Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (25)

Пет

Кристалночистият планински въздух беше леко прохладен, което правеше разходката по назъбената крепостна стена още по-приятна. Зад една от извивките, където се извисяваше малка бойна кула, осигуряваща както завет от свежия бриз, така и пълна порция слънчеви лъчи, Ший се натъкна на Атлантес, който се излежаваше сред куп продълговати възглавници. Дребният магьосник скочи пъргаво на крака.

— Добра среща, рицарю на рицарите! Ще приеме ли приятелят на моя приятел чаша шербет?

— Не, благодаря, почтени стопанино. Реших да се поразходя и да поогледам наоколо. Гледката оттук е наистина прекрасна.

— Жалко, че не мога да направя нещо повече за теб. Готов съм да сторя всичко за човека, който разведрява сърцето и облекчава душата на владетеля Роджър.

— Не знаех, че имам някакви особени заслуги в тази насока. Да не би да си подготвил нещо по-специално за него тази вечер?

Атлантес щракна с пръсти и сви рамене:

— Всъщност не е кой знае какво — седемте девици от Серикан с лица като месечини. Всичките могат да свирят на лютня и да пеят, както и да водят задълбочен разговор по закона на Пророка. Търговецът, който ми ги продаде, твърди, че са близначки от едно-единствено раждане, и това е доста странно. Но ти, честити младежо, трябва да си виждал всички невероятни чудеса на земята, дори и слънцето и луната, събрани наедно.

Старчето извърна глава и сега го гледаше само с крайчето на окото си. За какво ли беше хвърлил въдицата този път? Ший реши да не изчаква:

— О, двойно по-честити магьоснико, аз не съм виждал подобни неща. Но я ми кажи — Ший започна да шепти, — дали твоят племенник Роджър би харесал представлението колкото аз? Изглежда ми неспокоен.

Старчето вдигна лицето си към ясното синьо небе.

— Кълна се, че един е Аллах и Мохамед е неговият Пророк! Прав си, че Роджър е неспокоен и копнее за битки така, както силният кон за надбягване.

— Тогава защо не го пуснеш да се бие?

Атлантес се тупна два пъти по гръдната кост, с което явно целеше да маркира отчаяни удари по гърдите.

— На теб мога да доверя цялата истина. Трябва да знаеш, че благодарение на пророческата си дарба успях да проникна в бъдещето и да предскажа, че чудото на този век, синът на моя брат, ще бъде загубен за исляма, ако се отдалечи на повече от петнайсет километра от замъка, без да влезе направо в битката, и ако не е пълнолуние. Сега няма война, нито пък е пълнолуние и ще трябва да отговарям пред справедливия и всемогъщ Аллах, ако той тръгне на сигурна смърт.

— Да-а, разбирам. Поставен си в много трудно положение.

Магьосникът сграбчи ръката на Ший.

— Но както се казва: „Врата няма, но има ключ, който да я отвори.“ Наистина! Да ти кажа право, не съм виждал от месеци сина на моя брат толкова доволен, колкото след упражненията ти тази сутрин. Не се и съмнявам, че имаш магия, която да те предпазва от посичане.

Ший реши, че никога досега не бяха го приканвали по-учтиво и мило да се предаде на заколение. Но реши да не обръща внимание:

— А защо тогава Роджър стои тук? Щом е толкова закопнял, нека просто да излезе от замъка, колкото да се поразкърши и да клъцне една-две глави.

— Всъщност ти ми задаваш въпрос, чийто отговор знаеш предварително. Не вярвам да не разбираш, че съм заложил навън защитни пентаграми.

— Така си е. Тези неща в занаята се разбират от само себе си. Но не си въобразяваш, че можеш да задържиш тук мен или сър Рийд с подобни мерки, нали така?

Този път Атлантес се спря на варианта „отчаяно кършене на ръце“.

— Кучета да ме разкъсат, ако дори си помисля подобно нещо! Не, честити господарю, ако ти се ловува в тези планини, в които, докато огънят на младостта все още бушуваше в мен, съм скитал и гонил дивеч толкова много пъти, веднага бих могъл да ти намеря местен ловец за придружител. И ако поискаш да се поразвлечеш в името на исляма, бих могъл да сваля и пентаграмите.

Настойчивостта му беше наистина трогателна.

— Не, благодаря ти, о извор на мъдростта — отклони поканата му Ший, докато се чудеше, доколко верни са твърденията му за пророческата дарба. — Сега ме интересува единствено Флоримел и плановете на доктора, тоест на сър Рийд, за нея. Първо — работата, после — удоволствията. Какво мислиш за цялото това начинание?

Атлантес отново „заудря отчаяно“ гърдите си.

— Един Аллах знае! Все още не ми е ясно как бихме могли да разплетем този възел, макар вече да съм свикал цялото войнство на джиновете.

— Може би ще успея да помогна с нещо… — каза Ший. — Аз съм доста добър в магията и понякога правя неща, които изумяват дори самия сър Рийд.

— Всъщност, ако нещата потръгнат както трябва, това ще е по-голямо чудо от горяща вода, маестро на магиите. С голяма радост и готовност ще те призова, когато изпитам нужда от твоята помощ. Засега нищо не би ми донесло повече радост от разтухата на сина на моя брат.

Пак! Този закоравял интригант като че ли наистина беше решил да скъси снажното му тяло с една глава. Ший реши да не се задълбочава:

— В каква насока работиш? Бихме могли да сравняваме резултатите си от време на време.

— Ех, ако беше възможно… Душата ми щеше да възликува, а сърцето ми да пее. Но в нашата религия е забранено друговерци да бъдат посвещавани в обредите на мюсюлманската магия. Ако го направя, ти на мига ще бъдеш разкъсан от разярените ифрити, които са по-силни от лъвове, и с глиги, по-дълги от ръката ти.

Старчето, изглежда, се отегчи, защото тръгна към стълбите и заситни под дългата си роба като забързана стоножка. И преди да се спусне надолу, удари още един метан за довиждане. След това явно му хрумна нещо, защото вдигна ръка и каза забързано:

— О, честити рицарю, вслушай се в предупреждението ми. Тези върхове са злокобни, истински въплъщения на нещастието. Нека гласът на разума и приятелството заглуши тътена на бедствието! В името на Аллах те заклевам да не обезсилваш пентаграмите и да не излизаш без моята помощ и одобрение.

Лъчите на следобедното слънце вече не проникваха в тъмните сенки, които високите върхове хвърляха върху снагата на планинската верига. Ший се разхождаше по защитната стена, поспираше на бойните кули и мислеше за Белфиби, която беше някъде там. Имаше нужда от усмивката и ободряването й. По дяволите, толкова ли не можеше Чалмърс да не ги забърква в тази каша? И тук положението също беше истинска каша. Сбогуването на Атлантес, макар изречено като молба, представляваше зле прикрита заплаха. Ако Ший все пак обезсилеше пентаграмите и излезеше, какво ли щеше да предприеме дъртият мошеник? Сигурно нямаше да насъска подир него чудото на века. Това щеше да е в противоречие с предсказанието. Докато разсъждаваше над въпроса, Ший се изкачи върху желязната площадка на кулата за леене на олово. Той стигна до заключението, че навярно предсказанието е напълно достоверно. Атлантес беше достатъчно хитър, за да разиграва двоен блъф, като съчетае цялата истина за излизането на роднината си извън крепостта с полуистини, които да отклоняват нежеланото бягство на някои от хората в замъка.

Единственото, на което можеше да разчита със сигурност, беше голямото желание на магьосника гостите му да намерят развлечение за отегчения Роджър. Ший се размисли върху въпроса. Едрият дървеняк като че ли се интересуваше единствено от побоища и сражения. Дали нямаше някакъв начин да се удовлетворят мераците му без проливане на кръв? Когато едно дете на двайсети век от Охайо започнеше да създава подобни проблеми, решението се намираше в купищата приключенски романи. Тук обаче и дума не можеше да става за четене или пък… Ший се ритна на ум, задето не се беше сетил по-рано. Ами да — войници играчки!

Замъкът Карена със сигурност разполагаше с добър дърводелец, който да издялка прилично малки фигурки на биещи се мъже, а двамата с Чалмърс сигурно щяха да успеят да задвижат с магия миниатюрните армии. Мисълта за мускулестия съвършен паладин, надвесен над батальоните от петнайсетсантиметрови войници му се стори толкова забавна, че той удари с ръка по бойницата и се разсмя на глас. В този момент някой го подръпна за ръкава.

Беше един от прислужниците в замъка, но този път с глава на птица — голяма кръгла глава и клюн, по-дълъг от скучен роман.

— Кажи си мъката! — подкани го Ший.

Макар създанието явно да разбираше какво му се казва, отговори единствено с грак. То задърпа Ший за ръката, докато той не реши да го последва, като поглеждаше от време на време зад гърба си и си подсвиркваше окуражаващо. Водачът му го преведе по някакви стълби надолу, а след това влезе в просторен метален коридор, където ги очакваше Поласек.

— Здрасти, Харолд! — каза весело Досадния чех с такъв доволен вид, сякаш току-що беше изобретил звездолет с ядрено гориво. — Ще ви трябвам ли в близките няколко часа? Защото хванах един от тия кучеглави таласъми, който ще осигури всичко необходимо. Само дето не мога да я открия!

— За какви необходими неща ми говориш? Кого не можеш да откриеш?

— Малката с тъмната кожа, която танцуваше снощи. Всичко, което успях да науча за нея, е името й: Сумуруд или нещо от този род. А какво би могло да е от първа необходимост? Разбира се, огнена вода!

— Не си губиш времето, а? С пиенето работата все някак ще се подреди, но с момичето ще удариш на камък. Ако Роджър не я е взел в стаята си само за да те вбесява, Атлантес вероятно вече я е отпратил там, откъдето я е довел с магия.

— Свети Венцеславе! Въобще не ми е хрумнало. — Досадния чех изглеждаше вбесен. — Ще му спретна такава магия, че ще го превърна в…

— Не!

— Добре де, но какво да правя? Предполагам, че ще е най-добре да отида още сега при Атлантес и да му кажа да изпрати малката направо в Охайо. С тяло като нейното…

— Не! И без това имаме достатъчно неприятности. Ти дори не я познаваш, Вотси.

— Но…

Ший въздъхна:

— Моделът ти на сексуално поведение е прекалено пролетарски за високообразован човек като теб…

— Зарежи, освен ако нямаш наум нещо, което да не звучи толкова изтъркано — опита се да го жегне Поласек и тръгна да слиза по спираловидното стълбище на кулата, в която се намираха.

Спорът им замря напълно, когато стигнаха до кухнята, където един от човекоподобните таласъми с наситено пурпурен цвят на кожата, огромна глава и смешно малки крачка се беше заел с измиването на съдовете. В единия от ъглите лежеше огромен фоксер, затиснал с предните си лапи пълна с остатъци чиния. Таласъмът каза кратко заклинание и подсвирна. Кучето набързо облиза до чисто всички отпадъци, след което чинията премина в купа с чисти съдове.

— Ъх! — потръпна Поласек. — Как сладко ще си хапнем на вечеря, нали?

Ший се ухили:

— Я недей да се гнусиш! Това е заклинание — кучето е нещо като боклукчийско кошче, остатъците попадат в устата му, преди то да е успяло да докосне чинията с език.

Таласъмът се запъти към тях с рачешките си краченца.

— Намери ли, Одоро? — смигна му заговорнически Поласек. — И моят приятел ще иска малко.

— Аз намери! — каза Одоро. — Ти носи пари, аз дава стока.

Двамата отидоха в лабораторията на Чалмърс. Когато почукаха, отвътре се чу шумолене, а когато влязоха, Флоримел беше застанала на почтително разстояние от доктора с леко раздърпана рокля и двамата гледаха малко гузно. Чалмърс им подаде няколко странни на вид четвъртити монети, без да каже нито дума.

Когато се върнаха в стаята си, Ший се разсмя:

— Видя ли ги онези двамката? Сигурно си мислят, че е престъпление млада дама да седи в скута на мъж.

— Може да не са го правили преди… — предположи Поласек. — Щом му харесва, нека си се гушка със Снежанка. Аз предпочитам моята Сумуруд. Знаеш ли какви погледи ми хвърляше?

Таласъмът пристигна почти веднага и извади изпод мишницата си малък мех, увит в парче омърлян плат. Поласек му подаде няколко от странните монети, всяка от които беше изпробвана със забиване на впечатляващите кучешки зъби на Одоро. Когато таласъмът се приготви да си върви, Ший подхвърли:

— Само за миг, Одоро — каза той и взе меха. — Твоят господар е много строг по отношение на алкохола, нали така?

— О, да, ужасно. Закон на Пророка. — Одоро докосна челото си с върха на пръстите.

— А какво ще стане, ако разбере, че имаш запаси и продаваш на желаещите?

Таласъмът потрепера:

— Анатема втора степен. Нажежени до бяло щипци вътре. — Усмивката му изчезна като изтрита. — Вие не казва, нали?

— Ще видим.

Одоро пребледня до лавандулово и затропка с крачка.

— Не прави така! Не прави така! Така не рицарско! — пищеше той. — Ако не искали вино, взима обратно!

Той се въртеше около Ший и се опитваше да докопа меха. Харолд вдигна меха високо над главата си, направи лъжлив финт и подаде на Поласек, който го хвана като баскетболна топка.

— Кротко, спокойно! — успокояваше Ший разбеснелия се таласъм. — Нали знаеш, че и аз съм магьосник и ако не кротуваш, току-виж и аз съм ти пъхнал вътре някое нажежено до бяло желязо. Така стоят нещата. От теб искам само малко информация. Ако ми кажеш каквото искам, можеш да не се страхуваш.

— Не дава информация! — заинати се Одоро. Очите му се въртяха и се въртяха трескаво, сякаш всеки миг щяха да изхвръкнат от орбитите си.

— Така ли? Вотси, я иди да намериш Атлантес и му кажи, че сме пипнали един лилав кръчмар, докато аз държа под око… А? Не искаш да отива? Може би все пак ще успееш да отговориш на един-два въпроса? И аз така си мислех. Умно момче! Кажи ми сега има ли някакво предсказание за Роджър?

— Да, да! Лошо пророчество. Ако тръгне преди пълна луна, отива на страната на неверниците и убива праведни. Иншаллах!

— И какво му е лошо на пророчеството! А защо Атлантес не пуска Роджър дори за малко извън замъка? Нали е вълшебник и знае как да му попречи да се отдалечи прекалено.

— Страхува от дук Астолф. Той също магьосник, краде хипогриф.

— Това обяснява донякъде нещата. Но защо, след като е толкова ядосан, Роджър не притисне чичо си? Да го заплаши, че ще му отреже главата или нещо от този род?

— Не знае. Кълна брадата на Пророка, не знае. Мисля Атлантес прави нещо на него в главата… нали така… в ум… — Одоро посочи главата си — и води Роджър като кон. Но Роджър няма много ум и… ъ-ъ… много трудно да води.

Ший се разсмя.

— Точно както си и мислех. Дай му още едно десетаче, Вотси. Виждаш ли, Одоро. Когато си добричък, всичко се нарежда. А сега ми кажи за какво му е на Атлантес Флоримел.

— Пророчество от магическа книга.

— Хайде де! И какво е това пророчество?

— Ще загуби Роджър от жена рицар на хипогриф.

Белфиби беше някъде по хълмовете, където беше и хипогрифът.

— А какво общо има Флоримел с това?

— Не знае. Може би заменя я с жена рицар и изгаря на огън, пуф!

— Я гледай ти! И каква магия ще използва?

— Не знае.

— Но ти нали разбираш от магия?

— Не чак толкова. Атлантес много добър магьосник.

— Добре. Вотси, нашето приятелче иска да се поразговори с Атлантес…

— Ама аз не знае! Не знае! Никак не знае! — завика отчаяно Одоро и отново затропка с крачка.

— Може пък наистина да не знае — обади се Поласек.

— Може, а може и просто да иска да се извърти от разговора за Роджър. Изчезвай, Одоро! Ни си чул, ни си видял. За да сме си приятелчета.

— Ей-й! — каза Поласек и подсвирна, когато вратата се захлопна зад гърба на таласъма. — Ама ти си имал страхотни нерви, Харолд. Както и да е, с твоя късмет и моя блестящ ум успяхме да се сдобием с питие.

Ший извади две калаени чаши от малкото шкафче в ъгъла на стаята, отвори меха, подуши и наля. Виното беше сладко и много тъмно, почти черно с привкус на порто, макар градусът му да беше по-нисък.

Ший отпи и отбеляза с вид на опитен конспиратор:

— Никога не трябва да задаваш въпроси на прислугата, преди да си я оплел здраво. В противен случай ще бъдеш или излъган, или предаден. Мисля, че засега този цветен симпатяга ще играе за нашите, но никак не ми харесва онова, което е замислил Атлантес.

— Ставаше въпрос за Белфиби, нали? — попита Поласек и протегна чашата си за още една глътка.

— Ако питаш мен, да. Не, Вотси, първо ще трябва да запазим малко, за да държим Одоро изкъсо, и, второ, Атлантес ще те подуши през един квартал разстояние и ще разбере, че си успял да сгазиш лука. Трябва да сме предпазливи.