Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (3)

Три

Ший се намираше в нещо като преддверие и тънеше в най-прекрасната топлина на света. Вестибюлът беше дълъг около три метра. В далечния му край стареца беше поотместил дългите кожени завеси, преграждащи входа навътре, за да премине. Фермерът Свер — според предположенията на Ший именно това трябва да беше стопанинът — ги разтвори още по-широко пред него.

— Господарю, чувствайте се като у дома си сега и завинаги! — промърмори той с нехайната забързаност на човек, произнасящ често използван израз от рода на „приятно ми е“.

Всемирният изследовател се шмугна под кожите в продълговат салон, облицован с тъмно дърво. В единия му край проблясваше огън, очевидно напален направо на пода, макар да беше ограден с тухлен зид до височината на коленете. Ший хвърли бърз поглед на окачените по стените оръжия — огромен меч, висок почти колкото самия Ший, половин дузина къси бойни или метателни копия, чиито фини стоманени върхове отразяваха червеникавите отблясъци от втъкнатите в стенните скоби факли, и някакъв хвърчилоподобен щит, чийто метален обков впечатляваше с безумно заплетен мотив…

Нищо повече от един бърз поглед. Свер вече го беше грабнал за ръката и го мъкнеше към някаква друга врата, докато се провикваше:

— Ей, Халгерда! Тук има един премръзнал странник. Приготви сауната. Хайде, странниче, идвай с мен.

В коридорчето към някаква по-малка стая мъжът разпореди:

— Свали тези мокри дрехи. Странна носия имаш. Никога през живота си не съм виждал толкова много копчета и катарами. Ако си от синовете на Муспелхайм^[1], ще ти предложа гостоприемството си за през нощта, но те предупреждавам, че утре наоколо ще гъмжи от мъже, които на драго сърце биха те срещнали с меч, а не с протегната ръка.

За момент той се вгледа отблизо в Ший:

— От Муспелхаймовите ли си?

Ший парира:

— Какво те кара да мислиш така?

— Ами да пътуваш с такива леки дрешки толкова далеч на север. Ловците на Червената мечка — и той махна с ръка, сякаш проследяваше движението на летяща във въздуха стрела — трябва да са с топли кожуси и хладни сърца.

Той отново впери любопитния си поглед в Ший, сякаш се опитваше да изкопчи някаква тайна от него.

— Сега е май, нали? — попита Ший. — Разбирам, че сте доста на север, но все пак това застудяване ще трябва скоро да премине.

Свер повдигна озадачено рамене:

— Може би — да, може би — не… Хората говорят, че това е Фимбулветер. Ако е така, то надали ще стане много по-топло, преди гръмкият рог да засвири и синовете на Вълка да препуснат от изток, когато настъпи Времето.

Ший искаше да попита още нещо, но Свер се извърна нацупено. Вместо да продължи разговора, Ший смъкна лепнещите си от влага гащета и когато се обърна, забеляза, че Свер е взел в ръце часовника му.

— Това е часовник — обясни Ший с благ глас.

— Магическа вещ? — Свер отново го изгледа, след което удари с длани по коленете си, а брадатото му лице се озари от широка разбираща усмивка. — Ама точно така! Как не се сетих! Нали дойде със Странника. Всичко е наред! Ти си един от онези, южните магьосници.

Той измъкна отнякъде одеяло и го уви около голото тяло на Ший.

— Сега оттук! — разпореди се Свер.

Ший го последва през няколко врати до друга малка стая, дотолкова изпълнена с пушек от горящи дърва, че нямаше как да не се закашля. Ший започна да трие очите си с ръце. След това точно навреме успя да престане, за да улови и задържи одеялото — до вратата стояха две момичета, нито едно от които не приличаше на жадуваните от него млади ирландки. И двете бяха руси, розовобузи и по-скоро едрички. Напомняха му неприятно за Гертруде Муглер.

Свер ги представи:

— Това е дъщеря ми Ауд. Ячка ми е тя. С полярна мечка да я сбориш, пак няма да те посрами.

Ший, който наблюдаваше мускулестата госпожица, кимна в знак на мълчаливо съгласие.

— А това е Халгерда. Добре, я действай! Водата е готова за изливане.

В центъра на стаичката имаше добре разпалено огнище. Над огъня бяха подредени купчина камъни с големината на картоф. Край огнището бяха приготвени две дървени ведра с вода.

Девойчетата излязоха и затвориха вратата. Ший имаше странното усещане, че вече е изживявал всичко това в миналото. „Трябва да е част от автоматичното пригаждане на ума към модела на заобикалящия свят“, помисли си той, преди да се захване за работа. Ший вдигна едното ведро и бързо го плисна върху камъните, след него веднага плисна и второто. Сред силен съсък стаята се изпълни с гореща пара.

Ший остана вътре възможно най-дълго, което беше около минута, след това заопипва слепешком за вратата и изхвърча навън. В същия миг бе пресрещнат с ведро ледена вода в лицето. Докато се опитваше да си поеме дъх и издаваше поредица от странни жални звуци, ледените струи на второто ведро изплющяха върху гърдите му. Той изскимтя, но успя да съчлени нещо от рода на „Буупф… достатъчно… стига ми толкова!“

Някъде в този воден свят се разнесе дружен момичешки смях. Едва след като погледът му се проясни, Ший осъзна, че именно момичетата са го плискали с ледена вода и че в момента той стои пред тях, лишен от каквото и да е прикритие.

Първата му мисъл беше да се втурне обратно в сауната. Но едното девойче беше протегнало към него кърпа, която той трябваше да приеме най-малкото от чиста учтивост. Свер се приближаваше напълно безразличен с някаква халба в ръце. Добре, реши за себе си Ший, щом не им прави никакво впечатление, защо да се трови. Той скоро установи, че след първия ужасяващ миг неудобството му е изчезнало напълно. Подсуши се спокойно, докато Свер го изчакваше с халбата в ръка. По клиничното си безразличие към телесните му дадености момичетата можеха да се сравняват единствено с Гертруде.

— Греяна медовина — обясни Свер. — Вие на юг нямате такива питиета. Ауд, донеси одеялото. Няма да го простудяваме, я!

Ший отпи глътка от медовината, колкото да установи, че вкусът й е донякъде на ейл^[2] и донякъде на мед. Лепкавата сладост на питието го сграбчи направо за гърлото, но той се притесняваше много повече да не се изложи пред хората, отколкото от това, че би могло да му прилошее. След първата глътка вече не беше чак толкова зле. Започна да се чувства почти човешки.

— Как е името ти, страннико? — попита Свер.

Ший мисли в продължение на цяла минута. Хората тук вероятно не използваха фамилни имена. Затова каза просто:

— Харолд.

— Ъ-ъ?

Ший повтори по-отчетливо.

— Аха — разбра го Свер. — Харалд, значи!

В устата му звучеше като рима на „гиздав“.

 

 

Изцяло облечен, но без ботуши, Харолд седна на пейката, която Свер му беше посочил. Докато изчакваше вечерята, той заоглежда салона. Най-близо до него седеше някакъв мъж на средна възраст с червена коса и брада, чието телосложение насочи ума на Ший към думите на Свер за Червената мечка. Тъмночервеният му плащ беше отхвърлен назад и разкриваше широк, инкрустиран със злато колан. До него седеше друг червенокос мъж, но по-скоро в жълтеникавия регистър на червеното, с по-фино телосложение, с лисиче лице и бързи, шарещи очи. Зад Лисичето лице седеше русокос младеж с телосложението и пропорциите на Ший и с лек златист мъх по лицето.

В средата на пейката от пода до тавана се издигаха два подпорни стълба от черно дърво с тежка резба, които бяха разположени така, че отделяха нещо като самостоятелно място, което понастоящем беше заето от белобрадия едноок мъж, когото Ший беше следвал по пътя дотук. Провисналата му шапка беше на масата пред него, а самият той беше почти прегърнал единия от стълбовете, за да поговори спокойно с някакъв друг едър блондин — възпълен мъжага, чието лице изразяваше неизкоренимо добродушие и загриженост. На масата, встрани от него, беше опряна празна ножница, която, изглежда, поемаше меч, голям поне колкото онзи, който Харолд беше забелязал на стената.

Окото на изследователя, проучващо сътрапезниците човек по човек, се задържа върху някакъв слаб младеж, който кимна, стана и обиколи масата със свенлива усмивка.

— Искаш ли компания? — попита той. — Нали знаеш, както казва Хавамал:

Грижата яде сърцето,

ако не поговориш

с някого ти вечер под небето.

Той припя редовете по такъв начин, че неримуваният стих прозвуча много красиво. След това младежът продължи:

— Тъй като Времето идва, ще ми е от полза да поговоря с обикновено човешко същество. Нямам нищо против да си призная, че съм уплашен. Името ми е Тялфи.

— А моето — Харалд — представи се Ший, като се придържаше към произношението на Свер.

— Ти пристигна тук със Странника, нали? Да не си от чуждоземните магьосници?

Ший вече за втори път чуваше това обвинение.

— Честно казано, не ми е съвсем ясно какво е това вълшебник — призна си той, — нито пък съм дошъл със Странника. Просто се изгубих и го следвах дотук, като през цялото време се опитвах да разбера къде се намирам.

Тялфи се засмя и отпи дълга глътка медовина. Докато Ший се чудеше какво толкова смешно беше казал, младежът го утеши:

— Не се обиждай, приятелю Харалд, но е много забавно да чуеш някого да казва, че се е изгубил точно на Световния кръстопът. Ха-ха-ха, никога не съм чувал нещо подобно!

— Къде казваш?

— Ами да, на Световния кръстопът! Трябва да си паднал от луната, за да не го знаеш. Ей, ама ти си избрал много калпаво време, за да наминеш насам при цялата тази компания… — Той посочи с пръст четиримата брадати мъже. — На твое място бих си премълчал, ако нямах някакви по-особени способности. Нали знаеш какво казва Хавамал:

Мъдреците мълчаливи

ги спохождат грижи сиви,

ако в чужди дом от снощи

подслоняват своите мощи.

— Когато неприятностите започнат — продължи Тялфи, — много вероятно е да загазиш, ако не разчиташ на покровителството на някой от тях, но докато те мислят за вълшебник, Кум Лисан ще ти помага.

Той посочи с пръст дребния мъж с острите черти между четиримата брадати сътрапезници и продължи припряно:

— А може би си герой? Ако си, ще поговоря с Червенобрадия да те вземе в своите отряди, когато настъпи Времето.

— Кое време? Я ми кажи какво означава всичко това… — започна Ший, но в този момент Ауд и още някакво момиче се появиха, понесли дървени подноси, отрупани с храна.

— Здрасти, сестричке! — подвикна весело Тялфи и се опита да грабне от подноса на второто момиче, което Ший не беше виждал досега, една едра пържола. Девойчето го ритна с убийствена точност по пищяла и постави порцията пред новодошлия.

Храната се състоеше от най-разнообразни меса, придружени с впечатляваща, но доста потискаща наглед порязаница хляб. Не се забелязваше нищо от рода на нож, вилица или зеленчуков елемент. „Разбира се, не очакваш да имат сребърни прибори, нали?!“ — порица се Харолд. Той отчупи парче от хляба и отхапа. На вкус беше по-добро, отколкото наглед. Месото, което повдигна по-скоро предпазливо, очевидно беше добре сварена и подправена свинска пържола. Докато посягаше към второто парче, забеляза, че мускулестата Ауд е застанала до него.

Тъй като той се оглеждаше, Ауд веднага си направи труда да го попита вежливо:

— Господарю, на тази маса твоите желания са закон за нас. Желаеш ли още нещо?

Ший се поколеба за момент, тъй като осъзнаваше, че казаното е формула, налагана от вежливостта, и че би трябвало да похвали по някакъв начин храната. Но вече беше дръпнал добро количество от силната медовина на гладно. Нормалните хранителни навици на отруден американец го подтикнаха към действие.

— Би ли било уместно да попитам дали имате някакви зеленчуци? — изтърси той.

В продължение на близо цяла секунда момичето и Тялфи го гледаха втренчено, след което избухнаха в неудържим смях. Ауд залитна назад към стената, а Тялфи се беше превил и беше притиснал главата си с длани. Ший седеше сковано, целият почервенял от неудобство, стиснал наполовина изядено парче месо в ръка. Той въобще не беше обърнал внимание на четиримата мъже от отсрещната страна на масата, докато най-накрая червенокосият здравеняк не избоботи:

— Добра ще да е шегата, щом чедата човешки се смеят в присъствието на аси^[3]! Добре, Тялфи, сега ще ни обясниш каква е причината за тази радост за сърцето.

Тялфи, който дори не направи опит да се овладее, успя да събере въздух, колкото да изстреля:

— Въл… вълшебникът Харалд иска да яде ряпа!

Смехът му се изгуби насред хохота на Червенобрадия, който се облегна назад и зарева:

— Охо-хо-хо-хо! Харалд Рапона, ха-ха-ха-ха!

Неговото веселие беше споделено от останалите трима, които също се разтресоха от смях, дори и свирепият Странник със синия плащ.

Когато малко се поуспокоиха, Ший се обърна към Тялфи:

— Какво толкова направих? — попита той. — В края на краищата…

— Ами заработи си името Харалд Рапона! Опасявам се, че си проигра шансовете, когато настъпи Времето, да застанеш под знамената на Червенобрадия. На кого му е притрябвал герой, който се тъпче с ряпа? Ние, в Асгард, използваме ряпата за угояване на свинете.

— Но…

— По-добре остави това. И така, сега единствената ти възможност е Кум Лисан. Можеш да ми благодариш, че те нарекох вълшебник. Освен това той обича добрата шега — единственият майтапчия между тях, както винаги съм казвал. Но да се яде ряпа… ха-ха-ха… това е най-страхотният майтап, който съм чувал от онзи случай, когато великанът се опита да се ожени за Чукохвъргача!

Леко раздразнен и напълно озадачен, Ший се обърна да търси обяснение. Но преди да успее да формулира въпроса си, на вратата се потропа. Свер въведе висок, блед, голобрад блондин с гордо, внушително лице и огромен, провесен на гърба златен рог.

— Ето още един от тях! — прошепна Тялфи. — Това е Хаймдал. Чудя се дали не са решили да се съберат тук и дванайсетимата.

— Кои, по дяволите, са те?

— Шшт!

 

 

Четиримата брадати мъже кимнаха за поздрав към новодошлия. Той седна до Странника с неподозирана гъвкавост и веднага заговори нещо на стареца, който пък закима съсредоточено с глава. Харолд долови само отделни думи: „… огнени коне, но няма смисъл да ти разказвам, след като Носителя на лоши вести е тук.“ Хаймдал кимна презрително към Кум Лисан.

— Не е особена рядкост — каза набеденият, като повиши леко глас, сякаш без да прекъсва разговора си с Червенобрадия — лъжците да лъжат по-малко в присъствието на някой, който прозира истината.

— Или може би трябва да кажа онова, което не бих желал злонамереният събеседник да повтори пред враговете ни? — каза Хаймдал, вперил поглед право в Кум Лисан.

— Те са същите онези — добави Лисичето лице, като продължаваше да не обръща никакво внимание на Хаймдал, — които, бидейки лишени от собствен характер, желаят да унищожат чуждия, като най-напред унищожат чуждата репутация.

— Лъжец и крадец! — ревна ядосано Хаймдал и стовари юмрук върху масата, гневно озъбен. Ший с изненада установи, че предните му зъби са златни.

— Ей! — забоботи помирително червенобрадият здравеняк. — Нека гневът на асите се смири в присъствието на простосмъртните.

— Нека също — каза ядно дребният мъж — се смирят и обидите в устата на този…

— Обидите са лъжа! — парира Хаймдал. — Аз излагам фактите.

— Факти ли?! Много малко са фактите сред измислиците, които мели разхлопаното му чене. Факти като тези, с които ни пълни ушите, за деветте майки, които имал, или пък хвалбите за страхотния му рог и за голямата дандания, която щял да вдигне… само дето, ако и най-малкото птиче свие гнезденце в него, световният рог няма и да шукне.

— Ще чуеш моя рог, когато настъпи Времето, баща на лъжите. И звукът му никак няма да ти хареса.

— Някои биха рекли, че това момче плаче за нож!

— Само опитай! Ето острието, с което ще посека вонящата ти леш.

— Ти ли бе…

Лисичето лице и Хаймдал бяха скочили на крака и крещяха един срещу друг. Силата на гласовете им беше достатъчна да накара Ший да завие от болка. Останалите трима брадати мъже също се развикаха. Двете черни птици — спътниците на Странника, кръжаха във въздуха и надаваха възбудени крясъци.

Точно в момента, когато двамата скандалджии се готвеха да се хванат за гушите, червенобрадият здравеняк сграбчи по-дребния от тях за раменете и го натисна върху пейката. „Сядай!“ — протътна той. Изпълненият с гневно достойнство звучен глас на Странника се извиси над всички:

— Какво безчестие. Никакво уважение ли не е останало у вас? Заповядвам на двама ви да спрете незабавно!

— Но… — опита се да оспорва Хаймдал.

Странника го укроти с движение на ръката:

— Нищо от онова, което искате да кажете, няма да бъде чуто. Ако някой от вас двамата заговори на другия, ще си навлече в най-добрия случай най-жестокия ми гняв.

Хаймдал замълча, настани се в далечния ъгъл и изгледа Лисичето лице, който му върна погледа. Тялфи прошушна в ухото на Ший:

— Винаги е така, когато се съберат повече от трима или четирима от тях на едно място. Би трябвало да ни дават добър пример, но първата им работа е да се изпокарат като шайка пияни берсерки^[4].

— Аз все още нямам нищо против да науча кои са те… — напомни му Ший.

— Искаш да кажеш, че действително не знаеш? — Тялфи го изгледа с неподправено селско изумление. — Е, това вече бие всичко! Нямаше да го повярвам, ако не си беше поискал ряпа. Добре тогава, онзи, който се сдърпа с Хаймдал, е Локи. Червенобрадият здравеняк до него е Тор. Старецът до него е Один, а дебелият е Фрейр^[5]. Сега вече разбра ли кои са?

Ший изгледа сурово Тялфи, но върху лицето на селяка нямаше и следа от намерение да го поднася. Възможностите бяха или посредством заклинанието да е изпаднал в някой откровено кошмарен сън, или с него да си правеха майтап, или онези петимата да бяха скандинавски главатари, по някакви причини нарекли се с имената на боговете от староскандинавския пантеон. Последната възможност, а именно тези там да са действително богове, беше вече прекалено невероятна. И въпреки това двете птици… погледът на Один — Ший знаеше, че Один е представян навсякъде като едноок…

Червенокосият здравеняк, представен като Тор, се изправи и се запъти към двамината, които Тялфи беше идентифицирал като Один и Фрейр. В продължение на няколко минути те боботиха помежду си, доближили глави. В края на съвещанието Один се изправи, нахлупи провисналата шапка на главата си, уви около тялото си синия плащ, дръпна последна глътка медовина и излезе от салона.

След като външната врата се затръшна зад гърба му, Локи и Хаймдал се надигнаха от местата си. Тор и Фрейр веднага скокнаха и Тор предупредително забоботи:

— Стига вече! Запазете страхотните си тупаници за настъпването на Времето, синове на Асгард. Или предпочитате да опитате моя? — Тор небрежно вдигна юмрук с размера на добре оформен свински бут, при което побойниците се закротиха. — При всички положения е вече време за лягане. Да тръгваме, Локи. Ти също идваш, Тялфи.

Тялфи се надигна без желание.

— Ще кажа една-две думи за теб на Кум Лисан утре сутринта — прошушна той на сбогуване. — Хич не е майтап работа да се служи на тия богове. Това е доста гаден късмет, но си мисля, че когато настъпи Времето, ще е по-добре да сме с тях, отколкото без тях. Знаеш ли какво казва поетът Улф:

Гола е гръдта, където

няма знаме, под което

героите оръжие да вдигнат —

победа над врага си да постигнат.

— Лека нощ!

Ший съвсем не беше сигурен дали иска да служи при Локи като вълшебник. Имаше нещо тайнствено и не много чисто около него. Изящният и откровен Хаймдал го беше впечатлил много по-дълбоко, въпреки пълното отсъствие на чувство за хумор.

Лекото шумолене до вратата се дължеше на Свер, който пропъхна глава в салона, за да хвърли един поглед, след което отново се скри. От здравите девойки не беше останала и следа след разчистването на масите. Макар домът да се готвеше за сън, Ший се чувстваше съвсем бодър. Часът едва ли беше повече от девет. Но в света, където единственото изкуствено осветление са факлите, хората явно ставаха и си лягаха със слънцето. Харолд се чудеше дали и на него ще му се наложи да усвоява този мрачен режим. Вероятно… освен ако не успееше да се върне в своя собствен свят. Това беше доста разстройваща мисъл. Но, по дяволите, той беше поел този риск в пълно съзнание и макар светът, в който беше попаднал, да не беше очакваният, неговите приспособления от двайсетия век все пак щяха да му осигурят някакво предимство.

— Ей, Ряпо! — разнесе се неочаквано гласът на Хаймдал от далечния ъгъл. — Напълни две халби и ги донеси тук, ясно?

Ший усети как кръвта му кипва при този командаджийски подход към него, но какъвто и да беше, Хаймдал бе напълно способен да наложи авторитета си. И макар думите му да бяха арогантни, тонът му беше очевидно добронамерен. Харолд се подчини.

— Сядай! — каза Хаймдал. — Казвал си се Харалд, вярно ли е?

— Да, а на мен ми казаха, че ти си Хаймдал.

— Чиста истина. Известен съм също така като Наблюдателя, Сина на деветте майки, Сина на справедливостта, както и Златния. Предпочитам титлите.

— Ами виж, Хаймдал, какво е всичко…

— Дете на простосмъртни, използвай титлите или се обръщай към мен с „господарю“!

— Прости ми, господарю!

Хаймдал хлъзна надолу по дългия си нос благосклонен поглед към Ший и го дари с ослепителна златна усмивка.

— Тази фамилиарност не ми е неприятна, тъй като съм наричан още Приятеля на хората. Но Господарят на Асгард не одобрява тези неща.

— Искаш да кажеш Один?

— И никой друг.

— Старият… Извинявам се! Исках да кажа по-възрастният джентълмен с единственото око?

— Позна го точно.

— Натъкнах се на него в полето днес следобед и го следвах дотук.

— Не е някаква тайна. Видях ви.

— Така ли? И къде беше?

— На доста мили източно от вас. Чух те и да му се караш. Късметлия си, че не те порази на място.

Харолд едва не се изтърва да каже: „Я не се будалкай, бе!“, но си припомни пронизващия леден поглед на Один и си задържа езика зад зъбите. Нямаше намерение да опитва каквото и да било, преди да е установил с по-голяма точност какви точно рискове поема и каква система от природни закони управлява света, в който беше попаднал. Хаймдал го гледаше с лека усмивка.

— Чух те, също така, да казваш на Тялфи, че не си вълшебник, но не знаеш какво означава това. Сигурно си от доста далече. Все пак — усмихна се Хаймдал на объркването, изписало се по лицето на Ший — тези, които ще съжаляват, не са много. Ще запазя тайната ти. Шегичка с царя на измамата… хо-хо-хо!

Той отново отпи.

— А сега, дете на невежа майка — продължи Хаймдал, — все пак предстои да видим дали знаеш някои по-необичайни неща. Предлагам ти да се позабавляваме с игра на въпроси и отговори. Всеки от нас ще зададе по седем въпроса и онзи, който даде най-добри отговори, ще бъде определен за победител. Питай, простосмъртни!

Седем въпроса. За момент Ший се замисли как да ги зададе, за да получи повече информация.

— Къде замина Один? — попита най-накрая той.

— Един! — отброи Хаймдал. — Отиде до преддверието на Ада, за да призове от гроба й една мъртва от векове пророчица.

— Ад ли каза, достойни? — попита Ший.

— Няма място за съмнение.

— Добре, добре, стори ми се, че каза нещо друго. — Ший се опитваше да прикрие собственото си неверие и обърканост. Този човек… бог… индивид беше по-тежък случай от който и да е психопат в неговата практика на анкетьор. Харолд напрегна мисловните си сили за следващия опит.

— Защо му е на Один да прави подобно нещо?

— Две! — отброи Хаймдал. — Времето наближава. Балдер умира и асите се нуждаят от съвет. Странника вярва, че пророчицата, погребана в преддверието на Ада, може да ни каже онова, което трябва да знаем.

Смътно заплашителното споменаване на Времето беше започнало да действа на нервите на Ший. Той попита:

— Какво искаш да кажеш с това „Времето наближава“?

— Три! Рагнарьок, както всички смъртни знаят. Всички смъртни освен теб, лековерен наивнико.

— Какво е Рагнарьок?

— Четири! Краят на света, бебе в мъжко тяло.

Ший кипна. Първо, не му хареса прекалено засуканата подигравка, и второ — не мислеше, че е честно от страна на Хаймдал да му брои последния въпрос, който беше просто допълнително запитване за пояснение на непозната дума в предходния отговор. Но вече се беше натъквал на множество дразнещо неподходящи отговори в института „Гарадън“ и успя да запази самообладание.

— И кога ще се случи всичко това?

— Пет! Нито хората, нито боговете, нито ваните^[6], нито дори гномите знаят, но ще е скоро. Вече сме във Фимбулветер^[7] — лятната зима, която предхожда Рагнарьок.

— Всички говорят за някаква битка. Кой ще победи? — Харолд изпитваше неописуема гордост от зададения въпрос. Той обхващаше както участниците, така и резултата.

— Шест! Боговете и хората биха били щастливи да научат отговора, дете, тъй като ще се изправим заедно срещу великаните. Но засега може да се каже едно — изгледите ни за успех далеч не са добри. По принцип разполагаме с четири изключително могъщи оръжия: гунгнир — бойното копие на Один; мьолнир — чука на Тор; хундингсбана — магическия меч на Фрейр; както и моя собствен меч, наричан глава.^[8] — Той потупа ефеса на меча, провесен на бедрото му. — Но някой от великаните, не знаем точно кой, е откраднал великия чук и меча на Фрейр. Ако те не бъдат открити, има голяма вероятност боговете и хората да вкусят заедно смъртта.

Ший осъзна с ужас, че светът, чието унищожение Хаймдал така спокойно обсъждаше, беше точно този, в който той, Харолд Ший, фактически живееше понастоящем. Значи беше изложен на произвола на обстоятелства, които не можеше да избегне.

— Как бих могъл да се предпазя от въвличане в събитията? — попита той и като видя недоумението на Хаймдал, уточни: — Този свят е на път да рухне, как да се предпазя от въвличане в унищожението?

Веждите на Хаймдал отхвръкнаха нагоре.

— Рагнарьок е над нас, така че дори и боговете не знаят как да го избегнат! А ти, сине човешки, мислиш за безопасност! Отговорът е „няма как“. А сега, тъй като това беше твоят седми въпрос, вече е мой ред да питам.

— Но…

— Дете на земята, започваш да ме отегчаваш. — Той впи поглед право в очите на Ший, който отново усети пронизващата ледена висулка, врязваща се в мозъка му, но гласът на Хаймдал беше мек. — От кой от деветте свята идваш, страннико на странниците, облечен в одеяния, каквито никога не съм виждал?

Ший се замисли. Въпросът беше малко от рода на: „Биете ли много жена си?“ Той попита предпазливо:

— От кои девет свята?

Хаймдал се разсмя:

— Ха-ха… Мислех, че вече аз задавам въпросите. Както и да е. Първо идват божествените селения Асгард, които са единият свят; домовете на великаните — Йотунхайм, Муспелхайм, Нифлхайм и Адът; или дотук общо пет свята. Съществуват още Алфхайм, където живеят джуджетата; Сварталхайм и Ванахайм, които не познаваме много добре, макар и да е казано, че ваните ще тръгнат с нас, когато Времето настъпи. И най-накрая идва Мидгард, пълен с червеи като теб.

Ший се прозя. Медовината и топлината започваха да си казват думата.

— Да ти кажа право, не идвам от никой от тях, а от съвсем друга система от светове.

— Доста странен отговор, но може и да е истина — прецени замислено Хаймдал. — Защото оттук виждам и деветте свята като на длан, но никъде не съзирам същество като теб. Не казвай обаче нищо за това на останалите аси и особено на Странника. Ще го заболи много, ако научи за съществуването на свят, над който няма власт. Сега ще задам втория си въпрос. Кои са хората или боговете, които управляват твоя свят?

Ший установи, че не може да спре да се прозява. Беше прекалено изморен, за да се впуска в обяснения, затова тръсна най-бързия възможен отговор:

— Ами някои разправят, че била тази класа, други — че е онази, но действителните господари на света са пътните ченгета. Заклещват те…

— Това някакъв род крабове ли са?

— Не. Тези те защипват за превишена скорост, докато крабът — за бавно придвижване.

— Но все пак са морски божества, доколкото разбирам — нещо като брат ми Агир. Могъщи ли са?

Ший загуби битката с поредната придошла прозявка.

— Съжалявам, но ми се струва, че заспивам — извини се той. — Ще си лягаш ли скоро, Златни?

— Аз ли? Хо-хо! Такова незнание се случва за първи път на Световния кръстопът. Аз съм Наблюдателя на боговете и никога не спя. Всъщност, друга моя титла е Безсънния. Но както се вижда, при теб, дете, работите не стоят така и след като аз печеля играта, можеш спокойно да отидеш да спиш.

Гневен отговор на безцеремонното самообявяване за победител напираше на устните на Харолд, но той навреме си припомни пронизващоледения поглед. Хаймдал, изглежда, можеше да чете мислите му:

— Какво!? Смееш да оспорваш? Марш в леглото… и не забравяй малкия ни заговор срещу Носителя на раздора. Оттук нататък ще си смелият и ловък вълшебник Харалд Рапона.

Ший се осмели да зададе само още един въпрос:

— Прощавай, господарю, но какво представлява вълшебникът?

— Хо-хо! Дете от други светове, незнанието ти е по-голямо от планината и по-дълбоко от кладенец. Вълшебникът е магьосник, вещер, заклинател, въодушевител. Лека нощ, Рапоне Харалд!

Спалнята се оказа с плъзгаща се врата. Ший установи с разочарование, че тя е с размерите на спално купе и без каквато и да е вентилация. Леглото беше със сламеник и му бодеше. Харолд не можеше да си намери място. След около час въртене и наместване той вече имаше не съвсем непознатото усещане, че е по-буден, отколкото в началото.

Известно време мислите му се рееха без посока. После той реши, че след като провежда експеримент, би могъл да изкара безсънните часове в обобщение на резултатите. А какви бяха те?

Ами първо, вероятно е имало някаква грешка или в уравненията, или в начини, по който ги беше приложил, като в крайна сметка се беше озовал в света на скандинавската митология… или пък на скандинавската история. Беше почти готов да приеме първата от хипотезите.

Тези хора говореха с голяма убеденост за своя си Рагнарьок. Ший беше достатъчно добър психолог, за да разпознае тяхната искреност. А ледените погледи, на които се беше насладил в компанията на Один и Хаймдал, доколкото знаеше, бяха извън сферата на човешкия опит. Можеше да е някаква форма на хипноза, но Харолд се съмняваше доколко техниката или дори идеята за хипнотизма е позната на древните вождове на викингите. Не, у тях определено имаше нещо повече от чисто човешкото.

Въпреки това те притежаваха голям брой чисто човешки качества. Може би не беше свръх възможностите на един психолог експериментатор да ги насочва, като ги анализира и прилага резултатите. Один? Ами той беше тръгнал към преддверието на Ада, където Ший нямаше абсолютно никакво желание да го последва. По отношение на него не можеше да се постигне кой знае какво, но несъмнено трябваше да се съхрани чувството за авторитет.

А какво можеше да се каже за Локи? Прекалено остър език, свидетелстващ за бърз ум. Както и известна злост. Кум Лисан — така го беше нарекъл Тялфи и беше казал, че си пада по шегичките. Ший прецени, че шегите му сигурно често са доста кървави. Службата при него щеше да е трудна, но Ший се усмихна доволно при мисълта за изумлението, което щеше да предизвика у бога с най-незначителни неща, като например кибрита.

Почти не беше обърнал внимание на Фрейр. Очевидно Тор не беше нищо повече от добродушен побойник, а Тялфи беше от онзи вид селяни, които цитират Едите^[9] вместо Библията и които човек може да открие във всеки провинциален градец.

Хаймдал обаче имаше по-сложен характер, без съмнение лишен от чувството за хумор на Локи, но също така и от злостта, която беше в основата на този хумор. И той съвсем явно показваше, че трябва да се държи на положение по отношение на простолюдието, за което свидетелстваше и особената му привързаност към титлите. Но също толкова явна беше и неговата готовност да поеме отговорностите на това положение, да се вложи със сърце и душа на страната на справедливостта, докато у Локи тя липсваше. Може би затова мразеше Локи. А Хаймдал — под черупката на ненарушимото достойнство той криеше чиста и неподправена доброта. Човек чувстваше, че на него може да се разчита… и след като реши, че Хаймдал му допада най-много, Ший се обърна и заспа.