Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (8) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Към Африка!

За съдебните заседания ме караха с автовлак заедно с криминалните.

— Но нали е забранено?

— Какво като е забранено — казваха, че нямали бензин. Но само заради това ли? Всички офицери на служба разбират, че ако се пречкат на началството си и попаднат в затвора, всъщност ще ги дадат на криминалните — да правят с тях, каквото си поискат. Вече няма да са нужни. Дори още неосъдени. Всички ще ги зарежат, освен семействата им. Та и с мен стана така.

Карат ни веднъж с автовлака. По пътя от изолатора за временно задържане на „Петровка“ качиха няколко души, между които и Пичуга, известния крадец. Щели да го карат за „Матроска тишина“^[1]

Седна той и тогава аз за пръв път видях как се държи сред осъдените крадец, уважаван в престъпния свят. Придърпа голям сак — в затвора казват на такива „сидор“, — извади цигари, а те са ценни колкото злато, особено цигарите с филтър, и вика: „Иска ли някой да запали?“ И започна да черпи всички. После попита милиционера: „Старши, ха предай пакета в съседното купе — да запалят момчетата.“

Онзи отговаря, че няма право. Тогава Пичуга вади още един пакет и казва: „На, старши, един за теб, един за момчетата.“

Милиционерът прибра пакета, а другия предаде на съседите. А Пичуга обяснява: „Видяхте ли го ченгето! — А онзи слуша. — Ченге гадно. За един пакет цигари продаде служебното си положение, престъпи клетвата, наруши закона. В затвора има хора, нарушили закона, и ей тия — ченгетата. Различават се от нас по това, че можеш да ги купиш за грошове. Ако седим на една маса с тях, ще станем същите. Затова не бива да си имаме работа с такива.“

Показа нагледно на всички колко продажна е властта. Класическа ситуация. После се представи: „Аз съм крадец, карат ме за «Матроска тишина». Има ли някой от «Матроска тишина»?“ Един се обажда: „Аз.“ — „Кой от крадците е там?“ — „Абе там има само пики.“ На затворнически език това означава черни.

Тогава Пичуга казва: „Запомни, в затвора няма националности. Няма грузинци, арменци, руснаци, черни. Щом си влязъл на топло, няма значение какъв си — негър, син, зелен. Никога вече да не ги наричаш «пики».“

Това се казва политработник. Нагледно показа на всички, че за тях няма черни, за разлика от властта, която преследва кавказците по улиците.

Пичуга ме позна. В предишния ми живот, когато още бях оперативен работник, а той се разхождаше на свобода, бяхме се срещали, но това е отделна история. Та той ми казва: „Няма страшно. Всичко ще се оправи. Ние те познаваме.“ Престъпниците, които спазват своите закони, никога няма да закачат честно ченге. Ако в затвора убият прокурор или служител на милицията, на деветдесет и девет процента е сигурно, че е взел подкуп, а не е изпълнил обещанието си, или пък е инквизирал някого — с една дума, занимавал се е със самоуправство.

— Ти нямаше ли проблеми с криминалните?

— Случи се веднъж. След няколко дена отново ме подкараха към съда и току гледам — качват двама бандити от ясеневската групировка^[2], които съм задържал навремето. Единият също ме позна, усмихва се и пита: „А сега какъв чин имаш?“ — „Подполковник“ — викам. А купето претъпкано с хора — поне двайсет и пет души, двойно повече от нормата. Оня веднага се развихри, закрещя: „Братчета, та това е ченге, ченге е!“ И точно тогава в автовлака угасва електричеството. Е, рекох си, това ще ми е краят.

А сред нас да се случи един сериозен „авторитет“, крадец с прякор Слепия. Та той нареди в тъмното: „Не го закачайте. Познавам го. Това ченге е отказало да гърми по нашите, затова е на топло. Аверите, вика, следят твоето дело. Запомни, ако ти се случи нещо, ще е работа на ченгетата. Ние няма да имаме нищо общо, лошо от нас не чакай. Ти няма да станеш криминален, защото си ченге. Обаче ще си лежиш спокойно.“

Аз после протестирах пред съда: „Какво правите? — викам. — Карате ме дотук заедно с криминални, та те може да ме убият!“ Нула внимание.

— А какво означаваха думите на Слепия, че си отказал да гърмиш по техните?

— В престъпния свят прекрасно знаеха какво е УРПО, че ние на практика имаме лиценз за самоуправство, както знаеха и каква е репутацията на всеки от нас. По-конкретно мисля, че имаше предвид историята с Метиса.

Навремето работех по една банда, чийто ръководител се казваше Петросян, по прякор Звяра. Тази банда вършеше изключително тежки престъпления, те ги наричаха „мокри“. Веднъж посред бял ден нахлули в бижутерийния магазин „Перла“ в Краснодар, разстреляли служителя на милицията, купувачи, продавачи… Членът на тази банда Ермолински (по прякор Метиса) беше извършил и поръчково убийство една жена поръчала да убият съпруга й. Отишли в дома на човека, позвънили, попитали: „Вие еди-кой си ли сте?“ Той кимнал. Съучастникът на Метиса извадил пистолет и стрелял в челото му. Та такива престъпления вършеха.

Първия път осъдиха тези бандити на големи срокове лишаване от свобода, а двама — на най-строгото наказание. После Върховният съд отмени присъдата, изпратиха делото за доразглеждане и започнаха да съдят бандитите отново в Московския градски съд. Извикаха и мен от Лефортово като свидетел. Така ФСБ напълно ме разшифрова и предаде всичко в съда. Бандитите ме видяха и се закикотиха: „Какво, и ти ли си тук? Така е — който много работи…“

Нямах адвокат на този разпит. Само белезници и конвой зад гърба ми. Между другото за разкриването на това дело много мои началници получиха награди. И сега същите тези началници си седят на Лубянка, а аз стоя и чакам какво ще решат бандитите — дали съм нарушил правата им при арестуването или не.

Ободянски (един от членовете на бандата), осъден на най-строгото наказание, естествено, разбираше, че в най-добрия случай го очаква доживотен затвор. Постоянно гледаше през прозореца. А аз си припомнях обстоятелствата около нашата последна среща. След задържането разговарях с него и се случи един инцидент той ме заплю и ме нарече „ловец на плъхове“. И ето че пет години по-късно Ободянски става в съда и казва: „Искам да се извиня на майор Литвиненко — той не е знаел, че съм вече подполковник, — задето го заплюх.“ Погледна ме и добави: „Саша, знаеш ли защо си с белезници? Защото не си рушветчия. Ако вземаше подкупи, щеше да си на мястото на този прокурор.“

И това го каза престъпник.

— Всичко това записа ли се в протокола?

— Каза се в съда. Не знам дали са го записали в протокола или не. А Ермолински каза следното: „Искам да поясня, че след задържането ме биеха и вече искаха да ми извадят очите. Но в кабинета влезе Литвиненко, спря служителите на милицията и цяла нощ седя с мен, за да не ме убият.“ Съдията ме попита: „Потвърждавате ли този факт?“ Разказах, че наистина бях влязъл в стаята и бях видял милиционерите и Ермолински, който се оплака, че го бият. Тогава наистина седях цяла нощ с него, защото милиционерите бяха пияни.

— Чакай. Тука нещо ме съмнява. Вечер е, ти цял ден си бил на работа, вкъщи са жена ти, синът ти, вечерята, леглото. А ти седиш и пазиш един бандит. Не се ли смя съдията? Защо ти е потрябвало всичко това?

— Просто се опасявах, че както са пияни, може да го пребият до смърт. Знам маса такива факти — за пребити до смърт задържани. Дори на „Петровка“. Веднъж един бандит оказал съпротива при задържането и застрелял служител на милицията. Вкарали го в един кабинет и го били с палките си, докато го убили, целият отдел, фактически сами са го осъдили на смърт.

Тогава Ермолински ми обеща: „Ако някой ден се измъкнем от затвора, ще те откупим и ще духнем за Африка.“

— Тоест искаш да кажеш, че престъпниците ясно разграничават ченгетата на добри и лоши?

— Разбира се, те проучват всичко до последната подробност. Ако Путин попаднеше там от президентското си кресло, щяха да го попитат: „Слушай, брато, а ти, когато седеше там, беше ли наясно, че ние тука няма какво да ядем?“ И щеше да се започне дълго съдебно разследване. Хем щеше да бъде толкова подробно и принципно, колкото никоя прокуратура дори не е сънувала.

Мисля, че тези момчета щяха да се занимават с делото на Путин поне осем месеца.

В затвора съдят на първо място за прекършени човешки съдби. Ако си прокурор, никой няма да те закача само защото си прокурор, а ще ти зададат първия въпрос: „Кого си затварял?“ Ти ще кажеш: „Иванов — за убийство, Петров за убийство, а Сидоров — за грабеж.“ — „Добре. А по поръчка ли си ги затварял или по закон?“ — „По закон.“ — „Внимавай, брато, ако ни лъжеш, ще трябва да ти видим сметката. По-добре си кажи отсега. Ако е било по поръчка, ще живееш под нара и никой няма да те закача.“

— Какво значи „под нара“?

— Ами на пода, долу, под кревата… С мишките и хлебарките.

И те започват да пишат, да разпитват онези, които са на свобода. Изяснява се, че да, работил е по закон. Няма проблеми. Или пък се изяснява, че е опандизил Иванов, Петров, Сидоров на законно основание, но някой си Семьонов по поръчка, за пари. И докато Семьонов е бил в затвора, е умряла майка му. Тогава му казват: „Разбери бе, гад, на съвестта ти лежи човешки живот! И ще трябва да отговаряш за това.“

Например, ако моят следовател Барсуков влезе в затвора, ще го попитат кого е прибирал по поръчка. Той ще каже: „Никого.“ И тогава край с него. Ще му кажат: „А кой прибра Литвиненко? Ти беше, нали?! А знаеш ли, че докато той е лежал, баба му е отишла на черква да се помоли за внука си и я е сгазила кола? И вторият му баща е починал след разпита. Погубил си два човешки живота. Защото си вкарал в затвора невинен човек.“ И тогава ще го съдят, както те си знаят. Строго, но справедливо.