Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (13)

Три

Някаква тръба изсвири три тона, докато минаваха през вратата в решетката. Последният беше фалшив. Когато влязоха в плочестия двор, застлан с омърляна слама, пътниците бяха наобиколени от рояк малки пажове в ярки, разноцветни костюми. Хлапетата се засуетиха, но явно знаеха какво да правят. Прикрепиха се по двойки към всеки от новопристигналите и ги поведоха към вратата на високата сграда от сив камък, която се издигаше на срещуположния край на двора.

Ший беше взет на буксир от двама младежи, в чиито погледи се четеше благоговение. Те носеха средновековни клинове с по един червен и един бял крачол. Докато катереше след тях витата стълба, едното момче се обърна и изписука:

— Наистина ли сте само оръженосец, господине?

— Шшт! — обади се другият паж. — Как може да си толкова невъзпитан, Бевис? Може ли да разговаряш така с господаря!

— Няма нищо — успокои го Ший. — Да, само оръженосец съм. Защо?

— Ами защото сте наистина невероятен фехтовач, уважаеми господине. Сър Хардимор е много добър рицар. — Пажът го изгледа с копнеж. — А ще ми покажете ли онзи номер със захващането на противниковото острие, уважаеми господине? Искам да убия един магьосник.

Бяха се спрели пред входа на продълговата висока стая с огромно легло с балдахин в ъгъла. Единият паж се затича, коленичи пред стола с кръстосани крака и го избърса, за да може Ший да се разположи. Когато Харолд седна, другият се пресегна и разкопча портупея му, докато първият се изнесе на бегом от стаята. Миг по-късно той отново влезе с голям бакърен леген с димяща вода и преметната през ръката си кърпа.

Ший предположи, че му предлагат да си измие ръцете, които определено имаха нужда от това.

— От името на замъка Колтрок — занарежда Бевис — моля негова светлост да прости, че не му предлагаме баня, но часът за вечеря…

Той беше прекъснат от ужасяващо разногласен тръбен рев (повечето от тръбачите свиреха фалшиво, но пък всички до един — различни мелодии), който с пълен успех можеше да възвестява настъпването на новата година.

— Фанфарите за вечеря! — обяви малкият Бевис, който донякъде досаждаше на Ший, тъй като се беше захванал да бърше ръцете му с кърпата. — Да вървим!

Навън се смрачаваше. Витата стълба тънеше в катранено непрогледна тъмнина. Ший се зарадва на направляващата ръка на пажа. Момчето го преведе със сигурна крачка по стълбите, след това през някакво малко преддверие, осветено от една-единствена факла. Отвори някаква врата и извика с тънкото си гласче:

— Господин Харолд дьо Ший!

Залата зад вратата беше просторна — най-малко петнайсет метра на дължина и поне още толкова на ширина, и според американските разбирания — оскъдно осветявана от редуващите се по стените факли и свещници. Ший, който съвсем наскоро се беше нагледал на още по-големи тъмници в света на скандинавските митове, реши, че осветлението е напълно задоволително. Той видя, че помещението е пълно с мъже и жени, които бъбреха помежду си, докато преминаваха в трапезарията под някакъв свод в противоположния край на залата.

Не виждаше Чалмърс. Затова пък Бритомарт се открояваше само на няколко крачки от него. Тя беше най-висока в залата, ако се изключеше самият Ший, или по-точно, явно бяха еднакви на ръст — метър и деветдесет и три сантиметра.

Ший си проправи път до нея.

— Е, господин оръженосецо — поздрави го без усмивка тя, — изглежда, че след като вече съм ваша дама, ще трябва да ме придружавате по време на вечерята. Можете да ме целунете по бузата, но никакви волности, разбрано?

Тя му поднесе бузата си и тъй като от него явно се очакваше да постъпи именно по този начин, Ший я целуна. Не беше никак трудно. Само малко грим и това-онова и щеше да оглави класациите в Холивуд.

Предвождани от Бевис, те влязоха в обширната трапезария. Отведоха ги до по-високата централна част на П-образната маса. Ший се зарадва, когато видя вече настанения Чалмърс. Разделяше ги едно място, заето от камеоликата Аморет. Чалмърс май изобщо не беше във възторг от факта, че страдалката набиваше своите неволи в ухото му със скоростта на лека картечница.

— … о, а на какви други ужасни мъчения ме подлагаше този гнусен демон Бизиран! — не спираше да нарежда тя. — По цял ден в килията си трябваше да понасям гнусни представления и да чувам невъобразими неща. Току ми описва как моят Скадамор ми изневерява, току ми предлага най-висока цена за моята добродетел…

— И колко пъти на ден си искаше? — попита рицарят, който седеше срещу тях, като се наведе над масата.

— Никога по-малко от шест — отвърна Аморет, — а често дори и по двайсет. Когато му отказвах — както постъпвах всеки път, — той ставаше непоносим…

Ший чуваше тихите думи на Чалмърс: „Какво, никога? Никога. Точно така, никога…“

Рицарят отново се наведе и каза:

— Сър Скадамор може само да се гордее със своята съпруга, преживяла заради него такива ужаси, без да се пречупи.

— А какво друго да прави? — прекъсна го с леден глас Бритомарт.

— Сещам се за едно-две неща — подхвърли Ший.

Холивудската хубавица впи в него гневните си сини очи:

— Господин оръженосецо, тези намеци са низки и хвърлят петно върху рицарската чест! Ако ги бях чула отвъд тези врати, щях да очистя това безчестие с копие и меч.

Ший с изумление установи, че тя се гневеше съвсем чистосърдечно.

— Извинявам се, опитах се да се пошегувам — каза той.

— Целомъдрието, господине, не е прицел за груби закачки!

Преди да продължат приятния си разговор, слухът на Ший отново беше взривен от „фанфарния“ вой. В трапезарията се заизвива плътна колона от пажове със сребърни блюда в ръце. Ший забеляза, че пред всеки кавалер и неговата дама поставяха по едно общо блюдо за двамата. При него и Бритомарт положението беше същото. Явно това беше напълно в духа на разбиранията за рицарска „дама“. Ший много искаше да попита дали този статут не включва и други общи неща, но предвид бурната реакция на Бритомарт на невинната му закачка по адрес на Аморет предпочете да си замълчи.

Тръбите ревнаха наново, този път за да възвестят за колона прислужници, които влязоха, понесли големи подноси с храна. Пред Ший и Бритомарт поставиха огромна торта, изкусно оформена като тумбест средновековен кораб, върху която Бевис се нахвърли с остър нож. Докато хлапето се справяше със сладкиша, Чалмърс се пресегна зад гърба на Аморет, подръпна Ший за ръкава и каза:

— Всичко върви според плана.

— Какво искаш да кажеш?

— Логическите уравнения. Хвърлих им един поглед, след като се настаних. Отначало доста ме затрудниха, но опитах с ключовите уравнения, които бях приготвил, и всичко си дойде на мястото.

— В такъв случай вече можеш да правиш магии?

— Със сигурност. Опитах една малка магия върху котето, което се въртеше из стаята. Направих заклинание с няколко пера и му изникнаха криле. — Чалмърс цъкна с език. — Готов съм да се обзаложа, че тази вечер на птичките в гората ще им се спукат сърчицата. Котето излетя през прозореца.

Ший усети, че някой го смушква от другата страна, и се обърна към Бритомарт.

— Ще благоволи ли моят господар да си вземе пръв, което е негово право? — подкани го тя, като посочи общото им блюдо. Изражението на лицето й говореше за нейното най-искрено желание на онеправдана жена мъжът, който и да е той, да се задави още с първия залък. Ший я премери с поглед.

— Дума да не става! — отвърна той. — Само след вас. В края на краищата вие сте по-голям рицар от мен. Свалихте Хардимор с копието си. Ако не го бяхте обработили предварително, нямаше да постигна нищо с него.

Усмивката на Бритомарт му показа, че беше разгадал правилно психиката й.

— Благодаря — каза тя и зарови ръка в парчетата месо, които се бяха оказали скрити в трюма на тортата кораб, извади едър къс и го напъха в устата си. Ший последва примера й. Изведнъж подскочи като ужилен и се пресегна за бокала с вино.

На вкус месото не можеше да се сравнява с нищо друго на света. То беше силно посолено и подсладено, а онова, което беше останало от вкуса и аромата му, беше удавено в убийствено тежката миризма и лютивина на карамфила. Две едри сълзи на безсилна агония се застичаха по бузите на Ший, докато той се опитваше да намери спасение във виното.

То го удари с гъста миризма на канела. Сълзите вече се лееха като река.

— О, добри ми оръженосецо Харолд — разнесе се гласът на Аморет, — нищо чудно че плачете, когато слушате през какви страдания съм преминала. Има ли друга достойна жена, понесла такива гнусни мъчения?

— Ако питате мен — намеси се един рицар, седнал малко по-нататък, — този Бизиран е долна, гнусна и зла гад и съм готов на драго сърце да тръгна още утре, за да го открия и да сложа край на дните му.

Бритомарт се изсмя:

— Няма да го откриеш така лесно, сър Ерайвън. Първо трябва да знаеш, че Бизиран живее в горите, обитавани от лоузълите, тези най-противни твари, които са наполовина хора, но ядат човешка плът. Не са злина за пренебрегване. Второ, Бизиран крие замъка си с магия и е трудно да го откриеш. И трето, дори да откриеш замъка, а в него и самия Бизиран, ще ти се наложи да установиш, че той е много могъщ боец, с когото малцина могат да мерят сили. Доколкото ми е известно, в цяла Феерия има само двама души, които могат да го победят.

— И кои са те? — попита сър Ерайвън.

— Първият е сър Кембъл, който е невероятно храбър рицар. Освен това негова съпруга е Кембина, която е толкова веща в бялата магия, че може да проникне както през владенията на лоузълите, така и през заклинанията на самия Бизиран. Вторият е моят годеник, сър Артегал, съдия при двора на кралицата.

— Виждате ли?! — проплака Аморет. — Ето това беше човекът, който ме беше нарочил. О, какви страдания! О, как изобщо…

— Шшшт! — прекъсна я Чалмърс. — Храната ви ще изстине, детето ми!

— Колко сте прав, преподобни! — Едра сълза се стече по нежната й бузка, докато тя усърдно оформяше с ръка огромна топка храна, която някак успя да напъха в устата си. Докато дъвчеше, тя все пак успя да нададе още един сърцераздирателен вик: — О, какво щях да правя без приятелите, които ми се притекоха в нужда?!

Апетитът на крехкото създание беше не по-малко неутешим.

 

 

Тръбите отново прогърмяха в края на вечерята и в залата навлезе колоната от прислужници, които отнесоха блюдата, а някои от тях се появиха отново с още храна. Пажове се затичаха към двойките с купи топла вода и кърпи. Сър Ерайвън вдигна високо бокала си и отново го тропна на масата.

— Ей, па-аж! — изрева той. — Чашата ми е празна. Да не би в Колтрок да имате обичай да оставяте гостите си да умират от жажда?

Прислужникът направи знак на другия и след миг някакво съсухрено човече с елек от нещавена кожа се приближи забързано и се поклони пред сър Ерайвън.

— Милостиви господарю — каза то, — моля за извинение, но виното ни бе нападнато от непозната болест и прокисна. Цялото вино на замъка Колтрок. Добрият Фрей Монтелиус произнесе заклинание за прогонване на болестта, но без особена полза. Другата магия трябва да е била по-силна.

— К’во-о? Да те емнат всички дяволи геенски, да не би да искаш да пием вода! — ревна той, след това сви рамене и се обърна към Чалмърс: — Нали виждате как е при нас, преподобни? Всеки ден ние, рицарите на Феерия, сме обсаждани и заклещвани все повече от тези зли магии и най-накрая няма да има къде да се дяваме. Не се и съмнявам, че ще ни свият някой номер и на турнира.

— Какъв турнир? — попита Ший.

— Турнирът на Сатиран, горския рицар, ще се проведе в горския му замък след три дни. Ще бъде най-гордият и весел празник. Ще има двубои с копие на кон, след това и ръкопашен бой за наградата при рицарите, а после и турнир по красота при дамите. Чух, че призът за красота при дамите щял да бъде прословутият пояс на лейди Флоримел, който може да бъде надянат само от най-целомъдрената дама.

— О-о-о, как ме плашите! — възмути се Аморет. — Нали знаете, че бях открадната тъкмо по време на турнир. Сега, след като вече зная, че ще има магьосници, едва ли ще се осмеля да присъствам там. Само като си помислиш, че някой от тях би могъл да вземе наградата за доблест, а аз да му бъда присъдена по право!

— Аз ще се състезавам на арената заради тебе — изрече малко надуто Бритомарт.

— А нима победителите в мъжкия турнир получават победителките в турнира за красота? — намеси се Ший.

Сър Ерайвън го погледна с известно учудване:

— Ти май си падаш по шегите, а? Не, виждам, че действително не си тукашен и не знаеш. Ами да, такъв е обичаят във Феерия. Но много се съмнявам… с всички тия магьосници и заклинания… — Той поклати мрачно глава.

— А дали с моя приятел Чалмърс не бихме могли да ви помогнем с нещо?

— С какво?

Чалмърс правеше отчаяни знаци, за да привлече вниманието му и да го накара да замълчи, но Ший изобщо не му обърна внимание.

— Ние поназнайваме някои наши си магии. Чиста бяла магия като на лейди Кембина, за която стана дума. Сега да видим… Рийд, мислиш ли, че би могъл да помогнеш с нещо по въпроса с виното?

— Хм… ами… уф… предполагам, че бих могъл, Харолд. Но не мислиш ли, че…

Ший не изслуша възражението му.

— Ако имате малко търпение — обърна се към компанията той, — моят приятел странстващият монах ще ни покаже нещо от своята магия. Какво ще ти е нужно, Рийд?

Чалмърс смръщи вежди:

— Галон. Галон и нещо… вода. Вероятно няколко капки добро вино, няколко зърна грозде и дафинови листа…

Някой го прекъсна:

— По-лесно е да издоиш от пиле мляко, отколкото да получиш грозде в Колтрок. Миналата седмица птичи ята опоскаха лозята ни до голо. Магьосническа орисия; нещо не ни обичат много.

— По дяволите! А намира ли ви се поне здрава бъчва?

— Има, да го вземат мътните! Рудигер, дай тук празна бъчва!

Дотъркаляха бъчвата в средата на залата. Когато видяха приготовленията, гостите зажужаха. Чалмърс искаше разни продукти, които му бяха все така учтиво отказвани, докато най-накрая се сдоби с цял поднос втвърден на кубчета захаросан мед с доста неправилна форма, но той щеше да „влезе в работа вместо захарни бучки, и без това изборът не е прекалено богат“, както каза Чалмърс на Ший.

Парче въглен послужи на Чалмърс вместо молив. Върху всяко кубче той изписа буквата O, C или H. В средата на стаята разпалиха малък огън направо върху каменния под. Чалмърс разтопи част от медените кубчета в част от водата. Наля в бъчвата медената вода, след което хвърли вътре и стиска слама. Останалите кубчета мед започна да подрежда на масата с трескави пръсти, сякаш играеше на някакви измислени от него анаграми, като междувременно мърмореше напевно:

Колкото и да сравнявам вечерите наши

с… ъ-ъ-ъ… образа на щастието прежно,

само скуката откривам в пустите ни прашни чаши.

О, къде отлитна радостта ни нежна?

Затова и нещичкото искам, що ни радваше преди.

За да разцъфне в пъстри цветове нощта

и на приятелите наши скуката да изцери.

Защо в главите трезви се замътва тя?

Смени се! От водата какво по-лошо на света?!

Докато говореше, ръцете му разместиха кубчетата и ги подредиха така:

— За Бога! — изкрещя рицар с къса брада, който беше вперил невярващ поглед в бурето. — Монахът го направи-и!

Чалмърс отиде при бъчвата, обра сламата от повърхността, гребна с бокала си и отпи.

— Милостиви Боже! — промърмори не съвсем набожно той.

— Какво излезе, Рийд? — попита Ший.

— Опитай — подаде му бокала Чалмърс.

Ший опита и за втори път тази вечер едва не прекатури масата.

Течността беше най-добрият скоч, който бе минавал по небцето му.

Прежаднелият сър Ерайвън се обади нетърпеливо:

— Е, какво? Да не би да сте объркали заклинанието си за вино?

— Няма такова нещо — успокои го Чалмърс, — само дето стана малко по-… ъ-ъ-ъ… силничко.

— Мога ли да опитам, преподобни?

— Само по-внимателно — предупреди го Ший и му подаде бокала на Чалмърс.

Сър Ерайвън отпи съвсем внимателно, но въпреки това взривно се закашля:

— Уха-а! Питие, достойно само за олимпийските богове! Само те имат глътка, която да издържи такъв огън. Но мисля да си поискам една чаша.

Ший разреди уискито с вода, преди слугите да го бяха насипали в каните и разлели по чашите. Рицарят с късата брада подуши с вид на познавач:

— Не мирише на никое от познатите ми вина — заяви той.

— Истина си е! — намеси се Ерайвън. — Но е чист нектар и кара човека да се чувства чу-удесно-о! Я налейте тук още една!

— Мога ли да ви помоля и аз за една чаша? — поиска си срамежливо Аморет.

Чалмърс се огледа нещастно, а Бритомарт взе нещата в свои ръце.

— Аз ще опитам тази странна вода преди тебе — отсече тя, надигна чашата, която споделяха с Ший, и отпи дълга, щедра глътка.

Очите й изхвръкнаха и се насълзиха, но тя запази достойнството си.

— Прекалено… силно е за малката ми приятелка — заяви Бритомарт, когато успя отново да си поеме дъх.

— Но, лейди Бритомарт…

— Не! Казах не и толкова!

Прислужниците бързаха да разливат уискито, след което се провлачваше диря от по-шумни разговори, по-пиперливи шеги и по-голямо оживление. В пространството между масите дори започна някакъв танц, който се изразяваше в това да държиш партньора си за ръка и да се кланяш насам-натам. Ший беше излял в себе си точно толкова уиски, колкото да даде воля на вродената си дързост. Той се наведе към Бритомарт:

— Би ли желала моята дама да потанцува?

— Не! — отвърна тържествено дамата му. — Не! Толкова грижи и отговорности — кога да се науча? Още едно питие тук, моля!

— Хайде де! И аз също не зная тукашните танци, но можем да опитаме.

— Не! — отсече тя. — Бедничката Бритомарт никога не може да си позволи и най-дребните удоволствия. Все тя да оправя не дотам целомъдрените и да дава добър пример за непорочна добродетел. Никой не го е грижа за нея.

Ший видя как Чалмърс сипа уиски на Аморет. Съвършената красавица го обърна на екс, след което заприказва много бързо за всички жертви, които направила, за да се запази чиста за съпруга си. Чалмърс започна да се оглежда наоколо за помощ. „Така му се пада!“ — помисли си Ший, Бритомарт го задърпа за ръкава.

— Безобразие! — въздъхна тя. — Всички казват: „Бритомарт е мъжко момиче, ще се оправи само.“

— Толкова ли е зле?

— ’Ного по-’ле. Исках да кажа: много по-зле. Всички те говорят: „Бритомарт няма чувство за хумор.“ И то само защото си гледам работата. Съвестно. Там е проблемът. Ти нали не смяташ, че съм лишена от чувство за хумор? Отговори ми, господин Харолд дьо Ший! — погледна го изпитателно тя.

Дълбоко в себе си той беше сигурен, че „всички те“ са прави. Но отговори с плам:

— Разбира се!

— Чудесно. Сърцето ми ликува, че е намерило някой, който го разбира. Харесваш ми, оръженосецо Харолд. Висок си, а не като тия трътлести нерези наоколо. Кажи ми истината, нали не мислиш, че съм много висока, че съм просто едра руса кранта?

— Прогони тази мисъл!

— А би ли казал, че съм хубава?

— И още как! — Ший вече се чудеше как ли ще свърши всичко това.

— Ама наистина ли, истински хубава, дори както съм си висока?

— Разбира се! Заклевам ти се! Честна дума! — Ший виждаше, че Бритомарт едва сдържа сълзите си, а Чалмърс напразно се мъчи да спре словоизлиянията на Аморет.

— Това е велико. Толкова съм щастлива да открия най-после мъж, който да ме харесва като жена. Всички те ми се възхищават, но никой не ме има за жена. Трябвам им за добрия пример. Да ти кажа ли една тайна? — Тя се наведе към Ший толкова недвусмислено, че той се огледа притеснено, за да види дали не привличаха общото внимание.

Нямаше такава опасност. Сър Ерайвън гонеше с изражение а ла Харпо Маркс някаква закръглена пискаща дама от колона към колона. Танцуващите се движеха на зигзаг. Откъм ъгъла, където рицарите вече залагаха ризите си на ашици, се носеше силна врява.

— Да ти кажа ли тайната? — извиси глас неговата дама. — Уморих се да бъда добър пример. Искам да си поживея като хората. Поне веднъж. Ей така! — Тя сграбчи Ший, сякаш беше любимото й кученце, намести го в скута си и го целуна с цялата нежност на развилняло се торнадо. След това го вдигна от скута си със същата изумителна сила и го постави отново на стола му. — Не! — изрече мрачно тя. — Не. Моите отговорности! Трябва да мисля за тях! — Самотна едра сълза се търколи по бузата й. — Хайде, Аморет, трябва да си лягаме!

Лъчите на утринното слънце все още не бяха докоснали каменната настилка на двора, когато Ший се завърна ухилен до уши и подвикна бодро на Чалмърс:

— Направо да не повярваш какъв е курсът на среброто тук, Рийд! Конят с магарето излизат не повече от четири долара и шейсет цента.

— Цял капитал! А аз се страхувах, че може да секат монетите си от друг метал или изобщо да нямат пари. А дали това магаре е… ъ-ъ-ъ… питомно?

— Най-кроткото, което съм виждал. Здравейте, момичета!

Момичетата бяха току-що излюпилите се Бритомарт и Аморет. Бритомарт се беше напъхала в доспехите си и от шлема й надничаше мрачно, войнствено лице.

— Как сте тази сутрин? — попита най-безочливо Ший.

— Главата ми се цепи от най-жестокото главоболие, което някога съм изпитвала, както сигурно се досещаш! — Бритомарт се обърна. — Хайде, Аморет, няма по-добро спасение от чистия въздух и ако тръгнем сега, ще бъдем в замъка на Сатиран тъкмо когато пристигнат и ездачите. Те ще потеглят по-късно, но ще препускат усилено.

— Ние също отиваме натам — каза Ший. — Дали няма да е по-добре да тръгнем с вас?

— За да ни пазите ли? Ха! Ако се стигне до истински бой, надали ще можеш да направиш нещо с твоята губерка. Или искате да пътувате под закрилата на моето оръжие? — Тя го разтърси и металът по нея задрънча.

Ший се ухили:

— В края на краищата чисто формално ти си моята възлюблена дама…

Той се наведе, за да избегне юмрука й, а след това пъргаво отскочи извън обсега й на действие.

В този момент се обади Аморет:

— О, Бритомарт, достави ми това удоволствие, нека им позволим да яздят с нас! Старият магьосник е толкова състрадателен.

Ший забеляза как Чалмърс започна да се върти неспокойно, но вече беше късно да свирят отбой. Когато жените се приготвиха, четиримата излязоха заедно през портата на замъка. Ший яздеше до гробовно смълчаната Бритомарт и чуваше зад гърба си жизнерадостното чуруликане на Аморет, прекъсвано от време на време от едносричните отговори на Чалмърс.

Така нареченият път не беше нищо повече от прокарана покрай реката конска пътека, подходяща за езда, но не и за превозни средства. Горските полянки, които се срещаха начесто около Колтрок, постепенно изчезнаха. Дърветата наоколо им все повече се сгъстяваха и ставаха все по-високи, докато най-накрая около ездачите се възцари постоянен сумрак, прорязван само тук-там от някой ярък слънчев лъч.

След около два часа непрестанна езда Бритомарт дръпна поводите на коня си, а когато Аморет се приближи, рицарката обяви:

— Ще се изкъпя в реката. Идваш ли с мене, Аморет?

Младото момиче се изчерви и се усмихна пресилено:

— Ами нашите кавалери…

— … са си кавалери — каза Бритомарт и хвърли на Ший поглед, който убедително говореше, че за него ще е най-добре да се държи като истински кавалер. — Ако има нещо, ще ви извикаме.

Тя поведе приятелката си по склона към реката, между покритите с мъх дънери.

Двамата мъже се отдръпнаха от пътя и седнаха да отдъхнат.

— Какво е положението с магиите? — поиска да се осведоми Ший.

— Хм… — започна професорът. — Били сме напълно прави за общото влошаване на условията в кралството. Изглежда, всички тук го съзнават, но или не знаят какво го причинява, или не знаят какво да предприемат.

— А ти знаеш ли?

Чалмърс щипна замислено брадичката си:

— Струва ми се съвсем разумно да подозираме, че в основата на всичко това стоят действията на някаква своеобразна гилдия на злото, в която ръководно място заемат магьосници като този Бизиран, за който стана дума снощи. Бих посочил прокисването на виното и унищожаването на гроздето като най-очебийни примери. Не бих се учудил, ако открия, че тук действа добре организирана революционна конспирация. Въпросът, дали това подривно предприятие е оправдано, е, разбира се, от чисто нравствено естество, доколкото почива на онзи комплекс от чувства, които германската философска школа обозначава с един от типично трудно произносимите си термини Weltansicht^[1]. Следователно не бихме могли да говорим за научно установяване…

— Ясно — прекъсна го Ший. — Но я ми кажи какво бихме могли да предприемем ние.

— Не съм много сигурен. Най-доброто, което бихме могли да направим на първо време, е да видим някои от тези хора в действие и да се запознаем с някои от техниките им. Този турнир… Господи, какво беше това?!

Откъм реката се дочу писък. Ший се втренчи в Чалмърс и не отмести поглед в продължение на три безкрайни секунди. После скочи и се затича по посока на вика.

Когато премина пояса от високи храсти, той видя двете жени, потопени до шията в плитък вир по средата на реката. Право към тях, с гръб към Ший, газеха двама наглед полудиви, полуголи мъже в карирани шотландски полички, които се смееха щастливо с цяло гърло.

В този момент Ший направи голяма глупост. Той изтегли шпагата си, спусна се по двуметровия стръмен бряг и нагази във водата, като през цялото време крещеше подир мъжете. Те се извърнаха към него, измъкнаха широките си мечове от кожените ножници и зашляпаха към него. Едва сега той осъзна своята глупост: до коленете във вода той не можеше да разчита на играта с крака. В най-добрия случай можеше да се справи с единия от противниците си. Но и с двамата…

Гардът на шпагата му звънна като камбана при парирането на първия удар. Рипостът^[2] му не успя, но мъжът с поличка леко поддаде. С крайчеца на окото си Ший видя как вторият мъж заобикаля отдалеч, за да му излезе в гръб. Парира, нападна, парира.

— Юху-у! — изрева дивакът и замахна отново. Ший отстъпи крачка назад, за да не изпусне от очи втория. Вледеняващ ужас скова кръвта му, когато кракът му се подхлъзна върху камък на дъното. Вторият мъжага хукна срещу него, като развъртя меча си с две ръце, готов да го разсече от край до край. Бойният му вик „Юху-у!“ не се отличаваше с особена оригиналност. Заслушан в него, Ший осъзна с болезнена яснота, че вече няма начин да се справи…

Нещо просвистя във въздуха, голям камък блъсна втория мъж по главата и го просна в реката. Първият дивак явно беше решил, че е време да привършат с милувките, и се втурна в бясна атака. Ший отстъпи още крачка, приплъзна се, изправи се отново, парира и отново отстъпи. Водата връзваше краката му като с букаи. Не смееше да посрещне твърдо яростните удари на меча, които биха отнесли тънкото му острие. Още крачка назад и още една, и още, и още… Водата вече стигаше до глезените му. Сега! Освобождаване, контриране, първа — втора, напад… острието на шпагата прониза гръдния кош на дивака и се показа откъм гърба му. Ший се отдръпна и изгледа мъжа, чиито колене се подгънаха. Тялото му рухна във водата.

Другият вече се беше изправил малко по-надолу по течението. Когато Ший се запъти към него, той се изкатери по стръмния бряг и побягна като сръндак, а празната му ножница го заудря по бутовете.

Гласът на Аморет обяви:

— Можете да дойдете, господа!

Ший и Чалмърс слязоха при реката и намериха вече облечените момичета да сушат косите си на слънцето, прихванали ги с ръце. Ший се обърна към Бритомарт:

— Ти ли хвърли онзи камък?

— Да! И благодаря, оръженосецо Харолд. Не само ти благодаря, но и те моля да ми простиш, че презрително гледах на смъртоносното ти острие като на играчка.

— Ами, онзи, вторият, щеше да ми отнесе главата, ако не го беше замерила с камъка. Но ти само ми кажи защо останахте да пищите в онова вирче, когато само още две-три крачки и щяхте да сте в дълбоката вода? Или не можете да плувате?

— Можем да плуваме — отвърна тя. — Но никога не бихме изложили непристойно на показ телата си. Особено пък пред дивите да дерга.

Ший се въздържа от по-нататъшни обсъждания на спорния въпрос дали е по-добре да се изложиш на смърт, или да се оставиш на една съдба, която Бритомарт очевидно смяташе за много по-лоша. Русата красавица се държеше вече много по-дружелюбно и не си струваше да я разлютява с доводите си по въпроси, които не търпяха обсъждане.

Когато отново потеглиха на път, Бритомарт позволи на Аморет да надува главата на Чалмърс с безкрайните описания на своите неволи и подкара коня си до Ший. Ший поведе разговора, като задаваше насочващи въпроси, без да разкрива собствените си оскъдни познания за обкръжаващия ги свят.

Бритомарт беше, както стана ясно, един от „компаньоните“, тоест офицер или „конт“^[3], в старофранкския смисъл на думата, на кралица Глориана. Били дванайсет на брой, като всеки от тях имал своя собствена сфера на действие в рамките на Феерия.

„Ето ти и средновековна полицайка“ — помисли си Ший и я попита дали при компаньоните има деление на по-висши и по-низши.

— Зависи от гледната точка — отговори му Бритомарт. — Ако става дума за чисто мъжки взаимоотношения, властта ми е по-незначителна от тази на доблестните рицари сър Кембъл и сър Траямонд. А ако става въпрос за правосъдие, всички стоят по-долу от сър Артегал.

Гласът й леко потрепна при споменаването на последното име. Ший си припомни, че беше говорила за него предната вечер.

— Разкажи ми за него.

— О, той е най-доблестният и благороден негодник, бъди сигурен! — Тя така заби шпори в хълбоците на коня си, че се наложи да го успокоява с вик. — Мирен, Белтран!

— Да? — подкани я окуражаващо Ший.

— Ами физически е добре сложен, леко мургав и с тъмна коса; доста висок и толкова силен с копието, че нито Редкрос, нито дори самият принц Артур могат да издържат удара му. Аз така се и запознах с него. Бихме се и аз бях по-добра с копието, но в боя с мечове той направо ме помля и щеше да ме убие, ако не беше разбрал, че съм жена. Оттогава съм влюбена в него — завърши простичко тя.

Неповторим начин за сваляне, помисли си Ший, но нямаше как да отрече, че дори в света на двайсети век имаше момичета, които харесваха по-твърдия подход. Но на глас каза само:

— Сигурно той също си е паднал по тебе, а?

Бритомарт го изненада с тежка въздишка:

— Уви, доблестни оръженосецо, трябва да ти призная, че не знам. Вярно е, че той сам настоя да се сгодим, но винаги е по разни нескончаеми турнири и преследвания. Все ще се женим, когато се върне, ама къде ти… Когато се върне, хвали смелостта или силата ми. Тупне ме по гърба и рече: „Добрата ми стара Бритомарт, знаех, че мога да разчитам на тебе. А сега имам друга задачка за тебе: този път ще е дракон…“

— Хм… — замислено изръмжа Ший. — Предполагам, че не си и чувала за психология?

— Не, не съм.

— А случва ли ти се понякога да се издокараш? Искам да кажа, като онези дами в замъка Колтрок.

— И каква полза от тия парцалки? Мога ли да изпълнявам задачите си на компаньон в подобни дрехи?

— А опитвала ли си да му повъртиш очи и да му кажеш колко е чудесен?

— Не, по дяволите! Бог знае какво ще си помисли той за момиче с такова неприлично поведение?

— Ето тук вече грешиш. Той само това и чака! Виж сега, девойките в моята страна са много добри в тези хватки, а аз зная повечето от триковете им. Ще ти покажа някои от тях, а ти ще можеш да се упражняваш върху мен. И няма да ти се сърдя.

 

 

Вечерята им, която беше повече от лека, се състоеше от твърдия черен хляб и парчето сирене, които Бритомарт извади от торбата зад седлото си. Спаха върху меки постели от папрати с дебелина седем-осем сантиметра. На следващия ден потеглиха в същия ред. Чалмърс изненадващо не се противопостави.

— Младата дама — както обясни той на Ший — е действително прекалено по-… ъ-ъ-ъ… словоохотлива, но пък разполага с доста информация за методите на този Бизиран. Така че ми се налага да предпочета компанията й.

Още щом потеглиха, Бритомарт вдигна забралото си, извъртя очи и произнесе с нега:

— Сигурно си изморен от битката си с великаните, повелителю мой. Хайде, разкажи ми. Обичам да слушам гласа ти…

Ший се усмихна:

— Малко преиграваш, момиче. По-добре опитай още веднъж.

— Трябва да си изморен… Опа-а, я да видим какво са ни подготвили тук!

Пътят им беше описал завой и ги беше извел до нещо като високопланинска ливада. Още с излизането им от горския гъсталак под ярките слънчеви лъчи беше прозвучал острият боен зов на нечия тръба и в далечния край на ливадата проблесна метал. Ший различи рицар с щит на вълнообразни зелени ивици, който насочи копието си за бой и препусна към тях.

— Самият сър Перидел — процеди по полицейски Бритомарт. — Изпечен злодей и развратник. Ха! Ще си получиш дуела! Глориана! — Последният й вик беше заглушен от захлопнатото забрало. Едрият й черен жребец се впусна в тежък галоп срещу внезапно появилия се враг, а насоченото абаносово копие стърчеше застрашително пред главата му. Сблъскаха се със страховит трясък. Перидел се задържа на седлото, но краката на коня му се подгънаха. Мъжът и животното рухнаха заедно сред облак прах…

Ричард и Чалмърс стигнаха до него почти едновременно и успяха да изтеглят коня. Когато свалиха шлема на Перидел, той дишаше, но от ъгълчето на устните му се процеждаше тънка струйка кръв. Беше в безсъзнание.

Докато го гледаше, Ший беше споходен от внезапно вдъхновение.

— Бритомарт, я ми кажи какво по закон трябва да направи човек, за да се сдобие с доспехите и оръжието на някой рицар като този тук?

Бритомарт измери сурово с поглед проснатия мъж:

— Тъй като този измислен рицар ни нападна пръв, по закон те ми принадлежат.

— Сигурно е чул, че съм под твоята закрила — изписка отмаляло Аморет. — О, горката аз, колко ли още опасности ме очакват!

Ший беше упорит:

— Просто ми мина през ума, че бих могъл да се възползвам от тях…

Оръженосецът на Перидел, младеж с едва забележим мъх по бузите и тръба през рамо, се беше приближил към групичката им. Беше коленичил до господаря си и се опитваше да го върне към живот, като от време на време наливаше между устните му част от съдържанието на малка плоска манерка. В този момент той вдигна поглед към Бритомарт и каза:

— Не трябваше да го наказвате така жестоко, благородни господарю. Той успя да ви зърне само за миг, докато се изкачвахте, и помисли дамата за лейди Флоримел.

Лицето на Бритомарт пламна от гняв.

— Точно така! — кресна тя. — И когато говорим за наказания, още не сме приключили. Аз, господине, съм Бритомарт, от компаньоните, а вашият Перидел е най-безмозъчният мошеник, който някога се е раждал. Свали доспехите и оръжията му!

— А какво става с моя въпрос? — настоя Ший. — Този турнир…

— Не можеш да отидеш на турнира в рицарски доспехи, без да си въведен в рицарско достойнство, доблестни оръженосецо.

— Кхъ-кхъ! — прокашля се Чалмърс. — Струва ми се, че нашият млад приятел би бил достойно попълнение на рицарите в двора на кралица Глориана.

— Правилно, преподобни — съгласи се Бритомарт, — но рицарският обет не се поема толкова лесно. Кандидатът трябва да бди над доспехите си в църква или параклис в продължение на цяла една нощ и да разполага с двама рицари, които да поръчителстват за него; или пък трябва да извърши някакъв голям подвиг на бойното поле. Не разполагаме нито с едната, нито с другата възможност.

— Спомням си как моят Скадамор… — оживи се Аморет.

— А дали няма да може — прекъсна я Чалмърс — той да положи пред вас някаква клетва, която да му дава някакви по-особени пълномощия?

— Няма никакви… — започна да обяснява Бритомарт, но внезапно замълча. — Точно така, тъкмо в момента нямам оръженосец. Ако ти, господин Харолд, положиш клетва и ме придружиш като мой оръженосец, което ще рече — без плюмаж на шлема, всичко това може да се уреди.

Клетвата беше достатъчно лесна — за вярност към кралица Глориана изобщо и в частност към Бритомарт, обещание да сразява злодеите, да защищава слабите и тъй нататък.

Ший и Чалмърс се заеха да свалят доспехите от тялото на сър Перидел. През цялото време оръженосецът му цъкаше разсеяно с език. Някъде насред усиленото му разсъбличане Перидел взе да идва в съзнание и се наложи Чалмърс да седне на главата му, за да мине всичко без излишни усложнения.

Ший установи, че металният костюм е по-тежък от очакваното, както и че нагръдната броня леко му стяга. Но за негово щастие Перидел, който беше доста охранен млад мъж с торбички под очите, се оказа с голяма глава. Така че Ший нямаше никакви проблеми с едрокалибрения шлем, от който Бритомарт свали плюмажа с тежък мах с дръжката на меча си.

Освен това тя му даде калъфа на своя щит, като обясни, че само като зърне Периделовия щит, всеки втори рицар по пътя им ще предизвика Харолд на смъртен двубой.

По обед изядоха остатъка от провизиите си. Ший привлече вниманието на Чалмърс върху факта, че е невъзможно в един и същи ден човек да е преситен както откъм храна, така и откъм преживявания. Затова, когато пред очите им изникнаха очертанията на грубия и полускрит сред дърветата замък на Сатиран, първата му мисъл беше за обилната вечеря, която вероятно ги очакваше. За разлика от замъка Колтрок тук зад портата и подвижната решетка се откриваше огромен вътрешен двор. Някакви работници блъскаха с чукове по издигнатите за случая дървени трибуни в единия му край.

Мястото беше пълно с рицари и дами, повечето от които познати на Бритомарт и Аморет. Ший скоро съвсем изгуби сметката на хората, на които беше представен. Но точно преди вечеря го запознаха с рицар, когото нямаше как да забрави — със самия Сатиран, едър като мечка, с дълга правоъгълна брада и груб силен глас.

— Всички приятели на Бритомарт са и мои приятели! — каза гръмогласно той. — Я се разположете удобно край масата. Изгладнели сте, а, к’во ш’кажете? Всички тук сме гладни като вълци. — Той изцъка с език. — Гледай да се нахраниш здраво, оръженосецо, че утре ще ти трябва сила. Знаеш ли какви шампиони ще кръстосат копие и меч? Бландамор Желязната ръка вече пристигна. Тук са и Кембъл и Траямонд.