Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (35)

Петнайсет

Първите лъчи на утринното слънце ги огряха, докато слизаха по хълма към По.

— Сигурно там ще можем да намерим коне… — подхвърли Ший, без да откъсва поглед от сламените покриви на къщите. — Някой от вас има ли някакви пари? У мен няма нищо, а и Медоро със златните гривни също не е тук.

Белфегор се разсмя.

— Нямам пукната пара. Това, изглежда, е проклятието на всички свободни обитатели на горите.

Ший погледна към Роджър.

— Човече божи — каза паладинът, — както казва Ал-Ка’саф и най-трудната езда е по-лека и от най-лесното ходене пеша. А колкото до парите — не виждам защо се чудиш. Имаш меч, който можеш да развъртиш, а можеш да се сдобиеш с пари и чрез магия, както прави моят чичо Атлантес, когато има нужда от тях.

Ший погледна Роджър с неприкрито изумление. Едрият мъжага за пръв път излизаше с някаква своя идея, при това много добра. Единственото затруднение беше, че не знаеше какво заклинание трябва да използва за добиването на монети. Магическите жестове — да, не беше трудно да ги измисли, но психосоматичният елемент…

Добре, при всички положения поне можеше да опита. На около стотина метра по-назад беше забелязал малко поточе, по чийто бряг имаше ситен златист пясък. Той се върна и нагреба шепа от него и го изсипа в носната си кърпа, чиито краища завърза на възел. След това начерта във влажната земя две заключени една в друга пентаграми, каквито беше видял в кабинета на Атлантес в замъка Карена. Белфегор неотклонно следеше всяко негово движение и това го смущаваше.

— Отведи пленника малко по-встрани и го пази. Но не му позволявай да гледа и да слуша!

Заклинанието ли… ами да, щеше да поизмени леко стария добър Киплинг. Ший се захвана с напева:

Желязо за войника, за девойката — сребро.

Мед за бакърджията, а за кучето — ребро.

Простичкият пясък по-евтин е от кал,

но бляскавото злато е на всички кардинал.

Кърпичката се изду на бучки. Ший я вдигна и вътре в нея нещо нежно зазвънтя.

— Готово! — провикна се той. — Мисля, че успяхме.

Покрайнините на По изглеждаха странно безлюдни. Полята и нивята пустееха. Никакви жени и деца в дворовете и пред портите. Ший се учуди, после си спомни за устройваното днес аутодафе и внезапно усети как нещо го караше да побърза. Точно в този момент откъм другия край на улицата се разнесе звънът на наковалня. Ший забеляза селския ковач, който блъскаше с тежкия си чук върху нея в своя двор.

Харолд поведе пленника си натам и размениха поздрави със селянина.

— Къде са днес всички останали? — попита той.

Ковачът посочи с пръст.

— Ей там, надолу по пътя. Ще горят на клада чудовището. Но лично аз нямам излишно време за губене.

Той претегли на ръка чука си, което подсказваше явното му желание да се отърве от натрапниците и да продължи работата си. Ший реши, че баските явно са много необщителен народ. Все пак реши да опита:

— Чудовище ли? Какво чудовище?

— Върколак. Изглежда като вълк. Хванаха го с вълчи капан.

Това беше Вотси, нямаше никакво съмнение. Необходимостта да побърза придоби реални очертания, но конете щяха да са им само от полза.

— Искаме да купим коне — рече той и подрънка с носната си кърпа.

Очите на ковача се присвиха пресметливо.

— Имам какво да ви предложа — каза той. — Елате да ги огледате.

— Не мисля, че има нужда. Нали разбираш, много бързаме да заведем този пленник, а баронът ще ни възстанови всички пари, които сме изхарчили.

В пресметливия поглед се промъкна подозрение. Той явно не беше си имал работа с клиенти, които купуват, без да попитат за цената.

— Десет безанта — изрече равно той.

— Става — съгласи се бързо Ший. — Извеждай ги!

Той отвори импровизираната си кесия и извади отвътре няколко блестящи златни монети. Но когато ги постави върху наковалнята, те се превърнаха в купчинки пясък. Ковачът ги изгледа неспокойно, след това се втренчи в Ший.

— Какво става тук? — попита той.

Ший усети как започна да се изчервява.

— Ха, ха, ха. Просто малка шегичка.

Той извади втора шепа монети и се разплати с ковача на ръка, но недоверчивият селянин изпробва всички монети върху наковалнята и те до една се превърнаха в купчинки пясък.

— Мошеници! Крадци! Магьосници! — започна да крещи ковачът — Въ-ън! Вън казах! Ах, къде е свещеникът да ви научи…

За щастие той продължи да крещи и да нарежда, но не ги погна, когато си плюха на петите. Едва по-късно, когато отново поеха по пътя, Ший си спомни, че в оригиналния стих на Киплинг „на всички кардинал“ беше именно желязото, а не златото, затова и магията се беше оказала безсилна при допира на омагьосаното злато с наковалнята. За повишаването на духа му не допринасяше особено и фактът, че дори с примка на шията Роджър се кискаше най-безсрамно.

Ший се обърна към Белфегор.

— Знаеш ли — започна малко неуверено той, — това няма нищо общо с договора ни — той кимна с глава към Роджър, — но мисля, че един от приятелите ми е загазил здравата. Дали ще ти дойде много, ако те помоля да помогнеш да уредим всичко по-бързо?

Тя му се усмихна и каза:

— Води!

След малко извади стрела от колчана си и се накани да подкара Роджър по-бързо, но се ослуша и каза:

— Стой! Там край пътя някой плаче, а един рицар не може да отмине току-така обиден човек.

Ший се огледа и я забеляза. С гръб към него и с крака в крайпътната канавка, тя наистина плачеше. Черната й коса беше грижливо сресана, а тялото й беше на съвсем младо момиче, което предразполагаше рицарското сърце към разкриването на причината за нейната тъга. Когато тримата спряха зад нея, тя извърна определено красивото си макар и обляно в сълзи и малко мръсно лице към тях.

— Те… те… те искат да го убият… слънцето на моето сърце! — успя да изстреля през сълзи и хълцукане тя, преди отново да заридае с пълна сила.

Белфегор каза:

— Сър Харолд, с каквото и да сме заети, тук става нещо, което налага да отложим всичко останало. Една жена не трябва да бъде обиждана несправедливо.

— Не зная как стои въпросът със справедливостта — отвърна Ший, — но нищо не ни пречи да проверим. Кои са те? Хората от твоето село, които искат да изгорят на клада върколака ли?

— Да. Но той не е по-върколак от мен. Аз върколак ли съм? — Тя разпери ръце пред Ший, който не пропусна да забележи, че деколтето й беше прекалено дълбоко.

— Мила моя, сълзите не са върнали никого от онзи свят — каза малко хладно Белфиби.

— Све… свещеникът го отведе долу… при Светия кръст, за да го изгори на клада. Спасете го!

Ший се поколеба, след това погледна към Белфегор. Тя се беше намръщила, но каза само:

— Сър Харолд, струва ми се, че тя оплаква не друг, а приятеля ти.

— И на мен ми се струва така — каза той. — Ти вземи… не, на теб ти трябват и двете ръце, за да опъваш лъка, а аз мога да въртя меча си и само с едната. Хайде Роджър, размърдай се, момчето ми.

Той изтегли меча си, а плачещото момиче тръгна след тяхната групичка.

Пътят се извиваше покрай някакъв скат и изкачваше стръмния склон, върху който се забелязваше групичка хора. Неколцина от тях се обърнаха, но като че ли гледката на високия сарацин и червенокосата девойка с лък, повели като мечка чудовищно едър мъжага, не впечатли никого. Когато най-сетне се изкачи и поразблъска тълпата, Ший разбра защо. Тук пътят минаваше покрай широка планинска тераса. В най-вътрешната й точка, току пред извисяващите се отвесни скали, високо в небето стърчеше нещо от камък, което изглеждаше по-скоро като фалически символ с ореол, не като Светия кръст. Пред тази самотна ерекция беше струпана огромна клада от едри цепеници, пред която се тълпяха селяните.

Кладата бумтеше с все сила, точно в средата й за дебел отвесен кол беше здраво привързан през врата и лапите едър сив вълк. Цепениците под него вече се бяха превърнали в нажежена до бяло жарава, а високите пламъци обгаряха въжетата, с които беше завързан. Но ако се изключеха леко провисналият език от устата му и слабо учестеното му дишане, той изглеждаше най-безгрижното животно на земята.

Ший нямаше как да не си припомни заклинанието, с което при напускането на замъка Атлантес ги беше направил неуязвими за огъня и без малко щеше да се изсмее на глас, но вместо това каза:

— Здравейте, добри люде!

Разговорите в кръга замряха като кръговете от хвърлен във вода камък. Мъжът с безобразно мръсно черно расо, който мяташе цепеници към средата на кладата, се обърна и приближи към Харолд, като примигваше късогледо.

— Какво става тук, отче? — попита Ший.

Свещеникът измъкна от расото си някакъв кръст и замърмори под нос.

— Няма страшно — каза Ший. — Не съм сарацин, а и съм приятел на отшелника от планината. — Той посочи към овързания си пленник. — Виж там! Пленил съм Роджър Каренски.

Свещеникът внимателно огледа пленника, като почти долепи лицето си до неговото. Роджър се прокашля и го заплю, но светият човек пъргаво отскочи и храчката само допълни колекцията от петна и лекета по расото му: Той дотича обратно при Ший.

— Достопочтени господарю — каза свещеникът, — виждам, че сте могъщ войн, а предполагам и добър християнин. Може би ще успеете да ни помогнете. Ние тук уловихме истински дявол от самите глъбини геенски, престорил се на вълк, и се опитваме да го изгорим. Но, изглежда, самият Сатана, господарят на огъня, не ни позволява да го сторим.

— Не мисля, че положението е чак толкова лошо, колкото го представяш. Не ви ли е хрумнало, че това може да е просто някой добър, но омагьосан християнин? — каза Ший, след което пристъпи към огъня и се обърна към вълка: — Ти Вацлав Поласек ли си?

Вълкът изръмжа два пъти и закима усърдно с глава, доколкото му позволяваше въжето, а след това, за да потвърди с вдигане на предна лапа, дръпна силно и скъса прегорялото въже. От тълпата се чу задружен изумен вик „О-о!“ и всички благоразумно отстъпиха назад.

— Нали и двамата с доктор Чалмърс ти казахме да зарежеш тия парчета от заклинания, с които така или иначе не можеш да се справиш — каза раздразнено Ший. — Можеш ли да се освободиш?

— Ау-у-у! Ау-у-у! Ау-у-у! — отговори вълкът.

— Добре, ще гледам да уредя нещата, но за Бога, ако искаш да те измъкна от тази каша, трябва да си кротък и послушен. — След това той се обърна на висок глас към свещеника, който се беше отдалечил с останалите: — Всичко е така, както ти казах. Това е християнски благородник, над когото тегне черна магия. Името ми е Харолд дьо Ший. — Може би трябваше да промени подхода.

Свещеникът го гледаше скептично.

— Вотси! — подвикна Ший. — Този момък не вярва, че си добричък. Ако въжетата ти са достатъчно прогорели, скъсай ги и ела да му близнеш ходилата.

— Ау-уа! — изви вълкът и напрегна мишци. Те се разлетяха на парчета. Над тълпата от селяни се разнесе вик на ужас и всички се разбягаха, когато вълкът слезе от кладата, пръскайки огън и жупел на всички страни. Свещеникът остана като вкопан, с напрегнато лице и трескаво потракващи с молитвената броеница пръсти. Вълкът прилегна кротко пред него и го близна по ходилата. След още миг на пълно вцепенение свещеникът се наведе и предпазливо го потупа по главата, но светкавично отдръпна ръката си, тъй като откъм склона след селото се разнесе боен рог или поне нещо, което звучеше като боен рог. Всеки следващ сигнал не се различаваше по нищо от предходния.

Тълпата извърна поглед. Нагоре по склона напредваше конна колона, предвождана от трима конници с тънки копия, на които висяха мърляви бойни флагове от плътна вълна, прекалено тежки, за да се развеят при бавното им изкачване и да могат да се различат някакви цветове и гербове. Зад тях яздеше тръбачът, а точно зад него трима рицари в пълно бойно снаряжение — тежки брони и окачени на седлата подрънкващи шлемове. Ший разпозна граф Роланд д’Англанте и Рейнолд Монталбански. Третият беше по-строен и с по-изискани черти, а туниката върху бронята му беше червена, с бяла лента и голяма златна тока в средата. След тях яздеше отряд въоръжени мъже с тежки шлемове с периферия и ризници на метални люспи. Погледът на Ший се откъсна от отряда и отскочи върху пленника, който неочаквано се задави и започна да диша със свистене, макар примката на повода му да висеше свободно.

Нямаше никакъв смисъл да правят опити да се скрият. Ший излезе по средата на пътя, вдигна ръка като пътно ченге и подвикна:

— Хей!

Тръбачът наду рога си и отрядът ускори ход. Рейнолд се провикна:

— Я, и това ако не е чалмалията рицар! Как се казваше… сър Харолд дьо… дю Чай ли беше? Няма значение. Здравей, доблестна Белфегор!

— Вижте! — извика изумено рицарят с туниката върху бронята. — Роджър Каренски овързан като добиче на заколение. Това вече не мога да го понеса!

Рицарят скочи на земята и едва тогава Ший успя да види, че „той“ беше красива тъмнокоса жена с ръст на танцьорка в мюзикхол. Тя извади кинжала си. Роджър очевидно се опитваше да изкопае с крака си дупка, в която да потъне и упорито отказваше да вдигне поглед. Ший се втурна между двамата.

— Виж какво — каза твърдо той, — този момък тук е мой пленник.

Граф Роланд погледна благо от коня си и каза:

— Скъпа лейди и почтена моя братовчедко, Брадамант, спри се, защото такъв е законът! Този младеж, сър Харолд дьо Ший, е пълноправен рицар и господарят Роджър е негова законна бойна плячка.

— Тогава го предизвиквам! — каза Брадамант и се пресегна към колана, в който блестяха затъкнати железните й ръкавици. — Той е моето сърце, живот и любов и аз съм готова да се сражавам с всеки, който препречва пътя ми към него. Господарю Рейнолд, бъди мой секундант.

— Разсечи го от глава до пети! — вдъхнови се Рейнолд.

Роланд слезе от коня си с дрънчене като кухня при земетресение.

— Тогава аз ще бъда негов секундант, за да се изравнят силите, тъй като това е един изключително доблестен рицар, който ми стори голяма добрина. Хей, Дурандал! — провикна се той и извади огромния си меч с кръстат ефес.

Белфиби отстъпи няколко крачки назад, извади стрела от колчана си и опъна лъка си, но не срещу Брадамант, а срещу Роджър. Ший за пореден път се възхити от самообладанието и духа на своята жена, макар този дух да не му принадлежеше изцяло. Рейнолд наблюдаваше сцената безизразно, но Брадамант обузда гнева си и се засмя.

— Не, господа — каза тя, — нека не се нахвърляме едни срещу други, когато поганците ни дебнат зад съседния хребет, а да решим всичко по приятелски. Сър Харолд, ето ръката ми. — Брадамант подпъхна кинжала под колана си и му протегна ръка.

Ший я пое.

— Добре, лейди! — каза той. — Работата е там, че този момък ми е нужен. Мои приятели са заложници в замъка Карена и не могат да се измъкнат оттам, тъй като Атлантес издигна огнена стена около него. Докато не заведа Роджър при него, те нямат никакъв шанс за спасение.

— Но това е най-скъпият на сърцето ми приятел и… любим. — Тя махна с ръка към Роджър, който успя да отрони само едно: „Аллах!“ и затаи дъх. — Сигурна съм, че е много по-малко рицарско, да ни разделиш отново.

— Дори и така да е — намеси се Белфегор, докато прибираше стрелата в колчана си с видимо удоволствие от решаването на спора по ненасилствен път, — нима той е длъжен да презре дълга си към своя приятел и да се откаже от пленника, с когото се е сдобил след толкова усилия, заради едното ти удоволствие?

— Да, но по-силното страдание обезсилва по-слабите — каза Брадамант. — Като освобождава господарят Роджър от този сарацин, сър Харолд прави услуга на император Карл, нашия господар.

— Но не и мой… — вметна Ший.

Тримата рицари въздъхнаха тежко, а лицето на Роланд помръкна.

— Рицарю — каза той, — този разговор е сякаш напълно безплоден. Ти знаеш, че съм твой приятел. Ще приемеш ли аз да отсъдя?

Ший огледа обкръжилите ги войници. Можеше да го гледат и по-приветливо. В края на краищата и Роланд не беше лош момък.

— Разбира се — отвърна той. — Ще посрещна с одобрение всяко твое решение.

— А ти, достойна Брадамант?

— Така ще сторя и аз.

— Тогава чуйте! — Роланд отново изтегли огромния си меч и целуна ефеса му. — Това е моята присъда, архангел Михаил да ми е на помощ! Сър Харолд дьо Ший трябва да предаде господаря Роджър на лейди Брадамант. Но тъй като притежава пръстен, обезсилващ всяка магия, тя трябва да положи клетва да помогне на сър Харолд в освобождаването на заложниците от замъка Карена. Това е и моето разпореждане и то не подлежи на обжалване.

Белфегор плесна с ръце.

— Страхотно! — радваше се тя.

Лицето на Брадамант също изразяваше удовлетворение. Тя отиде до коня си и измъкна от ножницата на седлото меч, не по-малък от този на Роланд и му го подаде. Той го вдигна пред нея. Дамата воин целуна ефеса му и вдигна ръка:

— Заклевам се! — произнесе тя и се обърна към Ший: — А сега ми предай пленника.

— Как се прави това по вашия край? — попита той.

— Постави ръката му в моята.

— Не мога. Овързан е.

— Освободи го, толкова ли не разбираш? — тропна с крак тя.

Ший не беше сигурен, че това е най-добрата идея, но, изглежда, никой от останалите нямаше нищо против. Той пристъпи зад здравеняка, развърза някои от възлите и след това, когато Роджър пусна шумна въздишка на облекчение, вдигна ръката му и я постави в дланта на Брадамант.

— Предаваш ли ми всички твои права на воин над тази твоя плячка? — попита тя.

— Разбира се.

— Тогава го приемам от теб. — Тя пусна ръката на Роджър и с пълно завъртане на пета му зашлеви страхотна плесница. — Тръгвай негоднико!

Роджър бавно вдигна освободената си ръка, но след това, вместо да я удари в отговор, пусна кратък палав смях.

— Идваш с мен в Карена!

Роджър замръзна.

— О, любов моя, умолявам те, не ме води пак там. Чичо ми отново ще ме омагьоса и ще ме подчини на волята си.

— Ш-шт! Нали имам пръстен, който противостои на всяка магия? Сър Харолд, идваш ли с нас?

— Разбира се — съгласи се той и се огледа тревожно наоколо. От страшния вълк Вацлав Поласек нямаше и следа.