Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (4)

Четири

Ший се събуди с пълен комплект обложени зъби и главоболие, сякаш в мозъка му работеше неуморно ковашка работилница — не можеше да определи дали беше от медовината или от тежките пронизващи погледи на Хаймдал и Один. Но раздвижването на сутринта беше доста трудно дори след решението в бъдеще да избягва и двете.

Когато вратата на спалнята му се плъзна встрани, той чу гласове откъм салона. Когато Ший влезе, Тор, Локи и Тялфи бяха се надвесили над масата и закусваха, като с помощта на пръсти и ножове разкъсваха, режеха и дъвчеха пържоли с размерите на несъкратени енциклопедични речници. Лисичето лице на Локи грейна щастливо:

— Привет на героя от рапонските полета! Дали ваша милост ще се съгласи да ни дари с честта да закуси с нас?

Той бутна дървен поднос с натрупано върху него месо към Ший и плъзна към него една от препълнените халби. Устата на Ший беше пресъхнала, но той едва не повърна, когато отпи и се оказа, че тя съдържа бира, при това прокиснала.

Локи се изхили.

— Много е смешно — сподели той — да гледаш как човешките деца, които нямат установени навици, започват да се чувстват неловко, когато обичаите около тях се сменят. Харалд Рапонски, едно птиченце ми каза, че си забележителен вълшебник.

Ший сведе поглед към чинията си.

— Зная едно-две нещица — призна си той.

— Човек би могъл само да се надява герой с такива необикновени дарби да е толкова скромен. Сега да уточним нещо: човек я кара зле в Рагнарьок, ако няма свое място. Искаш ли да се включиш в моите отряди, когато настъпи Времето?

Ший се задави. Той все още изпитваше предубеждение към тази история с края на света, но пък нищо не му пречеше да кара според обстоятелствата, докато разбере какво всъщност щеше да предприеме.

— Да, господарю, благодаря ти!

— Червеят е съгласен да полети с крилете на орела? Благодаря ти, най-милостиви сред червеите. В такъв случай ще ти кажа какво ще правиш: трябва да ни съпроводиш до Йотунхайм, а пътуването дотам ще е доста тежко.

Ший си спомни за разговора с Хаймдал предишната вечер.

— Да не е страната, в която живеят великаните?

— Ледените великани, ако трябва да сме точни. Онзи лъжец, Безсънния, твърди, че е чул чука на Тор да трополи някъде из техния замък, а за всички нас ще е най-добре да открием въпросното оръжие. Но за целта ще ни е нужно да разчитаме на всяка възможна сила, с която разполагаме… освен ако негова милост Похапващия репички, разбира се, не сметне, че би могъл да се справи без скромната ни помощ.

Ший отново се задави. Трябваше ли да тръгва с тях? Вярно, че беше дошъл да поприключенства, но всяко нещо си има граници. „Какво е приключението? — спомни си той афоризма, който беше чел наскоро. — Някой друг, който преживява адско напрежение на хиляди мили от нас.“ Само че…

Тялфи беше заобиколил масата и му каза тихо:

— Виж, сестра ми Рьосква ще бъде тук, на Кръстопътя, защото Убиеца на великани не смята, че Йотунхайм е място за жени. Така оставам съвсем сам с боговете и с цял куп великани. Ще ти бъда много задължен, ако се съгласиш да тръгнеш с нас и да си ми дружина из път.

— Готово! — отговори високо Ший. Веднага след което осъзна, че импулсивността му ще го е забъркала в нещо. Щом Локи и Тор не бяха сигурни, че ще открият чука без чужда помощ, начинанието надали щеше да е от най-лесните. Но все пак нито асите, нито великаните знаеха нещо за кибрита… или за револвера. И те можеха да минат за магия, докато се намереше нещо по-добро.

— Вече говорих с Господаря на козята колесница — занарежда Тялфи. — Той каза, че ще се радва, ако дойдеш с нас, но че не трябва да го дразниш и да го караш да яде ряпа. Мисля, че няма да е зле, ако направим нещо за облеклото ти. Дрешките ти са прекалено леки за този климат. Фермерът Свер все ще ти заеме някакви.

Свер беше щастлив да приеме неподходящия костюм за езда и брича като гаранция за предложените в замяна широки, раздърпани скандинавски одеяния. След малко, издокаран според изискванията на скандинавската зимна мода, Ший излезе навън. Над пресния, ослепително бял сняг, грееше ниско безрадостно слънце. Ший изпита благодарност към метрите груба вълна, в които беше омотан, веднага щом лютият мраз защипа носа му.

 

 

Козята колесница ги очакваше. Беше голяма колкото фургон от времето на заселниците, макар да беше само с две колела. Върху златния ръб беше гравирана непрекъсната линия от почернени рунически букви. Самата колесница беше решена смело в червено и златно. Но най-забележителната гледка представляваха козлите. Единият беше черен, другият — бял, а бяха едри колкото коне.

— Този тук е Скърцащия зъб — обясни Тялфи, показвайки по-близкия козел, след което махна към черния, — а онзи там е Стържещия зъб. Приятелю Харалд, ще съм ти много задължен, ако ми помогнеш да натоваря нещата.

Без да разпитва какво представляват „нещата“, Ший последва Тялфи в къщата на фермера, където двамата се спряха пред огромна дъбова ракла. Тя, както обясни Тялфи, съдържала принадлежностите на асите. Тялфи повдигна единия край за бронзовата дръжка. Ший подхвана другия, като не очакваше особено затруднение, но раклата не помръдна. Харолд погледна към Тялфи, но той спокойно си стоеше, повдигнал своя край от пода, без да прилага някакво видимо усилие. Тогава Ший сграбчи своята дръжка с две ръце и дръпна силно. Успя да отлепи и своя край от земята, но му се струваше, че раклата е натоварена с оловни кюлчета. Излязоха през вратата, като отпред спокойно пристъпяше Тялфи, а в задния край плетеше крака и се препъваше Ший. Вече едва се сдържаше да не изкрещи на Тялфи да побърза малко, за да се освободят от ужасяващия товар, но загубата на достойнство щеше да е толкова голяма, че предпочиташе да не го прави. Когато най-после стигнаха до колесницата, Харолд пусна своя край в снега и почти припадна върху раклата. Леденият въздух го удари в дробовете, когато той се опита да вдъхне дълбоко.

— Добре — каза кротко Тялфи, — хвани оттук и давай да я качваме.

Ший положи усилие, за да успее да раздвижи тялото си. След като повдигнаха единия край и го качиха върху колесницата, успяха някак си да набутат цялата ракла. Ший изпитваше неудобство от факта, че Тялфи беше свършил сам три четвърти от работата, но селянинът като че ли нищо не забелязваше.

След като товарът беше качен, Ший се облегна на един от тегличите в очакване сърцето му да се успокои и да се уталожат болките в ръцете и гърдите му.

— Я да видим — дочу се глас. — Тялфи е подмамил друг смъртен да върши част от работата му. Бива го за тия неща Тялфи.

Беше хитрата лисица Локи с характерната присмехулна нотка в гласа. Ший усети как отново започва да кипва. Тялфи си беше момък и половина, но всичко изглеждаше така, сякаш беше придумал Харолд единствено за да има кой да върши черната работа. Внезапно си припомни едно от прозвищата на Локи — Носителя на раздор, както и предупреждението на Тялфи за шегичките му. За Кум Лисан сигурно щеше да е голямо удоволствие и забава да предизвика караница между двама смъртни, но Харолд реши, че при всички положения нямаше да е за негова сметка.

Точно тогава усети подръпването за дрехата. Извъртя се и видя, че Стържещия зъб е захапал долния край на наметалото му и се опитва да му го отнеме.

— Ей! — изкрещя Ший и взе да го тегли.

Козелът великан разтърси глава и упорито продължи да го дърпа, докато Локи, подпрял ръце на кръста си, се тресеше в неудържим, дълбок, здравословен смях. Той не направи никакъв опит да помогне на Ший. Тялфи заобиколи колата и се притече на помощ на своя приятел. От плаща се отцепи широка лента и двамата смъртни се търколиха на земята. Стържещия зъб предъвка спокойно парчето, с което се беше сдобил, и го глътна.

Ший скокна намръщено и се запъти към почервенелия от смях Локи.

— Я ми кажи — започна войнствено той — кое ти е толкова смешно?

В този миг Тялфи го сграбчи изотзад и го премести встрани, сякаш беше невръстно дете.

— Обезумя ли, млъкни веднага! — просъска в ухото му той. — Не знаеш ли, че може да те изпепели само с един поглед!

— Ама…

— Няма ама! Тия са богове! Каквото и да правят, няма да им се впрягаш, щото ще направят нещо още по-лошо. Това е положението!

— Добре — изръмжа недоволно Ший, докато си разсъждаваше, че селяните от някои други светове надали могат да приемат безропотно точно „това положение“ и че при първа възможност щеше да си го върне тъпкано на Локи.

— И трябва много да внимаваш с тия козли! — продължи да нарежда Тялфи. — Много са гадни и налитат да ядат наистина всичко. Знаеш ли, например, какви интересни неща се случиха преди около две седмици. В тресавищата намерихме петима мъже, премръзнали до смърт. Предложих да ги откараме при близките им, за да бъдат погребани, както подобава. Тор рече: „Добре, товари ги!“ Когато стигнахме до къщата, в която щяхме да отседнем, фермерът ни каза, че нямало никакъв смисъл да ги внасяме вътре, тъй като, ако останели навън, щели да се съхранят по-добре. Тогава ги наредихме под навеса като дърва за огрев. На следващата сутрин, ако щеш, вярвай, козлите вече ги бяха докопали и изхрупали — всичко до катарама.

Тялфи изцъка с език.

Докато Ший се опитваше да смели този искрящ пример за норвежки хумор, Тор, който се беше метнал на колесницата, ревна едно подканящо „хайде, смъртни!“ и подвикна на козлите, които дръпнаха, колелата изскърцаха и се превъртяха.

— Бързо! — извика Тялфи и се втурна след колесницата. Стигна до нея и скокна вътре, преди още приятелят му да беше тръгнал. Харолд се затича зад вече набралата скорост колесница и се опита да се качи. Но пръстите на ръцете му, отново вдървени от студа, отпуснаха хватката и той се просна по лице в снега. Нямаше как да не чуе влудяващия смях на Локи. Докато се изправяше на крака, си помисли с огорчение, че беше предприел това „пътуване“, за да се освободи от чувството за незначителност и непригодност, внушавано му от неговия предишен живот.

Не му оставаше нищо друго, освен да хукне отново да догонва колесницата. Тялфи го изтегли вътре и изтупа снега от дрехите му.

— Другия път — посъветва го той — по-добре се хвани здраво, преди да се опиташ да скочиш. Нали знаеш какво казва Хавамал:

По-добре е да живееш,

вместо като труп да леденееш.

Да хванеш, бърз ли си, колата, ще успееш!

Отпред Тор подвикна нещо на козлите и те преминаха от тръс в галоп. Стоварвайки се върху страничната каната, Ший установи, че колесницата няма ресори. Скоро откри, че понася най-леко друсането приклекнал, като пружинира при всеки удар.

Локи се наклони към него ухилен.

— Здрасти, Рапоне Харалд! Давай да се веселим!

Ший се усмихна плахо. Жестовете и гласът бяха дружелюбни, но можеха и да прикриват някой нов гаден номер. Кум Лисан продължи ведро:

— Весели се, докато можеш, защото тези планински великани, при които отиваме, са с много непостоянно настроение. Хе-хе, спомням си един вълшебник на име Биргер. Та веднъж той направи такава магия на един великан, че нещастникът се ожени за коза вместо за момиче. Тогава великанът улови Биргер, разряза му корема, завърза единия край на червата му за едно дърво и погна вълшебника в кръг около него. Хе-хе-хе!

Вицът не насърчаваше апетита, а и колесницата подскачаше нагоре-надолу в бесен ритъм, като подхвърляше пътниците си във въздуха всеки път, преди да се тресне. Горе-долу-тряс, горе-долу-тряс. Ший започна да съжалява за закуската. Тялфи го окуражи:

— Изглеждаш много зле, приятелю Харалд. Страхотно си презеленял. Да ти дам ли нещо за хапване?

До този момент Ший се беше борил отчаяно със стомаха си, в опит да опази от разгром разклатения си престиж. Но думата „хапване“ сложи край на борбата. Той се провеси през задната каната на колесницата.

Локи се разсмя. Тор се извърна при характерния звук и удави кикота на Локи в мощния си рев:

— Хо-хо-хо! Ако изплескаш божествената ми колесница, Рапоне Харалд, ще те накарам да я лъснеш като нова!

В тона му се долавяше добродушно презрение, което жилеше по-силно от веселието на Кум Лисан.

След като спазмите в стомаха му лека-полека се укротиха, Ший се стовари върху раклата, а единственото му желание беше да е мъртъв. Но може би заради неудобната седалка той скоро се изправи и дори успя да насили някаква измъчена усмивка:

— Всичко е наред. Просто не съм свикнал с такива скорости.

Тор отново се извърна към тях и изръмжа:

— Мислиш, че това е бързо, така ли, момче? Явно нямаш никакъв опит със скоростите. Гледай сега!

Той подсвирна на козлите, които проточиха вратове напред и наистина разпуснаха душа. Колесницата като че ли прекарваше повече време увиснала във въздуха и само от време на време се удряше рязко в браздата на пътя с гръмовен трясък, след което отново хвръкваше. Ший се вкопчи на живот и смърт в страничната каната, преценявайки, че скоростта е към сто и десет километра в час. Това не е чак толкова много в модерен автомобил на бетонната магистрала, но изглеждаше донякъде по-различно в двуколка без ресори, подрипваща по изровена пътека.

— Уоу! Уоу! Уоу! — подвикваше Тор, завладян от усещането. — Дръжте се! Тук има завой!

Вместо да намалят скоростта, козлите направо се втурнаха като ужилени и с убийствен наклон в завоя. Колесницата отхвръкна в противоположната посока. Ший се вкопчи още по-здраво в канатата и не смееше да отвори очи.

— Юу-у-ее! — изрева щастливо Тор.

Това продължи още около десетина минути, след което Тялфи предложи да обядват. Ший установи, че отново изпитва глад. Но апетитът му се поуталожи при вида на поднесените големи парчета от нещо, което твърде много напомняше набръчкана изсушена кожа.

— Ъп… какво е това?

— Пушена сьомга — обясни Тялфи. — Пъхаш единия край в устата, ето така. След това дъвчеш. Предполагам, че имаш акъл, колкото да преглътнеш, а?

Ший опита. Изуми се доколко твърда можеше да се окаже една риба, но дъвчеше парчето заради великолепния аромат. Нямаше да е лошо, когато си тръгнеше, да си набави малко от нея. По-скоро, ако си тръгнеше.

Следобед температурата се покачи и привечер колелата вече хвърляха буци кал. Тор изрева „Уаа!“ и козлите спряха. Намираха се в котловина, закътана между ниски хълмове, чиято монотонна сивота се нарушаваше от открояващите се по-тъмни петна трева на местата, където снегът се беше разтопил. Във вечерния полумрак на долината свиваха плахо снага няколко сгушени полярни смърча.

— Ще бивакуваме тук! — отсече Тор. — Ще пируваме с кози стек, стига само да успеем да напалим огън.

— Какво иска да каже? — прошепна Ший към Тялфи.

— Това е един от магическите номера на Гръмовержеца. Убива Скърцащия зъб или Стържещия зъб и можем да го изядем целия, но без кожата и костите. След това той може да ги върне към живот с магия.

— Не съм сигурен, Враже на Червея — обърна се Локи към Тор, — дали огънят ми ще се разпали тук. В земите на планинските великани има заклинания срещу заклинанията. Твоята светкавица ще свърши ли работа?

— Тя би могла да руши и да убива, но не и да разпали нещо в тази тежка влага — изръмжа Тор. — Нали си водиш нов вълшебник, защо не го накараш да свърши някоя работа?

Ший вече беше изровил кибрита си. Освен че се беше оказал на мястото си, той беше и сух. Това беше неговият миг.

— Няма да е никак трудно — заяви жизнерадостно Харолд. — Да запаля огън за мен е като да щракна с пръсти. Честно!

Тор го изгледа с подозрение.

— Малцина са слабаците, способни да свършат някоя работа… — каза мрачно той. — Специално аз винаги съм смятал, че силата и смелостта са най-важните качества за мъжа. Но няма да се противопоставям, ако братята ми случайно са на друго мнение, а може дори и да си способен да направиш това, което казваш, че можеш.

— Съществува и съобразителността, Владетелю на мьолнир — намеси се Локи. — Дори ударите на твоя чук ще са безполезни, ако не знаеш къде да ги нанесеш; а може пък този чуждоземец да ни покаже нещо ново. Предлагам да се състезаваме ние двамата и вълшебникът. Първият, който добие огън, ще има правото да удари по един як тупаник на двамата загубили.

— Ей! — възпротиви се Ший. — Ако Тор ме удари, ще трябва да си търсиш нов вълшебник.

— Няма да ме затрудни особено — потърка доволно ръце Локи.

Макар да реши, че лукавият бог би се веселил и на майчиното си погребение, този път Ший по изключение не беше хванат натясно. Той се ухили в отговор и му се стори, че долови искрица на одобрение в погледа на Кум Лисан.

Ший и Тялфи се отправиха през тинята към най-близкото струпване на смърчове. Когато изтегли своя предполагаемо неръждаем нож, Харолд с изумление установи, че острието му е нашарено с множество ръждивочервени петънца. Той се захвана мъжествено за работа и успя да отсече цял наръч клони и стъбла. След това двамата с Тялфи ги наредиха на място, където снегът се беше стопил, макар почвата отдолу да беше подгизнала.

— Кой ще опита пръв? — попита Ший.

— Не се навирай, където не ти е работа — каза тихо Тялфи. — Разбира се, че пръв ще е Червенобрадия!

Тор приближи до стъкнатите клонаци и протегна ръце. Около дланите му се образува короната на характерното синьо сияние при електрическо изпразване, а когато от върховете на пръстите му към дървата се стрелнаха ослепително бели искри, над огнището се разнесе силен пукот. Клоните се поразместиха и над тях се издигнаха няколко облачета пара. Тор се смръщи съсредоточено, отново се разхвърчаха искри, но огън така и не се разпали.

— Дървата са прекалено влажни! — оплака се Тор. — Сега опитай ти, Лукави!

Локи протегна ръце и промърмори нещо прекалено тихо, за да успее Ший да различи нещо. Розово-виолетов пламък избликна от ръката му и затанцува между подпалките. Отблясъците от странния пламък осветиха зловещо пясъчно червеникавата му козя брадичка, високите скули, надвесените вежди. Устните се движеха почти беззвучно. Смърчовите клони пропукаха, но не се запалиха.

Локи отстъпи назад. Пурпурните отблясъци бяха изчезнали.

— Мътните го взели! — каза той. — Дай да видим какво ще направи нашият вълшебник.

Ший беше избрал няколко по-тънки клонки, беше ги избърсал до сухо в дрехата си и ги беше наредил като индианска шатра. Те все още бяха леко влажни, но според неговите предположения съдържаха достатъчно смола, за да се запалят.

— Сега — заобяснява с небрежна наглост той — всички да ме гледат в ръцете! Това е много силно вълшебство.

Разрови се в кутията с кибритите, докато намери пакет необезопасен кухненски. Тримата му спътници затаиха дъх, когато той извади клечка и я драсна в кутийката.

Нищо.

Опита отново. Пак без резултат. Хвърли клечката и опита с друга, отново безуспешно. Опита с две клечки наведнъж. Отказа се от кухненския и опита с кутия обезопасен кибрит. Резултатът беше същият. Нямаше никаква видима причина, но кибритът просто не се възпламеняваше.

Ший се изправи.

— Съжалявам — каза той, — но нещо не е наред. Ако ме изчакате още минута, ще погледна в моята книга с магически заклинания.

Все още беше достатъчно светло за четене. Ший извади своя „Наръчник на бойскаута“. Вътре със сигурност щеше да пише какво да направи, ако ли не с калпавия кибрит, то поне как да запали огън с триене на пръчки.

Той отвори книгата наслуки и се зачете, примигна, разтърси глава, погледна отново. Но черните знаци върху страницата, които по всяка вероятност трябваше да образуват думи и изречения, бяха напълно неразбираеми за него. Някои от буквите му бяха явно познати, но не можеше да каже същото за думите. Той прелисти набързо книгата, но навсякъде страниците бяха нацвъкани с все същите безсмислени курешки. Дори диаграмите не му говореха нищо без текст.

Харолд Ший се изправи със зинала уста, без най-беглата идея какво да прави по-нататък.

— Добре! — изръмжа Тор. — И къде ни е сега магьосническият огън?

Локи се изкиска някъде отзад:

— Може да предпочита ряпата си сурова.

— Аз… много съжалявам, господарю — запелтечи Ший. — Опасявам се, че няма да стане.

Тор вдигна огромния си юмрук.

— Сега вече — каза той — ще смачкам това лъжливо и гърчаво изчадие човешко, което отначало разпалва нашите надежди, а след това ни обрича да вечеряме студена сьомга.

— Недей, Убиецо на великани! — обади се Локи. — Възпри ръката си! Той така хубаво ни разсмива, а това е толкова голяма рядкост в нашата безутешна страна. Може би ще успея да го използвам там, където отиваме.

Тор бавно свали ръката си:

— Ти ще си отговорен. Не съм неприятелски настроен към чадата човешки, но нямам милост към лъжците. Онова, което казвам, винаги мога да го направя и винаги бих го направил.

Тялфи заговори припряно:

— Господарю, ако позволиш… там, по-надолу, виждам нещо тъмно. Може би ще успеем да намерим убежище.

Тор изръмжа нещо в знак на съгласие, след което всички се метнаха в колесницата и потеглиха към тъмното петно. Ший си мълчеше, потънал в най-мрачни мисли. Той беше изоставил положението си на изследовател в „Гарадън“, за да потърси приключението с главно „П“, нали така? А това беше и бягство от положението, в което се чувстваше принизяван и ограничаван. И защо в такъв случай предварителната му подготовка беше претърпяла такъв провал? Нямаше никаква причина кибритът да не пали, книгата да не се чете… а и електрическото фенерче да не свети, както се беше случило предходната вечер.

Тялфи зашепна в ухото му:

— Кълна се в брадата на Один, ти ме накара да се срамувам, приятелю Харалд. Защо ти трябваше да обещаваш огън, щом не можеш да го направиш?

— Мислех, че мога, честно… — оправда се мрачно Ший.

— Добре, може и така да е. Ама направо обърна Гръмовержеца откъм опакото. Да се благодариш на Кум Лисан. Той ти спаси живота. Винаги съм казвал, че не е толкова лош, колкото говорят хората. Обикновено винаги се притичва на помощ, когато наистина стане напечено.

Тъмното петно се разрасна в нещо като странно оформена къща. Куполът беше заоблен и напълно открит откъм близкия край. Когато влязоха, Ший установи с учудване, че подът е от някакъв подобен на линолеум материал, както и овалните стени и нискосводестият таван. Вътре имаше само едно-единствено широко помещение с нисък таван, без каквито и да е мебели и осветление. В далечния край се забелязваха смътно пет коридора с разположени в полукръг входове, които водеха кой знае накъде. Но и никой не си направи труда да ги изучава.

Тялфи и Ший свлякоха и дотътриха тежката ракла и извадиха от нея одеяла. За вечеря четиримата мрачно подъвкаха пушена сьомга. Веждите на Тор подскачаха по начин, който издаваше с какво усилие овладява той справедливия си гняв.

Най-накрая Локи каза:

— Струва ми се, че нашият безогнен вълшебник все още не е чувал твоята рибарска история, сине на Йорд.

— О! — изненада се Тор. — Тази история не е от неизвестните. Но все пак е добре хората да я чуят и да се поучат от нея. Чакайте да помисля…

— Один да ни пази! — измърмори Тялфи в ухото на Ший. — Слушал съм я поне милион пъти.

Тор заръмжа монотонно:

— Тогава гостувах на великана Химир. Навлязохме доста навътре в дълбокото синьо море. Закачих на кукичката си цяла волска глава, тъй като рибата, за която хвърлях, беше огромен звяр. Още от първото засичане знаех, че съм уловил най-голямата от всички риби на света, а именно — змея Мидгард^[1], защото неговата сила не може да се мери с нищо друго. И три кита не биха могли да теглят толкова силно. В продължение на девет часа разигравах змея, като го мъкнех ха насам, ха натам, преди да го извадя. Когато главата му се подаде над планшира, в безсилния си гняв той избълва отрова, която направи дупки в дрехите ми. Очите му бяха огромни като щитове, а зъбите му — е-ей толкова дълги! — Тор разпери ръце в мрака, за да покаже колко дълги са били зъбите. — Аз продължавах да дърпам и змеят продължаваше да дърпа. Бях се привързал с моя пояс на силата^[2], а краката ми почти бяха пробили дъното на лодката.

— Оставаше ми само да гътна чудовището, когато — говоря чистата истина — онзи глупак Химир се подплаши и преряза влакното! Най-голямото парче, което някой някога е улавял, се изплъзна ей така! — Тор приключи с още по-мрачен глас: — Ударих на Химир такъв бой, че скоро няма да го забрави, но това не ми върна трофея, който исках да окача на стената в Трудванг!

Тялфи се наведе към Ший и припя в ухото му:

Мъжът не трябва да се хвали

с рибата, която е изпуснал,

и с мечката, що не е одрал — едва ли!

Винаги са по-големи тези, дето не е куснал,

от тези у дома,

главите им що кичат холската стена.

— Или поне така ни учи „Тъкачът“ на Атли.

Локи цъкна с език — явно беше дочул стиховете.

— Така е, младежо. Ако някой друг, а не нашият приятел и велик покровител ни беше разказал тази история, бих се усъмнил в нея.

— Да се усъмниш в думите ми? — изръмжа Тор. — А как би ти се харесал един от тупаниците ми? — Той вдигна ръка. Локи светкавично се сви. Тор се разтърси в гръмогласен добродушен смях. — Две са нещата, към които се отнасят еднакво подозрително както богове, така и смъртни: към рибарските истории и към женското целомъдрие.

Той се напъха обратно в одеялата и след две вдишвания захърка здраво. Локи и Тялфи също се смълчаха.

Ший, който все още не можеше да заспи, се размисли върху събитията от деня. Беше се представил изключително зле, което пък го дразнеше, защото беше започнал да харесва местните и дори дръпнатия и буреносен Тор. Здравенякът си беше мъж на място: на такъв можеш да разчиташ до гроб, особено в моменти, в които определено се изисква смелост. Той явно виждаше света разделен на две от абсолютно ясно очертана линия: кредата от едната страна, въглищата — от другата. Очевидно се дразнеше, когато забелязваше у околните отсъствието на притежаваната от него груба сила.

Колкото до Локи, Ший все още не беше съвсем сигурен. Кум Лисан действително беше спасил живота му, но Харолд предполагаше, че в действията му имаше и егоистичен елемент. Локи явно се надяваше да го използва по някакъв начин и ако ли не за нещо полезно, то поне за шеги и развлечения. Острият му ум несъмнено беше забелязал непознатите принадлежности, пренесени от Ший от двайсетия век и явно размишляваше над тяхното приложение.

Но защо играчките му бяха отказали да действат? Защо не му се удаде прочитът на най-елементарен английски печатан текст?

Беше ли действително на английски? Ший се опита да визуализира името си в писмен вид. Беше достатъчно лесно, пренасянето в новия свят не беше отнело грамотността му. Но я чакай! Какво всъщност визуализираше той? Ший се съсредоточи върху буквите, които виждаше във въображението си. А той виждаше следното:

С тези букви се изписваше за него името Харолд Брайън Ший. В същото време той осъзнаваше, че тези букви не са от латинската азбука. Опита се да визуализира някои други неща. Така например думата „мъж“ се изписваше като:

Нещо не беше наред. „Мъж“, доколкото смътно си спомняше той, не беше с четири букви.

След това Харолд постепенно осъзна какво се беше случило. Чалмърс беше се оказал прав. И дори нещо повече: неговият ум бе запълнен с фундаменталните предпоставки на новия свят, в който се намираше. Когато се беше прехвърлил от своя цивилизован институт в тази дива пустош, той беше сменил автоматично и езиците. В противен случай, тоест ако промяната се беше осъществила само частично, той щеше да е психически непълноценен — иначе казано: луд. Но подмяната беше пълна. Той спокойно говореше и разбираше старонорвежки, споделяше живота на староскандинавските богове и похапваше староскандинавска храна. Нямаше нищо странно в това, че всички го разбираха без затруднение!

Но естествена последица беше и загубата на неговите познания по английски. Когато се опиташе да си представи писмената форма на думата „мъж“, пред очите му не изникваше нищо по-различно от четирите рунически знака:

Той дори не можеше да си представи как би изглеждал светът, ако вместо с руни всичко се изписваше с други някакви знаци. Затова и не успя да прочете своя „Наръчник на бойскаута“.

Съвсем естествен беше и отказът на неговите играчки да се задействат. Той се намираше в свят, който не се управляваше от законите на физиката или химията на двайсетия век. Той притежаваше духовен модел, в който нямаше място за кибрити, фенерчета и неръждаема стомана. Тези неща бяха просто несъвместими с природата на нещата около него. Следователно те не съществуваха като нещо повече от предмети с необичайна форма, при това без всякаква стойност.

Добре де, помисли си в просъница той, поне няма защо да се тревожа за имиджа, който ще си кова занапред пред приятелчетата. Вече съм паднал толкова ниско, че надали вече нещо би могло да ме изкара по-голям идиот. О-о, по дяволите…