Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (15)

Пет

— Направо ми призлява от тези непрестанни равнини! — оплака се Ший. — И няма ли поне веднъж да завали?

Той седеше на белия кон, който беше купил от замъка Колтрок, а зад гърба му бяха скупчени доспехите на сър Перидел. Беше опитал да язди с тях, но жегата превръщаше в изтънчено изтезание дори самото им обличане.

Чалмърс тъкмо се опитваше да се ориентира по грубата нивелирна рейка, която криво-ляво беше успял да сглоби с помощта на Ший.

— Харолд — каза той, — ти си изключително непостоянен в желанията си. Ако имаше възвишения и дъждове, сигурно щеше да искаш точно противното.

Ший се усмихна:

— Право в десетката, Рийд. Еднообразието ме убива. Бих се зарадвал и на лъв само заради тръпката.

Чалмърс се отпусна отново върху гърба на магарето:

— Размърдай се, Густав! — подкара го той и продължи: — Струва ми се, че няма да ти липсват приключения, ако гората е действително обитавана от всички тези магьосници, за които приказват хората. По-скоро ми се ще да не предизвикваш всички… ъ-ъ… по-чепати рицари по пътя ни, за да доказваш превъзходството на фехтовалното си изкуство.

— Какво толкова, дявол го взел! Да не би да съм прекалил?

— И още как. А с тия работи е по-добре да не се прекалява. Ще ми е много мъчно, ако остана напълно сам в този свят.

— Звучи отвратително егоистично, Рийд. Жалко, че момичетата не са с нас, какво ще кажеш? Черното копие на Бритомарт ми вдъхваше солидно доверие.

— Да не би да си развил… ъ-ъ… някаква чувствена привързаност към мускулестата дама?

— Милостиви Боже, не! Тя ми напомня за Герт. Просто я обучавах в теорията и практиката на женския чар, за да успее да впримчи приятелчето си. Но ако говорим за някой, който е лапнал по младо девойче, по-скоро би трябвало да обсъждаме теб. Нали видях погледа ти, когато Сатиран предположи, че Флоримел е отвлечена с магия.

— Защо?… Хм… Ама няма нищо такова… така де! — Чалмърс изглеждаше затруднен. — Неприятното в пътуванията с колега психолог е, че едва ли можеш да скриеш нещо. Но все пак трябва да призная, че поведението на Флоримел ме навежда на размисъл. Когато поясът отказа да опаше поне една от дамите, вече бях стопроцентово сигурен, че тук действа магия. Според закона за вероятностите сред даденото множество трябваше да има поне една целомъдрена дама. — Чалмърс въздъхна. — Предполагам, че Флоримел е била просто илюзия. Което пък донякъде ни беше от полза. Така имахме пълното основание да попитаме къде бихме могли да открием магьосник. Иначе можеше да възникне подозрението, че… ъ-ъ… работим за каузата на враговете им. Рицарите на Феерия, изглежда, са убедени, че всички магьосници са срещу тях. И може би имат право.

Известно време яздиха мълчаливо. След това Ший отбеляза:

— Я виж! Оттам нататък като че ли започва вече гората.

Малко поточе пресичаше конската пътека пред тях, малко по-нататък рядката горичка отстъпваше място на същинска джунгла от гъсталаци. Пътешествениците слязоха от седлата и завързаха здраво Густав и коня на име Адолф, след което се приготвиха да обядват.

Известно време и двамата дъвчеха мълчаливо. После Чалмърс подхвана:

— Харолд, искам да ми обещаеш, че повече няма да се биеш, ако…

— Ей! — викна Ший и скочи на крака.

Измежду дърветата бяха изскочили двама голи, космати, триметрови маймуночовеци. Имаха огромни уши, над които стърчаха туфички косми, и торбички на бузите като при орангутаните. В ръцете си държаха дебели тояги. За момент те постояха загледани в хората, след което прецапаха поточето и се втурнаха в галоп към тях.

Чалмърс хукна да развързва магарето и коня, но те уплашено подскачаха и ритаха във въздуха. Само един поглед беше достатъчен на Ший, за да разбере, че нямаше начин да докопа меча на сър Перидел. Налагаше се да използва шпагата си, не по-голяма от клечка за зъби в сравнение с огромните тояги.

Първият от маймуночовеците тръгна към него с гърлен рев. Ший така и не разбра дали разумът му го беше победил, или пък просто си беше изпуснал нервите, но в следващия миг двамата с Чалмърс вече търчаха с пределна скорост в кръг около дървото, което им беше послужило за коневръз, а маймуночовеците пъхтяха неуморно след тях и ръмжаха през щръкналите си глиги.

Едната от ужасните твари изломоти нещо към другата и на следващата обиколка бегълците бяха изненадани от единия маймуночовек, който се беше спрял и ги причакваше. По-пъргавият Ший, разбира се, оглавяваше обиколката. Той видя как две космати ръце вдигнаха тоягата и направи единственото възможно нещо — насочи шпагата напред и се стрелна в страховита атака.

Лицето му се зарови в козината, в която потърси някаква опора тялото му. Ефесът се изтръгна от ръката му и маймуночовекът отстъпи с писък и стърчаща откъм гърба му шпага.

Ший вече бягаше. Той успя да зърне през рамо бягащия Чалмърс и неговия маймуночовек, който вече го беше застигнал и вдигаше тоягата си за удар. За миг Ший замря в потрес — горкият стар Рийд да умре по този отвратителен начин!… Ала не можеше да му помогне с нищо.

Внезапен съсък, последван от тъп удар. В хълбока на животното, сякаш току-що прораснал на определеното му от природата място, непринудено щръкна опереният край на дълга стрела. Тоягата не улучи Чалмърс, тъй като маймуночовекът се олюля и се извърна към невидимия нападател. Втори съсък и тъп удар. Втората стрела щръкна от гръкляна на звяра и той рухна в тревата, където завърши земния си път сред хрипове и гърчове. Ший се опита да спре, Чалмърс се блъсна в него и двамата се претърколиха в тревата.

Ший седна и избърса гнилата шума от лицето си. Шумът от стъпки достигна до него преди височкото слабо момиче в къса туника и ботуши от мека кожа. В едната си ръка то носеше лък, а в другата — леко ловно копие, и се придвижваше към тях с непринудена пружинираща стъпка, която най-вероятно беше нормалният й вървеж. Върху червеникавозлатистите си коси носеше шапка, подобна на тази на Ший, но обшита с дълга лента.

Ший се изправи.

— Благодаря ви, млада госпожице! И двамата ви дължим живота си. Струваше ми се, че работата отива към опело.

— Нека да се подсигурим. Тези лоузъли са много трудни за умъртвяване — предложи девойката и нагази в орловата папрат. Вдигна копието си и го заби. Това явно я удовлетвори, защото го измъкна и избърса върха му в мъха. — Наранен ли е възрастният мъж?

Чалмърс, макар все още да не можеше да възстанови напълно дишането си, вече беше се съвзел достатъчно, за да се изправи до седнало положение:

— Не… уф… задъхвам се! Просто съм… вече… мъж на възраст. На кого дължим… избавлението си?

Момичето повдигна учудено вежди:

— Не ме ли познавате? Името ми е Белфиби.

— Ами аз… — заплете се Ший, — такова… Името ми е Харолд Ший, оръженосец, а приятелят ми се казва Рийд Чалмърс, странстващ монах.

— Твоето острие ли стърчеше в другия лоузъл?

— Да. Къде е той?

— Ще ти го покажа. Когато го видях, беше вече мъртъв.

Лоузъли! Ший си спомни как на трапезата в замъка Колтрок Бритомарт казваше на сър Ерайвън, че няма да успее да спипа толкова лесно магьосника Бизиран, защото замъкът му е в „горите, обитавани от лоузълите“.

— На прав път сме, Рийд! — подхвърли той към Чалмърс, докато му помагаше да се изправи, и тръгна след Белфиби.

Чалмърс го изгледа косо и припя тихо:

Щом неговото войнство побегнеше назад,

най-отпред препускаше боец аристократ.

О, славен, образован воин образец!

О, дук от Плаца Торо! Осанна, дук боец!

Ший се ухили:

— Предполагам, че имаш предвид мен! Но не можеш да отречеш, че давах добър ритъм. Ето го и другия ни приятел.

Той изтегли шпагата от отблъскващото тяло. Белфиби разгледа инструмента с интерес:

— Ама че странно оръжие. Мога ли да опитам как е балансирано?

Ший й показа как да държи шпагата и й демонстрира няколко напада, предоволен от възможността да се изфука пред едно толкова привлекателно момиче.

Белфиби опита на свой ред:

— Ох! Тези странни пози са по-мъчителни от езическо жертвоприношение, оръженосецо Харолд. — Тя се засмя и му върна шпагата. — Някой ден ще ми покажеш още, нали?

— С удоволствие! — отговори Ший, след което се обърна към Чалмърс: — Рийд, струва ми се, че тъкмо бяхме седнали да похапнем, когато започна гоненицата. Може би нашата млада дама ще се съгласи да ни помогне в унищожаването на припасите.

Чалмърс жално преглътна.

— Цялото това… опустошително преживяване изби от главата ми всякаква мисъл за ядене, но госпожица Белфиби със сигурност ще се съгласи… няма начин…

— Стига и аз да мога да дам своя дял — каза тя. — Я чакайте!

Тя извади стрела от колчана си и се отдалечи на пръсти от тях, втренчена в зелените корони на дърветата, където се различаваха само листа и клони.

Белфиби вдигна лъка, прицели се, опъна тетивата и пусна стрелата с едно-единствено движение. На Ший му се стори, че момичето просто беше стреляло наслуки. Но след миг чу стрелата да удря нещо. От короните на дърветата се изтъркаля едра зелена птица, която доста приличаше на ара. Тя тупна върху шумата, а след нея плавно закръжиха няколко зелени перца.

Когато тримата се върнаха на мястото на паметната гоненица, Густав и Адолф все още трепереха и опъваха неспокойно поводите си. Ший ги успокои и ги отведе да пият вода на потока. Чалмърс се захвана да разпали огън, а Белфиби оскуба папагала. Само след миг тя вече го печеше, забучен на края на пръчка. Момичето се беше оказало толкова ловко в добиването на месни продукти на открито, че скаутът в Ший се чувстваше едва ли не унизен.

Харолд забеляза, че Чалмърс е притиснал китката на лявата си ръка с показалеца на дясната:

— Как сме, Рийд? Пулса ли мерим?

— Да — отвърна мрачно Чалмърс. — Сърцето ми, изглежда… ъ-ъ… е напълно наред, но все пак мисля, че не съм създаден точно за този тип живот, Харолд. Ако не беше чисто научният ми интерес към проблемите…

— Горе главата! Я кажи как върви работата с магиите. Няколко добри заклинания струват повече от цялата железария в този свят.

Чалмърс засия:

— Ами вече може да се каже, че… ъ-ъ… имам известен напредък. Най-напред с онова коте, което излетя. Освен това открих, че без затруднения мога да левитирам дребни предмети във въздуха. И имах известен успех в създаването на мишка. Право да си кажа, май оставихме на Сатиран цял полк мишки, но се постарах да снабдя замъка му и със съответния брой магически създадени котки. Така че не вярвам положението да е чак толкова лошо.

— Това добре. Но какво става с общите принципи?

— Ами законите за подобието и за заразата издържат всяка проверка. Те, изглежда, са основните Нютонови принципи в сферата на магичното. Следващата ни стъпка очевидно ще е да открием математическата система, която произтича от тези основни закони. Отначало се уплаших, че ще ми се наложи да я измисля сам, също както Айнщайн, който се е видял принуден да натъкми тензорния анализ, за да се справи с уравненията в теорията на относителността. Но мисля, че вече открих въпросната система, която съществува в готов вид при изчислението на класовете, което е клон от формалната логика. Ето сега ще ти покажа.

Чалмърс порови в дрехите си и извади оттам хартия и молив.

— Както знаеш, едно от основните уравнения в класовите изчисления, които някои от моите по-наивни познати в академичните среди смятаха за свързани с марксизма, е следното:

— В него сборът от класа алфа плюс класа не-алфа се равнява на даден свят. Но при магичното съответното уравнение би трябвало да добие следния вид:

— Или: сборът от класа алфа плюс класа не-алфа включва дадения свят. Но сборът може да се ограничава или да не се ограничава в него. Причина за това е най-вероятно фактът, че при магията човек борави с множество светове. По такъв начин магията не нарушава закона за съхранение на енергията. Тя действа по междусветовните вектори, перпендикулярно на пространственовремевите измерения. От друга страна, тя би могла да извлича енергия от други светове за осъществяването на резултатите си.

— Очевидно не са рядкост случаите, когато двама магьосници, всеки от които черпи енергия от някакъв друг свят, различен от дадения, преследват напълно противоположни цели. Сигурно не е убягнало от вниманието ти как Дюеса — предполагам поради чисто женска опърничавост — се опитваше да задържи пояса около кръста си със свое собствено заклинание. Фактът, че не успя да го стори…

— Птицата е изпечена, господа! — обяви Белфиби.

— Искате ли да я нарежа? — попита Ший.

— Разбира се, господин Харолд.

Ший откъсна няколко големи листа от някакво дърво, подобно на каталпа, разстла ги на земята, постави папагала върху тях и извади ножа си. Докато се бореше със скелета, той все повече и повече се съмняваше в разумността на пситакофагията^[1]. Той даде на Белфиби гърдичките, а двамата с Чалмърс си взеха по бутче.

Белфиби попита:

— Доколкото дочух, вие си говорехте нещо за магии. Владеете ли това изкуство?

Чалмърс отговори:

— Ами… ъ-ъ… не бих се изразил точно така, но…

— Поназнайваме това-онова — обясни с две думи Ший.

— Бяла или черна? — настръхна Белфиби.

— Снежнобяла! — побърза да уточни Ший.

Белфиби ги изгледа строго. Тя си гризна хапка от папагалските гърдички и се справи с нея без видимо затруднение. От своя страна Ший беше твърдо убеден, че вместо с месо е натъпкал устата си с пружини за матраци.

Белфиби отново заговори:

— Малцина са белите магьосници във Феерия, а и до един са вписани в регистъра. Ако имаше нови, моят господар Артегал щеше да ме осведоми последния път, когато се видяхме.

— Добър господар! — каза Ший със свито сърце. — И ти ли си полицайка?

— Какво?

— И ти ли си от компаньоните?

— Не, ни най-малко. Бродя, където си искам. Но добродетелта е благодарен господар. Аз съм… ама чакайте, вие още не сте ми отговорили.

— На кой от въпросите? — попита Чалмърс.

— Как така не ви познавам, след като твърдите, че сте бели магьосници?

— Е — каза скромно Ший, — сигурно не сме чак толкова добри, че да имаме някаква слава.

— Възможно е — каза Белфиби. — Аз също зная някои неща, но ще е нескромно да се равнявам с Кембина.

Чалмърс реши да се намеси:

— Все пак, мила госпожице, опирайки се на собствените си изследвания в областта, смея да твърдя, че разграничението между „черна“ и „бяла“ магия е чисто словесно; това е измислено разграничение, което не отразява някакво действително разделение в основните закони, управляващи магията.

— Преподобни! — викна Белфиби. — Нима смеете да твърдите, че няма разлика между „черната“ и „бялата“? Това е ерес…

— Нищо подобно! — разпали се Чалмърс, без да обръща внимание на опитите на Ший да го накара да млъкне. — Между хората съществува договореност да наричат магията „бяла“, когато е използвана за постигането на законосъобразни цели и от надлежно упълномощени от управляващата власт изпълнители, а „черна“ — когато е практикувана от неупълномощени лица за постигането на престъпни цели. Което в никакъв случай не означава, че принципите на тази наука — или изкуство — не са едни и същи и в двата случая. Термините от рода на „бяла“ и „черна“ можем да отнасяме единствено към обекта на магията, а не към науката като такава, доколкото тя, подобно на всеки клон от познанието, е нравствено безпристрастна…

— Но нима заклинанието, което се прилага, да речем, за отвличането на някой достоен гражданин, не е по-различно от заклинанието за залавянето на злосторник? — прекъсна го възмутено Белфиби.

— В езиково, но не и в структурно отношение — възрази й Чалмърс.

След няколко минути препирни и караници Чалмърс вдигна оглозгания кокал от папагалското бутче:

— Да речем, че за онагледяване възстановя папагала, който изядохме от тази кост, или поне създам нов на негово място. Сигурен съм, млада госпожице, че в този случай ще признаете пълната безвредност на предлаганото от мен проявление на изкуството.

— За този случай — да — съгласи се момичето. — Макар да ви познавам вас, схоластиците: „допускам това, признавам онова“, и докато се усети човек, примката се затегнала.

— Значи сме съгласни, че това ще е „бяла“ магия. Но да предположим, че папагалът ми е нужен за някаква незаконна цел…

— И за какво престъпление по-точно, преподобни? — резна го Белфиби.

— Ами… ъ-ъ… сега точно не се сещам. Но да предположим, че има такова. Заклинанието и в двата случая ще е едно и също…

— Така ли? — прекъсна го Белфиби. — Нека да видим как ще сътворите с магия един добър и един лош папагал и тогава наистина ще се съглася.

Чалмърс смръщи вежди:

— Харолд, кажи една законна цел за създаване на папагал посредством магия.

Ший сви рамене:

— Ако действително искаш отговор — няма някаква цел, която да е по-законна от всяка друга цел, освен ако не става въпрос за законите на играта. Лично моето мнение е, че по-тъп довод от този…

— Добре, тогава ще го създам безцелно — засегна се Чалмърс. Той събра малко реквизит — остатъци от папагала, малко папрат, ножица от раницата, една от стрелите на Белфиби. Разпали огъня, хвърли трева в него, за да запуши, започна да ходи напред-назад като патрав и да припява:

О, птицо бъбрива,

що с думи човешки

човешката мъдрост

обръщаш на смешки…

Тря-яс! От гората с грохот изхвърча чудовище и ги връхлетя, преди да бяха успели да се изправят на крака. Със страховит рев то перна и събори Чалмърс с люспестата си предна лапа. Ший успя да се изправи на колене и да извади наполовина шпагата си, преди същата лапа да го помете с огромна сила…

Натискът Върху гърба на Ший отслабна. Той се претърколи и седна. Чалмърс и Белфиби правеха същото. Бяха току пред гърдите на чудовището, а около тях като стени се издигаха огромните му лапи. То беше приседнало и беше обградило своята плячка с предните си лапи досущ като котка. Когато вдигна поглед, Ший установи, че в него са се втренчили две огромни очи с вертикални зеници. Отвратителното създание изви шия като лебед, за да наблюдава по-добре групичката хора.

— Кресливия звяр! — изпищя Белфиби. — Сега вече сме загубени!

— Защо говориш така? — изръмжа чудовището. — Нали сами ме извикахте? Тогава защо, жалки простосмъртни, се изненадвате толкова, че съм имал добрината да се отзова?

— Ама аз наистина не знаех… — запелтечи Чалмърс. — Мислех си… ъ-ъ… че виках птица…

— Е, и?

— Но ти си влечуго…

— Че какво е птицата, ако не влечуго с пера? Ей, ти там, твар безлюспеста, не се пресягай към жалкото си ножче, че ще те затрия ей така! — ревна чудовището към Ший и плю. Зелената му слюнка се лепна върху някакъв бурен, който на мига почерня и се сгърчи. — А сега да ви предупредя: или се откупувате, или ви затривам, преди да сте успели да произнесете Уилям Окамски^[2]!

— Какъв откуп, почтено чудовище? — попита пребледнялата Белфиби.

— Как какъв? Слова! Единственото стойностно нещо, достъпно за вашия низък род.

Белфиби се обърна към пътешествениците:

— Не зная, благородни господа, дали ви е известно, че това чудовище, което се гордее със своята способност да говори, събира всякакви видове литературни творения както в проза, така и в стих. И ако не удовлетворим желанието му, наистина ще ни убие.

Ший колебливо сподели:

— Зная един-два вица за Хитлер…

— Не! — ревна звярът. — Всички вицове са изтъркани. Искам епическа поема.

— Епическа поема? — с разтреперан глас попита Чалмърс.

— Да — ревна Кресливия звяр, — нали знаеш, като това:

Насам елате, хора Божии:

жени, мъже, девици и велможи!

Сказанието да ви предам,

с което спирам тук и там.

Сказанието за Хавлок, което ще ви пренесе

във времето, когато бил е той момче.

Ший се обърна към Чалмърс:

— Не знаеш ли нещо такова? Да речем „Беоулф“^[3]?

— О, Боже! — възкликна Чалмърс. — Тя е на староанглийски и ми се струва, че не мога да я възпроизведа наизуст…

— Много лошо започвате! — изсумтя презрително чудовището. — Но нея и без това я зная. Сега искам да науча нещо ново.

— Кажи му нещо от твоите Джилбърт и Съливан…

— О, те… ъ-ъ… едва ли ще му…

— Казвай!

Чалмърс си прочисти гърлото и занарежда с ясен, разтреперан глас:

О! Казвам се Джон Уелингтън Уелс,

заклинател и маг, преуспяващ до днес.

Търговец на бели и черни магии,

любител на тежки звънтящи кесии,

любител на тежки звънтящи кесии,

любител на тежки звънтящи…

— Не мога! Не си спомням нищичко! Не можеш ли да му изрецитираш нещо, Харолд?

— Аз също не зная поеми.

— Сигурно знаеш някоя! Поне „Барбара Фрийтчи“.

— Не я знам.

— Честъртъновата „Лепанто“^[4]?

— Не… Ей, сещам се една много дълга поема, която зная наизуст. Но…

— Казвай я тогава! — викна зарадван Чалмърс.

Ший погледна към Белфиби.

— Ами-и, тя като че ли не е съвсем подходяща за смесена компания. Чудовище, ще пуснеш ли младата дама да се отдалечи…

— Не! — ревна Кресливия звяр. — Казвай стиховете, голокожо двуного!

Ший се обърна притеснено към Чалмърс:

— Ама става въпрос за „Баладата за Ескимо Нел“. Какво да правя?

— Кажи я на всяка цена.

— О, Боже! — Чалмърс, разбира се, имаше право, но Ший вече изпитваше определени симпатии към червенокосата ловджийка. Пое си въздух и започна:

Когато Дик Скрипеца и Мексикана Пийт

излязоха да се разтъпчат из града,

Дик Скрипеца беше този…

Нямаше да е никак зле, ако знаеше някоя по-цензурна версия, но не смееше да рискува с подмяна на думи в по-силните моменти от поемата:

И по брега на Рио Гранде удариха го на живот.

А за да завършат със пиячка и мръсници малки,

насред забавата, в самия вихър на върховния си гот,

потърсиха в нощта безлунна бардака на Блек Майки…

Ший продължи, макар да се изчервяваше все повече и повече:

Скоро Дик Скрипеца запъхтя се като парен влак.

Сред сладострастно пъшкане и стонове…

С крайчеца на окото си мерна лицето на Белфиби, по което се четеше неразбиране.

Тогава влезе в този дом греховен,

сред тази проститутска гмеж,

жестока мацка със балкон върховен:

безстрашната Ескимо Нел…

Ший редеше стиховете с пределна скорост, за да стигне по-скоро до края на ужасния епос. Завърши с въздишка на облекчение и вдигна очи, за да види реакцията на Кресливия звяр.

Чудовището бавно се изправи на крака и без да обърне внимание на доскорошните си пленници, се отдалечи към гората, като поклащаше невярващо змийската си глава.

След това Ший погледна към Белфиби.

— Живот за живот! — каза тя. — Отсега нататък сме приятели до гроб, само дето не разбирам що за магьосници сте. Много трудно ще ме убедите, че магията, с която се викат такива чудовища, е „бяла“. А и тази поема… Не разбрах половината от думите, макар да останах с впечатление, че става дума за някаква битка между рицарката и подлия рицар.

— Приеми, че е точно така! — побърза да я увери Ший.

— Би ли ми обяснил някои от непознатите думи. Например тези…

Ший припряно я прекъсна:

— Някой друг път, Белфиби, стига да си съгласна. В момента по-важно е да разберем къде се намираме. Това ли са „горите, обитавани от лоузълите“?

— Да. Хората говорят, че магьосниците са създали тези отвратителни чудовища вместо добитък.

— Защо, да не би тия места да се населяват и от магьосници? — попита невинно Ший.

— Боже, та тук гъмжи от магьосници и е най-добре да внимавате да не попаднете в някоя от клопките им.

Чалмърс отново избра момента като най-подходящ за включване в разговора:

— Хм… а дали бихте могли да ни кажете къде да намерим някой… ъ-ъ… магьосник.

Ший изгледа свъсено професора. Лицето на Белфиби изгуби дружелюбния си израз:

— И за какво ви е да знаете?

— Опитваме се да намерим един човек, когото смятаме, че са отвлекли, и ни се струва, че ако спечелим доверието на някой от тях…

— Вашият план ми изглежда доста странен и недообмислен! — отсече хладно момичето. — Но след като желаете точно това, просто вървете направо и ще откриете достатъчно от тези отвратителни мошеници. А сега ви моля да ме извините, но трябва да отрежа ушите на лоузъла, който убих…

— Какво трябва?

— Да отрежа ушите на лоузъла. За трофей. Имам вече сто двайсет и два чифта. Лек да е денят ви, господа.

— Това е идеалът ми за жена, а ти я прогони с глупавите си приказки за магьосници — каза възмутено Ший, когато отново потеглиха.

— Действително чудесно момиче, стига, разбира се, да не те набоде със стрели като игленик и да не реши да ти реже ушите за трофей. Трябва да ти призная, че повече ми допадат жените от уседнал тип. Искрено се съмнявам, че бих издържал на вълнуващия живот с красива номадка.

— Предполагам как се чувстваш. Пътуването през Феерия е по-скоро низ от безкрайни срещи — реши да му вдъхне кураж Ший. Двете измъквания на косъм в рамките на два часа бяха изцедили Харолд достатъчно, за да се чувства като парцал.

Чалмърс се замисли:

— Знаеш ли? В това няма нищо нелогично. Светът, в който безкрайната и до голяма степен безпланова последователност на срещите е част от нормалния ход на събитията, е заложен в самата книга „Кралицата на Феерия“… Милостиви Боже, пак ли?! Това пък какво е?

„Това“ беше едър черен леопард, който изскочи внезапно на пътеката. Той изрева като мощен багер, при което конят и магарето започнаха да се опитват да хвърлят ездачите си и да побегнат.

— Спри се, Рийд! — викна Ший, докато обуздаваше коня и се пресягаше зад гърба си за меча. — Ако побегнеш, със сигурност ще те нападне.

Той обърна коня, захвана се здраво с бедра и се приготви да посрещне леопарда с меч в едната и с шпага в другата си ръка. Приключенията бяха започнали да стават по-отегчителни и от убийствената скука в института „Гарадън“. Ако види, че не се плаша, помисли си Ший, няма да нападне, ами ако нападне… Веднъж беше чел в някаква книга — как й беше името? — за някакъв литовец, който излизал на лов за ягуари с копие. Значи ако скочи — нанизвам го с шпагата; ако се пресегне да дере — сека с меча…

Леопардът изрева отново. Изглеждаше разколебан. След това пред изумения поглед на Ший започна да расте и да се променя и накрая се превърна в лъв. Прониза го страх. Човек все някак си би могъл да се справи с осемдесеткилограмов леопард, но с лъв, който тежи около двеста и петдесет килограма… Дори да успееше да му нанесе смъртоносен удар с меча, нищо не можеше да попречи на звяра да го разкъса с един-единствен удар на лапата. Беше вътре и с двата крака…

— Харолд — донесе се от „безопасна близост“ гласът на Чалмърс. — Не се безпокой. Всичко е наред.

„По дяволите, а тоя тук дали го знае?“, помисли си ядно Ший, който, след като не можа да измисли нищо по-добро, продължи да се прави на безстрашен.

Лъвът не скачаше. Вместо това взе да прави физиономии. Зъбатата му паст се превърна в човка, а от плешките му покараха криле — излят грифон от плът и кръв. „Не може да е истински, реши Харолд, истинските грифони не…“

Чалмърс отново подвикна, но този път значително по-близо:

— Това е човекът, когото търсим.

Ший се успокои:

— Сваляй фалшивата брада, господин магьосник, познахме те! — каза той и грифонът започна да се смалява и променя. През това време Ший се обърна към Чалмърс, който се опитваше да прекърши патентования инат на рода Густавов. — Върти ми се в главата една песничка, само дето не съм сигурен кой ми я пя съвсем наскоро. Започва така: „Щом неговото войнство побегнеше назад, начело препускаше боец аристократ…“

— Не можах да обуздая това пощуряло животно. И освен това в текста не е „начело“, а „най-отпред“. Здравейте, господине! — Приветствието беше към бившия грифон, превърнал се в едър, възпълен, мургав и плешив мъж, който ги наблюдаваше с ръце на кръста.

— Аз здравея, ами вие двамката какво правите тук? — каза заплашително мъжът. — Белята ли си търсите, а? Тогава сте попаднали точно където трябва.

Ший се усмихна:

— В известен смисъл… ако се мислиш за беля.

— О-о, може би сте дошли да потърсите професионалните ми услуги. Още отсега ви предупреждавам, че не се занимавам с глупости — никакво вкисване на мляко, никакви любовни еликсири. Това са вещерски номера. Аз съм маестро магьосник.

— В такъв случай сме много щастливи…

— Хм-хм! — прокашля се Чалмърс. — Извинявай, Харолд, но би следвало да обясним на господина, че интересът ни е чисто професионален и че търсим взаимноизгоден обмен на опит и информация.

— Хо-о! — подвикна маестрото. — Твърдите, че сте магьосници? А откъде да съм сигурен, че казвате истината?

— Ами… ъ-ъ…

— Спретни му една магия, Рийд — обади се Ший.

— О, Боже! Не вярвам да се задоволи с няколко мишки… или котета. Единственото, за което се сещам, е да взема да му измагьосам един дракон.

— Това е направо забележително! — одобри избора му Ший. — Давай насам дракона и — готово!

Ушите на магьосника уловиха думата дракон.

— Дракон ли? — попита той. — Наистина ли мислите, че можете да направите магия за дракон? Хайде да видим!

— Но няма ли да е… ъ-ъ… опасно? — обади се Чалмърс.

— Няма страшно. Ще чакам с готово противозаклинание. Долон ще ви пази. Самият Долон! — изпъна гърди шишкото.

— Покажи му, Рийд!

Чалмърс се захвана да си набавя необходимите реквизити с примирението на несправедливо насилен човек. Малкия червен саламандър откриха под един камък, а имаха под ръка всичко останало без изключително необходимото едноименно растение^[5], но такова не откриха никъде в околността.

— Добий с магия — посъветва го най-накрая хладно Ший.

Изтормозеният психолог изглеждаше силно раздразнен, но с помощта на един крайпътен бурен и бързо заклинание той успя да сътвори кученце с размерите на вековно дърво. „Самият“ Долон презрително изсумтя.

Чалмърс подреди необходимите предмети, запали огън с огниво и кремък и подхвана заклинанието си:

В името на Хидрата и на Фафнир,

на Янг и Апофиса, яви се в тоз’ всемир:

на Нидхьогр със дължината,

на Тиама с мутрата зъбата

и с формата на гущер.

 

Мощно като мечка

издън небитието ти ела без пречка!

О, люспесто чудовище, на Триптолема семе,

проклятие на Беоулф, що носи дъжд и лошо време…

Ший завърза старателно поводите на животните около дървото. В случай че драконът се окаже крилат и прегладнял… Дяволски му се искаше тази негова вродена импулсивност да не беше го тласнала да насилва решението на професора. Ако противозаклинанието на Долон не помогне…

Белезникавият дим на огъня стана по-плътен и по-тъмен. Чалмърс прекъсна напева си насред строфа и отскочи. От дима ги наблюдаваше дългата цял метър глава на влечуго.

След главата от дима се измъкна дълга люспеста шия, после един преден крак… и още един. Драконът сякаш идваше от небитието през някакво отверстие в дима и се разрастваше след промъкването си. Чудовището стоеше пред тях, размахваше плавно острата си шиповидна опашка и ги наблюдаваше с огромните си жълти котешки очи.

Ший се осмели единствено да зашепне, но не и да привлече вниманието на звяра с някакво движение:

— Ако тръгне към нас, Рийд, бързо скачаш на Густав, а аз ще се занимавам с отвързването на поводите.

Лицето на Долон се беше изкривило, сякаш беше глътнал прекалено едра хапка. Драконът направи няколко крачки, но не към тях, а настрани, отвори ужасяващата си уста, нададе протяжен рев, който прозвуча като клаксона на стар автомобил, наведе се и щастливо започна да хрупа трева.

— Боже Господи! — промълви невярващо Чалмърс.

— Моли се, пък дано да помогне… — подметна Ший. — Защото виж какво става!

От дима надничаше втора драконова глава. Този екземпляр се измъкна само за няколко секунди. Изгледа хората, разтъпка се до един участък, обрасъл в цветя, подуши ги и започна да пасе. Третата и четвъртата глава вече се озъртаха нетърпеливо от пушека. В мига, в който двойката изскочи, тя беше последвана от друга, после от друга… Цялата ливада до самата гора беше вече претъпкана с дракони и новопристигащите се бутаха в тълпата, за да си намерят място, но в повечето случаи бяха избутвани към дърветата. Ший броеше:

— Трийсет и три, трийсет и четири… По-добре да отвържем животните и да изчезваме, преди да са ни стъпкали. Трийсет и шест, трийсет и седем…

— По дяволите! — отбеляза делово професорът, когато се озоваха зад донякъде по-сигурната преградна стена на гората, и почеса брадата си с пръст. — Точно от това се страхувах. Така стана и с мишките.

— Петдесет и два, петдесет и три… — продължаваше да брои Ший. — Ей, Рийд, тия ще задръстят кралството!

Драконите вече бяха препълнили ливадата и някои от тях вече правеха първите си тромави крачки в гората, като поглъщаха всичко зелено по пътя си и мучаха все така жално.

— Деветдесет и осем, деветдесет и девет, сто. И това ако не е стадо! — Огънят беше изгаснал и водопадът от дракони вегетарианци внезапно пресекна. Ший не можа да се въздържи и добави с благоговение. — Сто парчета от царете на всички влечуги.

Гласът на Долон беше глас на човек, поразен до дъното на душата си.

— Личи си, приятели, че никога не вършите работата си само наполовина. Макар че веднъж и аз успях да напълня цял бушел^[6] с първокласни перли. — Долон внезапно щракна с пръсти. — Ей, в името на нокътя на големия пръст на левия крак на Ахриман, вие да не сте онези, които са побъркали Кресливия звяр?

— Ние сме — похвали се Ший. — А ти откъде научи?

— Звярът ме срещна преди няколко часа и ме предупреди за някаква групичка, която кръстосвала наоколо. Той си бил поискал някаква поема, какъвто си му е обичаят, а те му тръснали нещо, ама толкова… така де… пиперливо, че не смееше да повтори и думичка от него, защото щял да умре от срам. Никога преди това не му се било случвало подобно нещо. Изглеждаше направо съсипан. Но с вас трябва да е имало още някой. Кресливия звяр спомена за трима.

Чалмърс понечи да каже нещо, но Ший го изпревари:

— Не, сигурно ни е объркал с други.

— Доста е вероятно… Всъщност Кресливия звяр е низше същество и може да брои само до две. — Долон махна с ръка по посока на ливадата и каза с лека завист: — А тия дракони… Я ми кажете сега, приятели мои, да не би да ги създадохте тревопасни по грешка. А? Между колеги няма тайни, нали така!

— Хм… Нямаше нужда да поемаме излишни рискове, нали? — каза спокойно Чалмърс, макар очите му все още да бяха леко изхвръкнали от орбитите си.

— Не ще и дума! — потвърди Долон, като го стрелна с поглед, който Ший едва засече. — А сега ще можем ли да ги махнем оттук също толкова бързо?

— Готово! — отзова се Ший, преди професорът да беше успял да се включи. — Но за драконопрогонващата магия ни е нужен анероиден комбомпетър, а загубихме нашия. Ще ни услужиш ли с твоя?

— Ами… ъ-ъ… такова… амероиден комфометър, нали така. Съжалявам, но нямам. Миналата пролет падна черна слана и унищожи всички растения, по които се въдят амероидните комфометри. — Той разпери ръце, за да изрази искреното си съжаление.

— Но пък съм сигурен, че тези дракони ще свършат много добра работа, защото ще са добра храна и спортен обект за нашите приятели и слуги лоузълите. А сега, господа непознати магьосници, ми разкажете за целта на идването ви в Лоузългорието.

Чалмърс заговори пръв:

— Ами ние… ъ-ъ… дойдохме по един въпрос… Дали можеш да ни кажеш нещо повече по въпроса за тази Флоримел? За… ъ-ъ… фалшивата.

Долон размаха ръце.

— Най-обикновена вещерска изработка — създание, омагьосано от сняг, без особена стойност. Трябва да ви покажа наистина първокласния шахматист, който направих някога, или дяволчетата, които създадох, за да ми помагат при изтезанията. Истински постижения. Очевидно Бизиран, нашият архимагьосник, е привикал своята фалшива Флоримел за преглед. — Той наблегна на последната дума и се изхили. — Но вие не отговорихте на въпроса ми, господа магьосници.

Ший отговори самоуверено:

— Тук сме, защото искаме да се присъединим към вас.

— Искате да кажете, че досега сте работили на свободна практика и ние не знаем за това? — Долон подозрително сви очи. — Да де, Бизиран основа ордена едва преди година и е напълно възможно да сте убегнали от вниманието му. Сигурен съм, че не сте отказвали негова покана. Нашият архимаг хич не си поплюва с нелицензираните магьосници. Има си готово заклинание, с което ги превръща в паяци. Такъв ни е той, голям шегобиец!

— Боже милостиви! — измърмори Чалмърс. — А как може да се сдобие човек с лиценз?

— Това зависи до голяма степен от просителя. Нашият устав налага да има точно двайсет и един майстор-магъосници — според магическото число. Аз, разбира се, съм една от водещите фигури както по умения, така и по ранг. Има съсловие на калфите, които вършат по-обикновената работа, както и съсловие на чираците. Може би талантът ви ще е достатъчен, за да ви приемат в съсловието на майсторите. Трябва да има три-четири свободни места. Следващото ни събиране ще е след пет дена, а и с моето ходатайство приемането ви е сигурно.