Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (19)

Девет

Ший лежеше в спалнята си, загледан в черния таван. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да упражнява каквато и да е принуда над професора. Чалмърс си беше читав. Но при цялата му отдаденост на Флоримел и на теорията, той не можеше да бъде убеден, че благите магьосници, които говореха за интелектуални постижения, представляваха всъщност шайка хладнокръвни рекетьори, решени на всичко, за да подложат Белфиби, Бритомарт и мнозина други на бавно и мъчително умъртвяване.

Ший потръпна при тази мисъл. Щеше да направи всичко по своите сили, за да попречи на плановете им. И то бързо. Да, както и за да не позволи на Чалмърс да предостави своя наистина изтънчен учен ум в услуга на тези главорези.

Замъкът беше притихнал. Той се измъкна от леглото, облече се и препаса портупея с вярната шпага. Надали щеше да влезе в работа, особено срещу заклинанията, но докато самите магьосници вярваха в свръхестествената й сила, сигурно можеше да му помогне.

Вратата се отвори безшумно. Коридорът тънеше в пълен мрак. Ший усещаше студения каменен под през тънките си подметки, но леките кожени ботуши му даваха възможност да напредва безшумно. Съобрази, че ако плъзгаше ръка по стената, можеше с лекота да налучка пътя до голямата зала, а оттам — и до изхода за навън. Стъпка по стъпка… и изведнъж ръката му, която следваше стената, загуби опора. Зловонието на василиск го удари право в носа. Явно беше пред вратата на нечия лаборатория. Той се отпусна внимателно на длани и колене и пролази предпазливо сантиметър по сантиметър, като се надяваше звярът да не се събуди.

Така. Вече беше стигнал до стълбището. Слезе едно стъпало, второ… и усети как нещо меко се притисна около глезените му. Още едно стъпало и мекото обгърна и кръста му. Почувства как лугавото и слизесто лепкаво нещо го беше обездвижило, сякаш беше омотан с въжета от слуз… Паяжина! Ший усети как паниката се надигна в него като вълна. Стори му се, че както продължаването напред, така и връщането обратно ще са еднакво фатални. След това си наложи да се успокои и като размисли, реши, че това трябваше да е някоя Бизиранова магия за охрана на замъка — значи нищо особено.

Но с какво можеше да разреже паяжината? С огън. Нямаше огън. Но при предишното му приключение в света на скандинавската митология великаните на Сурт караха с магия мечовете си да пламтят като факли, а Ший имаше шпага. С подходящо заклинание и с помощта на закона за подобието то можеше да се превърне в огнен меч. Надали някой щеше да забележи светлината в тесния спираловиден коридор на стълбището. Изправен на стълбите, със заплетени в паяжината крака, той се осмели за първи път да импровизира заклинанието си:

Шпаго вярна, в острието ти сега е моето спасение!

Стани на огън, паяжината да разсечеш.

Бъди мой Суртов меч и в мрака — чудно избавление!

Ефесът започна да се затопля.

От участ зла и смърт за да ме изведеш,

в името на Дурандал живот и свобода да ми дадеш.

Стихчетата едва ли можеха да минат за поезия, но ефесът вече се беше нагорещил и той протегна шпагата. По острието плъзна пламък, който лумна изведнъж и освети всичко наоколо. От следващото стъпало чак до долу стълбището беше запълнено с някаква гнусна лугава, сива на цвят тъкан, която можеше да погълне и задуши човека не по-лошо от тресавище. Бизиран не оставяше нищо на случайността.

Ший удари по слузта с пламтящата си шпага. Тя зацвърча и започна да се разтваря пред него, като се отдръпваше към стените сред съскане и зловонни пламъци. Напредваше бавно, като с всеки замах освобождаваше само по едно стъпало. Когато се добра до долния край на стълбата, острието угасна. Беше в голямата зала, но я прекоси бързо и излезе през предния двор и голямата порта.

Луната се беше вперила в него от безоблачното небе. Ший я изруга наум и се почуди дали си струваше да поема излишен риск с прекосяването на откритата площ между портата и прикритието на насадените пред нея дървета. Реши да опита.

Приведе се ниско и се стрелна през оголеното пространство, а плащът му приплясна като вампирски криле. Успя да стигне до прикритието, без да се препъне, и се обърна назад. Замъкът беше изчезнал. Виждаха се само каменистата поляна и колибата по средата й.

След като навлезе в горичката, той започна да кръстосва между дърветата и да подсвирква много тихо сигнала на еднорога, като от време на време спираше да се ослуша. Някъде към четвъртата обиколка той чу силен шепот:

— Остани на място!

— Белфиби!

— Да! — Тя излезе иззад прикритието си с опънат лък и с прицелена в главата му стрела. — Наистина изглеждаш като Харолд дьо Ший, но я ми покажи как се върти тънкият меч на кръста ти.

Ший извади от ножницата все още горещата шпага и направи няколко движения.

— Сега вече съм сигурна, че си Ший. Страхувах се да не би магьосниците да са ми изпратили призрак, който да ме подмами. Радвам се, че те виждам, оръженосецо Харолд.

— И аз много се радвам, че те виждам. Знаех, че мога да разчитам… — започна обясненията Ший.

— Запази сладките приказки за по-подходящ момент. Тук е доста опасно, затова давай накратко.

Ший й разказа всичко.

— Не се страхувам за себе си — каза Белфиби, — макар да ти благодаря за загрижеността. Повече ме е страх за Бритомарт, която за разлика от мен в повечето случаи не може да разчита на закрилата на гората. А и наистина си прав, че ще е глупаво да изпуснем случая да изловим целия орден накуп. Чакай да помисля. Оставих Артегал в една дърварска колиба на противоположния край на Лоузългорието. Там живее неговият човек Талий, който ще повика Кембина да излекува раните и да успокои духа на рицаря.

— Значи Кембина също е психолог! А защо има нужда от успокоение на духа?

— Защото е върховен съдия на цялата Феерия. Как би могъл да е безпристрастен, ако духът му е неспокоен? Най-добре е да отидем там и да изложим всичко пред него. Каквото и да става, не бихме могли да изловим цялата шайка само двамата.

След два часа здраво ходене Ший стигна до стадия на прозявките. Луната беше залязла. Напредването в непрогледния мрак под дърветата стана трудно дори за опитната Белфиби. Затова тя не се възпротиви на подмятането му за кратка дрямка.

— На мен ми е още рано за сън — каза тя. — Ако искаш, бих могла да пазя през първия час, който ще изтече, когато звездите на Голямата мечка застанат над короната на ей онова дърво. След това ще те събудя да застъпиш.

Ший беше прекалено капнал за уроци по приложна астрономия, затова си легна, без да й обърне внимание. След това усети как някой внимателно го разтърсва и отвори очи, за да установи, че вече се развиделява.

— Ей, госпожице! — каза той през прозявка. — Нали се разбрахме да ме събудиш след първия час на пост?

— Така мислех и да направя, но когато те видях да спиш толкова сладко, сърце не ми даде да те будя. На мен и без това ми стигат няколко минути дрямка.

— Лошо. А моята мъжка чест?

Тя се нацупи:

— Виж за това забравих. Вие мъжете понякога се заинатявате наистина глупаво на тази тема. Хайде стига! — Тя грабна ръцете му и направи една — две танцови стъпки: — Тра-ла-ла, какъв чуден ден! Хайде да вървим да потърсим нещо за закуска.

Докато продължаваха по пътя си и Белфиби се взираше в храсталаците за нещо, което мърда и се яде, все още замаяният от недоспиването Ший попита:

— Мислиш ли, че Кембина ще е успяла да успокои Артегал дотолкова, че да изслуша обясненията ми, преди да се опита да ми отсече главата от кръста?

— Откъде да зная? Но при всички положения можеш да се скриеш, докато аз му обясня първа.

— По-добре направо да си опитам късмета! — Ший не можеше да позволи неговото момиче мечта да го заподозре в прекалена притеснителност още на този етап. Беше сигурен, че при нужда винаги щеше да надбяга тромавия съдия.

— Ти обаче все още ми дължиш едно обяснение! — усмихна му се тя и Ший се почувства стократно възнаграден. Белфиби продължи, без да сваля очи от него: — Познавам много рицари, оръженосци и йомени, но никога не съм срещала човек като теб, господарю Харолд. Все говориш открито и без недомлъвки, а половината от думите, които казваш, са ми неизвестни. Обещал си ми да ми обясниш смисъла на онези неясни изрази в поемата, с която разгроми Кресливия звяр.

— Любопитството изяжда главата на котката — побърза да обясни Ший.

— Мяу-у! Само че котката има девет живота, а аз имам още няколко в запас.

— Наистина не мога, Белфиби. По магически съображения.

— О-о! Тогава ми кажи поне какво означаваше онази дума, с която нарече лейди Кембъл снощи.

— Психолог ли?

— Да.

Ший й разтълкува смисъла на думата и накратко обясни с какво се занимава науката психология и какъв е собственият му опит в нея. Под възхитения поглед на момичето той реши да се разпростре малко по-нашироко. Преди да се беше усетил, вече й беше преразказал половината си живот. Веднага щом го осъзна, замлъкна, тъй като професионалният опит го беше научил, че винаги трябва да си останеш донякъде загадка за човека до теб.

— Странен е разказът ти, оръженосецо. Ако говориш истината, май си струва човек да разгледа твоята родина. — Тя тихо въздъхна. — Мога да пребродя всички пущинаци на Феерия със затворени очи. И тъй като не ми се мотае из двора на Глориана, единственото, което ми остава, е да требя лоузъли и гадове като… Шшт! — Тя замълча, направи две бавни крачки и пусна една стрела. В храсталака се преметна заек.

Докато чистеха заека и разпалваха огъня, Ший усилено мислеше. Най-накрая реши да си опита късмета:

— Виж какво, хлапе, някой ден ние с доктора ще си тръгнем за дома. Защо не дойдеш с нас?

Белфиби повдигна изумено вежди:

— Страхотна идея! Само че ще мога ли да живея във вашите гори, както тук?

— Ами… — Ший си представи ужасните неприятности, в които щяха да се забъркат, ако Белфиби решеше да води сегашния си начин на живот в някоя от малките фермички в Охайо. — Струва ми се, че няма да е особено практично. Но има толкова други неща за правене.

— Какви? Бих ли могла да живея в някой от големите ви градове?

Този проблем не беше хрумвал на Ший до момента. Наложи му се да преразгледа оценката си за девойката. Тя беше като излязла от рицарски роман, но инак разсъждаваше трезво, а и умът й сечеше като бръснач. Единствената възможна професия в света на двайсетия век, която според Ший щеше да й подхожда, беше треньор по стрелба с лък. А търсенето на професионални стрелци с лък надали беше особено голямо.

Той подхвърли неопределено:

— О, ще измислим нещо. С доктора ще видим дали си… ъ-ъ…

— Харолд — каза рязко тя, — какво всъщност се опитваш да ми предложиш? Не си мисли, че след като водя волен живот, трябва да съм…

— Не, не, дума да не става…

— Какво тогава?

Той отново се замисли. Едно-единствено решение му се набиваше в ума, но толкова рано… можеше да провали всичко. Все пак риск печели, риск губи…

Той си пое дълбоко дъх и изтърси:

— Ами можеш да се омъжиш за мен.

Белфиби зина изумено. Бяха й необходими няколко секунди, за да се окопити дотолкова, че да му отвърне:

— Ти шегуваш ли се с мен, оръженосецо Харолд?

— Не. И в моята страна хората понякога го правят… нали разбираш… също като тук.

— Но… нали знаеш, че съм сгодена за оръженосеца Тимий?

Сега беше ред на Ший да зине изумено.

— Недей, добри ми приятелю, не го приемай толкова тежко! — опита се да го утеши Белфиби. — Вината е моя. Просто си мислех, че всички трябва да знаят.

— Не… аз исках… аз не… дай да зарежем…

— Да зарежем ли? — Белфиби явно отново не схвана смисъла.

Ший се съсредоточи над своето парче от заека и промърмори някаква похвала за вкусовите му качества.

— Не се сърди, Харолд. Не съм искала да те нараня, защото ми харесваш, и ако се бяхме запознали по-рано… Но съм дала дума.

— Така да е! — съгласи се мрачно Ший. — Какво представлява този твой Тимий? — След въпроса си той се запита дали влагаше в него някакъв смисъл, или просто се поддаваше на някакъв мазохистичен пристъп, като сам посипваше сол върху отворената рана.

Чертите на Белфиби се смекчиха:

— Най-сладкото момче на света: плах и чувствителен, а не като онези грубияни, рицарите.

— А кои са положителните му качества?

— Ами… Всъщност… може да пее мадригали най-добре от всички, които познавам.

— И това ли е всичко? — попита Ший, без да успее да прикрие сарказма си.

Белфиби се наежи:

— Много добре зная накъде биеш! За мен е по-важно, че не е груб и самонадеян авантюрист като теб.

— Извинявай, но това не ми звучи като достатъчно основание за женитба. Много подобни случаи са минали през ръцете ми в практиката ми като психолог; обикновено впоследствие жените се разкайват.

Белфиби скочи гневно:

— Такава ли била работата, оръженосецо Харолд? Разпитваш ме за личния ми живот, за да можеш след това да ме клъвнеш с отровния си език? Как не те е срам! Въобще не е твоя работа за кого ще се омъжвам и защо.

Ший се ухили нагло.

— Просто ти казах как стоят нещата в общия случай. Не е моя вината, ако приемаш думите ми толкова лично. Ще си позволя да отбележа само още нещо — всяка жена, която се омъжва за заек и мисли, че ще направи от него лъв, греши жестоко.

— Чумата да ги тръшне твоите общи случаи! — кресна гневно Белфиби. — И ако мислиш да вървиш с мен, ще е по-добре да държиш проклетия си дълъг език зад зъбите! По-добре заек, отколкото лисица с измамни предложения за женитба…

— Какво искаш да кажеш с това „измамни предложения“? — изръмжа Ший. — Аз го мислех сериозно, когато ти го предложих! Макар сега да виждам, че идеята ми не е била чак толкова добра…

— Така ли? Нещо много бързо се отмяташ! Сега вече виждам доколко постоянен можеш да бъдеш в намеренията си!

Ший успя да се овладее и каза помирително:

— Хайде да спрем дотук, Белфиби. Съжалявам за нещата, които наговорих за приятеля ти. Нека не говорим повече за това. Искаш ли да се сдобрим?

Гневът на Белфиби също се поохлади:

— И аз съжалявам, че отхвърлих така грубо твоето предложение в лицето ти, оръженосецо Харолд, не беше никак възпитано от моя страна. — Ший с изумление видя как очите й се навлажниха. Тя примигна и се усмихна: — Значи сме сдобрени и закусили. Хайде да тръгваме.

Изгряващото слънце надничаше нетърпеливо между листата на дърветата. Пътят им беше препречен от мързелив поток и те се запровираха през клека, ограждащ бреговете му.

Отвъд гъсталака се простираха обширни ливади, сред които подобно на острови се бяха скупчили малки горички. Двамата спътници тъкмо бяха нагазили във високата трева, когато някакъв шум над главите им ги накара да вдигнат поглед към небето.

Над тях се носеше кошмарна рептилия с размерите на малък туристически самолет. Чудовището разполагаше с чифт мускулести крака и огромни прилепови криле. Върху гърба му се беше настанил удобно Бизиран, издокаран в лъскава броня, а под вдигнатото забрало се виждаше приветливо усмихнатото му лице.

— Добра среща, скъпи приятели! — провикна се надолу той. — Какво щастие, че ви виждам! И двамката наведнъж!

Зад гърба на Ший бръмна тетивата на Белфиби. Стрелата прониза кожата на едното крило. Звярът изсъска и се наклони за завой.

— В горичката! — викна Белфиби и даде личен пример. Когато достигнаха под прикритието на гъстите корони, тя обясни: — Уейвърнът^[1] не може да лети между дърветата.

— Защо го наричаш така? Според мен си е чист птеродактил — каза Ший и сниши инстинктивно глава, докато зловещата сянка на чудовището преминаваше над тях.

Белфиби го поведе към противоположния край на горичката. Докато Бизиран кръжеше над мястото, където бяха се шмугнали между дърветата, те успяха да прибягат до съседната горичка. Злокобно просъскване ги предупреди, че са разкрити.

Отново тръгнаха между дърветата. Имаха предимството, че можеха да виждат между клоните всяко движение на Бизиран във въздуха, докато той нямаше как да забележи придвижването им под гъстия листак.

— Сега! — каза Белфиби и хукна като антилопа през високата трева.

Ший затича след нея. Този път разстоянието беше по-голямо — над стотина метра. На половината път той чу над себе си сатанинското съскане и впрегна всички сили в спринта. Сянката на чудовището се плъзна пред него. А беше толкова далеч, толкова далеч… и тогава дърветата разпериха над него благословените си клони. Обърна се и видя, че се е отървал на косъм и че чудовището полага неимоверни усилия да се издигне над застрашително наежените корони на дърветата.

Едва тогава Ший се облегна на един дънер и задъхано попита:

— Още много тичане ли ни остава?

Лицето на Белфиби беше мрачно:

— Струва ми се, че тук гората започва съвсем да се разрежда, вместо да се сгъстява. Хайде да огледаме.

Те обиколиха горичката, но тя беше съвсем малка и доста отдалечена от всички други с изключение на дъбравата, от която бяха прибягали тук и която изглеждаше многообещаващо гъста.

— Май ще ни се наложи да се върнем обратно — каза Ший.

— Да. А това не ми харесва. Обзалагам се, че Бизиран не би тръгнал да ни преследва сам.

— Права си. Като че ли виждам нещо там. — Той посочи с пръст някаква доста отдалечена група фигури, оцветени в розово от изгряващото слънце.

Белфиби извика разочаровано:

— Този път ни пипнаха. Прекалено много са. Ако останем на място, ще ни обградят. Ако тръгнем да бягаме, Бизиран ще ни налети с чудовището… Кое да изберем?

Ший беше извадил ножа си и се захвана да сече в основата близката жилава фиданка, като междувременно отговори:

— Ще видиш. Този номер съм го правил вече и се надявам да мине и тук. Нали си доста пъргава в катеренето по дърветата, виж дали можеш да откриеш някакво птиче гнездо и ми донеси няколко пера.

Тя тръгна озадачена, но без да спори. Когато се върна, Ший довършваше творението си — в единия край на фиданката бяха скупчени клонки, овързани със стъбло от имел. Харолд искрено се надяваше имелът да не е от отровния. Предметът бегло напомняше на огромна метла. Ший привърза две пръчки накръст на дръжката и гордо обясни:

— Предишната, която направих, беше едноместна. Този модел е направо лимузина. Я да видим перата, моето момиче!

Той пусна едното да падне свободно и повтори някогашното заклинание, за което имаше смътен спомен. След това го напъха заедно с останалите между клонките.

— Сега обяснявам: аз ще съм пилотът, а ти — стрелецът. Яхвай тази пръчка тук. Мислиш ли, че ще се справиш със стрелбата в движение?

— Ама какво ще правим? — попита тя и го погледна с небивало до този миг уважение.

— Ще победим Бизиран със собственото му оръжие. Виж тази паплач. Сякаш е по-добре да тръгваме.

Преследвачите им, които междувременно се бяха приближили, вече изскачаха от храсталаците на съседните горички и Ший имаше възможността да се наслади на най-богатата колекция от изроди, която бяха виждали очите му — срещу тях прииждаха хора с животински глави, чудовища с по три, четири и повече ръце, с глави и лица, израстващи над змийски туловища.

Яхнаха метлата и Ший припя:

Дъб, явор, тис, кипарис и ела,

по въздуха ни пренеси!

За да убием този дявол на крила,

добре и пъргаво лети!

Метлата се стрелна в плавно издигане. Когато изхвърчаха от горичката и прелетяха над главите на най-близките преследвачи, под тях избухна истински взрив от крясъци, викове, квакания, ревове, ръмжене, вой и писъци. Ефектът беше неописуем.

Но умът на Ший беше зает с друго. Най-напред той установи със задоволство, че метлата му „домашно производство“ летеше стабилно, макар и по-бавно от тази, която беше управлявал в света на скандинавската митология. Спомняше си смътно, че най-важното за въздушния бой е да имаш предимство във височината.

Поведе метлата в плавно изкачване по спирала. Почти веднага, яхнал своя уейвърн, към тях се стрелна Бизиран. Магьосникът вече беше извадил меча си, но Ший с облекчение отбеляза, че рептилията изоставаше значително.

На около шейсет метра над противника той направи плавен завой и извика през рамо:

— Приготви се! Сега ще пикираме към тях. — Но в следващия миг забеляза, че Белфиби беше стиснала дръжката така здраво с ръце, че чак кокалчетата й бяха побелели.

— Никога досега ли не си летяла? — попита той.

— Н-не. Толкова е необичайно, оръженосецо Харолд, и толкова ме е страх! Когато погледна надолу… — Тя потрепера и стисна очи.

— Не се оставяй на акрофобията, моето момиче. Гледай само в онова, в което се целиш.

— Ще се опитам.

— Така те искам! — окуражи я Ший и стрелна метлата надолу. Уейвърнът ги погледна с надежда и раззина прегладняла зъбата уста. Ший изви в последния миг; чудовището захлопна челюсти, а зад гърба му бръмна тетивата.

— Не улучих! — каза Белфиби, докато набираха височина. Под разчорлените й коси надничаше едно определено презеленяло лице. Ший, който не минаваше за особен почитател на въртящите се влакчета в увеселителните паркове, напълно й влизаше в положението.

— Дръж се! — каза той и вдигна малко по-рязко носа на метлата, като същевременно свърна встрани, за да избегне уейвърна, който се понесе към тях учудващо пъргаво. — Този път ще опитаме малко по-плавно пикиране.

Ший отново се гмурна в плавен завой надолу. Уейвърнът също се извъртя. Ший не очакваше коварния маньовър и центробежната сила едва не ги напъха между зъбите на звяра. Челюстите му хлопнаха на около метър от опашката на метлата.

— Уф! — отдъхна си Ший, докато отново набираха височина. — Улучи ли нещо?

— Бизиран, но стрелата изобщо не го удари. Целият е в стоманена броня, а и доспехите му май са омагьосани.

— Тогава се опитай да свалиш уейвърна.

Те прелетяха ниско над чудовището, но все пак извън обсега на страховитата му люспеста паст. Тетивата бръмна зад гърба на Ший и една стрела се забоде между двете дебели рогови плочки в тила на уейвърна. Но звярът с въртящия меча Бизиран на гърба си се стрелна, сякаш нищо не се беше случило, и Ший се издигна почти вертикално, за да избегне сблъсъка.

Белфиби беше успяла да овладее страха си от височината. Тя се наведе и даде бърз откос с три поредни стрели. Едната от тях отскочи от тилните плочки на звяра. Другата премина през крилото, а третата се заби в опашката му.

— Знаеш ли — провикна се Ший, — така никога няма да успеем да пробием бронята му! Само се дръж здраво, ще опитам нещо друго.

Те започнаха да се издигат. Когато набраха добра височина, Ший пикира остро покрай чудовището. То се опита да ги докопа с уста, но не успя и тръгна да ги преследва надолу.

Вятърът засвири в ушите на Ший и замъгли зрението му. Гората и ливадите започнаха да се уголемяват бързо под тях и между тревите вече различаваха разпръснатите групички на преследвачите. Ший погледна назад — уейвърнът падаше след него като камък, присвил ципестите си криле. Харолд нивелира, а след това рязко вдигна носа на метлата. Светът наоколо направи гигантско салто, което приключи с това, че излязоха в гръб на рептилията. Лупингът беше изпълнен много рязко и чудовището ги беше изгубило от погледа си. Ший насочи метлата надолу и я плъзна под дясното крило на уейвърна. Летяха толкова наблизо, че усещаха полъха при могъщите му удари.

Ший видя изумения поглед на Бизиран, миг преди крилото да ги беше скрило. Люспестата кожа играеше над огромните мускули при всеки мах.

— Сега! — викна дрезгаво Ший.

Тетивата забръмча зад гърба му. Белфиби опъваше лъка до отказ и стрелите потъваха дълбоко в гърдите на звяра.

Първо дойде жестокият писък, а след това катастрофата. Огромното крило се стовари върху летците и почти изхвърли Ший от мястото му. Вече не летяха, а се превъртаха през глава и падаха надолу. Върхът на някакво дърво зашлеви Ший през лицето. Макар и зашеметен, той чу как чудовището се стовари на земята и се опита да изправи метлата. След миг успя да вдигне носа й нагоре и да влезе в плавен лупинг. Внезапен, отдалечаващ се към земята писък зад гърба му го накара да се извърне рязко. Сърцето му спря за миг. Той видя Белфиби, просната на земята, на около шест метра под него. Към нея прииждаха на тумби изродите на Бизиран.

Ший влезе в плавен завой с тежката метла, като сега вече от все сърце желаеше да разполага с нещо по-маневрено и бързо — с изтребител. Когато най-после успя да обърне към мястото, където беше видял за последен път Белфиби, вече нямаше и следа както от нея, така и от Бизиран. Уейвърнът лежеше проснат на земята, а около трупа му се суетяха стотици от екземплярите на магьосника.

Ший измъкна шпагата си и се спусна срещу най-плътната група. Те се разпищяха и тромаво се занавеждаха. Тъкмо когато се беше прицелил в някакво чудовище с крокодилска глава, покрай него прелетяха първите стрели. Те паднаха доста далеч от него, но когато Ший стегна ръката си, за да нанесе решаващия удар, крокодилоглавият избледня и се стопи в облаче дим. Шпагата му нанесе удар в празното пространство. Ший продължи да се плъзга над тревите, но тълпящите се чудовища изчезваха пред очите му. Той се обърна и погледна. Зад гърба му те се материализираха отново. Покрай него просвистяха още стрели.

Той направи още един кръг през пълчищата. От Белфиби нямаше и помен.

При третия обстрел една от стрелите прониза плаща му. Друга прободе ботуша му и се размина само на милиметри с прасеца му. Още една-две тренировки и можеха да запишат тия таласъми в противовъздушната отбрана на замъка. Изгуби всякаква надежда да открие Белфиби. Пълчищата на Бизиран бяха започнали да го обграждат. Отвсякъде се дочуваха животинските им звуци. Отвсякъде се виждаха опънати лъкове.

Издигна се високо над обсега на стрелите им и отново закръжи. Никаква надежда. Не можеше всичко да е изгубено. Стомахът му се надигна.

Той започна да набира височина и спря чак когато зеленият масив на Лоузългорието се простря в краката му. Слънцето се беше издигнало високо в небето. Ето там някъде ги бяха пленили да дерга, а малко по-нататък трябваше да е краят на гората, където той и Чалмърс се бяха натъкнали на първите си лоузъли.