моята майка, кралицата. Така че ако ги докоснеш, ще си имаш работа както с тукашните бойци, така и с боговете.

— Ще си поговорим отново, драги ми Мак Ший! — изръмжа Лугайд и тръгна обратно към двореца.

— Това не ми харесва… — каза Белфиби.

— Скъпа, аз зная да се фехтувам, а те — не! — успокои я Ший.