Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (46)

Едно

В мига, когато сивите мъгли започнаха да се кълбят и да се въртят вихрено около тях, Харолд Ший осъзна, че макар принципният модел да беше пределно правилен, подробностите, както вече се беше случвало, можеха да объркат всичко.

Както веднъж беше обяснил Рийд Чалмърс: „Светът, в който живеем, се състои от впечатления, получавани посредством сетивата, и ако тези сетива бъдат настроени да получават поредици от впечатления, различни от настоящите, ние неизменно ще се окажем в някой друг от безбройните възможни светове.“ Фактът, че с приложението на уравненията на формалната логика може да се прехвърли мост над пропастта между отделните светове, представляваше истинско научно и лично постижение.

Проблемите започваха едва след пристигането в новия свят. Там човек трябваше да се осланя изцяло на ума и съобразителността си, защото след като веднъж си попаднал в новото си обкръжение, нямаш друг избор, освен да приемеш изцяло неговите условия. Така например нямаше никакъв смисъл да се опитваш да натискаш спусъка на пистолета, да прокарваш кибритената клечка по драскалото или да се опитваш да запалиш електрическото си фенерче в света на скандинавската митология; всички те не съставляват част от мисловния модел и неизменно остават напълно безполезна инертна маса. От друга страна, магията…

Мъглата около тях се сгъстяваше все по-бързо. Ший усети как ръката на Белфиби подръпна неговата и се вкопчи отчаяно в нея, сякаш нещо се опитваше да изтръгне любимата му съпруга от неговата хватка.

Следващото подръпване му припомни, че всички можеха да се окажат в различни светове поради различните си мисловни нагласи, които бяха в състояние да пренасочат обобщената магия към различни времепространствени модели.

— Дръжте се здраво! — изкрещя той и стисна ръката на Белфиби още по-здраво.

Ший усети твърда земя под краката си. Нещо го шибаше яростно в лицето и по темето. След миг осъзна, че стои насред проливен дъжд, който плющеше на вертикални и толкова плътни струи, че той не можеше да различи нищо на повече от два-три метра пред себе си. Първата му работа беше да се огледа за Белфиби. Тя се хвърли в ръцете му и го възнагради с мокра целувка.

— Най-накрая! — въздъхна успокоено тя, когато най-после отлепи за малко устни от лицето му. — Отново си до мен, любов моя ненагледна, и вече няма от какво да се страхуваме.

Те се огледаха наоколо, доколкото им позволяваше плющящата по лицата им вода, която се стичаше по носовете и страните им. Тежката вълнена риза на Ший вече беше подгизнала дотам, че прилепваше плътно по кожата му, а разчорлената мокра коса на Белфиби й придаваше вид на давено коте. Тя посочи нещо с ръка и извика:

— Там има някой!

Ший се вгледа в тъмната, грубо одялана фигура, която имаше някаква далечна прилика с Пийт Бродски.

— Ший! — подвикна създанието и без да дочака отговор, се заклатушка към тях. В този момент дъждът отслабна и наоколо стана по-светло.

— Проклятие! — изруга Бродски, когато се приближи. — Абе, Ший, к’ва е тая дупка? Станах вир-вода. Къде, по дяволите, се напъхахме?

— Охайо, да се надяваме… — отговори Ший. — Но каквото и да е, детективе, все сме по-добре, отколкото преди малко. Съжалявам за дъжда, но не съм го поръчал аз.

— Моли се да си прав — каза мрачно Бродски. — Може да те олепят за отвличане на длъжностно лице и въобще не съм сигурен, че ще мога да ти помогна с нещо. Къде е нашето приятелче?

Ший се огледа.

— Може и да е тук, но по всяка вероятност не е попаднал на същото място. Така му се пада. А ако питаш мен, правилният въпрос не е къде, а в кое време сме се озовали. Няма да ни е от особена полза, ако сме в Охайо от 700-ата година преди новата ера — приблизително по времето, в което бяхме във Финландия. И само ако този дъжд престанеше…

Дъждът рязко, сякаш се беше вслушал в думите му, пресекна, но продължи да се лее все така обилно в далечината. Между кълбестите сиви облаци започнаха да се появяват ивици и по-големи петна синьо небе, вятърът впи ледени зъби в мократа риза на Ший, а над равнината проблеснаха плахи слънчеви лъчи.

Наоколо беше красиво. Ший и неговата компания стояха върху едно от плавните възвишения на хълмиста равнина, нагазили във висока, гъста трева. Самата равнина май беше част от плато, което се спускаше надолу в далечината. Огромни, обрасли в мъх камъни надничаха над тревите, сред които тук-там се простираха петна разцъфтял в пурпурно пирен и маргаритки весело поклащаха главици под порива на вятъра. По хълмовете се издигаха случайни самотни дървета, но в долината под платото можеше да се различи нещо като смесена дъбово-брезова гора. А когато се обърнаха в противоположната посока, съзряха далечните сини склонове на някаква планинска верига.

Облаците над главите им бързо изтъняваха и се разпокъсваха. Въздухът беше кристалночист и пътниците виждаха как бурята се отдалечаваше, като продължаваше да излива плътните си дъждовни струи над земята. Когато слънчевите петна приближиха към тях, цялата околност засия в яркозелено, доста по-различно, отколкото в Охайо.

Бродски заговори пръв:

— Ако това е Охайо, аз съм мис Свят! — отсече той. — Слушай, Ший, трябва ли да ти казвам отново, че не разполагаш с много време? Ако момчетата от областната прокуратура се захванат със случая, по-добре си отрежи главата сам, поне ще спестиш неприятностите на всички. Задават се избори и случай като твоя ще им дойде тъкмо навреме. А да не ти разправям какво става, ако те надушат ония от ФБР — луди са за отвличания, а и с тях няма начин да се договориш. Затова побързай, преди хората там да са започнали да си задават разни въпроси!

— Пийт, правя всичко, което мога… — каза отчаяно Ший. — Честно. Нямам ни най-малка представа къде може да сме попаднали, нито пък в кой период. С идването си вече сме се презаредили със статична магия и всяко заклинание, направено без познаване на местните магически закони, може да ни изпрати Бог знае къде, най-вероятно направо в ада — нали знаеш, оня ад с пламъците и дяволите, точно както е във фундаменталисткото учение.

— Добре — съгласи се Бродски. — Печелиш. Да се надяваме, че всичко това няма да ти отнеме повече от седмица.

— И това ако не са овце… — обади се Белфиби и посочи с ръка.

Ший заслони очите си с длан.

— Мисля, че не си се излъгала, скъпа — каза той.

В далечината се открояваше нещо като бяла дантела върху зеленото сукно на тревата, но Ший се доверяваше напълно на феноменалното зрение на жена си.

— Овце — каза Бродски и смръщи чело. Ший имаше усещането, че чува щракането на мозъка му, докато детективът бавно се оглеждаше, сякаш виждаше всичко наоколо за първи път. — Овце! — По лицето му се разля блажена усмивка. — Ший, ти наистина си го направил! Раз-два — и хоп — в Ирландия. А при положение че съм прав, гръм да ме порази, ако се съглася да се прибера обратно в участъка.

Ший проследи погледа му.

— Право да ти кажа, и на мен ми прилича, но къде тогава…

Нещо просвистя над главите им, удари се със страхотен трясък в близкия камък и го пръсна на парчета, които засвириха във въздуха като шрапнели.

— Залегни! — извика Ший и се хвърли на земята, като закри с тялото си Белфиби.

Бродски се сниши и с напрегнато лице и стиснати устни се огледа наоколо за източника на неочаквания обстрел. Нищо. След около минута Ший и Белфиби се изправиха и отидоха да огледат улучения камък.

— Някой тук се разкършва, като мята насам-натам стокилограмови камъчета… — обади се най-накрая Ший. — Това наистина може да е Ирландия, само дано не е по времето на Фин Маккуул или на Стронгбоу.

— По дяволите! — каза мрачно Бродски. — А нито аз имам патлак, нито ти — мушкало.

Ший също си помисли, че в какъвто и период да бяха попаднали, той наистина беше напълно обезоръжен. Качи се на разтрошения каменен блок и се огледа. Не се виждаха никакви признаци на живот освен стадото в далечината — ни овчар, ни куче.

Харолд скочи долу, приседна върху отчупения край на блока, долепи мокрия си гръб до твърдия студен камък и се замисли.

— Скъпа — каза най-накрая той, — където и да сме попаднали, първата ни работа е да открием някакви хора, които да ни ориентират. Ти водиш. В коя посока е най-вероятно да намерим някой местен жител или селище?

Белфиби сви рамене.

— Да беше в гората — да ти кажа — отвърна тя, — но след като ме питаш, най-вероятно бих потърсила в долината, тъй като хората винаги се заселват край реките.

— Предложението си го бива — одобри Ший. — Хайде…

Във въздуха отново просвистя едър камък, но този път не към тях. Той се удари в торфа на около стотина метра от мястото, на което се намираха, и се претърколи от другата страна на хълма. И отново не видяха кой го беше хвърлил. Бродски изръмжа нервно, но Белфиби се засмя.

— Насърчават ни да тръгнем без повече протакане — каза тя. — Хайде, повелителю мой.

В този миг дочуха нов шум. Този път беше тропот на коне и скрибуцане на каруца, чиито колела плачеха за добро смазване. С чаткане на копита, подрънкване на сбруя и скърцане на колела на хълма се изкачи голяма колесница. В нея бяха запрегнати два едри коня — сив и черен. Тя представляваше затворена двуколка със седалка за двама-трима души и се различаваше значително от лекия гръко-римски отворен отзад модел. Украсата й се състоеше от главите на плътно накованите пирони и широка златна лента, а встрани от осите се проточваха дълги и остри като бръснач коси.

Колесничарят беше висок слаб мъж с дълги огненочервени коси, които се спускаха свободно върху раменете му, прихванати само със златна лента на челото. Беше облечен в зелена дълга риза и плащ от еленова кожа с отвори за ръцете на равнището на лактите.

Колесницата се насочи направо към Ший и спътниците му, които вече се бяха прикрили зад близкия каменен блок, за да не бъдат съсечени от косите. В последния момент колесничарят спря разбеснелите се коне и извика към тях:

— Изчезвайте оттук, ако ви е мил животът!

— Защо? — попита Ший.

— Защото самият той се е разбеснял. Изтръгва дървета от корен и мята камъни. Горко на оня, който го срещне в такъв час.

— Кой е самият той? — попита Ший едновременно с Бродски, който изстреля: — Кой, по дяволите, си ти?

Колесничарят подръпна поводите с изумено лице.

— Аз съм Лаег Мак Риангабара, а този, за когото говоря, е не друг, а Ълстърското куче, славата на Ирландия, могъщият Кухулин^[1]! Преди малко уби единствения си син и е изпаднал в истинска ярост. Сега се е захванал да разсипе този край, а вие, фомори, можете само още повече да го разгневите.

Колесничарят изплющя с камшика си и конете го понесоха отвъд хълма. По небето нарядко пробягваха малки облачета. От посоката, от която беше дошъл към тях, полетя размахало корени едро дърво, но падна далеч преди да беше достигнало хълма, на който стояха.

— Хайде! — каза Ший, сграбчи ръката на Белфиби и хукна в посоката, в която беше изчезнала колесницата.

— Ей! — подвикна Бродски, докато подтичваше след тях. — Хайде да отидем да видим онзи момък. Той е герой номер едно във всички ирландски класации.

Върху тревата се стовари още един камък, а в далечината се разнесе приглушен вой.

— Чувал съм това-онова за него, но ако искаш, да отложим срещата за по-късно. Като че ли не е в настроение…

— Наричате го герой, а той е убил сина си. Как може такова нещо? — възмути се Белфиби.

— Тая работа е малко по-заплетена — обясни Бродски. — Този Кухулин си има гадже, Айфе, която забременява от него и той духва, нали така? Тя се вкисва от цялата тая работа и когато синът й пораства, изпраща го с гейса срещу Кухулин…

— Чакай малко — обади се Белфиби. — Какво представлява тази гейса?

— Табу! — каза Ший.

— Много повече от табу — обясни Бродски. — Правят ти уроки и ти не можеш да им се противопоставиш дори ако виждаш, че те пращат директно на електрическия стол. Значи, разправях ти за този младеж на име Конла, та той е урочасан да не разкрива името си нито пред баща си, нито пред когото и да било. И, разбираш ли, онази изпраща момъка при Кухулин, който го предизвиква и го убива. Лоша работа.

— Наистина доста мрачна история… — съгласи се Белфиби. — Откъде си запознат с всичко това, Пийт? Да не си ирландец?

— Не, само много ми се иска да бях! — каза пламенно Бродски. — Щях да съм направо неотразим. Но не съм и затова подхванах всичко от другия край, нали разбираш? Захванах се да изучавам всичко ирландско, докато най-накрая знаех повече от всички. И тогава се оказах затънал до уши в цялата тази работа.

Докато се спускаха по хълма и приближаваха към стадото овце, тревата съскаше под ботушите им.

— Надявам се скоро да стигнем до някое селище — каза Белфиби. — Стомахът ми вече се бунтува. Откога не сме хапвали нищо!

— Ама чакай! — възкликна Бродски. — Това е Ирландия, най-прекрасната страна в света. Огладнееш ли, теглиш ножа на първата срещната овца и си се нахранил. Тук това е в реда на нещата. Нещо като обичай.

— Да, ама нямаме нито нож, нито с какво да напалим огън! — каза Белфиби.

— Мисля, че с огъня ще се справим — парче кремък и, да речем, металната тока на колана ще свършат работа — каза Ший. — И съм готов да се обзаложа, че щом ударим овцата и стъкнем огъня, веднага ще дотича някой с нож, за да сподели скромната ни трапеза. Във всеки случай си струва да опитаме.

Той отиде до близкото дърво и огледа прекършените клони около дънера му. Избра един от по-дебелите, премери тежестта му на ръка, пречупи го в коляното си и подаде едното парче на Бродски. Така получените бухалки не изглеждаха особено впечатляващо оръжие, но това беше най-доброто, с което можеха да се сдобият в момента.

— Сега… — започна да обяснява плана си Ший. — Ние с теб се скриваме зад онзи скален блок. Белфиби заобикаля стадото и го подкарва насам.

— Какво, овцете ни ли ще крадете? — каза плътен мъжки глас.

Ший се извърна. Малка групичка мъже беше изникнала като изпод земята и ги наблюдаваше внимателно от склона. Бяха петима, облечени в карирани полички и панталони, с наметки от еленови и вълчи кожи, пристегнати на врата. Единият от тях стискаше в ръка обкована с пиринч бухалка, вторият — грубо изработен меч, а останалите трима — копия.

Преди Ший да успее да им отговори нещо, мъжът с бухалката каза:

— Главите на мъжете ще са добра украса за дома, но дай първо да оправим женската.

— Бягайте! — изкрещя Ший и светкавично даде пример. Петимата хукнаха след тях.

Бързоногата Белфиби, чиито ръце не бяха заети, скоро взе голяма преднина. Ший задържа тоягата, за да има все пак нещо в ръце, в случай че попаднеше във вражи ръце. Един бърз поглед назад беше достатъчен, за да установи, че Бродски или беше захвърлил своята тояга, или беше замерил с нея преследвачите, но очевидно без никакъв резултат.

— Ший! — извика детективът. — Бягайте, мен ме заловиха!

В действителност все още не бяха, но всеки миг щяха да го направят. Ший се спря, наведе се и вдигна камък с размерите на бейзболна топка, който хвърли към преследвачите. Копиеносецът, в когото се беше прицелил, приклекна и туземците продължиха напред, като се разпръснаха във ветрило с цел да ги обкръжат.

— Не мога да тичам повече! — задъхано каза Бродски. — Ти върви.

— Да, да! — отвърна му Ший. — Само че аз не мога да се върна без теб. Вземи един камък и да се опитаме заедно да свалим онзи с бухалката.

Камъните излетяха почти едновременно. Бухалкаджията се наведе, но не достатъчно. Единият от камъните го удари по кожената шапка и го просна на земята.

Останалите закрещяха яростно и се втурнаха с още по-голямо настървение към тях, решени да ги разкъсат на парчета. Точно в този миг откъм хълма се разнесе страхотен шум, който накара всички да се заковат на място. По склона на хълма се носеше колесницата, която беше подминала групичката им преди малко. В предната й част се беше изправил червенокосият колесничар, който крещеше с цяло гърло нещо от рода на „Улулулу-у-у!“, а отзад се друсаше малко по-нисък от него мургав мъж.

Подскачащата колесница се понесе към тях. Преди Ший да беше успял да разбере какво става, едната от косите, стърчащи от осите на колесницата, отсече краката на най-изостаналия от копиеносците точно под коленете. Той падна на земята със смразяващ кръвта вик. В същия миг мъжът в задната част на колесницата замахна и прониза с метателно копие втори преследвач.

— Самият той! — изпищя единият от останалите и двамата си плюха на петите.

Мургавият мъж каза нещо на колесничаря, който спря конете. Кухулин скочи на земята, откачи от колана си прашка и я развъртя над главата си. Камъкът удари единия от бягащите в тила и го повали на място. Докато мъжът падаше, Кухулин зареди втори път. Ший беше сигурен, че този път хвърлянето му ще е неуспешно, тъй като беглецът се беше отдалечил на стотина метра по отсрещния хълм. Но свистящият камък го улучи в главата и той зарови лице в тревата.

— Вземи торбата за глави и иди да прибереш трофеите, приятелю! — каза благо Кухулин.