Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (1)

Едно

В стаята имаше трима мъже и една жена. Мъжете бяха с делнични лица, а двамата от тях и с делнични дрехи. Третият носеше брич за езда, леки ботуши и велурен жакет с карирана подплата. Изключително мъхестото му сако и спортният му загар подхождаха на захвърлената на стола шапка със зелен плюмаж, която допълваше облеклото му. Собственикът на това театрално одеяние не беше нито филмов актьор, нито богат млад безделник. Беше психолог и се казваше Харолд Ший. Тъмен, една идея по-висок и малко по-слаб от нормалното, той можеше да е красив, ако носът му беше по-къс, а очите — по-раздалечени. Жената — млада госпожица — имаше кестеняво руса коса. Тя беше старша медицинска сестра в болницата „Гарадън“. Притежаваше, но не харесваше името Гертруде Муглер. Другите двама мъже бяха психолози като Ший и членове на същата работна група. По-възрастният, ръководителят на групата, имаше буйна коса и се казваше Рийд Чалмърс. Той тъкмо разпитваше Ший какво, по дяволите, искал да каже с това подозрително облекло.

Ший обясни отбранително:

— Днес следобед, веднага след работа, отивам да яздя. Честно!

— Някога яздил ли си кон? — попита третият член на групата, сънлив наглед млад човек, на име Уолтър Беярд.

— Не — отговори Ший, — но смятам, че е крайно време да се науча.

— По-честно ще е да си признаеш — изсумтя Уолтър Беярд, — че ще ходиш на езда единствено за да имаш извинение, че си се издокарал като английски земевладелец. Отначало беше онзи смешен английски акцент, но това не продължи много. След това се захвана с фехтовка. А за последно миналата зима изплеска всичко наоколо с патентована норвежка ски вакса, за да отидеш и да се пуснеш всичко на всичко два пъти.

— Е, и? — попита Ший.

Гертруде Муглер го насърчи:

— Не ги оставяй да те поднасят за дрехите, Харолд!

— Благодаря, Герт!

— Лично аз мисля, че си много сладък в тях.

— Нали! — Изразът на благодарност беше започнал да изчезва от лицето на Ший.

— Но е глупаво да се захващаш с езда. При всички положения е безполезно като умение… след като има автомобили…

Ший вдигна ръка, за да я прекъсне:

— Имам си причини, Герт.

Гертруде погледна часовника си и стана.

— Трябва да тръгвам за дежурство. Само не върши глупости, Харолд. Нали не си забравил, че обеща днес да вечеряме заедно.

— Ами… ъхъ!

— Всеки си плаща!

Ший потръпна:

— Герт!

— Довиждане на всички! — каза Гертруде и се изнесе сред шумолене на колосан памук.

Уолтър Беярд се изхили.

— Страхотия! Плащаме поотделно, а?!

Ший се опита да омаловажи нещата:

— Все се опитвам да я науча да не приказва така пред хората. Все пак тя печели повече от мен и ако предпочита да хапваме заедно четири пъти седмично с поделени разноски вместо два пъти седмично за моя сметка, защо не? Тя е добро хлапе.

Беярд се намеси:

— Тя те има за най-мечтателния тип, Харолд. Тя каза „най“…

— Така ли? Проклятие…

— Не виждам, Харолд — включи се и Чалмърс, — защо продължаваш да… ъ-ъ… да правиш компания на млада дама, която толкова те дразни.

Ший сви рамене:

— Предполагам, защото тя е единствената от персонала, която не ми се струва невъзможна и с която със сигурност не бихме направили нещо непоправимо.

— Докато очакваш момичето на твоите мечти? — ухили се Беярд, при което Ший отново сви рамене. — Не е това — продължи Беярд. — Истинската причина е, че това момиче си е осигурило психологическо предимство още при първото им излизане. Сега той просто се страхува от раздялата.

— Изобщо не ме е страх! — сопна му се Ший. Той се изправи, а гласът му изненадващо премина в звучен рев. — И освен това, Уолтър, не виждам защо, по дяволите, това трябва да ти влиза в работата!

— Хайде стига, Харолд! — намеси се Чалмърс. — С подобни избухвания не печелиш нищо! — След което добави загрижено: — Нима не си доволен от работата си тук?

Ший се отпусна:

— Защо да не съм? Благодарение на стария Гарадън ние се занимаваме само с онова, което ни харесва — нали в неговото завещание това е основното изискване за института по психология още при основаването на болницата. Можеше да разполагам с малко повече пари, но не само аз имам този проблем.

— Не става дума за това — каза Чалмърс. — Тези твои пози и изблици говорят за някакъв вътрешен конфликт, за лоша пригоденост към обкръжението.

Ший се усмихна.

— Нека да го наречем „леко потиснат романтизъм“. Термина съм измислил доста отдавна. Вижте сега: Уолт например се опитва да стане шампион по тенис на щатите от Средния запад. И за какво му е? А Герт прекарва часове в козметичния салон и се опитва да се издокара като порочна руска графиня, макар да няма нужното телосложение. При мен пък се наблюдава едно болезнено съсредоточаване върху далечния романтизъм — обличам се в разни дрешки. И какво от това?

— Всичко е наред! — прецени Чалмърс. — Стига да не започнеш да се вживяваш прекалено много в измислиците си.

— Като например в оная, за реалността на момичето мечта — вметна палаво Беярд и си спечели един мрачен поглед на Ший.

— Ами това е… — продължи Чалмърс. — А ако те налегне депресия, просто ела и ми го кажи. Нека сега се върнем към нашите си работи.

— Пак ли ще тестваме наркомани? — попита Ший.

— Не — успокои го Чалмърс. — Ще обсъдим най-новата хипотеза, в която виждаме нашата нова наука парафизика, и ще проверим дали вече не сме достигнали онзи етап, при който е възможно да получим повече експериментални потвърждения. Вече ви споменах как извърших проверка на моята хипотеза, че светът, в който живеем, е съставен от впечатленията, получавани посредством сетивата. Но според нас съществуват безкрайно много възможни светове и ако сетивата бъдат пригодени да възприемат различни последователности от впечатления, ние неминуемо бихме установили, че се намираме в някакъв друг свят. Точно тук аз подложих всичко на повторна проверка, и то в нашата болница, при изследването на… ъ-ъ… лудите и главно на параноиците. Ти — кимна той към Беярд — ме насочи към вярната следа с онзи доклад за пациента с Корсаков синдром^[1]. Следващата стъпка ще бъде пренасянето на теоретичните данни в експеримента. Това ще рече да определим как да прехвърляме хора и обекти от един свят в друг. При лудите прехвърлянето е частично и неволно, с опустошителни резултати за психиката. Тогава…

— Един момент — прекъсна го Ший. — Искаш да кажеш, че при пълното прехвърляне в другия свят би се пренесло и човешкото тяло?

— По всяка вероятност да — отговори Чалмърс. — Доколкото тялото регистрира всички усещания, допускани от ума. За пълното установяване ще е нужен експеримент, а не съм сигурен дали си заслужава риска. Другият свят би могъл да се подчинява на толкова различни закони, че завръщането да стане невъзможно.

— Искаш да кажеш — намеси се отново Ший, — че ако става въпрос например за света на класическата митология, там ще властват законите на гръцката магия, а не на съвременната физика, така ли?

— Точно така. Но…

— Ей! — вдъхнови се Ший. — Тогава тази нова парафизика би трябвало да включва природните закони във всичките безбройни светове, а онова, което наричаме физика, ще се окаже просто частен случай на парафизиката.

— Не бързай толкова, момче — прекъсна го Чалмърс. — Мисля, че засега ще е напълно достатъчно да ограничим смисъла на нашия термин парафизика само до онзи клон на познанието, който се отнася до връзката между отделните светове. Вероятно си спомняш как безразборното приложение на аналогичния термин метафизика довежда до неговата практическа синонимичност с термина философия…

— … която — допълни Ший — някои разглеждат като научно познание, други — като разновидност на познанието извън сферата на науката, а трети — като ненаучна и следователно като непознание.

— Велики Боже! — възкликна Чалмърс и извади малък черен бележник. — Колко точно казано! Дори Е. Т. Бел не би могъл да го закове така. Ще включа това описание на статуса на философията в следващата си книга.

— Ех! — Ший се отпусна рязко на стола си. — А аз не мога да се надявам дори на комисионна…

Чалмърс се усмихваше невъзмутимо:

— Скъпи Харолд, ти си напълно свободен да напишеш своя собствена книга. Всъщност аз просто те насърчавам да го направиш.

Беярд се ухили:

— Харолд би предпочел по-скоро да си играе на каубой. А колкото до словесните бисери, лично аз предпочитам да не ги ръся наляво и надясно, а да изчакам, докато ги напечатат и мога да им прибера парите. Но да се върнем на нашия въпрос и по-точно — какво трябва да направим, за да осъществим прехвърлянето?

— Ще стигна и до това, стига да ми дадете възможност — смръщи се Чалмърс. — Според мен методът се състои в това, експериментиращият да изпълни ума си с фундаменталните предпоставки на въпросния свят, а именно — с тези на научната логика.

— Като например?… — подпита Ший.

— О-о, например с принципа на зависимостта. „Всяко условие, единствено и само при което случаят на наличие на даден феномен се различава от случая на неговото отсъствие, е каузално релевантно за въпросния феномен.“

— Уф! — потръпна Ший. — Звучи почти толкова зле, колкото и дефиницията на Фреге^[2] за числото.

Беярд услужливо забръмча:

— Числото на нещата от даден клас…

— Уолтър, млъкни! Направо ме хващат бесните!

— … е класът от всички класове, подобни на дадения клас.

— М-м! — изръмжа Чалмърс. — Ако господата имат желание да приключат със закачките, бих могъл да продължа. Ако някой от останалите безбройни светове — за които досега можеше да се твърди, че съществуват в логически, но не и в емпиричен смисъл — се управлява от магия, най-вероятно е да установим, че в него законите от рода на принципа на зависимостта са невалидни, за разлика от принципите на магичното, какъвто е например законът за подобието.

— Какъв е този закон за подобието? — попита рязко Беярд.

— Законът за подобието може да се формулира по следния начин: съответствията приличат на причините. Той не е валиден за нас, но примитивните народи твърдо вярват в него. Така например те смятат, че човек може да предизвика дъжд, като разплиска вода по земята в съпровод с подходяща абракадабра.

— Никога не съм мислил, че ще се захванеш с определяне на принципите на магичното — позволи си коментар Ший.

— Няма място за съмнения! — произнесе тържествено Чалмърс. — Знахарите не само прибягват неизбежно до фокус-бокус, но и са убедени, че въздействат посредством природните закони. В един свят, където всеки вярва неотклонно в тези закони, което ще рече — в света, в който умовете са настроени да възприемат съответните впечатления, законите на магията биха действали с пълна сила, което пък се доказва и от действието на баяческите заклинания дори в съвременна Африка. Фрейзър и Сийбрук разработват някои от законите на магичното. Такъв е например законът за заразата: след като са влезли веднъж в съприкосновение след разделянето им, нещата продължават да си взаимодействат от разстояние. Както…

Ший щракна с пръсти, за да привлече вниманието.

— Само за миг, докторе. Дали в твоя въображаем свят законите на магичното действат, защото хората вярват в тях, или пък хората вярват в тях, защото те действат?

Чалмърс пусна усмивката, която винаги съпровождаше раздаваните от него интелектуални шамари.

— Този въпрос, Харолд, ако се доверим на безсмъртното определение на Ръсел^[3], се явява безсмислен шум.

— Само без такива! — възпротиви се Ший. — Това е любимата хватка на всички съвременни гносеолози — щом не могат да обяснят нещо, надяват усмивката и обявяват въпроса ти за безсмислен шум. Аз пък съм на мнение, че въпросът ми е съвсем смислен и че като такъв заслужава смислен отговор.

— Да, но е безсмислен! — не отстъпи Чалмърс. — Лесно бих могъл да докажа, че въпросът ти произтича от… ъ-ъ… твоя опит да изградиш някаква по-скоро абсолютна, отколкото относителна концептуална структура. Но към това ще се върнем по-нататък. Позволете ми сега да продължа с моето изложение. Както знаете, съществува възможност за изграждане на вътрешно последователна логическа система въз основа на почти всяка поредица предположения…

Беярд отвори полусклопените си очи и забоде още една остра забележка:

— Тук като че ли има някакъв структурен недостатък, докторе! Струва ми се, че според хипотезата ти прехвърлянето в бъдещето също става възможно. В такъв случай ние бихме узнали природни закони, които все още не сме открили, и бихме се добрали до изобретения, които все още не са направени. А в бъдещето няма как да не знаят за нашия метод за прехвърляне. В такъв случай бихме могли да се върнем в настоящето с цял куп нови изобретения. След като бъдат въведени обаче в настоящето, тези изобретения ще предхождат бъдещето и следователно ще го изменят.

— Много находчиво, Уолтър! — отбеляза Чалмърс. — Но се опасявам, че пропускаш нещо. Ти действително би могъл да проникнеш в някакво бъдеще, но не задължително в бъдещето, във фактическото бъдеще на нашия емпирично-позитивистичен свят. Тук ще имаме нужда от основен духовен критерий. Това ще рече, че се нуждаем от пълен понятиен апарат за физическия свят. А понятията са тези, които обуславят впечатленията, получавани посредством ума. Понятията за бъдещето ще са продукт на множество непознати за нас фактори. Което пък ще рече…

— Разбирам — каза Ший. — Основният критерий за фактическото бъдеще все още не е формиран, докато основните критерии за всички минали светове са вече установени.

— Точно така. Бих отишъл дори по-далеч. Възможно е прехвърлянето единствено и само в светове, в които има подобен установен модел. Това означава, че човек би могъл да си осигури достъп до всеки от многобройните бъдещи светове на Хърбърт Уелс. Просто си избираме съответната поредица от предпоставки. При физическото бъдеще не знаем нищо за предпоставките. Но мисловните екстраполации, въз основа на оскъдния ни запас от факти, вече ни водят едва ли не до… ъ-ъ… някакъв измислен свят. Затова — да се върнем към нашето време и място и да се посветим на откриването на експерименталната техника, посредством която ще атакуваме проблемите на парафизиката. При разработването на превозно средство за прехвърлянето от един свят в друг ние се сблъскваме с тежката задача да извлечем от една картина, каквато е например светът на „Илиадата“, всички основни предпоставки и да ги изразим в логическа форма…

— С други думи — прекъсна го Ший, — да построим силогизмобил?

Чалмърс го изгледа втрещено, а след това се разсмя.

— Страхотно определение, Харолд. Направо пропиляваш таланта си, като не публикуваш повече, както неведнъж съм си позволявал да ти напомня. Все пак се надявам употребата на термина силогизмобил понастоящем да се ограничи до нашите обсъждания в „Гарадън“. Когато дойде време да се опитаме да убедим нашите колеги психолози в значимостта на парафизиката, ще се наложи да използваме по-изискан език.

 

 

Харолд Ший се беше отпуснал на леглото си и пушеше, потънал в размисъл. Той пушеше скъпи английски цигари, но не защото ги обичаше особено, а защото пушенето на нещо странно беше просто част от неговия афективен модел. Ший си мислеше за лекцията на Чалмърс.

Несъмнено щеше да е опасно, както предупреждаваше и самият Чалмърс. Но Ший беше невъобразимо отегчен от живота. Чалмърс беше способен, но задръстен; ако блясъкът и тъпотата можеха да се съчетаят в една-единствена личност, то тази личност беше Рийд Чалмърс. Макар на теория и тримата членове на института да се водеха изследователи, в действителност двамата подчинени просто събираха фактите и предоставяха на ерудирания доктор развлечението да ги сглобява и обобщава.

Самият той, мислеше си Ший, намираше известна утеха в своите малки пози, но те бяха твърде постни заместители на истинската възбуда. Ший обичаше да носи новия си брич и ботуши, но ездата му се струваше прекалено мъчително изпитание. Той не изпитваше дори въображаема тръпка при мисълта за подрусването върху седлото в кавалерийския галоп, който полусъзнателно си беше обещал. Всичко, което беше постигнал дотук, се състоеше в непоклатимото убеждение на колегите му, че той не е в ред. Да вървят по дяволите, хич не го беше грижа.

Но беше прекалено добър психолог, за да се заблуждава продължително или напълно. Беше го грижа. Искаше да направи голямо впечатление, но беше от онези несретници, които винаги прилагат методи, водещи до противоположните резултати.

По дяволите, реши той, стига вече мрачни ретроспекции. Чалмърс беше казал, че системата ще сработи. Старият досадник наистина грешеше от време на време, както онзи път, когато се беше опитал да направи психоанализа на чистачката, а тя беше останала с впечатлението, че той й предлага брак. Но това беше чисто техническа, а не общотеоретична грешка. Чалмърс беше достатъчно силен в теорията и вече беше достатъчно наясно с опасностите при практическото й приложение в този случай.

Да. Ако старият казва, че е възможно да се прехвърляме в друго време и на друго място посредством някакво заклинание, това наистина може да се направи. Пълно бягство от… ами да! — от незначителността, мислеше си Ший. Той щеше да е Колумб на новите светове!

Харолд Ший се изправи и закрачи, възбуден от хода на собствените си мисли. Можеше да изследва например… „Илиадата“. Опасността: можеше и да не успее да се завърне обратно. В никакъв случай, реши мрачно Ший, ами ако се окажеше един от онези безлични войници, които измираха с хиляди под проблясващите стени на Троя?!

Никакви Илиади. Тогава… може би славянската древност? Не! Там и без това се прескачат вещици човекоядки и върколаци. Ирландия?! Това е! Ирландия на Кухулин и кралица Медъб. И там е доста кърваво, но пък безопасни приключения няма. Все пак този риск беше по-разумен и ако човек си отваряше очите на четири, нямаше как да не се справи. А и момичетата от този свят си ги биваше. Според най-въздържаните описания те си падаха нещо като красиви лекомисленици.

 

 

Едва ли някой от колегите на Ший забеляза каквато и да е промяна в неговите донякъде нестандартни методи на работа. Едва ли някой от тях заподозря, че е зарязал Хевлок Елис заради Ълстър и Фенянските легендарни цикли, с помощта на които тренираше своя ум за бъдещото „пътешествие“. Ако някой от тях при влизането си в стаята се натъкнеше на многократно поправяния списък, който в крайна сметка включваше електрическо фенерче, пистолет и хромиран нож, той несъмнено щеше да предположи, че Ший се е захванал с някаква смахната природонаучна експедиция.

А и самият Ший беше прекалено потаен, за да позволи на някого да зърне избраната от него екипировка: револвер „Колт“, калибър 38, с пълен комплект муниции, неръждаем ловджийски нож (онези там сигурно щяха да са в състояние да оценят метал като този), електрическо фенерче, кутия кибрити, които да му осигурят славата на чудодеец, бележник, келтски речник и най-накрая — „Наръчник на бойскаута“, издание 1926 година, като най-достъпен източник на готови съвети за човека, който се готви да поживее на открито и в примитивно общество.

Ший се прибра у дома след тежкия работен ден, изпълнен с въпроси към всякакви откачалки, и похапна добре. След това облече почти новите си дрехи за езда, като над мъхнатото сако надяна раницата, в която беше подредил екипировката си. Нахлупи шапката със зеления плюмаж и седна зад бюрото си. Върху разпръснатите пред него листове хартия се мъдреха гъсто изписаните логически уравнения с техните засукани подковки, обърнати „T“-та и идентификационни знаци.

Когато погледът на Ший се спря върху тях, косата му леко настръхна. Какво, по дяволите, го прихващаше? За приключения и любов — винаги готов! Той се приведе напред, съсредоточен изцяло върху формулите, като се опитваше да не се ограничава в отделния пасаж, а да обхване всичко в неговата цялост:

„Ако P се равнява на не-Q, Q предполага не-P, което е еквивалентно или на P, или на Q, или на никое от тях, но не и на двете едновременно. Но ако не-P не е предполагано от не-Q, контраимпликативната форма на съждението…“

Пред него лежаха единствено шестте листа хартия. Само те, подредени в две редици по три, на разстояние около сантиметър един от друг. Между тях вероятно трябваше да се виждат ивици от бюрото, но нямаше нищо, абсолютно нищо друго.

„Пълният довод се състои в един епихеремичен силогизъм^[4] «Барбара»^[5], главната предпоставка на който не е заключение на ентимема^[6], макар малката предпоставка да може или да не може да е заключение на неаристотелианските…“

Листовете бяха все още там, но над полето, очертано от шестте бели правоъгълника, се забелязваше слаба вихрушка от цветни петна. Не липсваше нито един от цветовете на спектъра, отбеляза с крайчеца на съзнанието си Ший, но преобладаваше виолетовото. Петната кръжаха и кръжаха… кръжаха и кръжаха.

„Ако P или Q е истинно, или (Q или R) е истинно, то или Q е истинно, или (P или R) е неистинно…“

Кръжаха ли, кръжаха — Ший вече не чуваше нищо. Не усещаше нито топлина, нито студ, нито пък натиска на седалката на стола. Не съществуваше нищо, освен милионите въртящи се цветни петна.

Да, сега вече можеше да усети температурата. Беше студено. Промъкваше се и някакъв звук, далечен свистящ звук, като на нахлуващ в камината вятър. Петната започнаха да се стопяват в някаква неопределена сивота. Вече усещаше и натиск, но върху подметките на ботушите. Напрегна крака — да, беше стъпил здраво върху нещо. Но всичко около него продължаваше да е сивота, жесток студ и свиреп вятър, който развяваше и прилепяше пешовете на мъхнатото сако около тялото му.

Ший погледна надолу. Краката му си бяха на мястото — здравейте, крачета, радвам се да ви видя отново! Но пък бяха затънали в рядката сивкаво-жълтеникава кал, която оформяше локва около тях. Тинята беше част от някаква пътека, широка не повече от половин метър. А от двете й страни се простираха обширни полета, обрасли с повяхваща трева. Върху тревата, подобно на пърхот, се стелеха едри снежни парцали. Те непрестанно прииждаха, едри, наситеносиви петна на фона на кълбящата се мъгла, които очертаваха дълги успоредни параболи и се приземяваха на пътеката с тънък метален съсък. От време на време някоя от тях го перваше по лицето.

Беше го направил! Формулата беше задействала!