Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (22)

Две

— Да, дръпна и мен — каза Поласек. — Направо от разгара на веселбата. Както, между другото, и Уолтър.

Ший се огледа:

— Но къде е Уолтър? По дяволите, та той беше ей на онези възглавници, Рийд! Трябва да е останал в Ксанаду с онова ченге да гледа танци и да се тъпче с меден нектар. А как само ненавижда и двете!

— Ксанаду? Боже мили, надали можеше да му се случи нещо по-лошо! — Чалмърс посочи книжата пред себе си. — Аз исках да установя контакт единствено с теб, Харолд, и привличането на останалите е напълно случайно, уверявам те. Действително не мога да си обясня…

Ший се усмихна накриво:

— Всъщност и самият аз не зная дали да ти благодаря или да ти тегля една, Рийд. Какво направи с Белфиби? Издърпа и нея, нали? Признай си. Тя изчезна пред очите ми, докато бяхме на пикник, и днес тъкмо бяха дошли да ме арестуват за убийство, отвличане или нещо от този род.

— Да-а… ъ-ъ… Не отричам, че имах известни затруднения — рече Чалмърс и закърши нервно пръсти. — Опасявам се, че допуснах някои доста груби грешки. Но при всички положения намирам действията на полицията за прекалено драстични. Макар и да не смятам, че би трябвало да се притесняваш от някакви правни усложнения. При дадените обстоятелства ще им бъде доста невъзможно да установят corpus delicti^[1].

— Така си мислиш ти, Рийд! Гертруде Муглер също беше на пикника и именно тя вдигна ченгетата на крак, след като с Белфиби отидохме да се разходим и се върнах без нея, почти обезумял от тревога, тъй като не бях наясно дали някой от магьосниците на Феерия не я беше върнал обратно. Тази жена е напълно способна да установи corpus delicti, както и да основе общество за потапяне на мъжете във вряло масло.

Бледата девойка тихо възкликна.

— Извинявам се… — съобрази набързо Ший. — Лейди Флоримел, представям ви Вацлав Поласек, известен в моя свят като Досадния чех.

— Приятно ми е, достойни господине — каза учтиво девойката. — Титлите в този ваш свят са доста странни, но в никакъв случай не са по-странни от облеклата ви…

Едва сега Ший си даде сметка, че беше облечен в тъмния си костюм на тънко райе.

— Бих могъл да кажа същото за шапката на сър Чалмърс. Защо сте издокарани по този начин, защо ме издърпахте тук и къде, по дяволите, се намираме всъщност?

Чалмърс заговори бавно:

— Харолд, ти, както винаги, си склонен да показваш една определено ненаучна склонност към объркано мислене вследствие на това, че постоянно смесваш различни информационни категории. Ако позволиш, бих се опитал да организирам по някакъв начин хода на разсъжденията и фактите… Хм… Предполагам, че именно ти си използвал магията против магьосници срещу Долон и по такъв начин си се проектирал в нашата… ъ-ъ… отправна точка. Признавам си, че не разбирам как си успял да прехвърлиш със себе си и младата дама…

— Държах я за ръка. Между другото, Рийд, ние се оженихме.

— Най-искрените ми поздравления! Пожелавам ти бракът ви да бъде успешен и… ъ-ъ… плодотворен. Твоето отпътуване, както си спомняш, беше предшествано от унищожението на Ордена на магьосниците, в резултат на което аз се оказах изправен пред проблем, който надхвърляше моите възможности. И по-точно — превръщането в истински човек на илюзорната личност, изработена от сняг. — Той кимна с глава към Флоримел, която го гледаше с нямо обожание. — Затова…

— Рийд, откъде взе стола? — намеси се делово Поласек.

— Вацлав, прекъсванията ти са по-досадни и от тези на Харолд. Седни на пода и ме остави да продължа. Докъде бях стигнал? А, да!… При изследването на достъпните факти, успях да открия, че във Феерия съществува умозрителен модел на вселената, чийто времепространствен вектор е леснопостижим посредством методите на формалната логика именно от това място. А именно от „Орландо Фуриозо“ на Ариосто.

— И каква е причината да е толкова леснопостижим? — попита Ший.

— Ами-и… Тъкмо се готвех да обясня. Лудовико Ариосто е италианският поет, който написва „Орландо Фуриозо“ през първата половина на шестнайсети век според летоброенето на света, от който идваме. Тази негова поема се смята за главния източник, от който черпи идеите си при създаването на „Кралицата на Феерия“ известният и отличаващ се с яркото си подражателство Спенсър. Доколкото всяка от въпросните две вселени съдържа един и същи основополагащ умозрителен модел, не е никак трудно да прозрем как прехвърлянето от единия в другия свят се превръща в относително лека задача. Освен това бях сигурен, че тук ще открия мнозина опитни магьосници. Вацлав, забелязвам, че не следиш мисълта ми…

— Не — отговори Поласек от пода. — Но и госпожица… лейди Флоримел също не я следи.

— За нея не е задължително. Все пак ще си направя труда да обясня единствено заради теб, че сходството в основополагащите умозрителни модели прехвърля известни, така да се каже, мостове между двете вселени, посредством които бихме могли да достигнем с помощта на нашия силогизмобил до точно определените от нас времепространствени точки.

Поласек се потупа по джобовете:

— На някого да му се намира цигара в повече? Щом казваш това, Рийд, няма начин да не си прав, но то все още не обяснява защо е било нужно да издърпваш Харолд и да го включваш в този водевил?

Чалмърс отново размести нервно книжата пред себе си.

— Целият процес беше съпроводен с известни… ъ-ъ… несъответствия. Бих могъл да ви ги изложа, ако разбира се, ми позволите да ви разкажа всичко подред. И за да внесем известно уточнение — намираме се в замъка на най-могъщия магьосник във „Фуриозо“ — Атлантес де Карена, в Пиренеите, близо до франкско-испанската граница. Само за теб, Вацлав, ще обясня, че местата, за които говоря, в никакъв случай не са онези, за които би могло да стане дума да речем в… ъ-ъ… института „Гарадън“.

— Добре, но защо ме издърпа така? — възнегодува Ший. — Не можа ли първо да ме попиташ?

— Прав си, Харолд, но, както сам разбираш, формалната логика не е като телефона — врътнеш и — готово! Всъщност несъответствията, за които ти споменах, станаха дотолкова драстични, че не ми остана друг избор. Може би сгреших. Работата с Атлантес беше изключително интересна. Имах възможността да коригирам множество магически принципи с оглед на различните закони, които са в сила тук. Въпреки това смятам, че съм в дълг към присъстващата тук млада дама. — Той посочи Флоримел и се изчерви от прихването на Ший и Поласек. — А Атлантес ми оказа наистина голямо съдействие, макар да мисля, че вече се впечатлявам много по-слабо от колегиалното отношение на магьосниците, отколкото преди. Той не само не успя да направи нищо за Флоримел, но се оказа и мохамеданин с донякъде необичайни разбирания за нравственост. Поведението му ме наведе на мисълта, която по-късно прерасна в твърда убеденост, че трябва да осигуря допълнителна защита за Флоримел. Така стоят, или поне стояха нещата, преди да предприема… така да се каже… ъ-ъ… произволното ти прехвърляне тук, Харолд. Досега аз бях единствената преграда между нея и, опасявам се, прекалено благонастроения стопанин на замъка.

— Само едно не мога да разбера — каза Ший. — Защо просто не я прехвърлиш в някой друг свят?

— Къде, драги ми Харолд? Именно там е цялото ми затруднение. Ако я прехвърля в нашия свят, ще я загубя, тъй като тя е с магически произход. А в умозрителния модел на света ни няма място за магия. Това е невъзможно, поне докато не я превърна изцяло в човешко същество. Бих могъл, разбира се, да я прехвърля в света на Данте, но силно се съмнявам, че условията в „Ад“ ще са най-подходящите за същество, създадено от сняг. Освен това Атлантес е изключително компетентен магьосник и е напълно във възможностите му да я последва навсякъде или да попречи на прехвърлянето й.

— Този долен изпечен развратник! — не можа да се сдържи Флоримел.

Чалмърс потупа нежно ръката й и я погледна с много нежност.

— Дължа ти извинение, Вацлав. Но все пак приятелите са затова, да подкрепят с по едно рамо в труден миг, нали така?

Поласек махна с ръка.

— Добре, Рийд! — каза Ший. — Ще се радвам, ако мога да ти помогна, особено след като вече си довлякъл тук Белфиби и си ме хвърлил на ченгетата в нашия свят. Къде е тя между другото?

Чалмърс придоби още по-объркан вид.

— Ами… ъ-ъ… такова… Това е затруднението, за което ти дължа най-дълбоко извинение. Всичко това се дължи най-вероятно на грешка в изборността. Тоест аз не съм искал да я прехвърля от нашия свят в този тук. Ако си запознат с текста на „Фуриозо“, Харолд, няма начин да не знаеш, че на Спенсъровото подражание Белфиби тук съответства оригиналният образ Белфегор… така де — първообразът на Белфиби… Когато младата дама пристигна, се получи известно… ъ-ъ… объркване на личностната идентичност и… ъ-ъ… за нещастие… ъ-ъ… за много голямо нещастие… ъ-ъ… твоята дама изгуби напълно паметта си за предишното си име и предишното си съществуване. В настоящия момент мога да гарантирам единствено това, че е някъде в този свят.

— Искаш да кажеш, че собствената ми съпруга дори няма да ме познае? — ревна Ший.

— Страхувам се, че няма. Не зная как бих могъл да изразя…

— По-добре не се опитвай. — Ший огледа мрачно залата. — Трябва да я открия. Може да е изпаднала в беда.

— Не смятам, че трябва да се тревожиш толкова много, Харолд. Белфиби е достатъчно оправна.

— О, Боже! И още как! — обади се Флоримел. — Тя така подреди сър Роджър, че той още дълго няма да може да дойде на себе си. И то само защото не й разреши да напусне замъка сама. Не се безпокойте, сър Харолд!

— А кой е този сър Роджър? — изръмжа Ший.

— Смятам, че за всички ни ще е по-добре да ви запозная с моите… ъ-ъ… вашите съратници — каза Чалмърс. Той излезе иззад масата, прекоси помещението и отвори някаква врата зад Ший и Поласек. Във въздуха се разнесе тежката миризма на зехтин. Те пристъпиха през прага и крачките им отекнаха с метален звън.

— А, да… като че ли забравих да ви кажа, че замъкът е построен от желязо — каза небрежно Чалмърс. — Това също е едно от… ъ-ъ… несъответствията. Оттук, господа!

От коридора тръгваше разклонение, по което поеха, за да стигнат до някаква метална рампа пред чифт двойни врати, осветявани от малко маслено кандило. Когато се приближиха достатъчно, Ший чу воя на някакъв, поне на теория, музикален инструмент, сходен по звук с ксанадийските. Очите на Поласек светнаха, той прокара език по пресъхналите си устни и попита:

— Мацки?

Без да го удостои с отговор, Чалмърс махна с ръка към двойната врата, чиито крила се разтвориха плавно. На пода в стаята седяха двама мъже в арабски облекла, единият от които надуваше някакво дудуче, докато другият мързеливо потропваше с връхчетата на пръстите си по тамтамче с диаметър около десет сантиметра. Зад тях някаква възтъмна девойка се извиваше в ритъма на бавен танц.

Зад нея, в сумрачната светлина, хвърляна от няколкото кандила по стените, се очертаваха над дузина мъже, облечени в светли ориенталски носии, които сякаш бяха изпокапани с мазнина специално за случая. Налягали върху разпръснатите по пода възглавници, те наблюдаваха танцьорката с мрачно, вяло изражение, като от време на време обменяха по някоя дума и поглеждаха към далечния край на помещението, сякаш очакваха някакъв знак от седящия там мъж. Той беше много по-едър от всички останали и имаше фигура на борец. Младото му, сякаш изсечено от камък, лице беше от мрачно по-мрачно. Някакво пъргаво белобрадо старче с възтъмна кожа, което удивително приличаше на съсел, шепнеше нещо на ухото му и подкрепяше думите си с яростни ръкомахания.

Когато дочу стъпките им, старчето вдигна поглед и заситни към новодошлите, после се поклони на Чалмърс.

— Мир вам! — каза белобрадото старче, поклони се отново и попита: — Кои са тези господа? — след което удари трети метан.

Чалмърс върна един от поклоните:

— Мир и на тебе, магически господарю на Карена. Това са… ъ-ъ… хора от моята страна. Сър Харолд дьо Ший и ескуайър Вацлав Поласек.

— О, какво щастие! — възкликна Атлантес де Карена и се закланя като кораб в бурно море. — О, колко милостив е Аллах! — Поклон. — Да зарадва очите на стареца с двама снажни франки! — Поклон. — Сигурно сте се отбили в бедната ми колиба по грешка, но това е такава чест за мен! — Поклон. — О! Веднага да се приготвят най-добрите стаи и най-изисканите дрехи за сър Харолд дьо Ший и неговия оръженосец Вацлав, които сгряха сърцата ни със своето благоволение! — Поклон.

Ший и Поласек се справиха някак си с първите два-три поклона, но при наложеното темпо вече усещаха началните пристъпи на морска болест. Видимо удовлетворен от постижението си, тъмнокожото старче хвана двамата новодошли за ръка и ги поведе към налягалите върху възглавниците мъже, където ги представи поотделно на всеки от тях. Представяне, поклони и салтанати се редуваха при всяко запознанство, сякаш местните не чуваха и не виждаха, когато цялата церемония се разиграваше пред съседа им по възглавница. Сред гостите бяха владетелят Моско, емирът Трази, сър Одибрад — последният в средновековен европейски жакет, прилепнал по крака клин и без чалма — и още двама-трима, на които не успяха да запомнят имената. В прекъсванията между метаните и салтанатите Поласек извърташе глава и впиваше жаден поглед в танцьорката, докато най-накрая, след третото представяне, Атлантес забеляза неспокойния му поглед.

— Желаеш ли тази слугиня, благородни господине? — попита той. — По волята на Аллаха тя струва не по-малко от сто жълтици, но ще ти я дам за наложница, ако нашият Роджър, който смята, че всички неща на този свят са само негови, не се противопостави. Ще имаш възможността да се насладиш на истинската красота на една непробита перла… напълно неразработена, скъпоценен камък, който…

Поласек се беше изчервил.

— Веднага откажи! — просъска в ухото му вбесеният Ший. — Не можем да си позволим да се забъркваме в разни съмнителни историйки!

— Но…

— Откажи му!

Погледът на Атлантес ги следеше неотклонно и старецът като че ли наистина се забавляваше добре.

— Ами… — започна Поласек — например бихме могли да поговорим за това по-късно. Ние, така да се каже, току-що пристигаме и ми се ще да разгледам по-подробно замъка, преди да се насладя на тукашното… ъ-ъ… гостоприемство. Но все пак съм много задължен за честта, Твое величество.

— Думата на госта е закон за мен! — Негово величество ги отведе до възглавницата, върху която разпускаше мрачният млад мъж. — А сега да ви представя светлината на всемира, ръката на исляма, най-съвършения паладин и кавалер на Карена.

Най-съвършеният паладин изсумтя отегчено:

— Пак ли франки? — попита той Атлантес. — Дано да са по-свестни от онази червенокоса кучка, която ни докара франкският магьосник. — Всемирната светлина обаче избра за мишена на своя присмех именно Ший. — Вие ли сте фокусниците клоуни, които чичо ми обеща. Макар сърцето ми да е натъжено, ще изгледам някои от номерата ви.

Ший му отправи ледено надменен поглед:

— Виж какво, мутро, посветен съм в рицарство от човек, с когото изобщо не можеш да се мериш, а и не ми харесват приказките ти за червенокосите кучки и франките. Ако излезеш за малко с мен отвън, наистина мога да ти покажа някои номера.

Роджър най-неочаквано грейна в широка дружелюбна усмивка:

— Кълна се в брадата на Пророка (който е един на Аллаха) — каза той. — Никога не съм мислил, че мога да открия толкова щедър франк. От месеци не съм убивал човек и мускулите ми се скапват без упражнения. Това е вече мъжка дума!

— Господа, светлина за старческите ми очи, охладете сърцата си — загъгна Атлантес. — Никой от вас не се нуждае от живота на другия, а и замъкът е орисан в него да няма смърт. Още повече, че това са мои гости и приятели — магьосници, за чийто живот съм готов да дам моя собствен. Заповядайте, господа, позволете ми да ви покажа вашите покои, които не са нищо повече от прости сламеници, сврени в скромно ъгълче, но все пак са най-доброто, което Карена може да ви предложи. Приемете това, което имам, както казал хаджията, макар то да е само половин комат.

Той заситни пред тях като квачка пред пиленцата си. „Сламениците в скромното ъгълче“ се оказаха огромна стая с размерите на аудитория, обкичена с коприна и дърворезби. Все пак главите на нитовете върху железните плочи по стените създаваха у Ший впечатлението, че се намира на боен кораб.

— Сега ще ви поднесат кафе и нови дрехи. Но в името на Аллаха, господа магьосници, не позволявайте гласът на приятелството да бъде задушен от десницата на раздора и не затаявайте зло към роднината на вашия приятел. Ех, младост, младост… — Той изтри с длан очите си и Ший с изумление установи, че те действително се бяха насълзили. — И да се свети името на Кордова, понякога се чудя как благоуханните бани на Хамман не се смръзват в отчаяние, че не биха могли да се сравнят с подобна прелест. Как да повярва човек, че млад, здрав и прав мъж може да мисли повече за проливане на кръв, отколкото за тежката гръд на невинна девойка?

Той направи бърза серия от шест-седем поклона и излезе.