Ив Бонфоа
Дъждовникът

I.

        И сега ти си Дув сред последната стая на твоето

лято.

 

        Дъждовник пълзи по стената. И с кротка глава на

човек той разлива смъртта там на лятото. „Аз искам

да падна в теб, тесен живот“, крещи Дув. „Празна свет-

кавица, тичай по моите усти и проникни в мене!“

 

        „Обичам да се заслепявам, да се отдавам докрай на

земята. И да не зная какви зъби студени ме облада-

ват.“

II.

        През цялата нощ те сънувах хартиена, Дув, за да

си по-подходяща за пламъка. Статуя беше, зелена

съпруга на ствола, за да се радва по-силно на твойта

пламтяща глава.

 

        Изпитваш под моите пръсти жарта как спори с

твоите устни: аз виждам как ти се усмихваш. Защото

разсъмване в теб от искри заслепява.

III.

        „Гледай ме, гледай ме, вече избягах!“

 

        Близо до тебе съм, Дув, и ти светя. Сега между нас

е единствено лампата каменна, малката сянка спо-

койна, ръцете ни вече от сянка очаквани. Но изнена-

дан дъждовник, стоиш неподвижна.

 

        Ти, изживяла момента, когато най-близката плът

се навлича с познание.

IV.

        Така се оказахме ние пробудени точно среднощ в

битието. И храст се отмести.

 

        Прекъсване тайно, посредством коя ли възкръснала

птица кръстосваше ти тъмнините?

 

        В коя ли осъмваща стая се връщаше ти, там където

зората усилваше ужаса върху стъклата?

* * *

Когато пак дъждовникът излезе, слънцето

бе вече много ниско върху цялата земя,

скалите се накичиха с това лъчисто лято.

 

И вече то прекъсна тази сетна

привързаност, каквато е сърцето спрямо сянката.

 

Раната му сътвори в скалист пейзаж

мястото, където да умре под неподвижен свод.

Обърнато към всичките стъкла лицето му

се освети от старите дървета на смъртта.

 

 

Оранжерията ще ти бъде местожителство.

На подредена маса в съвършено друга светлина

ще приспиш ти своето сърце.

 

Дув ще бъде името ти надалече между камъните,

Дув дълбока, черна,

неотстъпваща вода, където моето усилие се губи.