Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (16)

Шест

Долон, приел формата на красив жребец, препускаше пред тях. Ший полегна назад и без да изпуска от очи ушите на жребеца, прошепна:

— Дотук всичко е без грешка, нали така, Рийд?

— Предполагам, но ще трябва да сме много внимателни, защото ако някой от компаньоните или пък от ордена разкрие, че си сътрудничим с противника му… Това подхващане от двата края към средата може… ъ-ъ… да ни изиграе лош номер.

— Възможно е — потвърди Ший и продължиха да яздят в мълчание.

Само веднъж по време на пътуването им на пътеката излезе тигър. Адолф и Густав, които светкавично достигнаха до ръба на нервния срив, се опитаха да побегнат. Долон се превърна от жребец в огромен, разярен див бик. Тигърът изръмжа, но бързо подви опашка.

Слънцето вече клонеше към залез, когато компанията зави под прав ъгъл и се спусна надолу по някакъв стръмен речен бряг. Там, направо в склона, беше вкопана огромна дъбова врата. Долон, който междувременно бе възвърнал човешкия си образ, махна с ръка и вратата се отвори широко.

— Не се тревожете за безопасността на вашите животни — успокои ги той. — Това място е обградено с невидима стена, през която никой не може да проникне без личното ми позволение.

Ший, който тъкмо слизаше от коня, подметна:

— Сигурно доста помага срещу комарите, а?

Долон се засмя пресилено и поклати глава:

— Колко си прав, чирако! Никъде не е казано, че гениалният човек трябва да си губи времето с разни досадни гадинки.

Въздухът вътре беше застоял. Първото нещо, което Ший видя, беше огромна купчина мръсни съдове. Долон явно не беше от ергените чистници. В непосредствена близост се открояваше предмет, който накара косата на Ший да настръхне. В ъгъла на помещението беше поставена гола статуя на замръзнал в движението си младеж в цял ръст, която излъчваше бледо синкаво сияние. В протегната си ръка той държеше факлата, която Долон запали.

Магьосникът забеляза неспокойния питащ поглед на Ший и небрежно отбеляза:

— Предишният ми чирак… Установих, че е шпионин от двора на кралица Глориана. Там някои от благородниците се занимават с фокуси, които наричат „бяла магия“. Затова си стои ей тук в ъгъла, той вижда, чува и съзнава всичко, но иначе си е жив труп. — А, Роджър? — той закачливо щипна статуята и се разсмя. — Когато съм в настроение, минавам за най-големия майтапчия в ордена. А сега да ви покажа моята колекция от меламита.

— Какви са тези меламита? — попита Чалмърс.

Долон го погледна смразяващо, след което реши, че шегата е добра и се разсмя. Той започна да сваля някакви бутилки една по една от рафта, като ги разглеждаше с гордост на светлината на факлата. Във всяка от тях имаше по една малка човешка фигурка, не по-голяма от два сантиметра.

— Хомункули от ръката на самия Мелами! — гордо обясни Долон. — Той е върхът в тая област. Никой друг не е успял да смали човек до такива размери. Дори аз, великият Долон, не мога да се сравнявам с него в това изкуство. А пред вас е най-добрата колекция на света. Липсва само рус сарацин. Бизиран има един, но не иска да ми го отстъпи, макар да му предложих в замяна водна фея, каквато той няма в колекцията си. Казва, че водните феи били неудобни за съхранение, тъй като ако по някаква случайност бутилката се намокри с вода, те ще добият сила да направят собствена магия и да се измъкнат на свобода.

Долон въздъхна тежко:

— Нали виждате как съвършенството се изплъзва от ръцете и на най-великите сред нас. Както и да е. Хайде да отидем в кабинета ми. Само внимавайте с василиска.

— Василиск ли? — попита Ший.

— Да. Уникална и безценна идея на Бизиран. Всички майстори от ордена са снабдени с тях. Намират се точно пред вътрешните ни кабинети и са омагьосани така, че да не могат да погледнат никого от членовете на ордена… както и неговите приятели. Но ако някой от хората на Глориана се опита да влезе, василискът го поглежда и го превръща в камък.

Долон отвори някаква врата и ги поведе надолу през някакъв едва осветен коридор. Зад врата със здрави решетки от едната страна на коридора се мяташе и плющеше с люспестата си опашка отвратителният василиск. Чудовището непрестанно въртеше глава. Ший едва не повърна от вонята му. Успя да зърне през рамо Чалмърс, който усърдно движеше устни. С цялото си сърце се надяваше това да е някаква противомагия, а не молитва. До слуха му достигнаха обясненията на Долон:

— … но се наложи да ги въведем, след като Кембина, една от онези „бели магьосници“, се вмъкна в кабинета на Мелами и го удави в трап с алкагия. Слава на Луцифер, че се омъжи за оня простак сър Кембъл, та бракът отне някои от способностите й…

Вратата се захлопна зад гърба им. Ший пое въздух така дълбоко, сякаш изплуваше от дъното на океана.

Масата ги чакаше отрупана с храна, която, за голямо облекчение на Ший, не беше с чак толкова силни подправки. Докато се бореше със стека си, той попита:

— Какво е това месо? Наистина е много вкусно!

— Пържен лоузъл — отвърна безгрижно магьосникът.

Ший видя как Чалмърс замръзна на половината хапка. И на него му се догади — в края на краищата това си беше почти човекоядство и след онзи вонящ василиск… Насили се да продължи. Гнусливостта в този момент беше излишен лукс.

Долон напълни чашите с вино, седна на мястото си и явно за да шашне гостите си, направи с магия глинена лула, която запуши с наслада.

— Да-а… — заговори доволно той. — Конкуренцията в нашия занаят е безмилостна. Всеки срещу всеки, а и компаньоните на Глориана направо ни стъжняваха живота — така стояха нещата, преди Бизиран да основе ордена. Ето да вземем например мен. По едно време бях захванал доста доходен случай. Идва при мен един имотен мъж и ми иска любовен еликсир. Правя му го, а той след това отказва да ми плати. Тъй като инатът му се оказа магарешки, направих така, че ушите му да растат с по един сантиметър на ден, като с всеки сантиметър цената се удвояваше, и зачаках да се разплатим. — Долон се засмя щастливо и изпусна облак дим. — Нали ви казах, че си падам майтапчия. И какво става в крайна сметка? И какво, мислите, прави моят човек? Просто отива при Малинго, който го снабдява с магия на половин цена. Сега вече тия не минават.

— Ами след като всички вече си сътрудничите толкова усърдно — прекъсна го Ший, — защо се провалиха нещата на Сатирановия турнир? Защо поясът не се задържа нито на Лъже-Флоримел, нито например на Дюеса. Мисля си, че Бизиран не би допуснал подобно нещо.

Долон изцъка възхитено с език:

— Умен въпрос, младежо! Номерът с пояса е несъмнено дело на Дюеса. Това е напълно в нейния стил. Опитала се е да развали магията му, но след като не е успяла, е добавила своя, така че да не се закрепи върху никого. Но според мен това с Флоримел си е чиста грешка. — Той поклати глава. — И особено ако е действително изпратена от Бизиран. Нищо не би вбесило така силно придворните рицари и дами, както фактът, че една от техните кралици на красотата, изпитана посредством магията на пояса, живее с магьосник. Но сега вече силно се съмнявам.

Ший видя как Чалмърс навлажни устните си с език при споменаването за някаква връзка между Бизиран и Флоримел и започна да задава въпроси, за да му даде възможност да се вземе в ръце. Но Долон млъкна и започна да го наблюдава подозрително, при което в главата на Харолд нахлуха не чак дотам приятните спомени за василиска отвън и за вкаменения шпионин оттатък.

Най-накрая магьосникът се надигна:

— Като че ли дойде време за почивка, господа магьосници! Няма да е лошо да тръгнем към замъка на Бизиран още утре. Сигурен съм, че ако пристигнем навреме за срещата, моите връзки и способностите ми на интригант, с които съм прославен навред, ще ми помогнат да организирам избирането ви.

 

 

Шепот:

— Ей, Рийд, спиш ли?

Отново шепот:

— Слава Богу, не. Не и тук. А той?

— Ако не е заспал, трябва да е направил най-страхотната магия за хъркане. Как мислиш, Рийд, не можем ли да направим нещо за оня беден младеж, когото са превърнали в статуя?

— Всеки подобен опит би бил неоправдан, Харолд. Още повече, че дори нямам представа какво бихме могли да направим. Но при всички положения това би могло да прати плана ни по дяволите.

— Не знаех, че сме имали план. Мислиш ли, че ще успеем да заблудим Долон.

— Налага се, ако действително искаме да помогнем на кралица Глориана и нейните компаньони. Ще ми се също така да ти припомня и за Флоримел. Долон спомена, че била създадена от сняг… Създадена! Не бих могъл, а и се страхувам да го повярвам. Струва ми се, че ще ни се наложи да проникнем в ордена и… ъ-ъ… да действаме отвътре.

— Предполагам, че именно в ордена трябва да търсим причината за упадъка във Феерия — каза замислено Ший.

— Да. Магьосниците тъкмо са открили…

— Я кажи, Рийд… — прекъсна го почти на глас Ший, — ако орденът е създаден преди година според времето на „Кралицата на Феерия“ и вече е съществувал по времето, когато Спенсър е писал книгата, което ще рече преди около четири века земно време, то времето във Феерия е много по-бавно от нашето. И ако се върнем обратно, вероятно ще се озовем някъде в двайсет и петия век… Барабар и ние с мъжете!

— Ако се върнем обратно. И също така ако кривата на времепространствения вектор е параболична. Но, както ти е известно, при векторите могат да съществуват и синусоидални криви.

— Никога не съм се и замислял. А как успя да изпипаш такова количествено убедително драконово заклинание?

Чалмърс си позволи да изцъка тихо с език:

— Чиста проба магическа математика. След като се основава на изчислението на класовете, тя би трябвало да е преимуществено качествена, а не количествена. Оттук и количествената неопределеност на резултатите. Не ми е възможно — поне на равнището на настоящите ми умения — да определя местоположението на десетичния знак. Поставих десетичния знак по-вдясно от необходимото и ето ти сто дракона вместо един. А можеха да са и хиляда.

Ший замълча, за да успее да преглътне тази мисъл, след което отново зашепна:

— А не можеш ли да овладееш по някакъв начин нещата?

— Не зная. Очевидно професионалистите научават от опита си точно колко сила да вложат в заклинанието. То е по-скоро изкуство, а не наука. Само да можех да реша количествения проблем… веднага щях да поставя магията на научна основа. Харолд, бих искал утре… ъ-ъ… да се опиташ да отвлечеш Долон достатъчно дълго, за да имам време да докопам някой от неговите наръчници. Тук е такава бъркотия, че надали ще се усети.

 

 

Тримата ездачи — Долон си беше създал кон, защото, както им беше обяснил, ако приемел животински образ за цял ден, щял да се претрепе от препускане — вече бяха навлезли на километри навътре в Лоузълогорието. От време на време мярваха по някой елен, но не се виждаше никакво друго живо същество. Почти не разговаряха. Излязоха на някакъв широк, но доста обрасъл път. Ший реши, че това е още едно доказателство за превъзходството, което магьосниците бяха придобили над рицарите на Феерия.

Той подкара коня си и се изравни с магьосника:

— Чудно ми е, Долон, защо при твоите неограничени свръхспособности, не са избрали теб за глава на ордена?

Долон повдигна рамене и рече:

— Хо-хо, можех да получа поста, без да си помръдна и малкото пръстче. Аз наистина съм много добър съдник на човешката природа и именно затова уредих да изберат Бизиран. Знаех, че той ще се справи.

— Значи ти си близо до самото съвършенство — предположи Ший.

— Драги ми чирако, „близо до“ е много слаб израз. Аз съм самото съвършенство. Не се и съмнявам, че идните поколения ще датират историята на истинското магьосничество от мига на моето навлизане в занаята.

— Толкова си скромен… — отбеляза Ший и си навлече гневния поглед на Чалмърс.

Долон сведе свенливо очи.

— Дори прекалено скромен, както ми се струва понякога. Но се старая да не позволявам на подобни чувства… опа-а! Ето ти среща!

В далечния край на ждрелото, в което бяха навлезли, се появи конник в доспехи. Той насочи копието си срещу тях и полетя в галоп.

— Десет хиляди дяволи! И това ако не е самият Артегал! Бягайте или сме погубени! — изкрещя Долон, който вече изглеждаше донякъде погубен. Той дръпна рязко поводите, конят му се вдигна на задни крака и препусна в обратната посока.

В този миг зад тях се разнесе женски глас:

— Всички на място! — Белфиби стоеше изправена върху една от стените на ждрелото с насочен право към тях опънат лък.

— Към небето! — изкрещя Долон, а последната му дума преля в нечовешки писък. Междувременно се беше превърнал в ястреб, който излетя нагоре.

Чу се избръмчаване на тетива, съсък на стрела и във въздуха се разлетя перушина. Поразеният ястреб се запремята към земята и се преобрази в Долон с пронизана от дълга стрела ръка. След миг той тупна на меко в папратите. Ший успя само да си помисли, че тук хората вероятно разполагат със задълбочени познания в областта на ругатните и усети тежкия подканящ удар на рицарското копие.

— Слизайте от конете, изверги! — ревна рицарят.

Предложението му изглеждаше изключително уместно. Мъжът беше едър като Кембъл и целият в стомана, но въпреки това се движеше доста пъргаво. Освен това Белфиби беше опънала тетивата с втора стрела.

Артегал вдигна забралото си и откри сурово мургаво лице с орлов нос. Рицарят измъкна отнякъде вериги във формата на клуп. Нахлузи по една на шията на всеки от пленниците, притегна ги и ги заключи.

— Арестувани сте — каза най-накрая той.

— И за какво? — попита Ший.

— За да бъдете предадени на Върховния съд към двора на Нейно Величество кралица Глориана.

Чалмърс отчаяно простена.

— Върховният съд… — обясни шепнешком той — означава смъртна присъда, ако бъдем признати за виновни.

— Тогава ще предпочета някое от низовите съдилища.

— По-добре не прави това. Най-вероятно този рицар е упълномощен да отсъжда някои от наказанията, които са от юрисдикцията на обикновените съдилища, така че нищо чудно да ти лепне още на място присъда от пет години тъмница. Няма да се поколебае нито миг.

Белфиби беше слязла от скалите.

— За Бога, но това е Долон! — извика тя. — Готова съм да свидетелствам, сър Артегал, че когато вчера срещнах тези двамата в Лоузългорието, те търсеха магьосници. Особено добре пази по-младия. Въоръжен е с много могъщо оръжие, което може и да е омагьосано.

— Ха така-а! — каза Артегал, докато ги наблюдаваше с неприязън. — Кълна се в най-святото си, на това вече му се казва добра среща! Истински подарък за кралския съд. Я да видим това опасно мечле! — Той издърпа портупея на Ший с такава сила, че едва не отнесе едното му ухо.

След това отново се отпусна в седлото си и подкара своя кон, като държеше в ръка единия край на веригите. Пленниците нямаха особен избор и подтичваха подире му.

Чалмърс успя да прошепне на спътника си:

— И да не си посмял да обелиш и дума, че сме на тяхна страна! Ако се наложи, Бритомарт ще ни защити. Трябва… ъ-ъ… да запазим доверието на Долон.

Продължиха да подтичват. Колкото повече се замисляше Чалмърс, толкова по-малко му се нравеше идеята да бъде тътрен през цялата Феерия, за да бъде изправен пред съд. Но дори и да ги пуснеха със застъпничеството на Бритомарт, всеки магьосник по пътя им щеше да ги разпитва как така са успели да се измъкнат, а Долон е бил осъден. А осъждането на Долон не подлежеше на съмнение. Артегал го гледаше с неприкрита омраза. Белфиби се забавляваше, като подтичваше край пленниците, докато уловеше погледа на майстор-магьосника, след което се хващаше с една ръка през шията и издаваше хъркащи звуци. На великия Долон като че ли никак не му беше забавно.

А Ший? Ший се беше заплеснал по пружиниращата походка на Белфиби. Ако Чалмърс искаше да предприеме каквото и да било, трябваше да го направи сам. За щастие същата сутрин беше успял да прочете това-онова от задигнатия наръчник на Долон. Там беше открил една пределно проста магия за обезсилване, която не беше нищо особено — действието й траеше само няколко часа и човек лесно можеше да й противостои, ако знаеше, че ще му я направят. Но единственият реквизит, който изискваше, бяха дванайсет стръкчета трева, късче хартия и малко вода.

Чалмърс се наведе и пътьом откъсна шепа стръкчета, които пъхна в уста, сякаш беше решил просто да подъвче нещо. След малко пъхна ръка под расото си, уж за да се почеше, а всъщност за да откъсне парченце хартия от наръчника на Долон. Пъхна в устата си и него. Слюнката му се явяваше най-близкият подръчен заместител на водата. Чалмърс започна тихо да нарежда заклинанието. Ако задействаше, щеше да обезсили Артегал и Белфиби достатъчно, за да позволи на пленниците да избягат.

Ший установи, че харесва облачето лунички върху носа на Белфиби, но и че му беше трудно да се възхищава от момиче, което наместо наниз, както си му е редът, се беше накичило с лък. Искаше да я опознае по-добре. Тя си имаше всичко, включително и вкуса към приключенския живот, който не беше чужд и на самия него…

Защо, по дяволите, изведнъж се почувства толкова отпаднал? Едва успяваше да мести краката си един подир друг. Сигурно напрегнатият живот му беше дошъл малко в повече. Но и Белфиби също се тътреше. Пружинирането беше изчезнало от походката й. Дори конят се оклюма.

Артегал се олюля в седлото си и направи чудовищно усилие, за да се задържи, но се престара и се свлече на пътя бавно, с достолепието на срутващ се фабричен комин. Падането му спря процесията. Конят приседна уморено и се свлече до ездача си с изплезен език. Чалмърс и Долон последваха примера му сред дрънкане на вериги.

Артегал се приповдигна на лакът.

— Вещери — изръмжа вяло той. — Тия мошеници ни изиграха! Простреляй ги, Белфиби!

Момичето се пресегна за лъка си. Чалмърс се претърколи и успя да застане на длани и на колене.

— Хайде Харолд! Вдигай се, Долон! — подвикна той, след което потисна една прозявка и залази бавно напред. — Боже мой, ще ми се някой ден да произнеса поне едно заклинание, без да прекалявам!

Ший се опита да прескочи Долон, но загуби равновесие и се строполи напреки върху магьосника. Долон простена, когато коленете на Ший се забиха в него, но все пак успя да заеме изходна позиция за лазене на колене и длани. Тримата пленници запълзяха изнемощяло по пътя.

Ший погледна през рамо и видя как Белфиби, която все още се държеше на крака, се опитваше да опъне лъка си, но от немощ успя да придърпа тетивата едва няколко сантиметра. Тя обърна лъка към тях и стреля напосоки. Откатът на оръжието я събори на земята. Стрелата се извиси в парабола и удари Долон по задника, но инерцията й стигна единствено да го убоде. Магьосникът изрева и увеличи скоростта до близо един километър в час.

— Хайде да побързаме! — подкани ги Ший. — Преследват ни.

Белфиби лазеше подире им със завидна скорост, без да обръща внимание на издраните си голи колене. Зад нея странният парад завършваше с трагичната фигура на сър Артегал, който се гърчеше като огромен гущер с откъсната опашка. Едва успяваше да се придвижи с тежките си доспехи.

— Белфиби напредва — отбеляза Ший след около минута.

— Това въобще не ме натъжава — рече Долон със свирепа усмивка и бръкна в ботуша си, откъдето извади нож.

— Ей, не така! — викна Ший.

— А защо не?

Докато Ший се опитваше да измисли някакъв разумен отговор, на пътя излезе мъж в поличка. Той изгледа изумено странната процесия, пъхна в устата си върбова свирка и я наду.

— Да дерга! — изпъшка Долон. — Горко ни! Точно така ли трябваше да ни хванат!

Между стволовете на дърветата към тях тичаше цяла тълпа диваци. Всички носеха карирани полички. Покрай тях с радостен лай се носеха глутница едри жилави кучета с четинеста козина. Петимата пълзящи бяха надлежно претърколени и претърсени за оръжие. Ший установи, че над него се е надвесило грозното брадато лице на някакъв доста едър риж мъжага, който размахваше огромния си ръждив меч на два-три сантиметра от гръкляна му и явно се веселеше страхотно.

— Ама не е ли странно, дето ги заловихме ей тъй на? — отбеляза някакъв благ наглед белобрад мъж. — Тия трябва да са се отровили с нещо, за да са толкова немощни.

— Цели ли ще ги влачим или ще им вземем само главите, за си ги окачим кат’ трофеи над огнището, а? — заинтересува се друг.

— Засрами се, Шон! Вече става месец време, откак не сме предлагали на боговете свястно жертвоприношение. Това твоето си е направо непочтителност, ако питаш мен.

Ший се сещаше за поне две думи, които биха били по на място от „непочтителност“, но никой не го питаше. Той беше овързан и окачен на прът. През следващите два часа го друсаха на пръта като прострелян глиган и болките в китките и глезените не му позволяваха някаква усилена умствена дейност.

Движеха се предимно по дивечови пътеки, докато най-накрая излязоха на голяма поляна с подредени в кръг палатки. Да дерга бяха явно на боен поход — не се виждаха нито жени, нито деца. Пленниците бяха подредени в редица, в близост до грубо изработен дървен олтар, покрит с доста зловещи тъмни петна.

Ший прошепна:

— Долон, не можеш ли да направиш някаква магия?

— Да, Веднага щом се възстановя от тази проклета слабост. Проклет да е онзи, който ни я изпрати!

— Ами… ъ-ъ… струва ми се, че отговорността е… ъ-ъ… моя — призна гузно Чалмърс.

— Нека тогава проклятието ми не те застига! Но отсега нататък си се занимавай с твоите дракони и остави истинската магия на великия Долон. Да не би случайно да си изрекъл заклинанието с хартия и трева?

— Да.

— Разпознах симптомите му. Уви, магията ще се развали след часове. А дотогава ще сме по-мъртви и от Юда Искариотски. Ах, толкова е глупаво най-великият магьосник на света да си отиде от живота безпомощен като маринована херинга! Тази трагедия ме хвърля в ридания!

Той потъна в мрачно мълчание. Ший започна да премисля трескаво създалото се положение — щом нито коварният Долон, нито могъщият Артегал можеха да помогнат, всичко изглеждаше безнадеждно. А да се надяват отново на нечия външна помощ в последната минута, беше съвсем неоправдано.

Трима мъже в дълги роби, накичени по възможно най-абсурден начин с гирлянди от листа, излязоха от близката палатка. Единият от тях замислено точеше дълъг нож. Звукът от триенето на стоманата върху камъка беше мъчителен за слуха на Ший.

Ножарят се приближи и впери поглед в тях. Благовидният старейшина подхвърли:

— Бива си я днешната партида, а?

— Така си е! — отговори друидът^[1]. — Голям късмет е, че сте срещнали цяла групичка. Двамината млади са най-хубави, те първи ще си минат по реда. Но как ще стигнат до олтара, след като са толкова изнемощели?

— Ще ги подкрепят по двама от нашите момци. Иде свещеният миг. Иди да вземеш гайдата!

Да дерга образуваха кръг около свещеното място. Единият от друидите беше разперил ръце и обърнал лице към небето, пееше някакъв химн, докато колегата му правеше символични жестове около олтара. Третият обикаляше поляната, сподирян от мрачен гайдар, чийто инструмент пищеше във въздуха като хиляда разгневени пчелни рояка. На Ший му се стори, че зад двамината се проточва някаква призрачна процесия от фигури. Тя проблясваше меко в полутоновете на бледа дъга, която правеше формата им и дори самото им съществуване крайно несигурни. Да дерга се покланяха при преминаването на жреца и гайдаря и се изправяха едва след отминаването на опашката от призрачни фигури.

Беше изключително интересно. Ший искрено желаеше да е в състояние да оцени всичко това, без да бъде подяждан от мисълта, че това най-вероятно ще са последните му сетивни възприятия. Нямаше как да не се запита дали божествата на да дерга имаха нещо общо с езическите келтски божества… По дяволите, той вече имаше идея!

Един от варварите го освободи от веригата, а други две двойки снажни мъже изправиха него и Белфиби на крака и ги прихванаха под ръка. Ший прошепна с ъгълчето на устата си:

— Ей, Белфиби, ако те измъкна от тази история, ще сключим ли примирие, докато ти обясня всичко?

Момичето кимна. Друидът с ножа зае мястото си на олтара. Другият дойде при тях и ги поведе след себе си. Като събра всички сили, Ший подвикна дрезгаво:

— Ей, господин жрец!

Друидът се обърна. По лицето му се четеше благост.

— Хайде сега, момко — каза меко той, — нали знаеш, че не е хубаво да се вика така! Да си първи на олтара е най-висша чест.

— Това го зная, но нима мислиш, че боговете ще са удовлетворени от шепа примрели хамсии като нас?

— Прав си, но боговете прощават, когато хората им принасят най-доброто, с което разполагат. А в нашия случай това сте вие.

— Да, но ти можеш да подобриш качеството ни. В момента сме под влияние на отслабваща магия, а ти си много добър магьосник. Защо тогава не ни освободиш от слабостта?

Друидът го изгледа хитро и каза:

— Струва ми се, че ползата ще е повече за вас, но в думите ти има истина, синко. — Той насочи изпитателен поглед към Ший, а после и към Белфиби. Сетне размаха ръце към тях и промърмори нещо.

Ший усети как силата му се възвърна. Старият жрец се обърна към тези, които ги съпровождаха:

— А сега ги дръжте здраво, момчета. Няма да е никак, ама никак хубаво, ако вземат да избягат.

Якият да дерга хвана ръката на Ший в ключ и я изви, докато го накара да са превие на две. Харолд успя да види, че и Белфиби не беше пожалена от водача си. Поддаде като мек восък на приложената сила и зачака.

Процесията се приближи към олтара. Гайдарят беше почервенял като домат, но все още се крепеше благодарение на присъщата единствено на гайдарите способност да издържат спокойно тогава, когато обикновеният човек би припаднал от задъхване. Ший пристъпяше едва-едва, но друидът с ножа спря и го изчака с върховното умиротворение на човек, който не желае да разваля щастливия миг на благородното си деяние. До олтара оставаха само четири крачки. Ший погледна към Белфиби. Три. Тя гледаше неспокойно към него, сякаш очакваше някакъв сигнал. Две. Той почувства онова, което така дълго беше очаквал — лекото отпускане на уморените, влажни длани на здравеняка зад гърба му.

Ший повдигна рязко левия си крак нагоре и след това го изстреля назад. Петата му улучи косматата колянна капачка на варварина, който го пусна и се срина с рев на заклано добиче. Ший не му обърна повече внимание, а се завъртя на десния си крак и заби лявото си коляно в другия си пазач, като същевременно нанесе саблен удар по адамовата му ябълка. Мъжагата, който явно не беше очаквал такъв изблик на сили, падна и се загърчи в агония за глътка въздух.

Всичко останало се разви за секунди. Пазачите на Белфиби се втурнаха едновременно да гонят Ший, като пуснаха пленничката си. Горското момиче веднага впи зъби в ръката на друида с ножа.

Пазачите им бяха добри и опитни бойци, но сега им се налагаше да заловят отново пленниците си, без да ги нараняват. Ший, от друга страна, нямаше такова задължение. Той бръкна в очите на единия с пръсти, а другия срита в корема. Някой изпищя. Белфиби пробяга наблизо с окървавен нож в ръка и подвикна на Ший.

Останалите да дерга бяха прекалено втрещени от светотатството, за да се намесят. Ший и Белфиби се измъкнаха през една пролука в кръга им тъкмо когато започнаха да се пресягат към мечовете си.

След миг бяха вече сред дърветата и тичаха като луди. Белфиби се плъзгаше пред Ший без дори да се задъхва и сигурно можеше спокойно да го зареже, стига да поискаше. Тя, изглежда, се ориентираше в гората по инстинкт. След малко сви рязко вдясно, шмугна се между два дънера и се спусна до някакъв поток, през който цапаха петдесетина метра, а после свърнаха отново към гората.

— Качвай се! — подвикна му Белфиби и се покатери върху едно дърво пъргаво като момченце. Свряха се един до друг в клоните и се ослушаха.

Ту тук, ту там се разнасяха приглушените гласове на преследвачите. Да дерга се бяха разпръснали и претърсваха гората. Ший и Белфиби стояха, затаили дъх. Внезапно се дочу хрущене на съчки и на няколко метра от дървото им минаха двама варвари, повели едно от огромните си кучета.

— Ама наистина ужасна работа! — каза единият от тях. — Трима убити и единият от тях — жрец.

— Наистина много жестоко. Ами бедният Фион с размазан гръклян. Тия са безчовечни чудовища, ще знаеш!

Гласовете и шумовете лека-полека заглъхнаха. Докато изчакваха, Ший се залови да й обясни шепнешком плана, който бяха обмислили с Чалмърс. Белфиби го изгледа преценяващо. Явно удовлетворена от искреността му, тя попита:

— И защо не ми разказа всичко това по-рано, доблестни оръженосецо?

— Е, не можех да го направя пред Долон и да проваля цялата работа. Ако не ми вярваш, попитай Бритомарт за нас. Честно!

— Искаш да кажеш, че имаш намерение да продължиш с безумния си план?

— Разбира се, стига само да успеем да си върнем нашите хора.

— И мислиш, че сър Артегал ще пусне Долон да си върви?

Ший се поколеба.

— Не познавам много добре Артегал, но си права, той е от този тип хора, които набият ли си веднъж нещо в главата, вече не може да ги отклони ни геена огнена, ни потоп.

Белфиби тихо се изкиска:

— Страхотен дворцов шут ще излезе от теб, оръженосецо Харолд. Но си читав — описа Артегал много точно.

— Добре, а не можем ли да уредим нещата така, че Артегал да не може да се намеси, преди да сме тръгнали?

— Не. Честта ми не позволява да взема страната на онзи гнусен магьосник…

— Виж сега, Белфиби. Мисли с главата си. Рицарите на Феерия се опитват от години да се справят с магьосниците, нали така?

— Наистина е така.

— И не са се справили много добре, нали така?

— Благородни оръженосецо, говориш като схоласт, но ми се струва, че дотук си прав.

— Добре. Значи развяването насам-натам по броня и посичането на този или онзи магьосник не води до нищо, нали така? Сега с моя шеф имаме план как да проникнем в организацията им и да се справим с цялата шайка наведнъж. Защо не ни оставиш да опитаме?

— Но как ще…

— Ами кажи на Артегал, че с теб двамата сме сключили лично споразумение, за да измъкнем всички от лапите на да дерга, и че едното от условията е било да ни позволите да се измъкнем с известна преднина… — Ший замълча и се ослуша.

До слуха им се донесе приглушеният писък на гайдата.

Белфиби подскочи:

— Церемонията е започнала отново. Хайде да побързаме, докато не са ни изклали хората! — Тя започна да се спуска надолу.

Едва когато вече бяха стъпили на земята, Ший попита:

— А какво бихме могли да направим?

— Не се безпокой. Познавам някои от тайните на гората и от преките й пътища. — Тя започна да свири с уста някаква странна мелодийка. Когато подсвиркването й премина едва поносимите за човешкото ухо децибели, измежду дърветата се появи еднорог. Той зарови муцуна в гърдите й и нервно затъпка земята. Момичето скокна на гърба му.

— А аз? — попита Ший.

Белфиби се смръщи.

— С радост бих те взела зад мен, но се съмнявам, че конят ще понесе двойното ни тегло. А и са прекалено ревниви, за да се движат по двойки. Можеш да се хванеш за опашката.

Това решение изглеждаше напълно задоволително. Но Ший реши — в края на краищата и аз поназнайвам нещо от магията и сам ще си създам еднорог, който вероятно няма да има нищо против този тук.

— Ако ме заведеш до потока, ще видя какво мога да направя по въпроса — каза най-накрая той.

Състави заклинанието по пътя към поточето. На брега се залови да направи възможно най-правдоподобен модел на конска глава от мокър пясък, в която заби съчка вместо рог. След това започна да изрича напевно:

О, жребецо, що със светлина се храни

и пои се от бушуващи води,

в името на Хаймдаловите хайвани

призовавам те! Ти тук бъди!

 

Кротък и напет, но смел дори без броня,

на челото нагизден с рог,

в името на Мохамед на коня

яви се тук в най-кратък срок!

Поточето сякаш се взриви във въздуха. Ший скочи и изтри водата от очите си… след това отново ги потри, за да се увери. Магията им още веднъж се беше оказала почти успешна.

В средата на речицата се беше изправил едър, прекрасен, могъщ индийски носорог.