Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (7) (Показанията на един офицер от ФСБ)

В плен при Патрушев

На 15 септември 1999 година ме вдигнаха и казаха, че ме водят на повикване. Така го наричат. Въведоха ме в стаята, където стават срещите с адвокатите. Моят адвокат Вадим Осипович Свистунов грейнал ми показва документ — постановление за отмяна на задържането под стража. „Край, Саша — казва Вадим Осипович, — сега се прибираш вкъщи. Свободен си.“ А на мен не ми се вярва: „Но кой може да ме е пуснал?“

— Но нали е имало съдебно решение. Това е закон.

— Да, но само са променили мярката за неотклонение. Да се прибера вкъщи и да чакам съдебното заседание. Защото съдията е видял, че съм в затвора заради една синина, че в делото няма никакви доказателства за вината ми. Прокуратурата не беше удовлетворила нито една моя молба, а аз бях написал дванайсет. Писал съм например: разпитайте еди-кой си свидетел. Не го разпитват. А викат Понкин и му нареждат: „Пиши, че Литвиненко е бил Харченко.“ Тоест фабрикуват лъжи. Съдията Карнаух е прелистил всичко това и е издал постановление за отмяна на задържането под стража. Благодарен съм му. У нас нормалният съдия е като къс самородно злато.

Но в Лефортово отказаха да приемат постановлението, казаха, че нямало печат. И адвокатът трябваше да се върне в съда. Карнаух се учудил: „Та не можаха ли да звъннат по телефона?“ Отишъл при председателя на съда, ударил печата и за всеки случай се подписал.

Адвокатът пак пристига в Лефортово. Тоя път му казват — не можете вие да предавате постановлението, да ни го пратят по техен куриер. Но това е противоправно твърдение. Съдията сам решава как да изпрати постановлението: по куриер или по адвоката.

Когато след два часа куриерската служба донесла документа, от администрацията заявили: „Днес е късно, ще го освободим утре.“ А аз цял ден седя в килията, броя секундите с пулса си. И чакам. Аз съм свободен, свободен човек в килия.

На другия ден сутринта излязох на разходка. Всички се смеят: „Днес можеше и да не излизаш.“ Възразих вяло: „Абе кой ще ме пусне?“ — „Е как няма да те пуснат? Няма такъв номер…“

Върнах се в килията, след пет минути дойде дежурният — старшият на смяната и ме поведе. Заведоха ме в адвокатската и започнаха да ме претърсват. Претърсваха ме особено дълго. И ме попитаха спокойно: „А телевизора ще си вземеш ли?“ Един приятел ми беше подарил телевизор за рождения ден. Как няма да си го взема! Отидоха за телевизора. И два часа не се върнаха. Два часа!

Някъде следобед дойде началникът на затвора и каза: „Саша, извинявай, но не можем да те освободим. Дойде факс от прокуратурата, не те пускат.“ — „Чакайте, какъв факс? Какво приказвате? Да не откачихте? Решението на съда е да бъда освободен от затвора.“ — „А прокуратурата е обжалвала“ — обясняват ми.

Развиках се: „Прокуратурата може да е обжалвала, но до следващото решение на съда аз съм свободен. Нямате право да не изпълнявате съдебно решение. Аз съм свободен човек и настоявам да ме пуснете. В момента извършвате престъпление.“

„Имаме заповед отгоре — отговори началникът. — Аз съм само тъмничар и изпълнявам заповеди. Искаш ли да ти дадем хубава килия?“

Заведоха ме в една единична килия и ме оставиха. А всичко, което имах, остана в предишната — разни тоалетни принадлежности, бурканчета, шишенца… Много се разстроих: за шест месеца бях събрал какво ли не, цяло домакинство. Животът в затвора е такова нещо — едно бурканче от майонеза е истинска скъпоценност, в него можеш да надробиш лук, пиперки или домати и там да си ги пазиш. За арестант човек това е голяма работа.

В затвора например имах няколко четки за зъби — от тях могат да се направят кукички, на които да си окачваш пешкира. Така той ще бъде сух и чист. И това е голяма работа в затвора. И ето на, всичко, всичко загубих. Но нали бях видял документа за освобождаване, нали ми бяха казали: „Чакай, ей сега ще ти донесем телевизора.“ И не щеш ли, идват и ти отнемат документа за освобождаване. Това е по-лошо от първоначалното арестуване. Страшен шок беше.

Седя значи в единичната килия — мрачно, неуютно. Жена ми дойде на свиждане. Седеше и плачеше. За разговора не използвахме телефон. Аз я успокоявах: „Маруся, недей, какво да се прави? Ще се държа…“

След седем дена моят адвокат внесе жалба в Московския окръжен съд — задето не ме бяха пуснали. Съдията се изненадал: „Как така не са го пуснали? Според документите той е на свобода.“ Наложило се адвокатът да доказва, че клиентът му е в затвора. Съдията сезирал Патрушев, че има човек, който лежи в затвора незаконно. Но в Лефортово не изпълниха и това решение на съда. И така си лежах там още два месеца и половина — до новото гледане на делото в съда. Сякаш бях в плен.

В килията ми сложиха агент — той не го и криеше — Володя Кумаев. Интересували ги отношенията ми с Березовски. И кой знае защо — с Павел Павлович Бородин. И преди него агентите ме бяха питали за Бородин, за Татяна Дяченко, за семейството на Елцин. Хем тогава Елцин още беше президент, а те вече събираха компромати срещу него.

Естествено, разговорите ни са се записвали. А аз подхващах Кумаев на тема котки. Страшно ги обичаше, с часове можеше да говори за котки. Задам му въпрос за тях — и той зарязва темата за президентското семейство и почва… Представям си как онези там слушат котешките дрънканици и едва се сдържам да не прихна.

Кумаев беше в моята килия тъкмо по времето, когато се гледаше делото ми в съда. Един ден се разприказва за бутирския затвор — как трябва да се държи човек там. Спомена две места, където може да ме тикнат: така наречената „котешка къща“ това е в кулата, или в „апандисита“ — килия номер 131, където лежат отделно бивши служители на милицията и прокуратурата — по закон е забранено ченгетата да се държат заедно с криминалните престъпници.