Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (54) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Прави като мен

— Тези доводи, този анализ на събитията са узрели у теб отдавна. Когато обаче те бяха обсъждани остро в Русия, ти, кой знае защо, не надигна глас. В независимото разследване на Николаев в НТВ те нямаше.

— Ами, първо, не всичко ми се изясни толкова бързо. Защото по време на взривовете аз лежах в Лефортово. Достъпът ми до информация беше ограничен. Когато излязох от ареста, аз, естествено, си поговорих с всички познати. И много от тях се подсмиваха — тия хора съвсем откачиха, вече вдигат блокове във въздуха!

И после, да си кажа честно, страх ме беше. Когато ме пуснаха, всички започнаха да ми втълпяват — и роднини, и приятели, — че не бива да пиша, да се изказвам публично. Какво, ти ли си най-заинтересованият? Пак ли искаш да те тикнат зад решетките?

Не можех да изляза открито и да заявя: ФСБ е взривявала блоковете. Бях под домашен арест, постоянно ме заплашваха, всеки момент можеха да ме поставят под стража. Ако бях се появил в програмата на Николаев — направо от Останкино щяха да ме закарат в Бутирка.

Когато стана взривът на „Пушкинская“, аз бях в Сочи със семейството си. Върнах се и веднага се обадих на генерал-лейтенант Миронов, началника на Оперативно-следственото управление. „Иван Кузмич! — казвам. — Докога с тези неща! Взривиха подлеза на «Пушкинская». Хора загиват. Нека ви обясня кой го прави.“ — „Хайде стига, Саша, пак ли започваш!“ — „Но нали загиват хора! Деца! Вие какво, не знаете ли кой го прави?“ Мълчи. Моля го: „Призовете ме, аз ще ви дам обяснения.“ — „Зает съм“ — такъв беше неговият отговор.

— А какво щеше да му кажеш?

— Първо, за Лазовски. Щях да свържа всички взривове в една логическа верига.

— А кое ти се видя най-странното във взрива на „Пушкинская“?

— Битовата версия, че са си делели магазинчетата — пълна лъжа. Интересното е, че взривът на „Пушкинская“ се случи точно докато НТВ се занимаваше с предишните взривове.

Когато работех, аз имах следния принцип: постави се на мястото на потърпевшия и се постави на мястото на престъпника. Казвах и на своите подчинени: ако бъдете равнодушни към чуждата мъка, на тази работа ще престанете да бъдете хора.

Разтърси ме историята на онази жена, която с дъщеря си отишла да купи нещо, преди да заминат на курорт. И останала да лежи в подлеза. А аз тогава бях на курорт. Представих си на мястото на тази жена моята съпруга и малкия ни син. Ние толкова очаквахме това пътуване! Аз — след престоя в килията. Синът ми пък никога не беше виждал морето… Ужасно ме заболя. И тогава се обадих на Миронов.

Подлезът на „Пушкинская“ изигра ролята на детонатор. Бях търпял, търпял, гледал, анализирал, а после, когато това момиченце… си помислих: е какво толкова могат да ми сторят? Завършил съм военно училище. Вече половината мои съученици са в гроба. Само това, че съм жив на трийсет и осем години, имам два крака, две ръце, две очи — при тази моя професия вече е много! От какво толкова се страхувам? Абе да става каквото ще! И се обадих на Миронов.

Не твърдя, че взривът на „Пушкинская“ и взривените блокове са едно и също нещо. Почерците са различни. Но аз исках да разкажа на Миронов за Лазовски — ако го бяха забравили. Да напомня, че в Москва живее един Макеев, който разработваше Лазовски. Да им напомня за Воробьов, за взривените автобуси. Да им напомня, че у нас взривове стават, кой знае защо, преди избори. Приключат ли изборите — всичко утихва.

— А защо смяташ, че взривът на „Пушкинская“ не е причинен от гангстерска война?

— Ако беше работа на гангстери, щеше да бъде въвлечен определен кръг лица. Да речем, ти държиш магазинче, а аз започвам да те рекетирам: веднъж те заплашвам, втори път, трети път. После те взривявам. Но ти ще отидеш при правоохранителните органи, ще се оплачеш от мен, нали така? Попитай кой да е детектив: ако едно престъпление е извършено от гангстери, то рано или късно се разкрива. Дори да са изпипали всичко — без следи, без нищо, — после все някой ще се напие в ресторант и ще го издрънка. Информацията от всяко положение един ден изтича. А тук — нищо.

А и с какво съвпадна взривът на „Пушкинская“? С натиска върху НТВ, с протокол номер шест. НТВ говореше, че войната в Чечения е престъпна. А властите мълчаха. Съветът на федерацията започна да надига глава. Ако Рязан е бил избран, защото там учат десантниците, то в Москва са избрали мястото, където хората си определят срещи. Ти какво, да не би нито веднъж да не си си правил среща до паметника на Пушкин? Показаха на всички, че всеки московчанин е можел да се озове на това място. За да нагнетяват общия страх. И хората си мислят: абе я стига с тоя Съвет на федерацията! Я стига с това НТВ! Важното е да сме живи и здрави.

— Как мислиш, възможно ли е един ден да бъде открит изпълнителят на този терористичен акт?

— Разбира се, че е възможно. Стига да се заеме един независим следовател с двама-трима опитни оперативни работници. Дори да са унищожили всички веществени доказателства, останали са маса свидетели. Дръпнат ли нишката от Рязан, ще изскочи Москва. Веднага. Работа за един месец. Вярно, ако никой не пречи.

Там има много нишки за издърпване. Например онзи човек, който е обикалял обитателите и е събирал подписи. Да вземеш и да го попиташ: кой го е пратил да върши това?

— Тоест в потулването на историята с „учението“ е участвала твърде голяма група хора, за да може всичко да се запази в тайна?

— Не, не е там работата. Най-важното е било да се осигури алиби на Патрушев и неговите съучастници.

— Всеки оперативен работник ли е наясно какво е станало в Рязан?

— Разбира се, всички бяха наясно.

— А защо никой дори не гъкна?

— Защото хората са на служба. Ченгето, следователят са много уязвими хора. Но все пак хората говорят. Прочети какво пишат в Интернет. Никой не се съмнява, че блокът в Рязан е бил миниран от ФСБ. А това е ключов въпрос. Щом блокът в Рязан е тяхна работа, значи — и Москва. Почеркът е един и същ.

Как разсъждават хората — какво мога да направя аз? Да организирам митинг? Я се опитай, де. Да изляза пред телевизията? Добре, отиваш… Представи си — отива човек в телевизията: „Добър ден! Аз съм полковник от запаса, изпълнявал съм длъжността началник-отдел в Московската следствена служба. Според мен блокът в Рязан е бил миниран от ФСБ.“ Как ще свърши това?… Впрочем не всички мълчат: полковникът от КГБ каза в едно интервю: онова, което написа Литвиненко, е стопроцентова истина. Но той е един — кой го е чул? Просто ние нямаме гражданско общество. И властта успя да реанимира страха.

— В едно от интервютата си ти се обърна към бившите си колеги от ФСБ да последват примера ти, да се покоят, да разкажат истината за взривовете. Нима мислиш, че онези, които са го сторили, може да имат съвест, която ги гризе?

— Не знам, не съм минирал блокове и не мога да кажа какво изпитват тези хора. Но аз не се обръщах към тях. Определено има безброй служители, използвани, без да го знаят — помощници, шофьори, дори сапьорите, които са подготвяли взривните устройства. Защото те не са били предупредени предварително с каква цел се върши всичко. Ами онези, които са заличавали следите след провала в Рязан? Там са били задействани десетки хора. Тъкмо някой от тях трябва да заговори. Поне един човек! Вярвам, че такъв ще се появи.

— Но този човек ще рискува главата си.

— Напротив, той рискува главата си, като мълчи. Ето ме, аз нали съм жив.