Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (29)

Девет

Лейди Брадамант не беше в къщата на старейшината, където паладините се бяха проснали в мъртвешки сън. Рейнолд лежеше по гръб и хъркаше като дъскорезница. И което беше още по-важно за Ший — лейди Белфегор също не беше там. Бойният му дух го напусна, но Роланд явно не споделяше настроението му.

— Хей! — ревна достойният рицар с мощ, която би потрошила стъклата на прозорците, ако ги имаше. — Нима ще се излежавате, когато имаме толкова много работа? Ставай, казах!

Ший успя да различи как в полумрака на стаята Астолф се обърна на другата страна, а хъркането на Рейнолд спря за миг, за да се поднови с нова сила.

— Стани! — ревна с фелдфебелски глас Роланд и най-неочаквано срита ясно очертаващата се тъмна купчинка върху сламеника, след което пред тях изникна фигурата на напълно разбудения Астолф, зад който с котешка пъргавина се изправи и Рейнолд, чиято ръка се стрелна към кръста. Проблесна стомана, но Роланд се разсмя и протегна ръце напред: — Кротко, кротко, благородни господа и първи мои приятели! Нима ще се бием помежду си, когато поганската заплаха тегне над империята на франките?

Рейнолд се отпусна, а Астолф хвърли няколко дърва в полузагасналия огън. Когато той се разгоря достатъчно, дукът погледна изпитателно лицето на Роланд.

— Да се надяваме, че всичко е отново наред! — подхвърли той.

— Да, приятелю, благодарение на този млад рицар. — Роланд посочи Ший. — Сър Харолд, ако не бях дал обет за бедност, дори вавилонските съкровища нямаше да стигнат, за да ти се отблагодаря. Но знай, че имаш десницата и сърцето ми във всички начинания, които не нарушават клетвата ми за вярност към император Карл. Пръстенът е у мен. А сега, благородни господа, време е да потегляме. — Той наклони глава на една страна: — Ето, вече чувам зова на бойната тръба!

— В такъв случай на тръбача трябва да му се е привидяло нещо — каза сухо Рейнолд. — Виж, добри ми Роланд, нощният поход за залавянето на Роджър надали ще доведе до някакъв резултат, а утре сутринта Астолф би могъл да полети върху крилете на вятъра и да го открие за нищожно време. Хайде сега да си починеш, а утре още с пукването на зората ще си опитаме късмета.

— Знаеш ли, той е напълно прав — намеси се дукът през прозявка. — Освен това бих се осмелил да ти напомня, че не е лошо да си вземеш баня, а и някои оръжия, преди да предприемеш каквито и да е други сериозни стъпки. Тази нощ няма почти никакви изгледи да заловиш…

Той млъкна и се втренчи над рамото на Ший, който се извърна със затаен дъх, за да види в рамката на вратата Белфегор с опънат, готов за стрелба лък. Пламъците хвърляха очарователни отблясъци върху красивото й лице.

Тя влезе неуверено в стаята и спря:

— Чух някакъв шум в къщата, господа, и реших, че…

— … има нещо, което те кара да потърсиш прегръдките ми… — довърши вместо нея Рейнолд.

— Не, тази нощ ще спя сама, както и през всички останали, когато става дума за теб, господарю. — Тя върна стрелата в колчана си и освободи тетивата.

— Ей! — реши да се намеси Ший. — Искам да поговоря с теб. — Щом тази отживяла техника беше постигнала чудеса при Роланд, имаше много добри изгледи и при…

Момичето сериозно кимна с глава.

— Рицарю, ти ми направи услуга. Можеш да ме придружиш до моето ложе.

— А къде е то? — попита Ший, когато стигнаха до вратата.

— Направила съм си легло в клоните на един от ей онези дъбове — каза тя. — Моето самотно ложе.

Ший се усмихна.

— Искаш да кажеш, че наистина въобще не си спомняш, че си ми жена? — И се замисли, че в най-добрия случай щеше да му се наложи да се бори отново с клаустрофобията й. Когато се беше оженил за момиче, което не беше спало в стая с легло, той беше установил, че такава грешка човек трябва да прави най-много веднъж в живота си.

Тя едва забележимо се отдръпна от него.

— Пак ли ще се опитваш да ме подлъжеш, господине? Сигурно си по-ловък съблазнител от господаря на Монталбан, но няма да се поддам на никакви съблазни.

Ший се усмихна отново.

— Дори не съм и мислил да се сравнявам с този едър зравеняк. Искам само да ми кажеш дали наистина не си спомняш нищо?

— Не, макар дори да не съм виждала Извора на забравата, от който той е пил. Аз съм си родена като свободен обитател на горите… но все пак има и още нещо. Не зная как съм се озовала в замъка Карена. Спомням си само, че попаднах при някакъв белокос магьосник, когото неговата благоверна наричаше сър Рийд… Пфу! — Белфегор се разтърси от отвращение.

— Какво е направил сър Рийд?

— Не той, а онзи едър глупак Роджър. Беше станал направо непоносим през време на посещението на господаря Дардинел и оръженосеца му Медоро.

— Какво? — разтревожи се Ший. — Какъв е този Медоро?

— Възможно най-милият момък на света. Беше толкова внимателен към мен! В същото време всички останали гледаха на мен като на дивеч. Дори ми се стори, че е по-предан към мен, отколкото към вярата си, която изисква от него да има четири жени…

— Боже мой, как е възможно да правиш такива неща! — кресна Ший. — Да ми говориш в лицето за двубрачие! Може би ще е по-добре да…

— Сър, рискувате да загубите благоразположението ми, като непрестанно повтаряте една и съща глупост, подобно на музикант, който знае само една-единствена мелодия.

— Добре, добре. Честно, скъпа, само се опитвам… Както и да е. Забрави за това! Кажи ми само как успя да се измъкнеш.

— Как ли? Ами единият от охраната се облягаше много невнимателно на тоягата си, та рекох да я взема за малко на заем. После строших два-три черепа и хоп — навън!

— Не те ли преследваха?

— Боже, разбира се, че ме преследваха, но аз съм доста бърза в краката.

Ший нямаше причини да не й вярва. Докато я гледаше като прегладняло коте под клоните на дъба, в чиято корона тя беше направила леглото си, той си я представи в червения й бански костюм точно такава, каквато беше на онзи излет край езерото с група приятели.

— Добре. Нека да се върнем малко по-назад. Не си ли спомняш първата ни среща във Феерия? Бяхме двамата с Рийд Чалмърс, а ти простреля лоузъла, който ни преследваше. А спомняш ли си атаката срещу ордена на магьосниците? Или поне битката с Бизиран и неговия дракон?

— Не. А трябва ли? Всички тези имена ми звучат доста странно, може би са от варварските страни.

— Разбира се, че трябва да си ги спомняш… както и някои други неща… — каза мрачно той. — Мисля, че бих могъл…

— … да ми направиш магия, за да отстъпя пред волята ти? Не, със сигурност ще те лиша от благоразположението си, макар да те поканих толкова великодушно да ме придружиш, за да ти направя услуга.

— Много съжалявам. Наистина. — Ший се замисли дали не беше редно да коленичи и да целуне ръката й, но реши, че каквото и да става, не трябва да се пречупва първи.

Тя протегна ръка и докосна неговата.

— При всички положения искам да ти направя тази услуга… и не заради искреното ти извинение, а просто защото ние от гората не обичаме несправедливостта.

— Каква несправедливост?

— Нима мислиш, че споразумението, което сключи с господарите, е истинско? Дук Астолф би могъл да е сдържан и добре настроен към теб, но не и господарят Рейнолд, който смята, че няма нищо нередно в това, да се мамят и грабят всички срещнати сарацини, към които без съмнение причислява теб и твоите приятели.

Ший се усмихна.

— И аз си мислех, че ще се опитат да ми избягат. Добре, вече ще внимавам много с тях.

— Няма да ти е от голяма полза. Астолф се готви да ти направи магия за дълбок сън и призори ще се измъкнат, без да те събудят. Предложи ми да ме вземе със себе си и да му стана благоверна, но аз не го искам.

— Този… извини ме за това, което си помислих. Смятах, че Астолф играе честно.

— О, да, той е добър човек, но законът му е в кръвта, както и на всички англичани. И когато Рейнолд му заговори за законния му дълг към императора и за това, как победата на християнството е сигурна, при положение че Роджър бъде задържан извън стените на замъка, как би могъл да си помислиш, че дук Астолф ще предприеме нещо друго?

Ший се замисли дълбоко.

— Дали Роланд ще им позволи да направят това, което са замислили? Той ми се стори много благодарен и сигурно ще иска да ми върне услугата.

Белфегор се засмя многозначително.

— Не бих заложила на него и старата си дреха. Той, разбира се, е най-съвършеният и благороден рицар и благодарността му не знае граници, но над всичко поставя дълга си към императора и войната срещу неверниците. В това отношение е по-тежък случай и от дук Астолф. Какво стана, той спомни ли си за пръстена на лейди Брадамант?

— Така каза.

— Толкова по-зле. Виж, замъкът Карена е главното свърталище на поганските магьосници и истинско змийско гнездо, в което може да се проникне само със силата на пръстена. Ако влезе, Роланд би могъл да го унищожи. Именно затова той ще запази пръстена.

Вероятно всичко казано от Белфегор беше истина. Ший си спомни, че когато Роланд изказваше благодарността си, беше направил уговорка за клетвата си за вярност към императора.

— Предполагам, че в такъв случай ще съм принуден да търся Роджър без чужда помощ… — изрече нажалено той. — Всъщност защо не дойдеш с мен?

— Аз? Какво да ти кажа… аз си живея свободно сред горите и изворите и жаля за Медоро… След като Роджър е избягал от замъка, вече съм свободна от обещанието пред дук Астолф да му помогна да се промъкне вътре.

— Защо тогава не ми помогнеш да открия Роджър?

— А защо да го правя?

Ший усещаше сухота в устата си.

— Ами за да възтържествува справедливостта или просто така… заради приключението и преживяванията… или нещо такова… — завърши неуверено той. — В края на краищата нали си обещала същото на Астолф.

— Но, сър, аз му бях задължена. Нали именно Астолф, а не някой друг, разгони потерята, която ме преследваше с коне и хрътки.

— Какво? Защо не ми каза по-рано? — Ший усети как в него се надигаше мрачното желание да извие врата на сър Рийд Чалмърс, който не беше обелил и дума за това. Вероятно е знаел, че не ще успее да задържи Ший и миг в замъка дори при беглото споменаване на нещо подобно.

— Да. Уби един и разгони останалите сарацини. Но стига вече, сър, лишаваш ме от сън без всякаква причина. Трябва да измислиш нещо много по-добро, ако искаш да тръгна с теб в преследването на Роджър.

— Ами-и… нали иначе той ще оглави войските на сарацините и ще спечели войната за тях? А и там може да откриеш… Медоро.

— О, сър Харолд! Нима искате да тръгна да преследвам мъже като онази едра мускулеста кучка лейди Брадамант? Мнението ти за хората, които връщат жеста ти, е много лошо… Не, дълбоко грешиш. Медоро, макар и поет, едва ли би пренебрегнал зова на бойната тръба, особено в такъв момент. Не, причината, която ми изтъкваш, е в противоречие с желанието ти. Измисли друга, която да е двойно по-убедителна.

„Значи навлекът отново е поет“ — помисли си Ший.

— Не се сещам за никаква друга причина освен тази, че те обичам безумно! — призна си решително той.

Белфегор-Белфиби затаи дъх за миг, след което протегна ръка.

— Ти откри ключа и си вече моят истински рицар. Договорихме се. Определям ти среща на същото това място веднага щом паладините потънат отново в сън. А сега върви, за да не се усъмнят в нещо. Вече прекалено дълго говорим насаме.

— А какво ще правим, ще откраднем конете им ли?

— Не, хипогрифа. Конят на Роланд е прочутият Беярд, който ще събуди господаря си за миг.

— Проклятие. Аз познавам един човек на име Беярд, но той надали би могъл да събуди дори себе си. Друго?

— Върви, господарю. Не, не — без целувки!

— Лека нощ! — каза Ший и се отправи към колибата, а сърцето му тръпнеше в надежда също като след пленничеството им при да дерга във Феерия.

Намери тримата паладини налягали около малкия огън в средата на стаята. Нарочно отворената дупка на покрива изтегляше около една трета от пушека.

Астолф се протегна с широката прозявка на човек, който се готви за дълъг сън, и започна внимателно да развива червено-синьо-кафявия си шал. Когато улови погледа на Ший върху себе си, каза гордо:

— Университетският. — След това обясни: — Не върви някак човек да носи вратовръзка в този свят, нали разбираш? Ето защо си поръчах това шалче в същите цветове.

— От кой университет?

— Уинчестър — каза дукът с все същата нотка на гордост. — Най-старият от всички. Мерлин на таблото на отличниците и всичко останало. Чудно нещо е държавната система за образование, макар и да не одобрявам особено онова, което наричат социализъм.

— А аз съм завършил държавния университет в Кливланд.

— Така ли? — Астолф го гледаше с неприкрито подозрение и Ший осъзна, че не беше улучил ваксата. Преди да успее да поправи нещата, Рейнолд надигна глава от сламеника си и промърмори недоволно:

— Ей, вие двамата, я да млъквате! Човек не може да си почине от вашите приказки!

— Правилно, но първо искам да съм сигурен, че сър Ший няма да ни урочаса нещо. Той е достоен и добър приятел, но нищо не пречи да се подсигурим за всеки случай. — Астолф скочи на крака по-пъргаво и от котка и след миг вече беше изтеглил огромния си меч, който насочи срещу Ший. — А сега, старче, легни кротичко и затвори очички, докато ти давам приспивателното.

Легнал на постеля от облачета бели,

чувстваш как заспиваш сред мъркане и трели.

Краката ти са тежки, ръцете — само спомен.

Ти вече си безчувствен, отпуснат и спокоен.

Ший, който съзнаваше, че в момента му правят магия за дълбок сън, се стараеше с всички сили да запази съзнанието си достатъчно будно, докато дойде време за противозаклинанието. Имаше едно с хартия… не, то беше за слабост… не… мислите му започваха да губят свързаността си.

Насам, о духове вълшебни, що носите съня,

и вие, братя мили, които гоните деня…

Магията беше нещо като хипнотичен сеанс и му беше много трудно да откъсне очи от движещите се пръсти на Астолф. Беше почти невъзможно да се съпротивлява.

В края на краищата…

Морфей, сън, дрямка, кома,

над тоз ви призовавам аз…

Като че ли имаше някаква история за това, как да се предпазиш от заспиване. Кралят на Златната река? Не… Ким… и там момченцето беше използвало таблицата за умножение. Припомнянето го подтикна да се насили. Три по три е девет… само не трябваше да заспива… тази част е прекалено лесна… шест по седем е четирийсет и две, шест по осем… Заклинанието продължаваше, сякаш никога нямаше да свърши… единайсет по тринайсет е сто четирийсет и три…

… и в името на всички

да спиш ти повелявам!

Край. Ший лежеше със затворени очи, но мозъкът му трескаво пресмяташе четиринайсет по седем. Гласът на Рейнолд достигна до него малко приглушено, сякаш паладинът говореше в съседната стая:

— И сега вече ще спи ли поне до утре по обед?

— Ще спи поне няколко дена — успокои го Астолф. — Ударих му тройна доза!

— Едва не ме успа и мен — призна си Рейнолд, след което се извъртя и подкара отново дъскорезницата.

Ший изчакваше, като горещо се молеше или носът му най-после да спре да го сърби, или поне Астолф да заспи, за да успее да се почеше. След това го засърбя и веждата, а после цялото лице — толкова непоносимо, че Харолд започна да го мръщи и криви с надеждата малко от малко да облекчи страданието си. Астолф се обърна и Ший замръзна, чудейки се дали едно похъркване от негова страна няма да е по-убедително. Реши, че няма да е, след което установи, че сърбежът се беше преместил в лявото му ухо. Дукът се извъртя още веднъж, пусна тежка въздишка и като че ли заспа. Но изминаха цели десет минути — всяка от тях най-старателно изброена от Ший, — преди да се осмели да отвори очи.

Огънят в средата на стаята се беше превърнал в меко червеникаво сияние, а малко по-нататък през отвора на вратата се виждаше сивкавият полумрак на нощта. Навън трябваше да е настъпило лъжливото зазоряване, тъй като луната беше залязла отдавна. Трите фигури около гаснещия огън се очертаваха като по-тъмни неподвижни петна в кървавочервения сумрак на стаята. В паузите между прохъркванията на Рейнолд се чуваше равномерното дишане на останалите двама паладини. Спяха дълбоко, но Ший предпочете да изчака още десет минути, преди да вдигне бавно ръка. Сивкавият мрак в отвора на вратата внезапно се оцвети в яркосиньо. След малко някъде в далечината протътна гръм.

Ший се замисли за калпавия си късмет. Ако бурята идваше насам, дъждът със сигурност щеше да прокапе през дупката в покрива на колибата и да събуди Астолф и вероятно Роланд. Трябваше да се измъкне на мига.

Той протегна предпазливо ръка и взе от сламеника своя меч и чалмата, които си беше подложил наместо възглавница. След това се изправи с един замах и тихо пристъпи до вратата, като пътьом откачи широката си връхна дреха от клина, на който беше закачена.

Следващата светкавица откри пред очите му небе, задръстено от буреносни облаци. Хипогрифът стоеше там, където го беше оставил Астолф, навел глава и притворил очи. Той потръпваше злочесто насън при всяка светкавица, а вятърът рошеше безмилостно перушината му. Когато Ший докосна животното, спънато с магията на Астолф, то дори не повдигна глава. За развалянето на магията щеше да отиде много време, а и не беше сигурен дали разполага с нужните познания. Първата тежка капка удари по дланта му. При следващата светкавица и последвалата я гръмотевица Ший остана с впечатлението, че чува викове откъм къщата на старейшината. Той усука дългите поли на дрехата около кръста си и хукна с все сили надолу по улицата към дъба на Белфиби. Когато стигна до края на гората, тя излезе пред него по-будна от кукумявка и напълно безразлична към леещия се дъжд.

— Те дали… — попита нещо тя, но гръмотевицата заглуши думите й.

— Мисля, че бурята ги разбуди — каза Ший, докато сваляше плаща си, за да я наметне. — Как ще се измъкваме оттук?

— Ха, ти си магьосник, а си взел да разпитваш мен. — Тя се разсмя весело, след което се обърна и изсвири тихо някаква кратка сърцераздирателна мелодийка, от която той успя да чуе само около една трета поради бучащата буря, сипещия се дъжд и свистящия в клоните вятър.

Ший обърна очи към селото и под проблясващата синкава светлина различи три тичащи фигури.

— Побързай — каза той, но в този момент дочу трополене зад гърба си и нечий глас се провикна:

— Ехе-ей! Кой ни вика-а?

А след това втори, по-близо, повтори въпроса:

— Кой ни вика?

— Бел… Белфегор от гората, дъщерята на… — Гласът й пресекна неочаквано.

— В чие име ни призоваваш? — попита първият глас.

— В името на Силваний, Церес и Извора на милосърдието.

— Какво желаеш?

— Да бъда отнесена от тук по-бързо и по-далеч, отколкото биха могли да сторят това човешките крака и конските копита.

Тропотът се приближи. Ший усети миризмата на мокри конски тела, а при следващата светкавица установи, че гласовете принадлежаха на табун кентаври, предвождани от едър кентавър с прошарена брада. Той заговори:

— Белфегор от планините, ние те познаваме под всичките ти имена, но кой е този с теб? Дали трябва да пренасяме и него?

— Да.

— Познава ли той тайнствата на гората?

— Не, но аз ги познавам, а той е приятел в беда.

Прошареният се възпротиви:

— Но ние сме заклети със страшна клетва да не взимаме на гърбовете си човек, който не е посветен поне в три от великите тайнства на гората.

— Ей! — викна Ший, който при проблясването на поредната светкавица беше видял как тримата паладини препускат с конете си към мястото, на което се намираха, с прекалено опасна за здравето му точност. — Какво, по дяволите, става тук? Онези юначаги ще са тук всеки миг.

— Има ритуали и клетви, през които трябва да си преминал, за да живееш свободно в гората, сър Харолд! — обясни накратко Белфегор. — Това не става за един ден.

— Добре, ти изчезвай, а аз ще се кача на някое дърво и ще се скрия добре.

— От очите, но не и от магията на сър Астолф. Само едно надуване на неговия рог и ще тупнеш долу като презряла круша. Значи оставаш? Лъкът ми не може да свърши никаква работа в този потоп, но с теб сключихме договор и ще пазя гърба ти с ловджийския си нож.

— Няма да се получи нищо — каза Ший, — макар да е много мило от твоя страна, че ми го предлагаш. — Преследвачите им бяха на около двеста метра от тях. Астолф яростно размахваше голия си меч и светкавиците мятаха страховити отблясъци върху острието му. Изведнъж го осени вдъхновение. — Чакай, чакай! Аз съм бил бойскаут и съм издържал всички изпити, положил съм всички клетви. Ще ме вземете ли в такъв случай?

— Какви ги говори тоя? — попита Прошарената брада. — Не съм чувал нищо за този орден…

Ший обясни с две думи за каква организация ставаше въпрос и какви познания и умения беше придобил в живота на открито, като поглеждаше нервно през рамо. Двама-трима от кентаврите сближиха глави и след миг Прошарената брада отсече:

— Сметнахме, че може да те качим, човече, макар за първи път да чуваме за подобни чудеса, но и да си ни послъгал, то не ще е в главното. Скачай!

Преди да бе успял да довърши думите си, Белфегор се бе метнала на гърба му. Ший се качи по-малко грациозно на гърба на съседния кентавър и установи, че беше мокър и плъзгав.

— Готов ли си, братко? — попита го кентавърът му и се вдигна на задните си крака.

— Готов съм. Дава-ай!

— Ехе-ей! — Кентавърът се втурна на подскоци, а несвикналият с такъв начин на придвижване Ший започна да се олюлява застрашително. — Хвани се за мен, братко, и се дръж здраво!

Ший обгърна с ръце човешката част от тялото му, извика от изумление и едва не се изтърва. Кентавърът беше женски.

Харолд погледна над рамото си. Последният отблясък на светкавиците, преди бегълците да потънат в гъстата гора, освети тримата преследващи ги паладини. Прогизналата и окаляна перушина на хипогрифа беше причината огромното и силно животно да изглежда далеч по-окаяно от мокра кокошка. Тази тъжна гледка той нямаше да забрави до края на дните си.