Паулу Коелю
Алхимикът (1)

ПЪРВА ЧАСТ

Момчето се казваше Сантяго. Смрачаваше се вече, когато то пристигна със стадото си до една стара и изоставена църква. Покривът отдавна се беше срутил, а на мястото на сакристията бе израсло огромно смокиново дърво.

Реши да пренощува тук. Вкара овцете през разнебитената порта и я залости с няколко дъски така, че да не могат да избягат. Из тоя край нямаше вълци, но веднъж една овца се бе измъкнала през нощта и момчето си пропиля целия следващ ден да я търси.

Постла на пода наметалото си и легна, използвайки за възглавница книгата, която току-що бе прочело. Заспа с мисълта, че трябва да започне да чете по-дебели книги: щеше да ги чете повече време и щяха да бъдат по-удобни възглавници за през нощта.

Когато се събуди, още не се бе разсъмнало. Погледна нагоре и видя звездите, които блещукаха през срутения покрив.

„Ще ми се да поспя още малко“, каза си то. Бе сънувало същия сън от миналата седмица и отново се бе събудило преди края.

Стана и пийна глътка вино. После взе гегата и започна да разбужда овцете, които още спяха. Беше забелязало, че щом стане от сън, повечето от животните също започват да се будят. Сякаш някаква тайнствена сила бе свързала живота му с живота на овцете, които от две години обикаляха с него по тези места, търсейки вода и храна.

— Така са свикнали с мен, че знаят навиците ми — промълви то. След кратко размишление реши, че може би е станало обратното — то е свикнало с навиците на овцете.

На някои от овцете обаче не им се ставаше. Момчето започна да ги побутва с гегата, като викаше всяка от тях по име. Винаги си бе мислило, че овцете разбират всичко, което им казва. Затова понякога им четеше откъси от книгите, които му харесваха, разказваше им за самотата и радостите на един пастир в полето или пък им описваше най-новите неща, които бе видяло в градовете, през които минаваше.

Но през последните два дни им говореше само за едно момиче — дъщеря на търговец, живеещ в града, където щеше да пристигне след четири дни. Бе ходило там един-единствен път миналата година. Търговецът имаше магазин за платове и винаги искаше да стрижат овцете пред очите му, за да не го излъжат с вълната. Един приятел му бе посочил магазина и пастирът заведе там овцете си.

* * *

— Искам да продам малко вълна — каза той на търговеца.

Магазинът беше пълен и търговецът го накара да изчака до вечерта. Пастирът седна на тротоара пред магазина и извади от дисагите си една книга.

— Не знаех, че пастирите четат книги — чу той до себе си момичешки глас.

Девойката бе олицетворение на характерния за Андалусия тип, имаше права и дълга черна коса и очи, които смътно напомняха за някогашните завоеватели -маврите.

— Всъщност от овцете се научава повече, отколкото от книгите — отвърна момчето. И разговорът им продължи повече от два часа. Тя каза, че е дъщеря на търговеца, и описа живота в градчето, където всеки следващ ден прилича на предишния. Пастирът й разказа за полетата на Андалусия, за най-новите неща, дето бе видял в градовете, през които минаваше. Бе доволен, че е открил друг слушател освен овцете си.

— Как си се научил да четеш?

— Като всички останали — отговори момчето. — В училище.

— Но щом умееш да четеш, защо си станал пастир?

Момчето измисли някакво оправдание вместо отговор. Сигурно беше, че момичето не можеше да разбере. Продължи да разказва истории от пътуванията си, а малките мавърски очи ту се разтваряха широко, ту се притваряха от възхищение и изумление. Времето минаваше и момчето поиска този ден никога да не свършва, бащата на момичето да е зает още дълго и да го накара да чака три дни. Обзе го чувство, което никога преди това не бе изпитвало — желанието да остане да живее в един и същи град завинаги. С чернокосото момиче дните никога нямаше да бъдат еднакви.

Но търговецът най-сетне дойде и го накара да остриже четири овце. След това му плати каквото му дължеше и го покани да дойде пак следващата година.

И сега, само след четири дни, щеше да пристигне отново в същото градче. Беше развълнувано, но едновременно с това и несигурно: може би момичето вече го е забравило. През градчето минаваха много пастири, които продаваха вълна.

— Няма значение — каза момчето на овцете си. — Аз познавам момичета и от други градове.

Но дълбоко в сърцето си знаеше, че това съвсем не е без значение. Знаеше още и че за пастирите, моряците и търговските пътници съществуват градове, в които живее някой, способен да ги накара да забравят колко е хубаво да обикаляш света и да се чувстваш свободен.

Появиха се първите лъчи на утрото и пастирът тръгна с овцете в посока към слънцето. „На тях никога не им се налага да вземат решения — помисли си той. — Сигурно заради това стоят винаги близо до мен.“ Овцете се нуждаеха единствено от вода и храна. Докато момчето познаваше най-добрите пасища на Андалусия, те винаги щяха да бъдат негови приятели. Дори и всички дни да бъдат еднакви, с протяжни, безкрайни часове между изгрева и залеза на слънцето; дори те да не са прочели нито една книга през краткия си живот и да не познават езика на хората, които разказваха новините по селата. Овцете се задоволяваха с вода и храна, това им беше достатъчно. В замяна щедро предлагаха вълната си, компанията си, а понякога дори и месото си.

„Ако днес се превърна в чудовище и реша да ги убия една по една, те ще разберат това едва когато почти цялото стадо бъде изтребено — помисли си момчето. — И понеже ми имат доверие, са отвикнали да разчитат на собствения си инстинкт. Само защото ги водя до храната им.“

Момчето започна да се учудва на собствените си мисли. Може би църквата с онова смокиново дърво, растящо в нея, е обитавана от призраци. Сигурно поради това за втори път му се бе присънил същият сън, а сега изпитваше гняв към овцете, които винаги са му били верни приятели. Пийна малко от виното, останало от предишната вечер, и се загърна с наметалото. Знаеше, че след няколко часа, когато слънцето достигне до най-високата си точка, ще стане толкова горещо, че няма да може да изкара овцете на полето. Това бе часът, в който през лятото цяла Испания спи. Горещината продължава до вечерта, а той през цялото това време ще трябва да носи наметалото. Впрочем когато неговата тежест му дотягаше, той се сещаше, че благодарение на него сутрин никога не усеща студа.

„Винаги трябва да сме подготвени за изненадите на времето“, мислеше си момчето и дори изпитваше благодарност към тази тежест.

Наметалото съществуваше, защото бе необходимо, тъй както и момчето. След като две години бе обикаляло равнините на Андалусия, то вече познаваше на пръсти всички градове от областта и пътуването се бе превърнало в смисъл на живота му. Възнамеряваше този път да обясни на момичето как един обикновен пастир се е научил да чете: бе посещавало семинарията до шестнайсетгодишна възраст. Родителите му искаха да стане свещеник. Това би било голяма гордост за едно бедно селско семейство, което работеше само за храната и водата, също като овцете му. Бе изучавало латински, испански и богословие. Ала още от дете мечтаеше да опознае света и това му се струваше по-важно, отколкото да опознае Бога или греховете на хората. Един ден, когато бе отишло да се види със семейството си, събра смелост и каза на баща си, че не иска да е свещеник, че иска да пътува.

И го благослови. В очите на баща си момчето прочете същото желание да обиколи света. Желание, което все още бе живо, въпреки че той десетки години се бе опитвал да го погребе с вода и храна, а също и като заспиваше всяка нощ на едно и също място.

— През това село са минали хора от цял свят, синко — каза баща му. — Идват да търсят нови неща, но си остават същите. Отиват на хълма да видят замъка и мислят, че миналото е било по-хубаво от настоящето. Едни са руси, други — тъмнокожи, но не са по-различни от хората в нашето село.

— Но аз не съм виждал замъците в техните страни — отвърна момчето.

— След като видят нашите полета и жените ни, тези мъже казват, че биха искали да останат тук завинаги — продължи бащата.

— Искам да видя техните жени и земите, от които са дошли — каза момчето. — Защото те никога не остават тук.

— Те носят кесии, пълни с пари — добави бащата. — А у нас само пастирите пътуват.

— Тогава ще стана пастир.

Баща му не каза нищо повече. На другия ден му даде една кесия с три старинни златни испански монети.

— Намерих ги един ден на полето. Мислех да ги дам в дар на църквата в деня, в който щяха да те ръкоположат за свещеник. Купи си стадо и обикаляй широкия свят, докато разбереш, че няма по-забележителен замък от нашия, нито по-красиви жени от нашите.

Хоризонтът се обагри в червено; после изгря слънцето. Момчето си спомни за разговора с баща си и се почувства щастливо; бе видяло много замъци и много жени (но нито една, приличаща на тази, която го очакваше на два дни път). Притежаваше наметало, книга, която можеше да замени срещу друга, и стадо овце. Най-важното бе, че всеки ден осъществяваше мечтата на живота си — да пътува. Когато полетата на Андалусия му омръзнеха, можеше да продаде овцете си и да стане моряк. А когато се наситеше на морето, щеше да е опознало много градове, много жени и много начини да бъдеш щастлив.

„Не знам защо търсят Бога в семинарията“, размишляваше то, докато гледаше изгряващото слънце. Винаги когато бе възможно, търсеше нови пътища, по които да върви. Никога преди това не бе идвало в тази църква, въпреки че толкова пъти бе минавало оттук. Светът бе необятен и ако момчето се оставеше на овцете да го водят, макар и за кратко, сигурно щеше да открие още много интересни неща. „Но овцете не си дават сметка, че всеки ден вървят по нови пътища. Не разбират, че пасищата са се променили, че сезоните са различни. Така е, защото са загрижени единствено за водата и храната.“

„Може би е така с всички нас — помисли си пастирът. — Дори и с мен, защото не мога да мисля за други жени, откакто срещнах дъщерята на търговеца.“ Погледна към слънцето и пресметна, че ще пристигне в Тарифа преди обяд. Там ще може да размени книгата си срещу по-голяма, да напълни бутилката с вино, да се обръсне и да си подстриже косата. Трябваше да се приготви за срещата с момичето и не искаше дори да допусне вероятността друг пастир с повече овце да е пристигнал преди него и да е поискал ръката й.

„Това, което прави живота интересен, е възможността да осъществиш мечтата си“, помисли си той и ускори крачка, поглеждайки отново към слънцето. Беше се сетил, че в Тарифа живее една старица, която умее да тълкува сънища. А тази нощ той за втори път бе сънувал същия сън.

Старицата отведе момчето в другия край на къщата в една стая, която бе отделена от гостната със завеса от разноцветни найлонови ленти. Вътре имаше маса, картина, изобразяваща светото Исусово сърце, и два стола.

Старицата седна и го накара да стори същото. След това хвана двете ръце на момчето и започна тихо да се моли.

Приличаше на циганска молитва. Момчето беше срещало много цигани; и те като него все пътуваха, но без да отглеждат овце. Хората казваха, че освен да лъже, циганинът не прави нищо друго през живота си. Говореше се също така, че циганите са сключили договор с дявола и че отвличали деца, които използвали като роби в тайнствените си катуни. Когато беше малко, момчето умираше от страх да не бъде отвлечено от циганите и сега този отминал страх отново го обзе, докато старицата държеше ръцете му.

„Все пак тук е образът на светото Исусово сърце“ — помисли си то, като се опитваше да се успокои. Не искаше ръката му да затрепери и старицата да усети страха му. Отправи наум молитва към Бога.

— Интересно… — каза старицата, без да откъсва очи от ръката на момчето. После отново замълча.

Момчето започна да се изнервя. Ръцете му неволно потрепериха и старицата разбра. То бързо издърпа ръцете си.

— Не съм дошъл тук да ми гледаш на ръка — каза то, като се разкайваше, че е влязло в тази къща. Хрумна му да плати и да си тръгне, без да пита за нищо. Отдаваше прекалено голямо значение на някакъв повтарящ се сън.

— Дошъл си да ме питаш за сънища — отвърна старицата. — А сънищата не са нищо друго освен Божията реч. Когато Бог говори на Световния език, мога да тълкувам. Когато обаче говори на езика на собствената ти душа, само ти можеш да разбереш. Във всеки случай ще трябва да ми платиш.

„Това ще е някакъв трик“, помисли си момчето. Въпреки всичко реши да рискува. За пастира винаги съществува риск — среща с вълци или пък суша, — но точно това прави живота му толкова привлекателен.

— Сънувах два пъти един и същи сън — каза то. — Сънувах, че съм на някакво пасище с овцете, когато се появи едно дете и се заигра с тях. Не обичам да закачат овцете ми, те се боят от непознати хора. Но децата могат да си играят с животните, без да ги плашат. Не знам защо. Не знам как животните разбират каква е възрастта на хората.

— Разказвай съня си — каза старицата. — Сложила съм тенджера на печката. А и ти имаш малко пари, не можеш да ми отнемаш много време.

— Детето си поигра с овцете — продължи момчето, малко притеснено. — И изведнъж ме хвана за ръка и ме заведе до египетските Пирамиди.

Спря за миг, за да види дали старицата е чувала за египетските Пирамиди. Ала тя продължаваше да мълчи.

— И тъй, до египетските Пирамиди — произнесе то бавно последните две думи, за да може старицата да ги разбере, — детето ми каза: „Ако дойдеш дотук, ще намериш скрито съкровище.“ И тъкмо когато то щеше да ми покаже мястото, се събудих. И двата пъти.

Старицата продължаваше да мълчи. След това отново взе ръцете на момчето и започна да ги разглежда внимателно.

— Сега нищо няма да ми плащаш — каза тя. — Но искам една десета от съкровището, ако го намериш.

Момчето се разсмя. Бе доволно. Благодарение на някакъв сън за скрито съкровище щеше да спести малкото пари, които имаше. Старицата сигурно наистина беше циганка — циганите са глупави.

— Разтълкувай тогава съня ми — помоли момчето.

— Преди това се закълни. Закълни се, че ще ми дадеш една десета от съкровището си в замяна на това, което ще ти кажа.

Момчето се закле. Старицата поиска то да повтори клетвата си пред картината със светото Исусово сърце.

— Този сън е на Световния език — започна тя. — Мога да го разтълкувам, но тълкуването е много трудно. Затова смятам, че заслужавам една част от това, което ще откриеш.

Тълкуването е следното: трябва да отидеш до египетските Пирамиди. Никога не съм чувала за тях, но щом дете ти ги е показало, значи съществуват. Там ще намериш съкровището, което ще те направи богат.

Отначало момчето се учуди, после се ядоса. Не беше нужно да идва при старицата само заради това. Но накрая се сети, че тя няма да му вземе пари.

— Не си струваше да си губя времето, за да чуя това — отвърна момчето.

— Нали ти казах, че сънят ти е труден. Простите неща са необикновени и само мъдреците успяват да ги видят. Аз не съм от тях, но затова пък владея друго изкуство — гледането на ръка.

— А как ще стигна до Египет?

— Аз само тълкувам сънищата. Не мога да ги превръщам в действителност. Ето защо преживявам от това, което ми дават дъщерите ми.

— А ако не стигна до Египет?

— В такъв случай и аз няма да получа нищо. Не ще да е за пръв път.

И старицата не каза нищо повече. Отпрати момчето, тъй като и без това бе загубила много време с него.

Пастирът си тръгна разочарован и реши никога повече да не вярва на сънища. Сети се, че трябва да свърши много неща: отиде до магазина да си купи храна, размени книгата си за по-голяма и седна на една пейка на площада, за да опита виното, което бе купил. Денят беше горещ, но виното по необяснимо тайнствен начин успяваше да разхлади тялото му. На влизане в града бе оставил овцете си в кошарата на един приятел, с когото се бе запознал наскоро. Познаваше доста хора по тия места и поради това обичаше да пътува. „Човек лесно си създава приятели, без да е нужно всеки ден да бъде с тях. Когато се виждаме постоянно с едни и същи хора — както беше в семинарията, — те се превръщат в част от живота ни. А когато станат част от живота ни, започват да искат да го променят. И ако не сме такива, каквито те искат да бъдем, се сърдят. Защото всички смятат, че знаят как точно трябва да изживеем живота си.“

Но никой не знае как точно да изживее собствения си живот. Също като старицата, която не можеше да превръща сънищата в реалност.

Реши да изчака слънцето да слезе по-ниско, преди да тръгне с овцете към полето. След три дни щеше да види дъщерята на търговеца.

Зачете книгата, която му бе дал свещеникът от Тарифа. Бе доста дебела и още на първата страница ставаше дума за някакво погребение. Освен това имената на героите бяха много сложни. „Ако някой ден случайно реша да напиша книга — мислеше си момчето, — ще въвеждам героите един след друг и така читателите няма да си губят времето в запомняне на имена.“

Тъкмо успя да се съсредоточи в четенето (а то бе приятно, защото ставаше дума за погребение в снега и това създаваше у него усещане за прохлада под палещото слънце), когато един старец седна до него и се опита да го заговори:

— Какво правят онези там? — попита той, като сочеше хората на площада.

— Работят — отговори сухо момчето и се престори, че е погълнато от книгата. Всъщност си мислеше как ще остриже овцете пред дъщерята на търговеца, за да й покаже какви интересни неща умее да върши. Вече стотици пъти си бе представяло тази сцена. И всеки път тя се удивляваше, когато започваше да й обяснява, че овцете се стрижат отзад напред. Опитваше се също така да си спомни някои хубави истории, които да й разкаже, докато стриже овцете. Повечето ги бе прочело в книгите, но щеше да й ги разкаже като лично преживени от него. Тя нямаше да усети разликата, защото не четеше книги.

Старецът обаче упорстваше. Каза, че е уморен и жаден, и го помоли за глътка вино. Момчето му подаде бутилката, като се надяваше след това той да го остави на мира.

Ала старецът на всяка цена искаше да си поговори с него. Попита го каква книга чете. То реши да се държи грубо и да отиде на друга пейка, но баща му го бе учил да уважава възрастните. Две неща го накараха да даде книгата на стареца: първото бе, че не можеше да произнесе заглавието. Освен това, ако старецът не умееше да чете, той самият щеше да се премести на друга пейка, за да не се почувства засрамен.

— Хм… — промълви старецът, оглеждайки книгата от всички страни, сякаш бе някакъв странен предмет. — Книгата е ценна, но много скучна.

Момчето се изненада. Старецът можеше да чете, дори бе чел тази книга. А ако книгата наистина се окажеше скучна, както той твърдеше, не беше късно да я смени с друга.

— В тази книга се говори за това, за което се говори в почти всички книги — продължи старецът. — За неспособността на хората да избират собствената си съдба. А накрая се опитва да накара всеки да повярва в най-голямата лъжа на света.

— Коя е най-голямата лъжа на света? — попита учудено момчето.

— Ето коя е: в определен момент от нашето съществуване загубваме контрол над живота си, който от този ден нататък става подвластен на съдбата. Това е най-голямата лъжа на света.

— Но това не се случи с мен — възрази момчето. — Искаха да стана свещеник, а аз реших да стана пастир.

— Така е по-добре — отвърна старецът. — Защото обичаш да пътуваш.

„Той отгатна мислите ми“, каза си Сантяго. През това време старецът прелистваше дебелата книга, сякаш нямаше намерение да му я върне. Момчето забеляза, че е облечен доста странно и прилича на арабин, нещо, което не беше рядкост в този край. Африка се намираше само на няколко часа път от Тарифа, достатъчно бе да се пресече протокът с кораб. В града често идваха араби, за да пазаруват, и се молеха по странен начин по няколко пъти на ден.

— Вие откъде сте? — попита момчето.

— От много места.

— Никой не може да бъде от много места. Аз съм пастир и съм на много места, но иначе съм от един-единствен град, до който има стар замък. Там съм роден.

— В такъв случай може да се каже, че съм роден в Салим.

Момчето не знаеше къде се намира Салим, но не искаше да попита, защото се срамуваше от невежеството си. Погледна отново към площада. Хората сновяха насам-натам, сякаш бяха заети с нещо много важно.

— Как изглежда Салим? — попита то, опитвайки се да открие някаква следа.

— Така, както винаги е изглеждал. Това все още не беше никаква следа. Знаеше поне, че Салим не е в Андалусия. Иначе щеше да познава града.

— А вие какво работите в Салим? — продължи да упорства момчето.

— Какво работя в Салим? — Старецът за пръв път се разсмя звучно. — Та аз съм Царят на Салим!

„Хората говорят много странни неща — мислеше си момчето. — Понякога е по-добре да живееш само с овцете, те поне мълчат и не търсят друго освен храна и вода. Или пък да останеш насаме с книгите, те разказват невероятни истории, и то само ако поискаш да ги чуеш. Но когато говориш с хората, те ти казват такива неща, че не знаеш как да продължиш разговора.“

— Казвам се Мелхиседек — рече старецът. — Колко овце имаш?

— Имам толкова, колкото ми трябват — отвърна момчето. Старецът се опитваше да научи твърде много за живота му.

— В такъв случай сме изправени пред един проблем. Не мога да ти помогна, след като мислиш, че имаш толкова овце, колкото ти трябват.

Момчето се подразни. Никаква помощ не му бе нужна. Старецът беше този, който бе помолил за малко вино, а после го бе заговорил и се бе поинтересувал от книгата му.

— Върнете ми книгата — каза момчето. — Време е да си прибера овцете и да продължа пътя си.

— Дай ми една десета от овцете си — каза старецът, — и ще ти кажа как да стигнеш до скритото съкровище.

Едва тогава момчето си спомни за съня и изведнъж всичко му стана ясно. Старицата не му бе взела нищо, но старецът, който сигурно й беше мъж, щеше да се опита да му измъкне много повече пари срещу някаква си лъжа. Може би той също беше циганин.

Но момчето не бе изрекло нито дума, когато старецът се наведе, взе едно клонче и започна да пише върху пясъка на площада. Докато се навеждаше, нещо заблестя толкова силно на гърдите му, че заслепи момчето. Ала старецът с учудващо пъргаво за възрастта си движение, прикри блясъка с плаща. Очите на момчето започнаха да виждат нормално и то успя да прочете това, което старецът бе написал.

Върху пясъка на централния площад то видя изписани имената на баща си и майка си. Прочете историята на живота си до този момент, игрите от детството, студените нощи в семинарията. Прочете името на дъщерята на търговеца, което не знаеше. Прочете неща, които никога на никого не бе разказвало: деня, в който бе откраднало оръжието на баща си, за да отиде на лов за елени, или пък своето първо и единствено сексуално увлечение.

„Аз съм Царят на Салим“, бе казал старецът.

— Но как така един цар ще разговаря с пастир? — попита момчето, смутено и учудено.

— Има много причини за това. Ала най-важната от тях е, че си способен да следваш Личната си легенда. Момчето не знаеше какво означава Личната легенда.

— Това, което винаги си искал да правиш. Всеки от нас, когато е съвсем млад, знае каква е Личната му легенда.

През този период всичко е ясно, всичко е възможно и човек не се страхува да мечтае и да иска онези неща, които би желал да извърши през живота си. С течение на времето обаче се появява някаква тайнствена сила, която се опитва да докаже, че е невъзможно Личната легенда да бъде осъществена.

Момчето не разбираше за какво говори старецът, но искаше да узнае какви са тези „тайнствени сили“, за да смае дъщерята на търговеца.

— Това са сили, които изглеждат лоши, но в действителност благодарение на тях постепенно ще научиш как да осъществиш Личната си легенда. Те подготвят духа и волята, защото има една велика истина на тази планета: независимо кой си и с какво се занимаваш, щом много силно желаеш нещо, това означава, че желанието ти се е родило в Душата на Вселената. То е твоята мисия на Земята.

— Дори ако това е само желанието да пътувам? Или да се оженя за дъщерята на търговеца на платове?

— Или да търсиш някакво съкровище. Всемирната душа се подхранва от щастието на хората. А понякога от нещастието, завистта, ревността… Единственото задължение на хората е да осъществят Личната си легенда. Всичко се свежда до една-единствена същност. И когато силно искаш нещо, цялата Вселена ти съдейства, за да постигнеш желанието си.

Помълчаха известно време, гледайки площада и хората. Пръв проговори старецът.

— Защо отглеждаш овце?

— Защото обичам да пътувам.

Старецът посочи един продавач на пуканки, който бе спрял червената си двуколка в единия край на площада.

— Този продавач на пуканки също искаше да пътува, когато беше дете. Но предпочете да купи тази двуколка и да продава пуканки, за да може за няколко години да спечели малко пари. Когато остарее, ще отиде за един месец в Африка. Така и не успя да разбере, че човек винаги притежава възможности да осъществи мечтата си.

— По-добре да е станал пастир — изрече на глас мислите си момчето.

— Мислил е и за това — отвърна старецът. — Но продавачите на пуканки стоят по-горе от пастирите. Те имат свой дом, докато пастирите спят под открито небе. Освен това хората предпочитат да омъжат дъщерите си по-скоро за продавачи на пуканки, отколкото за пастири.

Момчето се сети за дъщерята на търговеца и почувства остра болка в сърцето си. В нейния град не може да няма продавач на пуканки.

— С една дума, това, което хората мислят за продавачите на пуканки и за пастирите, според тях е по-важно от Личната легенда.

Старецът прелисти книгата и се зачете в една страница. Момчето изчака малко и на свой ред го прекъсна.

— Защо ми разказвате тези неща?

— Защото се опитваш да изживееш Личната си легенда и си на път да се откажеш от нея.

— А вие винаги ли се появявате в такъв момент?

— Не винаги под тази външност, но не пропускам да се явя. Понякога се появявам под формата на добра идея, на начин да се излезе от безизходно положение. А друг път правя така, че в решителния момент нещата лесно да се осъществят. И не само това… Повече от хората обаче нищо не забелязват.

Старецът разказа как миналата седмица се наложило да се яви под формата на камък на един търсач на скъпоценни камъни. Човекът зарязал всичко, за да търси изумруди. Пет години работил на реката, строшил 999 999 камъка, за да открие поне един изумруд. И в този момент бил на път да се откаже, а му оставал само един-единствен камък, за да открие изумруда. И тъй като търсачът на скъпоценни камъни бил заложил на Личната си легенда, старецът решил да се намеси. Превърнал се в камък и се изтърколил в краката му. Търсачът, обзет от гняв поради неуспеха си през тези пет изгубени години, захвърлил камъка надалеч, но го хвърлил толкова силно, че той се ударил в друг камък, който се счупил и от него се показал най-красивият изумруд на света.

— Хората твърде рано откриват смисъла на живота си — каза старецът с горчивина в очите. — Може би поради това се предават твърде рано. Така е устроен светът.

Тогава момчето си спомни, че разговорът бе започнал от скритото съкровище.

— Съкровищата излизат на повърхността на земята благодарение на поройните дъждове, но същото това прииждане на водата отново ги заравя в земята — каза старецът. — Ако искаш да научиш нещо повече за съкровището си, ще трябва да ми дадеш една десета от овцете си.

— А не може ли да ви дам една десета от съкровището?

Старецът се разочарова от предложението.

— Ако обещаеш нещо, което все още не притежаваш, ще изгубиш желанието да го постигнеш.

Тогава момчето му каза, че е обещало една десета на циганката.

— Циганите са хитри — въздъхна старецът. — Във всеки случай, добре е да осъзнаеш, че всяко нещо в живота има своята цена. Точно на това се опитват да ни научат Войните на светлината.

Старецът върна книгата на момчето.

— Утре по същото време ще доведеш една десета от овцете си. И аз ще ти кажа как да стигнеш до съкровището. А сега — довиждане!

И се скри в една от улиците, излизащи на площада.

Момчето се опита да чете, но не успя да се съсредоточи. Бе развълнувано и напрегнато, защото знаеше, че старецът казва истината. Отиде при продавача на пуканки и си купи едно пакетче, питайки се дали да не му разкаже това, което бе чуло от стареца. „Понякога е по-добре да оставим нещата такива, каквито са“, размисли момчето и нищо не каза. Ако беше проговорило, продавачът на пуканки щеше поне три дни да се чуди дали да не зареже всичко, а толкова бе свикнал с двуколката си!

Можеше да му спести това мъчително колебание. Тръгна безцелно из града и стигна до пристанището. Там имаше малка постройка с гише, откъдето хората си купуваха билети. Египет се намираше в Африка.

— Какво ще обичате? — попита продавачът зад гишето.

— Може би утре — отвърна момчето и се отдалечи. Ако продадеше само една овца, парите щяха да му стигнат да пресече протока. Тази мисъл го плашеше.

— Още един мечтател — каза продавачът на своя помощник, докато момчето се отдалечаваше. — Няма с какво да си плати билета.

Докато стоеше пред гишето, момчето си спомни за овцете. Страхуваше се да се върне при тях. През последните две години бе научило всичко, свързано с отглеждането на овце. Умееше да ги стриже, да се грижи за заплодените овце, да защитава животните от вълци. Познаваше всички полета и пасища на Андалусия. Знаеше точната цена на всяка една от овцете.

Намисли да отиде до кошарата на приятеля си по най-дългия път. В града имаше замък и момчето реши да изкачи каменистия склон, за да седне на една от крепостните стени. От тази височина се виждаше Африка. Веднъж някой му бе обяснил, че оттам са дошли маврите, които толкова дълго са владели цяла Испания. Момчето ненавиждаше маврите. Те бяха довели със себе си циганите.

Оттук можеше да види и почти целия град, включително и площада, където бе разговаряло със стареца.

„Проклет да бъде часът, в който срещнах този старец“, помисли си момчето. Бе потърсило една жена, която тълкува сънища. Ала нито жената, нито старецът обърнаха внимание на това, че е пастир. Бяха самотници, които вече не вярваха на нищо в живота и не разбираха, че пастирите постепенно се привързват към овцете си. Той познаваше много добре всяка една: знаеше коя куца, коя щеше да има агне след два месеца, кои бяха най-мързеливите. Знаеше как да ги стриже, а също и как да ги коли. Ако случайно заминеше, те щяха да страдат.

Задуха вятър. Той познаваше този вятър: хората го наричаха левантински, защото с него бяха дошли и ордите на неверниците. Преди да дойде за пръв път в Тарифа, никога не бе мислил, че Африка е толкова близо. Това криеше голяма опасност: маврите отново можеха да нападнат.

Вятърът задуха по-силно. „Раздвоен съм между овцете и съкровището“, мислеше момчето. Трябваше да избира между онова, с което бе свикнало, и онова, което би искало да има. Освен това съществуваше и дъщерята на търговеца, но тя не бе от такова значение, каквото имаха овцете, защото не зависеше от него. Може би дори не си спомняше за него. Момчето беше убедено, че ако не се видеше с нея след два дни, тя въобще нямаше да обърне внимание на отсъствието му: за нея всички дни бяха еднакви. А когато всички дни станат еднакви, това означава, че хората са престанали да забелязват хубавите неща в живота, докато слънцето върви по небосклона.

„Оставих баща си, майка си, замъка в градчето, където съм роден. Те свикнаха с това, аз също свикнах. И овцете ще свикнат с отсъствието ми“, реши момчето.

Погледна площада отвисоко. Продавачът продължаваше да е зает с пуканките си. Двама млади седнаха на пейката, където бе разговаряло със стареца, и бавно се целунаха.

„Продавачът на пуканки“, каза си момчето, без да довърши изречението. Защото източният вятър задуха още по-силно и то започна да го усеща върху лицето си. Този вятър бе довел маврите, наистина, но той носеше и мириса на пустинята и на покритите с воали жени. Носеше потта и сънищата на мъжете, които един ден бяха тръгнали да търсят неизвестното, да търсят злато, приключения… и пирамиди. Момчето завидя на свободата на вятъра и разбра, че би могло да бъде като него. Достатъчно бе да поиска и нищо не можеше да го спре. Овцете, дъщерята на търговеца, полетата на Андалусия бяха само стъпки по пътя към Личната му легенда.

На другия ден по обяд момчето отиде на срещата със стареца. Водеше със себе си шест овце.

— Изненадан съм — каза то. — Приятелят ми веднага купи стадото. Каза, че цял живот е мечтал да бъде пастир. Това е добра поличба.

— Винаги е така — отвърна старецът. — Нарича се Принцип на успешното начало. Ако играеш карти за пръв път, почти съвсем сигурно е, че ще спечелиш. Това е късметът на начинаещия.

— Но защо е така?

— Защото животът иска да изживееш Личната си легенда.

След това започна да оглежда овцете и откри, че една от тях куца. Момчето обясни, че това е без значение, защото тя е най-умната овца и дава много вълна.

— Къде е съкровището? — попита то след малко.

— Съкровището е в Египет, близо до Пирамидите. Момчето се изплаши. Старицата бе казала същото, но не му беше взела никакви пари.

— За да стигнеш до съкровището, трябва да следваш поличбите. Бог е предопределил пътя, който всеки от нас трябва да извърви на този свят. Нужно е само да прочетеш това, което е написал за теб.

Преди момчето да продума, една пеперуда започна да пърха с криле между него и стареца. Спомни си за своя дядо. Когато беше дете, той му бе казал, че пеперудите носят късмет. А също и щурците, зелените скакалци, сивите гущерчета и четирилистните детелини.

— Точно така — каза старецът, който умееше да чете мисли. — Точно както дядо ти те е учил. Това са добрите поличби.

След това старецът разтвори плаща, който покриваше гърдите му. Момчето се удиви от това, което видя, и се сети за блясъка, който бе съзряло предишния ден. Старецът носеше ризница от чисто злато, покрита със скъпоценни камъни.

Наистина беше цар. Сигурно я криеше под плаща, за да не попадне на разбойници.

— Вземи — каза старецът, изваждайки от средата на златната ризница един бял и един черен камък. — Казват се Урим и Тумим. Черният означава „да“, а белият -„не“. Когато не успееш да видиш поличбите, те ще ти помогнат. Но задавай винаги ясни въпроси. Опитвай се по принцип сам да вземаш решения. Съкровището е при Пирамидите и ти го знаеше, но трябваше да заплатиш със шест овце това, че ти помогнах да вземеш решение.

Момчето прибра камъните в дисагите си. Отсега нататък никой друг нямаше да взема решения вместо него.

— Не забравяй, че всичко се свежда до едно-единствено нещо. Не забравяй езика на поличбите. И най-вече не забравяй да извървиш докрай пътя на Личната си легенда. Преди това обаче бих искал да ти разкажа една кратка история.

Един търговец изпратил сина си да научи тайната на Щастието при най-мъдрия от мъжете. Младежът вървял четирийсет дни през пустинята, докато най-сетне стигнал до красив замък на върха на една планина. Там живеел мъдрецът, когото той търсел.

Но вместо да срещне един свят човек, героят на нашата история се озовал в някаква зала, в която царяло голямо оживление: непрекъснато влизали и излизали търговци, по ъглите разговаряли много хора, а малък оркестър свирел нежни мелодии. Имало и богата трапеза, отрупана с най-вкусните ястия от областта. Мъдрецът разговарял с всички тези хора и се наложило младежът да чака два часа, докато дойде неговият ред.

Мъдрецът внимателно изслушал целта на неговото посещение, но му казал, че в момента не разполага с време, за да му обясни тайната на щастието. Предложил на младежа да се поразходи из двореца и да се върне при него след два часа.

„Ще те помоля обаче за една услуга — добавил Мъдрецът, подавайки на момчето чаена лъжичка, в която капнал две капки олио. — Докато вървиш, носи тази лъжица и внимавай да не разлееш олиото.“

Младежът започнал да се изкачва и да слиза по стълбите в двореца, като не откъсвал очи от лъжичката. След два часа се върнал при Мъдреца.

„И тъй, видя ли персийските килими, които са в трапезарията ми? — попитал Мъдрецът. — Видя ли градината, която отне на Майстора на градинарите цели десет години, докато я направи? Забеляза ли красивите пергаменти в библиотеката ми?“

Засрамен, младежът признал, че нищо не е видял. През цялото време внимавал да не разлее капките олио, които Мъдрецът му бил поверил.

„Върни се тогава и се запознай с чудните неща, които са част от моя свят — казал Мъдрецът. — Не можеш да се довериш на някого, ако не познаваш дома му.“

Вече по-спокоен, младежът взел лъжичката и отново тръгнал да се разхожда из двореца, като този път вниманието му било привлечено от всички произведения на изкуството, които висели по стените и по таваните. Видял градините, близките планини, крехките цветя, оценил изтънчения вкус, с който било подбрано мястото на всяка една от тези творби. Накрая се върнал при Мъдреца и му разказал подробно за всичко, което бил видял.

„Но къде са двете капки олио, които ти бях поверил?“ — попитал Мъдрецът.

Поглеждайки към лъжичката, младежът забелязал, че ги е разлял.

„Ето това е единственият съвет, който мога да ти дам — казал Мъдрецът на мъдреците. — Тайната на щастието се крие в това да се радваш на чудесата на света, ала никога да не забравяш за двете капки олио в лъжичката.“

Момчето нищо не каза. Беше разбрало историята, която старият цар току-що му разказа. Пастирът обича да пътува, но никога не забравя овцете си.

Старецът погледна момчето, протегна ръце към него и направи някакви странни жестове над главата му. След това си тръгна, като отведе животните със себе си.

* * *

В най-високата част на Тарифа има една стара крепост, построена от маврите, и който седне на крепостните й стени, може да види площада, продавача на пуканки и дори малка част от Африка. Същия този следобед Царят на Салим седна на крепостната стена и почувства източния вятър върху лицето си. Овцете стояха до него неспокойно,, бояха се от новия си господар и всички тези промени ги тревожеха. Те не ги искаха; искаха само храна и вода.

Мелхиседек погледна към малкия кораб на пристанището, който вдигаше котва. Никога повече нямаше да види момчето, така както не видя Авраам, след като му бе взел една десета от това, което имаше. Какво да се прави, работата му бе такава.

Боговете не трябва да имат желания, защото боговете нямат Лична легенда. Въпреки това Царят на Салим пожела от дъното на душата си момчето да успее.

„Жалко, че веднага ще забрави името ми — помисли си той. — Трябваше да му го повторя няколко пъти, та когато заговори за мен, да каже, че съм Мелхиседек, Царят на Салим.“

После вдигна очи към небето с чувство на разкаяние: „Знам, че това е суета на суетите, както ти казваше, Господи. Но един стар цар понякога изпитва нужда да се гордее със самия себе си.“

„Колко е странна тая Африка“, помисли си момчето.

Бе седнало в някакво кафене, което по нищо не се отличаваше от останалите кафенета из тесните улички на града. Няколко души пушеха огромна лула, която преминаваше от уста в уста. Само за няколко часа бе срещнало мъже, които се разхождаха, хванати за ръце, жени със забулени лица и свещеници, които се изкачваха на високи кули и започваха да пеят, а през това време всички наоколо коленичеха и си удряха главите в земята.

„Явно такава е практиката на неверниците“, каза си момчето. Като дете често ходеше в селската църква да съзерцава една картина, изобразяваща Свети Сантяго, убиеца на маври, на бял кон, с извадена сабя в ръка, а в краката му хора, които приличаха на тези араби. Момчето се чувстваше зле, беше ужасно самотно. Неверниците имаха зловещи погледи.

Забеляза и нещо друго. Толкова бе бързало да тръгне, че бе забравило една подробност, една малка подробност, която обаче за дълго би могла да му попречи да стигне до съкровището: в тази страна всички говореха само на арабски.

Собственикът на кафенето се приближи до момчето и то посочи някаква напитка, която бе видяло да поднасят на друга маса. Оказа се горчив чай. Момчето би предпочело да пие вино.

Но сега не бе моментът да се ядосва за такива неща. Трябваше да мисли само за съкровището и за това по какъв начин да стигне до него. Носеше доста пари със себе си от продажбата на овцете и знаеше, че парите имат вълшебна сила: с тях човек никога не остава съвсем сам. Надяваше се за няколко дни да стигне До Пирамидите. Един старец с толкова много злато на гърдите си нямаше нужда да лъже, за да спечели шест овце.

Той му бе споменал за поличби. Докато прекосяваше морето, момчето бе размишлявало върху поличбите. Знаеше за какво става дума. Докато обикаляше полетата на Андалусия, бе свикнало да разчита по земята и по небето указанията за пътя, по който да върви. Присъствието на определена птица го предупреждаваше за опасността от змия наблизо, а някои храсти означаваха, че наблизо има вода. Овцете го бяха научили на всичко това.

„Щом Бог води овцете, ще води и човека“, реши то и се успокои. Чаят вече не му се струваше толкова горчив.

— Ти кой си? — попита го някакъв глас на испански. Момчето изпита огромно облекчение. Тъкмо си мислеше за поличбите, когато се появи този знак.

— Откъде знаеш испански? — попита на свой ред момчето.

Новодошлият беше младеж, облечен по западен маниер, но цветът на кожата му показваше, че сигурно е местен жител. Имаше горе-долу същия ръст и вероятно бе на същата възраст.

— Тук почти всички говорят испански. Намираме се само на два часа път от Испания.

— Седни и си поръчай нещо за моя сметка — каза момчето. — А за мен поръчай вино. Не мога да понасям този чай.

— Тук няма вино — отвърна новодошлият. — Религията не позволява.

Момчето му каза, че трябва да стигне до Пирамидите. Без малко щеше да заговори за съкровището, но после реши да не го споменава. Бе твърде вероятно арабинът да поиска част от него, за да го заведе дотам. Спомни си какво бе казал старецът за подобни предложения.

— Бих искал да ме заведеш до Пирамидите, ако можеш. Ако се съгласиш да ми станеш водач, ще ти платя.

— Имаш ли представа как се стига дотам?

Момчето забеляза, че собственикът на кафенето беше наблизо и слушаше внимателно разговора. Почувства се притеснено от присъствието му, но беше намерило водач и не биваше да изпуска възможността.

— Трябва да пресечеш цялата Сахара — каза новодошлият. — А за това ще са ни нужни пари. Искам да знам дали имаш достатъчно.

Въпросът се стори доста странен на момчето. Но то вярваше на стареца, а старецът беше казал, че когато много искаме нещо, Вселената винаги ни съдейства, за да го постигнем.

Извади парите от джоба си и ги показа на новодошлия. Собственикът на кафенето се приближи и също хвърли един поглед. После размени няколко думи на арабски с младежа. Изглеждаше ядосан.

— Да се махаме оттук — каза новодошлият. — Той не иска да стоим повече в кафенето.

Момчето се успокои. Стана, за да плати сметката, но собственикът го сграбчи и започна да му говори нещо, без да спира. Момчето беше силно, но се намираше на чужда земя. Новият му приятел избута собственика на кафенето и изведе момчето навън.

— Искаше да ти вземе парите — каза той след малко. — Танжер не е като останалата част на Африка. Пристанищен град е, а в пристанищата винаги има много крадци.

Момчето можеше да се довери на новия си приятел. Той му бе помогнал в критичен момент. Извади парите от джоба си и ги преброи.

— Утре можем да стигнем до Пирамидите — каза другият младеж, вземайки парите. — Ще трябва обаче да купя две камили.

Тръгнаха бавно по тесните улички на Танжер. На всеки ъгъл имаше сергии, които предлагаха най-различни неща. Най-сетне излязоха на един голям площад, където беше пазарът. Хиляди хора спореха, продаваха, купуваха; редом със зеленчуците висяха кинжали, а до килимите имаше какви ли не лули. Ала момчето не изпускаше от поглед новия си приятел. В края на краищата беше му дало всичките си пари. Помисли да си ги поиска обратно, но реши, че би било неучтиво. Не познаваше обичаите по тези чужди земи.

„Достатъчно е да го наблюдавам“, каза си то. Знаеше, че е по-силно от арабина.

Изведнъж, сред цялата тази навалица, погледът му бе привлечен от най-красивата сабя, която някога бе виждало. Ножницата й бе обкована в сребро, а на дръжката й бяха инкрустирани скъпоценни камъни. Момчето си обеща да купи тази сабя, когато се върне от Египет.

— Попитай продавача колко струва — помоли то новия си приятел. Но внезапно се сети, че докато се любуваше на сабята, през тези две секунди бе забравило за него.

Сърцето му се сви, сякаш не му достигаше въздух в гърдите. Страхуваше се да погледне до себе си, защото знаеше какво го очаква. Очите му останаха приковани в сабята още няколко мига, докато накрая събра смелост и се обърна.

Около него бе пазарът, хората, които идваха и си отиваха, викаха и купуваха, килимите до лешниците, марулите до медните подноси, мъжете, хванати за ръце, забулените жени, миризмата на непознати ястия, но никъде ни следа от спътника му.

Момчето искаше да си внуши, че са се изгубили случайно. Реши да остане на същото място и да чака непознатия младеж. Малко след това някакъв човек се изкачи на една от онези кули и започна да пее; всички, които бяха наоколо, коленичиха, удариха си главите в земята и също запяха. А после, подобно на работни мравки в мравуняк, вдигнаха сергиите и си заминаха.

Слънцето също започна да залязва. Момчето се загледа в него, докато то се скри зад белите къщи около площада. Спомни си, че когато същото това слънце изгряваше тази сутрин, то се намираше на друг континент, беше пастир, имаше шейсет овце и щеше да ходи на среща с едно момиче. Още от сутринта знаеше всичко, което щеше да се случи, докато обикаляше из полето.

А сега, когато слънцето залязваше, беше в една много различна страна, чужденец на чужда земя, и дори не разбираше езика, на който говореха. Вече не беше пастир и нямаше нищо свое, дори и пари, за да се върне и да започне отначало.

„И всичко това се случи между изгрева и залеза на същото това слънце“, помисли си то. И му стана мъчно за самия него, защото понякога нещата в живота се променят, преди още да си свикнал с тях, и то толкова бързо, че едва успяваш да нададеш вик.

Срамуваше се да заплаче. Никога не беше плакал пред овцете си. Но пазарът беше пуст, а той бе далеч от родината.

Накрая не издържа и се разплака. Плачеше, защото Бог бе несправедлив. Това ли заслужават хората, които вярват в мечтите си?

„Когато бях с овцете си, се чувствах щастлив и раздавах от щастието си на другите около мен. Щом видеха, че идвам, винаги ме посрещаха добре.

А сега съм тъжен и нещастен. Какво да правя? От Днес нататък ще живея с това огорчение и няма да се Доверявам на хората, защото един от тях ме предаде.

Ще намразя тези, които са намерили скрити съкровища, защото аз не намерих своето. И винаги ще се опитвам да запазя малкото, което имам, защото съм твърде незначителен, за да покоря света.“

Отвори дисагите си, за да види какво има в тях. Надяваше се да е останало парче от сандвича, който си беше купил на кораба. Но намери само дебелата книга, наметалото и двата камъка, които старецът му беше дал.

При вида на камъните изпита огромно облекчение. Бе заменил шест овце за два скъпоценни камъка от златна ризница. Можеше да ги продаде и с парите да си купи билет за връщане. „Отсега нататък няма да бъда толкова глупав“, реши момчето, изваждайки двата камъка от дисагите, за да ги скрие в джоба си. Намираше се в пристанищен град и единствената истина, която непознатият му бе казал, е, че едно пристанище винаги е пълно с крадци.

Едва сега момчето разбра отчаяните усилия на собственика на кафенето: опитвал се е да му каже да не се доверява на непознатия младеж. „И аз съм като всички хора: виждам света и нещата, които се случват в него, такива, каквито бих искал да бъдат, а не такива, каквито са.“

Загледа се в камъните. Внимателно докосна всеки един от тях, усети хладината им и гладката им повърхност. Те бяха неговото съкровище. Самото докосване на камъните го успокои. Накараха го да си спомни за стареца.

„Когато много искаш нещо, цялата Вселена ти съдейства, за да постигнеш желанието си“, беше му казал старецът.

Опитваше се да разбере как подобно твърдение би могло да бъде истина. Намираше се на някакъв безлюден пазар без пукната пара в джоба си; нямаше вече овце, за които да се погрижи тази вечер. Ала камъните бяха доказателство, че е срещнал истински цар. Цар, който познаваше живота му, знаеше за оръжието на баща му и за първото му сексуално преживяване.

„Камъните служат за гадаене. Казват се Урим и Тумим.“

Момчето отново върна камъните в торбата и реши да опита. Старецът му беше казал да задава ясни въпроси, тъй като камъните служат само на този, който знае какво иска.

И тъй, момчето попита дали благословията на стареца продължава да го закриля.

Извади единия от камъните. Отговорът беше „да“.

„Ще намеря ли съкровището си?“, попита момчето.

Пъхна ръка в дисагите и тъкмо щеше да вземе единия от камъните, когато те се изтърколиха през една дупка на плата. Досега не беше забелязало, че дисагите му са скъсани. Наведе се, за да вземе Урим и Тумим и да ги сложи отново в торбата. Но като ги видя на земята, едно друго изречение изплува в главата му.

„Научи се да зачиташ и да следваш поличбите“, бе казал старият цар.

Това бе поличба. Момчето се засмя. После вдигна от земята двата камъка и ги сложи отново в дисагите. Реши да не зашива дупката, за да могат камъните да се изплъзват през нея винаги когато пожелаят. Бе разбрало, че има неща, за които човек не трябва да пита, за да не избяга от собствената си съдба. „Обещах сам да вземам решения“, повтори на себе си момчето.

Но камъните бяха казали, че старецът продължава да е с него, и това му вдъхна по-голяма увереност. Погледна пак към опустелия пазар, но не почувства предишното отчаяние. Бе попаднало не в чужд, а в нов свят.

В края на краищата момчето точно това искаше: да опознае нови светове. Дори да не стигне до Пирамидите, вече бе отишло много по-далеч от познатите му пастири. „Ех, ако знаеха, че само на два часа път с кораб съществуват толкова различни неща!“

Новият свят се бе появил пред него под формата на безлюден пазар, но то вече го бе виждало пълен с живот и никога нямаше да го забрави. Сети се за сабята. Плати доста висока цена, за да й се полюбува, но пък никога преди това не бе виждало подобна сабя! Изведнъж разбра, че може да гледа на света от позицията на нещастна жертва на крадец или пък като авантюрист, който търси съкровище.

„Ще бъда авантюрист, който търси съкровище“, реши момчето, преди да заспи от изтощение.

Събуди го леко докосване по рамото. Беше заспало насред площада, на пазара, който всеки момент щеше да се изпълни с хора.

Огледа се наоколо за овцете си и разбра, че се намира в друг свят. Ала вместо да изпита тъга, почувства се щастливо. Вече не бе нужно да търси вода и храна; можеше да се впусне в търсене на съкровището. В джоба си нямаше ни една пара, но вярваше в живота. Предишната вечер бе решило да бъде авантюрист като героите от книгите, които четеше.

Тръгна бавно през площада. Продавачите разпъваха сергиите си и той помогна на един сладкар да подреди своята. На лицето на сладкаря имаше усмивка. Беше весел, жизнен, готов да започне с ентусиазъм поредния работен ден. Кой знае защо, усмивката му напомняше на момчето за стареца, за оня стар и тайнствен цар, с когото се бе запознало. „Този сладкар прави сладки не защото иска да пътува или пък да се ожени за дъщерята на един търговец, а само защото това му харесва“,

помисли си момчето. И забеляза, че подобно на стареца един поглед му бе достатъчен, за да разбере дали някой човек е близо или далеч от Личната си легенда. „Лесно е, а не го бях разбрал досега.“

След като разпънаха сергията, сладкарят му подаде първия сладкиш, който беше изпекъл. Момчето го изяде с охота, благодари и продължи нататък. Когато вече се бе отдалечило от мястото, се сети, че сергията бе разпъната от двама души, единият от които говореше на арабски, а другият — на испански.

И въпреки това двамата се бяха разбрали отлично.

„Съществува език, който е отвъд думите — размишляваше момчето. — Вече съм изпитвал това усещане с овцете, а сега го изпитвам с хората.“

Постепенно научаваше много нови неща. Неща, които вече му се бяха случвали, но въпреки това бяха нови, защото досега просто не ги бе забелязвало. А не ги бе забелязвало, защото беше свикнало с тях. „Ако успея да разгадая този език без думи, ще успея да разгадая и света.“

„Всичко се свежда до едно-единствено нещо“, бе казал старецът.

Реши да се поразходи бавно и спокойно из малките улички на Танжер: само по този начин би могло да забележи поличбите. Това изискваше голямо търпение, а търпението е първата добродетел, която един пастир възпитава у себе си. За пореден път разбра, че в този чужд свят прилагаше уроците, на които го бяха научили овцете му.

„Всичко се свежда до едно-единствено нещо“, бе казал старецът.

Търговецът на кристал видя, че съмва, и почувства същото безпокойство, което изпитваше всяка сутрин. Бе прекарал почти трийсет години от живота си на едно и също място, в магазина си. Той се намираше на върха на една стръмна уличка и в него рядко се отбиваха купувачи. Вече беше твърде късно, за да променя каквото и да било: единственото, което бе научил през живота си, беше да продава и купува кристални съдове. Имаше период, през който много хора идваха в магазина му: арабски търговци, френски и английски геолози, немски войници, които винаги имаха пари. По онова време беше истинска авантюра да продаваш кристал и той си беше представял как ще забогатее и колко красиви жени ще има, като остарее.

После тези времена отминаха, славата на града — също. Сеута надмина Танжер и търговията тръгна в друга посока. Съседите му се преместиха и на върха останаха само няколко магазина, заради които никой не си правеше труда да изкачва стръмната уличка.

Ала Търговецът на кристал нямаше избор. Трийсет години от живота му бяха преминали в купуване и продаване на кристални предмети и сега вече бе твърде късно, за да поеме по нов път.

През цялата сутрин единственото му занимание бе да наблюдава движението по уличката, което никак не беше оживено. Правеше това от години и вече знаеше навиците на всички, които минаваха оттук. Оставаха няколко минути до обяд, когато един млад чужденец спря пред витрината на магазина му. Беше облечен като всички останали, но Търговецът на кристал имаше набито око и отгатна, че момчето няма пари. Въпреки това реши да отиде зад тезгяха и да изчака няколко минути, докато то си отиде.

* * *

Според надписа на вратата в магазина се говореха много езици. Момчето видя, че зад тезгяха се появи човек.

— Ако искате, мога да избърша тези чаши — каза то. — Толкова са прашни, че никой няма да поиска да ги купи.

Мъжът го погледна, без нищо да отговори.

— А в замяна ще ми дадете нещо за ядене. Съгласен ли сте?

Мъжът продължаваше да мълчи и момчето почувства, че трябва да вземе решение. В дисагите му имаше наметало, което едва ли щеше да му потрябва в пустинята. Извади го и започна да бърше с него чашите. За половин час избърса всички чаши от витрината. През това време влязоха двама клиенти и купиха няколко кристални съда.

След като излъска всичко, момчето помоли собственика на магазина да му даде нещо за ядене.

— Отиваме да обядваме — каза Търговецът на кристал.

Сложи табелка на вратата и отидоха до едно съседно кафене на върха на стръмната уличка. Щом седнаха на единствената маса в него, Търговецът на кристал се усмихна.

— Нямаше нужда да бършеш нищо — каза той. — Коранът повелява да дадем храна на гладните.

— Тогава защо ме оставихте да върша това? — попита момчето.

— Защото кристалните съдове бяха мръсни. Освен това и ти, и аз имахме нужда да изтрием от главите си лошите мисли.

След като се наобядваха, Търговецът се обърна към момчето:

— Бих искал да работиш в магазина ми. Днес, докато ти бършеше чашите, влязоха двама клиенти, а това е добра поличба.

„Хората често говорят за поличби — забеляза пастирът. — Ала не разбират това, което казват. Така както и аз самият не разбирах, че години наред съм разговарял с овцете си на някакъв език без думи.“

— Не искаш ли да работиш при мен? — настоя Търговецът.

— Мога да работя само до края на този ден. Ще остана до късно и ще почистя всички кристални предмети в магазина. Но в замяна искам пари, за да мога утре да отида до Египет.

Възрастният търговец отново се засмя.

— Дори и цяла година да почистваш кристалните ми съдове, дори и да ти плащам голяма комисионна за всеки продаден съд, пак ще трябва да вземеш пари назаем, за да отидеш в Египет. Между Танжер и Египет се простират хиляди километри пустиня.

Настъпи дълбоко мълчание, като че ли целият град беше заспал. Сякаш изчезнаха уличките със сергии, споровете между търговците, мъжете, които се изкачваха в минаретата и пееха, красивите саби, чиито дръжки бяха обковани със скъпоценни камъни. Сякаш изчезнаха надеждите и приключенията, старите царе и Личните легенди, съкровището и Пирамидите. Целият свят притихна, защото душата на момчето мълчеше. Нямаше нито болка, нито страдание, нито разочарование: само един празен поглед през малката врата на кафенето и огромното желание да умре и всичко да свърши завинаги още в тази минута.

Търговецът гледаше с изумление момчето. Радостта, която бе забелязал сутринта у него, сякаш внезапно се беше изпарила.

— Мога да ти дам пари, за да се върнеш в родината си, синко — каза Търговецът на кристал.

Момчето продължаваше да мълчи. После стана, пооправи дрехите си и взе дисагите.

— Ще работя при вас — промълви то.

И след като помълча още известно време, добави:

— Ще ми трябват пари, за да си купя няколко овце.