Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (5)

Пет

Ший се събуди преди разсъмване, разтреперан от студ. Температурата беше все още над нулата, но се беше появил вятър и сивата долина се губеше зад завесата на сипещия се дъжд. Той се прозя и седна, увит в одеялото си като индианец. Останалите все още спяха и Харолд се зазяпа навън, опитвайки се да подхване отново нишката на снощните си мисли.

Светът, в който беше попаднал може би завинаги, се управляваше от свои собствени закони. Кои бяха тези закони? Все пак, може би най-същественият елемент от екипировката му беше останал незасегнат при прехвърлянето: неговият модерен ум, привикнал да изучава и анализира общите закономерности, характерни за всеки отделен феномен. Той трябваше да е способен да изведе закономерностите, управляващи тукашното съществуване, и да ги прилага — нещо, с което селянинът Тялфи никога дори не би помислял да се заеме. Единствената закономерност, която беше установил дотук, се състоеше в необичайните способности на боговете. Но, все пак, трябваше да има някакви общи закони, които да предпоставят дори тези…

Хъркането на Тор премина в шумно дишане. Червенобрадия потърка очи, седна и се изхрачи.

— Ставайте, богове и хора! — ревна той. — А, Харалд Рапонски, ти си вече буден? След като вчера се провали с магията за огън, закуската ни ще е студена сьомга.

След това, като видя, че Ший се беше вцепенил, добави:

— Не го приемай като обида. Ние, асите, не сме груби към хората, а и да ти кажа, виждал съм много по-безутешни субекти от теб да стават хора. Сега е времето да станеш мъж, младежо. Само ме гледай и прави като мен.

Той се прозя и прозявката му премина в ръмжаща усмивка.

Скоро се размърдаха и останалите. Тялфи извади пушена сьомга. Колкото и вкусна да беше, третото поредно ядене от нея идваше вече прекалено.

Тъкмо се бяха заели с дъвкането, когато отвън протътнаха тежки крачки. От дъжда излезе нещо сиво, което накара косите на Ший да се изправят. Беше човекоподобно, но високо поне три метра, с масивни колоноподобни крака. Беше великан.

Великанът пристъпи и погледна в убежището на пътешествениците. Ший, чието сърце думкаше до пръсване, отскочи към овалната стена, докато ръката му инстинктивно търсеше ловджийския нож. Лицето, което надзърна вътре, беше огромно, с кървясали сиви очи и рунтава, стоманеносива брада, а изражението му далеч не беше окуражаващо.

— Ъх! — пропъшка великанът и оголи два реда къде стърчащи, къде изпочупени жълти зъби, а гласът му беше най-малко две октави под най-ниския човешки бас.

— ’Звинете мъ, гус’да, ама си търся ръкавицата. К’во ши кажете за една закусчица зайно, а?

Ший, Тялфи и Локи насочиха погледи към Тор. Червения бог стоеше с широко раздалечени крака и внимателно наблюдаваше великана. След минута-две той каза:

— Добре дошъл е гостът на закуска. Можем да предложим пушена сьомга. А ти какво имаш?

— Името ми е Скримир, приятел. Имам малко хляб и сушено драконово месо. Я кажи, ти н’си ли Тор Одинсон, Чукохвъргача?

— Не си далеч от истината.

— Леле, бате-е, и това ако не е работа!

Гигантът направи ужасяваща гримаса, която вероятно трябваше да мине за дружеска усмивка. Той се пресегна за торбата, която явно висеше на гърба му, и след като седна пред убежището им, я отвори. Сега Ший можеше да го види по-добре, което обаче далеч не означаваше добиване на по-добро впечатление. Дългата сива коса на чудовището беше прихваната на топка върху темето и през нея бяха прокарани костени игли. Беше облечен изцяло в кожи, а плащът му трябва да беше от прадядото на всички мечки, макар да не можеше да се каже, че му е особено голям.

Скримир извади от торбата си порязаница норвежки хляб с размерите на стандартен матрак, както и няколко едри парчета твърдо като подметка сиво месо. Шляпна всичко това пред пътешествениците.

— Готово, момчета, взимайте си! — избоботи той. — Я да опитам… ъ-ъ… тая сьомга, а?

Тялфи безмълвно му подаде парче от сьомгата, над което великанът шумно заработи. От устата му течаха лиги, които той от време на време забърсваше с опакото на огромната си лапа, като при това се изцапваше целият с мазнина от сьомгата.

Ший установи, че поради особената твърдост на материала му се налагаше, преди да отчупи парче от хляба, да го начука добре с дръжката на ножа. Драконовото месо беше малко по-крехко, но все пак изискваше доста яко дъвкане, а челюстите и без това го наболяваха от якото бъхтене през последните двайсет и четири часа. Драконовото месо беше добре подправено, с миризма на чесън, но това беше последна грижа.

Докато дъвчеше усилено, Харолд видя как една въшка с размерите на ориенталска хлебарка изпълзя от горния край на единия от черните кожени гамаши, след това се разходи известно време из джунглата от косми под коляното на великана и се върна отново в убежището си. Ший едва не повърна. Апетитът му беше напълно убит, но бързо се възвърна. След всичко, през което беше преминал напоследък, беше нужно нещо много по-разтърсващо от една въшка, за да бъде убит интересът му към храната за по-продължително време. Какво пък?

Лукаво ухилен, Локи попита:

— Ей, Космати, а дали не носиш някоя ряпа в торбето?

Скримир се намръщи.

— Ряпа ли? Н-не. За к’во ми е?

— Нашият вълшебник — Локи посочи към Ший с палец — ги хапва.

— К’во-о-о? Без майтап? — изрева великанът. — Все съм чувал за разни, дето ядат буболечки, и дори за такива, дето пият мляко от крава, но чак пък да се яде ряпа…

— Така се зареждам с някои по-особени магически способности… — поясни Ший с нездрава усмивка и установи, че му се е удала адски добре.

Скримир се оригна. Оригването му не беше нещо посредствено, а истински природен катаклизъм. Ший се опита да сдържи дъха си до проясняването на въздуха. Великанът се настани удобно и заразпитва:

— Ами за к’во сте тръгнали към Йотунхайм?

— Крилото Тор пътува, където си иска — отбеляза приповдигнато Локи, но погледът му бягаше.

— До-обре, до-обре, само недей да ми се сополивиш. Тъкмо си мислех, че имаше едни приятелчета на Хрунгнир и Гейрьод, които дебнеха за Тор. Ще са страхотно щастливи да се разплатят за убийството на тези великани.

Тор изръмжа:

— Не познавам друг, който би бил по-щастлив да срещне…

Но Локи го прекъсна:

— Благодарим ти за предупреждението, приятелю Скримир. Гостуването е хубаво нещо, когато си сред приятели. Ще се постараем да ти се отплатим с нещо повече в близките дни. Искаш ли още малко сьомга?

— Не, стига ми толкова.

— Дали ще е много нахално да те попитам накъде си се запътил, твое великанство? — продължи подкупващо Локи.

— О, отивам в Утгард. Утгардалоки вдига страхотен пир за всички великани.

— Велик и славен ще бъде този празник.

— Страхотно си прав, ще е направо велико. Всички планински великани, всички ледени великани и всички огнени великани ще са там едновременно… ето на това вече му се вика голяма работа!

— Толкова ще е хубаво, ако можем и ние да го видим… Ако пристигнем там като гости на някой страховит великан като тебе, никое от приятелчетата на Хрунгнир или Гейрьод не би ни създало неприятности, нали така?

Поласкан, Скримир оголи жълтите си зъби в широка усмивка.

— Ония боклуци ли? С пръст не мо’ат ви бутна. — Той замислено зачопли един зъб с палеца и показалеца си. — Да-а, мисля, че можете да дойдете. Големият началник Утгардалоки е добро момче и мой приятел. Значи няма да имате неприятности. А ако се разкарате от ръкавицата ми, можем да тръгнем още сега.

— Какво? — изреваха едновременно и четиримата.

— Ми да. В ръкавицата ми, ето в к’во сте спали.

Смисълът на тези думи беше дотолкова обезпокоителен, че и четиримата награбиха багажите си и се изнесоха с трескава бързина… включително и могъщият Тор.

 

 

Дъждът беше престанал. Над хълмовете се диплеха дрипави кълбета мъгла, перленобели на фона на тъмносивите облаци. След като се изстреляха навън, пътешествениците погледнаха назад към убежището си. Нямаше място за съмнение — то представляваше огромна ръкавица.

Скримир сграбчи горния край на отвора с лявата си ръка и напъха дясната в доскорошното им убежище. От своето място Ший не успя да види ясно дали ръкавицата се смали по дланта на великана, или просто се стопи пред погледа, заменена от друга, по-малка от нея. В същия миг Харолд осъзна, че е мокър до кости.

Преди да беше успял да схване смисъла на тези факти, Тор му изръмжа да помогне при товаренето на колесницата.

Когато вече седеше прегърбен върху раклата и се полюшваше в ритъма на носещата се колесница, Тялфи се доближи и му заговори тихо:

— Знаех си, че Локи ще успее да придума Косматия. Винаги съм казвал, че когато става въпрос за съобразителност, можем да разчитаме на Кум Лисан.

Ший кимна мълчаливо и кихна. Щеше да е късметлия, ако след пътуването с тези мокри дрехи не се проснеше с първокласна простуда. В сравнение с пейзажа от предишния ден всичко наоколо беше станало още по-диво и мрачно. Напред, преметнал през рамо полюшващата се в такт с огромните му крачки торба, уверено крачеше Скримир и тежката му миризма на възкисела пот обвиваше колесницата.

Мокри дрехи? Дъждът вече беше спрял, когато излязоха от чудовищната ръкавица. Имаше нещо много особено около тази работа с ръкавицата. Всички останали, включително и боговете, бяха приели безусловно огромните й размери като признак за това, че Скримир е дори по-едър и по-могъщ, отколкото изглежда. Той несъмнено беше великан, но едва ли чак толкова великански великан. Ший предположи, че макар природните закони на новия свят да не съответстваха на законите на света, от който идваше, все пак не съществуваше никаква явна причина законите на илюзията да са различни. Той се беше занимавал с психология достатъчно дълго, за да знае някои от стандартните методи, прилагани от сценичните магьосници. Но на останалите, незапознати както с тези методи, така и с техниката на модерната мисъл, дори не би им хрумнало да анализират наблюдаваното от гледна точка на чистата логика. Именно затова те не биха поставили под съмнение очевидността на наблюдението…

— Знаеш ли — прошепна внезапно на Тялфи той, — чудя се дали Локи е толкова умен, колкото си мисли, и дали Скримир е толкова глупав, на колкото се прави.

Прислужникът на боговете го изгледа изумено:

— Доста странни приказки. Защо?

— Добре де, нали твърдите, че великаните ще се бият срещу боговете, когато дойде краят на света?

— Така си е:

И силно ще засвири Хаймдал,

високо рогът му ще затръби,

а ясен клони ще е разлюлял.

И всички великани — ниски кат’ треви

ще хукнат срамно, с гръб превит!

— … или поне така казва Волуспьо думите на пророчицата.

— В такъв случай, не се ли държи Скримир много приятелски с тези, с които ще се бие?

Тялфи се разсмя шумно.

— Ти, изглежда, не знаеш много за Йоку-Тор, за да говориш такива неща. Този Скримир може да е голям, обаче Червенобрадия притежава пояса на силата и може да сгъне великана като старо одеяло: хоп-хоп!

Ший въздъхна тежко, но реши да опита още веднъж.

— Добре, виж сега, ти забеляза ли, че в момента, когато Скримир си сложи ръкавиците, дрехите ти изведнъж плувнаха във вода?

— Ами да, като се замисля сега…

— Идеята ми е, че изобщо не е имало никаква великанска ръкавица. Било е илюзия, магия, която да ни наплаши. Всъщност ние сме спали на открито, без въобще да подозираме… и сме подгизнали. Но който и да ни е омагьосал, е свършил страхотна работа, защото не усетихме нищо до развалянето на магията, когато огромната ръкавица изчезна.

— Може и да си прав. Но какво означава това?

— Означава, че Скримир не се е натъкнал случайно на нас. Всичко е било предварително нагласено.

Селянинът поклати озадачено глава.

— Струва ми се, че малко си измисляш, приятелю Харалд. — Той се огледа напрегнато. — Нямаше да е лошо Хаймдал да беше дошъл с нас. Той може да види на стотици левги в мрака и да чуе как расте вълната по гърба на овцата. Но хич не върви да ги събираме с Кум Лисан. Тор е единственият от асите, който все пак трае Кум Лисан.

Ший сви рамене.

— Приятелю Харалд — подвикна му Тялфи, — какво ще кажеш да потичаме малко, за да се стоплим?

Ший скоро установи, че идеята на Тялфи не се състоеше просто в това да подтичват зад колесницата.

— Ще прибягаме до ей оная скала и след това обратно до колесницата — обясни той. — Готов ли си? Тръгваме!

Преди Ший, с плющящите около тялото му мокри дрехи, да беше успял да влезе напълно в темпото си, Тялфи вече беше преполовил пътя до скалата, изпод краката му хвърчаха камъчета, а дрехите му се бяха обточили назад по тялото му като корабен флаг при буря. Харолд не беше покрил и половината дистанция, когато Тялфи го подмина ухилен по пътя си към колесницата. Винаги се беше мислил за добър бегач, но нямаше начин да се пребори с истинска антилопа в човешка кожа. Нямаше ли поне едно нещо, в което да отстои себе си пред тези същества.

Тялфи му помогна при качването в колесницата.

— По-добър си от мнозина други бегачи, приятелю Харалд — похвали го той с жизнерадостта на победителя, — но си мисля, че си останал малко изненадан от това, което си видял, защото, изглежда, не си чувал за моето прословуто бягане. Но — снижи глас той, — между нас казано, не позволявай на Кум Лисан да те въвлече в каквото и да било състезание. Първо ще се обзаложи с теб, а след това ще ти одере и кожата. Не забравяй, че е такъв.

— Всъщност каква игра върти Локи? — попита Ший. — Чух Хаймдал да казва, че чичото е способен да мине на страната на противника в решителната битка.

Тялфи сви рамене.

— Сина на съдбата винаги си измисля малко прибързано разни неща за Локи. Предполагам, че ще се включи на наша страна, но е доста странен. Винаги се занимава с нещо, понякога добро, понякога зло, но никога не е търпял някого над главата си. Знаеш ли, за него има една песен, Локасена:

Споделям с боговете

и с божиите синове

нещата, що възбуждат умовете.

От Сътворението та до тези часове

ни един да може не познавам

да ме накара нему да се подчинявам.

Това съвпадаше доста точно с мнението, което Ший си беше изградил за загадъчния Кум Лисан. Щеше му се да обсъди въпроса с Тялфи. Но той едва ли щеше да си изгради с голяма лекота представи за неща като забавено съзряване, суперего и садизъм, още повече, че Ший не намираше думи, с които да ги изрази. Ако искаше да практикува като психолог в този свят, щеше да му се наложи да измисля цялата научна терминология.

Отново се разкиха. Простиваше с всеки изминат миг. Носът му се беше запушил и очите му сълзяха. Температурата на въздуха продължаваше да спада, а се появи и леден бръснещ вятър, който с нищо не допринасяше за повишението на неговото настроение.

Обядваха, както и предния ден, без да спират. Когато локвите започнаха да замръзват, а колелата да хрущят върху пътя, Ший се захвана да духа върху ръкавиците си и да се тупа с ръце. Тялфи го гледаше със съчувствие.

— Ти май наистина мръзнеш, приятелю Харалд? — попита той. — То си е и студено. Но да ти кажа, преди няколко години имахме толкова студена зима, че когато напалихме огън на открито, пламъците се втвърдиха на лед. Бях си начупил доста и после цяла зима, притрябваше ли ми огън, хвърлях в дървата по една шушулка от замразения и — готово. Де да имах някоя подръка и тази сутрин. Чичо ми Ейнар пробута цял куп от тях като кехлибар.

Тялфи му разказа всичко с такова открито и честно лице, че Харолд не беше сигурен дали го поднасяха. В този свят това можеше да се случи.

Ужасният следобед преваляше. Скримир вече вървеше с вдигната глава и се оглеждаше наоколо. Великанът махна към едно по-тъмно петно върху склона на хълма.

— Ей, вижте, там има пещера! К’во ще кажете да направим бивака там?

Тор се огледа.

— Не е много тъмно. Можем да продължим още малко.

— Прав си, Могъщи — намеси се Локи. — Но се боя, че нашият магьосник скоро ще се превърне в ледена шушулка и ще ни се наложи да го опаковаме в клонки, защото ще е прекалено чуплив, ха-ха!

— Мен не ме мисли — намеси се Ший. — Ще издържа.

Може би наистина можеше да издържи, а и ако тръгнеха, при всички положения нямаше да му се налага да тътри раклата до половината на баира.

Не му обърнаха внимание, но в крайна сметка той беше отменен в пренасянето на раклата. Когато колесницата беше паркирана надлежно край една снежна преспа, Скримир грабна обемистия, тежък сандък под мишница и тръгна нагоре по скалистия склон към входа на пещерата.

— Можеш ли да ни намериш огън? — обърна се Тор към Скримир.

— Готово, приятелче! — Скримир се спусна до няколко скупчени дребни дървета, изтръгна две от тях направо с корените, пречупи ги в коляното си и ги стъкна за огън.

 

 

Ший пъхна главата си в пещерата. Отначало не си даваше сметка за нищо друго освен за всепоглъщащия скален мрак. След това подуши. От няколко часа не усещаше никаква миризма, дори тази на Скримир, но тук нещо успя да пробие защитната линия на хремата му. Много познатата миризма на… хлор! Какво…

— Ей, ти — ревна зад гърба му Скримир и Ший подскочи най-малко трийсет сантиметра, — я се разкарай от пътя ми!

Ший се разкара. Скримир наведе глава до отвора и изсвири с уста. Поне външно можеше да се оприличи на човешко подсвирване, но от устата на великана звучеше по-скоро като противовъздушна тревога.

Дребно, не по-високо от метър човече с брада, която го правеше да изглежда като миниатюрен Дядо Коледа, се очерта в отвърстието на пещерата. Носеше островърха качулка, а краят на брадата му беше затъкнат в колана.

— Ей, ти — ревна този път по джуджето Скримир, като посочи към купчината дърва пред входа на пещерата, — там да се напали огън. И по-живо!

— Да, господине — отвърна джуджето и защъпука към огнището, като междувременно измъкна от дрехата си нещо като полицейска палка. Ший гледаше с жив интерес, но точно в този миг Локи пъхна ледена висулка във врата му и докато успее да я извади, огънят вече се разгаряше сред съскане на влажни дърва.

Джуджето заговори с цвъртящо гласче:

— Нали не мислите да правите тук бивак за през нощта?

— Да! — отвърна му Скримир. — А сега се омитай.

— О-о, не трябва да…

— Млъквай! — ревна великанът. — Ще си правим бивака, където си искаме.

— Да, господине. Благодаря, господине. Нещо друго, господине?

— Да! Омитай се, докато не съм те настъпил!

Джуджето изчезна в пещерата. Пътешествениците извадиха нещата си и се разположиха около огъня, на който беше нужно доста време, за да се разгори добре. Залезът проби облаците за около минута и ги обагри в огненочервено. Във въображението на Ший облаците приеха формите на апокалиптични чудовища. Някъде в далечината зави вълк.

Тялфи се размърда смръщено:

— Какъв е този шум?

— Какъв шум? — попита Тор, който седеше с гръб към входа на пещерата, след което изведнъж скокна на крака и се извърна към дупката. — Ей, Умни, нашата пещера като че ли вече не е необитаема.

Той бавно заотстъпва. От дълбините на пещерата се разнесе съскане, подобно на избила пара под високо налягане, последвано от остър метален крясък.

— Дракон! — изкрещя Тялфи.

Излетелият от пещерата облак жълт газ ги накара да се закашлят. Драскане на люспи, трополене на откъртени камъни и светлината на огъня се отрази в чифт жълти очи с размерите на поднос за храна.

Асът, великанът и Тялфи се разкрещяха несвързано и всеки от тях грабна по нещо, което би могло да послужи за оръжие.

— Насам, аз ще видя сметката на гущера! — крещеше и Ший, напълно забравил стройните си разсъждения. Той извади револвера. Когато огромната змиевидна глава се показа в обсега на светлината, Харолд се прицели в окото и натисна спусъка.

Петлето изщрака без изстрел. Той опитваше отново и отново: щрак, щрак, щрак… Челюстите се разтвориха сред воня на хлор.

Харолд Ший залитна назад. Въздухът над главата му просвистя. Дебелият край на един от прясно откършените от Скримир дънери се стовари върху черепа на звяра.

Очите се завъртяха, а главата се полуизвърна към великана. Тор се втурна с неописуем рев и стовари върху главата дясно кроше, което би порутило и самия Джо Луис. Разнесе се звук на трошащи се кости, а юмрукът на Тор направо потъна в муцуната на влечугото. С писък на изкормен кон главата се скри обратно в пещерата.

Тялфи помогна на Ший да се изправи.

— Сега вече може би разбираш защо Скримир за нищо на света не би искал да се спречква с господаря на козлите — отбеляза слугата на боговете, а после цъкна с език: — Тоя дракон тук ще има страхотен зъбобол следващата пролет… ако въобще дойде някаква пролет преди Времето.

Джуджето отново се показа на входа:

— Ей, Скримир!

— А?

— Опитах се да предупредя, че огънят ще събуди дракона от зимния му сън, ама ти не пожела да ме чуеш. Сега май ти дойде умът в главата, а? Йех-йех-йех! — закиска се джобният Дядо Коледа и притиснал носа си с длани, пъргаво скокна в очертанията на пещерния вход. Изчезна в мига, преди Скримир да го беше замерил с камъка, който вдигна от земята.

Великанът приближи до пещерата, бръкна в нея и заопипва.

— Иди я хвани сега гадната буболечка! Надупчили са с проходи всички хълмове наоколо — отбеляза мрачно той.

Вечерята беше изядена в мълчание, изживявано най-тежко от Ший поради факта, че го усещаше като насочено срещу самия него. „Да беше мислил навреме!“ — отсече мрачно той сам на себе си.

Всъщност трябваше да размисли по-добре, преди да се беше захванал въобще с тази експедиция. Приключение! Романтика! Глупости! Същата работа и с откриването на момичето мечта, чийто въображаем портрет веднъж в пристъп на безумие беше описал на Уолтър Беярд — момите в тази дупка бяха като мечки. Ако можеше да използва формулите, за да се завърне обратно, нямаше да се колебае нито миг повече.

Но не можеше. Точно там беше проблемът. За него формулите вече не съществуваха. Не съществуваше нищо освен брулените и тънещи в сняг хълмове, гадният великан, асите и техният слуга, които го гледаха с отвращение. И не можеше да направи нищо…

„Ей, Ший — смъмри се той, — я да се стягаш! Изпадаш в състояние на меланхолия, което по мнението на високо ерудирания Чалмърс не притежава нито философска, нито практическа стойност.“ Беше много неприятно, че старият Чалмърс не е тук, за да го подкрепи със зрелия си интелект и цивилизованата си компания. Най-умното в момента беше не да оплаква миналото, а да живее с настоящето. Липсваха му физическите дадености, които да му позволят да следва присъщия на Тор непосредствен подход при решаването на проблемите. Но поне можеше да се доближи до интелигентния и сардоничен хумор на Локи.

А като става дума за разума, нима той вече не беше решил да го приложи, за да разкрие законите на този свят? Закони, които местните не бяха в състояние да изведат поради специфичната си духовна нагласа.

Той внезапно се обърна и попита:

— Не каза ли джуджето, че огънят буди дракона от зимния му сън?

Скримир се прозя и отговори:

— Да. Що питаш, досаднико?

— Ами огънят е все още на същото място. Какво ще стане, ако драконът ни нападне отново през нощта?

— Ще те излапа и добре ще направи! — прогъгна великанът и се изсмя.

— Дребосъкът е прав — намеси се Локи. — Няма да е зле да преместим бивака.

Презрителната нотка в гласа му направо подлуди Ший, но той продължи с равен глас:

— Не е нужно, нали, господарю? Вече става по-студено и всичко започва да се вледенява. Струва ми се, че ако посъберем малко сняг и го натъпчем в изхода на пещерата, драконът едва ли ще мине през него.

Локи се удари по коляното.

— Умно и добре казано, Рапоне! Сега ти и Тялфи ще се хванете да го направите. Както виждам, не си съвсем безполезен, тъй като откак се присъедини към нас, интелектуалното равнище на групата ни осезаемо отскочи. На кого инак би му дошло на ум да спира дракон със сняг?

Тор изсумтя.