Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (47) (Показанията на един офицер от ФСБ)

А това е много срамно

… Кацнахме на летище Хийтроу. Излязохме в транзитната зала. Алик се обади на своя познат адвокат Джордж Мензис. Той му обяснил: „Сега ще подготвя всички документи, ще ги изпратя в имиграционната служба и тогава вие веднага отивате и се предавате на властите.“

Джордж направи всичко. Имиграционните служби обещали, че преди въпросът да бъде разгледан, няма да ни депортират от Англия.

Аз веднага унищожих фалшивия паспорт.

— Преди да пресечеш границата на Великобритания?

— Никъде не съм го представял, за да не наруша законите на Англия. При мен дойде офицер от имиграционната служба. Аз се представих, той помоли да почакам малко. След това дойде преводач и до мен застана полицай. Той изслуша моята история — говорих около четирийсет минути — и каза: „Виждам, че сте нормален човек, имате нормално семейство. Не сте допуснали никакви нарушения и по силата на властта си прекратявам всички дела по отношение на вас на територията на Англия.“ Бях поразен. Той каза: „Намирате се на територията на Великобритания под защитата на английското правителство и ако почувствате някаква заплаха, моля ви непременно да съобщите в полицията, ние ще ви защитаваме, включително ако се наложи да ви вземем под охрана.“ Спомних си нашите руски милиционери — как говорят. А това английско ченге говореше човешки и явно беше загрижено за моята сигурност. А до този момент аз отдавна бях забравил какво значи да се чувстваш в безопасност.

По-късно ни разпита имиграционният офицер. Заведоха ни в специална стая, взеха ни пръстови отпечатъци. И ни дадоха документ, в който пишеше, че временно ни се разрешава да живеем на територията на Англия, но при първо повикване от имиграционните власти трябва да се явяваме в техния офис.

— Дълго ли ви разпитваха?

— Всичко продължи около десет часа. Носеха ни сандвичи. Излязохме от летището късно вечерта.

— А твоят американски приятел сигурно отлетя обратно за Ню Йорк?

— Къде ти ще отлети! Разпитваха го в съседна стая, сверяваха какво ще кажем един за друг. Той си спечели доста неприятности с англичаните, задето ми беше помогнал да вляза нелегално в страната. После ми разказа, че началникът на имиграционната служба на Хийтроу бил направо бесен. Казал му: „Сигурно сте получили пари от Литвиненко или Березовски за това?“

Той му казал: „Не.“ — „А защо го направихте?“ Алик: „Ръководех се от висши принципи.“ А онзи: „Вие американците съвсем сте се разпасали, решавате ваши проблеми на наша територия. Нарушавате нашите закони. Защо не си го отведохте в Америка? Ръководейки се от висши принципи, аз ви екстрадирам от Великобритания. С първия самолет обратно в Турция.“

Алик му казал: „Аз трябва да летя за Ню Йорк.“ А онзи: „Ще летите за Турция! И кажете благодаря, че не ви арестувах за нелегално въвеждане на емигранти.“

Англичаните вкарали Алик в компютъра си и после цяла година не го пускаха да влезе в Англия, макар че той има син там. Странни хора. У нас, ако някой доведеше американски подполковник, щяхме да му окачим медал и да му връчим ценен подарък от ФСБ. Та така, Алик отлетя за Турция и не се видяхме цяла година, докато не получи прошка от англичаните.

А мен на сутринта ме разпитаха още веднъж в имиграционната служба. Повторих, че не бих искал да имам никакви контакти с английските спецслужби. Казаха ми: „Ама разбира се, дума да не става. Без вашето съгласие…“

Обясниха ми, че по закон английските спецслужби без ваше съгласие нямат право дори да се доближат до вас. Казах, че не давам такова съгласие. Те казват: „Добре, ясно. Разберете ни правилно — ние не ви караме да нарушавате законите на вашата родина, дори сме заинтересовани да не нарушавате никакви руски закони, докато се намирате тук. Никой не ви кара да работите с когото и да било.“

Те не поставят решението си за предоставяне на убежище в зависимост от това, дали ще издадете някакви тайни, или не.

— Честна дума, слушам те, а не мога да повярвам. Ние сме от друг живот, у нас се шири мнението, че политическо убежище в Англия ти дават само при условие че издадеш някакви важни държавни тайни.

— Такова мнение се шири във ФСБ. Цялата система на правоохранителните органи, на спецслужбите в Русия се гради върху пазарлъка. Предадеш ли човека няма да влезеш в затвора, не го ли предадеш — на топло си. „Пропееш“ ли, ще те осъдят на по-малко, не щеш ли — повече. Там цялата оперативна и следствена работа се гради на пазарлък. В Русия върнаха в обращение и анонимните донесения.

Тук има закон за политическото убежище. В него пише, че убежище ти се дава, ако те преследват в родината ти и ако се завърнеш там, животът ти е застрашен.

Занесох документи за изфабрикуваните срещу мен дела, всички бяха внимателно разгледани и ми бе предоставено политическо убежище като на хиляди други бежанци от тиранични режими, пристигащи в Англия от цял свят.

Аз не исках просто да се укрия, просто да спася себе си и семейството си, макар че това безспорно беше най-важният ми мотив. За мен беше важно случаят ми да бъде разгледан обективно. И фактът, че се добрах до Англия без помощта на спецслужбите, преминах през мъчителната процедура на проверка на цялата история на преследването по отношение на мен и получих политическо убежище по закон, за мен е не по-малко важен от това, че се чувствам в безопасност.

На тази тема дори имаше питане в парламента. При тях във Великобритания разузнаването се води към Форийн офис, тоест Министерството на външните работи, а имиграционната служба — към Хоум офис, тоест Министерството на вътрешните работи. Та когато тази история попадна във вестниците, един депутат задал въпрос в комисията по външните работи. Защо така при вас в разузнаването спят, защо един героичен руски прибежчик е търсил обиколни пътища в Хийтроу и дори никой не го е посрещнал?

И на другия ден във вестник „Дейли Телеграф“ излезе разяснение от „източник“ от английските секретни служби, че, нали, Литвиненко няма никакво отношение към нас. Ако ни беше нужен, ние сами щяхме да го докараме без много шум и той нямаше да се появи без предупреждение на Хийтроу. И изобщо той не е прибежчик, а политически бежанец. И с него се занимаваме не ние, а Хоум офис.

— Колко време чака решението за убежище?

— Почти половин година. По-точно, два месеца съставях молбата си за убежище стана цял том, и още четири месеца чаках решението. А докато чаках, в родината ми срещу мен беше повдигнато четвърто обвинение! Между другото мисля, че това ми помогна. Щом беше повдигнато четвъртото обвинение, моментално ми дадоха убежище.

— В какво те обвиниха този път?

— Че през януари 1997 година в селището Девети май съм набил някой си гражданин Одиноки, натоварил съм го в багажника, закарал съм го в някакво служебно помещение и там съм продължил да го бия. Абсолютна измислица. Как съм могъл сам да отвлека гражданина, а ако съм го отвлякъл с някой друг, защо не подведоха под отговорност и този друг човек? С една дума, пак старата песен. Бяха променили само имената и дребните подробности. А инак, ако сравним всички постановления на Барсуков за привличането ми като обвиняем, всички те са еднакви.

— Пак ли Барсуков те обвиняваше?

— Да. Барсуков водеше всички дела. Впрочем по едното дело бях оправдан, а той сам прекрати второто. Тоест вече два пъти незаконно ме е привличал под наказателна отговорност. И го направи и трети, и четвърти път… Той е поръчков следовател, това му е професия.

Когато научих, че срещу мен е повдигнато четвърто обвинение, моите адвокати се мъчиха три месеца, докато получат от прокуратурата информация в какво съм обвинен. Барсуков правел някакви експертизи, като ги криел от адвокатите ми. Фактически наказателното дело се е водело тайно като оперативно, тоест според закона за оперативно-издирвателната дейност, а не според Наказателно-процесуалния кодекс.

— Как научиха московските ти адвокати, че си напуснал Русия?

— Като всички — от телевизията. Да се върнем към Англия. Щом получих новите подробности от Москва за хода на следствието, аз веднага уведомих Хоум офис. Защото в Русия лъжеха, че съм се криел от английската полиция.

И се започна страшен тормоз спрямо роднините ми: беше пребит брат ми, който живее в Москва, на няколко пъти прибираха баща ми в милицията.

— Тормозели са ги, за да получат някаква информация ли? Или просто да ги уплашат?

— Отначало просто сплашвали баща ми. Една нощ го откарали в милицията, после го върнали, но го изоставили насред пътя и той се прибрал пеша. Друг път милиционери на хлули в жилището му, направили незаконен обиск. Оскърбили баща ми с псувни, говорили му, че синът му е предател. Разкарвали по разпити майка ми, сестра ми, тъща ми. Когато извикали в прокуратурата майка ми, поискали адреса на втория ми баща. Майка ми казала, че той е болен човек, помолила да не го закачат. Но въпреки това извикали втория ми баща за разпит, поискали да им даде компромат за мен. Той отговорил: „Познавам Александър като почтен човек, без вредни навици.“

На другия ден след разпита той получил инсулт, парализирала се лявата половина от тялото му. След няколко дена го откарали в болницата, където починал.

Никой не е понесъл наказание за това. В болницата са поставили диагноза, че е починал от друго. Приели са човека в болницата с инсулт, а бил умрял от друга болест. Такова нещо може да се случи само в Русия.

Накарали майка ми да подпише нещо. Тя се уплашила и подписала. Мама изобщо се страхува да говори с мен по телефона. С една дума, семейството ми е сега извън закона. Правата на човека и Конституцията не се отнасят за тях.

Ние приложихме всички факти за тормоза спрямо моите роднини към молбата ми за убежище.

— Накратко казано, чиновниците в Русия са направили всичко, за да получиш политическо убежище?

— Така излиза.

На 14 май 2001 година телефонът иззвъня и аз чух радостния глас на адвоката Джордж: „Александър, дадоха ти убежище!“

Дори не мога да обясня какво почувствах. Беше минала половин година, а случаят ми още се разглеждаше. Алик Голдфарб, който ме доведе, не го пускаха в Англия. По вестниците четях, че Путин бил най-добрият приятел на Тони Блеър. През това време се получиха няколко искания за екстрадирането ми в Русия. Седях и гадаех: ще ме дадат ли, няма ли… От родината долиташе стържене на брусове Барсуков, Иванов, Патрушев си точеха ножовете. И ето че тук най-сетне приключиха с разглеждането на моя случай и установиха, че съм бил подложен на политическо, а не на наказателно преследване.

Англичаните можеха да ми дадат териториално убежище, да ми предоставят възможност просто да живея в страната. Можеха да отлагат делото ми до безкрайност. Можех цели десет години да живея тук с документа за влизане в страната. А те за четири месеца си съставиха мнение и дадоха разрешение.

Отидох при Джордж. Той ме посрещна на стълбището, в очите му имаше сълзи вероятно единствен в Англия разбираше докрай моите неприятности. Джордж каза: „Виж какво, запознах се подробно с твоя случай и искам да ти кажа само едно. В Русия властта използва наказателното право не за защита на гражданите, а като средство да управлява народа. А това е много срамно.“